Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 05.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на седми август две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 9262 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 75563 от 26.03.2019 г. по гр. д. № 49710/2018 г., Софийски районен съд, ГО, 124 - и състав, е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Т.Я.Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*****, дължи на „К.“ ООД, ЕИК *****, с адрес: гр. София, бул. „*****, сумата от 4 187,18 лв. по запис на заповед от 02.03.2017 г., ведно със законната лихва от 20.12.2017 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 04.01.2018 г. по ч. гр. д. № 88527/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), 124 - и състав.
Отхвърлена е молбата на Т.Я.Д. за обезсилване на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист от 04.01.2018 г., както и за издаване на обратен изпълнителен лист за сумите, събрани по изпълнително дело № 20188380400671 на ЧСИ, рег. № 838 при КЧСИ.
Осъдена е Т.Я.Д. да заплати на „К.“ ООД сумата от 133,74 лв. - разноски в заповедното производство, и сумата от 183,74 лв. - разноски в първоинстанционното производство.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Т.Я.Д., чрез адвокат Н.П., с доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Твърди се, че районният съд неправилно е преценил фактите по делото, касаещи изпълнението на договора, поради което неправилни са и изводите относно дължимата сума. Сочи се, че съдът е следвало да разгледа възражението за нищожност на неустойката - чл. 12, ал. 4 от индивидуалния договор за заем, с доводи, че чрез нея се заобикаля Закона за потребителския кредит (ЗПК) и се накърняват добрите нрави. Отделно от това, в погасителния план е посочена сумата от 480 лв. и че същата се дължи на основание чл. 6, ал. 4 от индивидуалния договор за заем, но в договора ал. 4 към чл. 6 не съществува. Предвид изложеното, се моли въззивният съд да уважи възражението за нищожност на клаузата за неустойка, уговорена в индивидуалния договор за заем с код 186040/02.03.2017 г., тъй като сумата по тази клауза е включена в цялостния размер по записа на заповед, и да отмени решението.
Въззиваемата страна - „К.“ ООД (с ново наименование „М.п.м.“ ООД), не взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от третото лице помагач на страната на ищеца - „А.з.с.н.в.“ ЕАД, чрез юрисконсулт П.П., с доводи за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се, че въззивникът не е доказал твърденията си за недължимост на претендираната сума поради плащане на задължението, както и не е доказал възражението за нищожност на процесния договор за заем поради противоречие с добрите нрави и морала. Моли се за оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за настоящата съдебна инстанция в размер на 300 лв. - юрисконсултско възнаграждение, прави се и възражение срещу адвокатското възнаграждение на насрещната страна по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по
делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество, същата е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Същото обаче е неправилно поради допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, поради
което следва да бъде отменено, по следните съображения:
Предявен за разглеждане е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ.
С
издадената на 04.01.2018 г. по ч. гр. д. № 88527/2017 г. по описа на СРС, 124 -
и състав заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК съдът
е разпоредил длъжникът Т.Д. да заплати на „К.“ ООД сумата от 4 187,18 лв. - главница
по запис на заповед от 02.03.2017 г. с падеж - 22.11.2017
г., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.12.2017 г. до окончателното
изплащане, както и 133,74 лв. - разноски.
Допуснато е незабавно изпълнение и на 04.01.2018 г. е издаден изпълнителен
лист. На 25.05.2018 г. длъжникът - ответник е подал в срок възражение по чл.
414 ГПК и с разпореждане от 14.06.2018 г. съдът е
указал на заявителя, че може да предяви установителен иск по чл.
422 ГПК в едномесечен срок.
В исковата молба се излагат твърдения, че на
02.03.2017 г. Т.Д. е издала в полза на
ищеца процесния запис на заповед за сумата от 5 700,01 лв., падежът е настъпил, като
сумата не е платена изцяло. Посочва се, че записът на заповед е редовен от
външна страна, издаден е от ответницата Д. и е
предявен за плащане именно на последната.
Образувано е изпълнително
дело № 20188380400671 по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838, с район на действие
Софийски градски съд, като към момента на подаване на исковата молба вземането
е в размер на 4 187,18 лв. Поради
изложеното, ищецът моли да бъде установено
вземането му.
Ответницата, в
подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба,
оспорва предявения иск. Твърди, че процесният запис на заповед обезпечава
сключен между нея и ищеца индивидуален договор за заем с код: 186040/02.03.2017
г. Сочи, че сумата, определена в договора за заем не съответства на посочената
в записа на заповед сума (съгласно
чл. 3, ал. 6 общият размер на всички плащания по заема е 3 770 лв.). Твърди, че в договора за заем
са налице клаузи, които противоречат на закона, заобикалят го и накърняват
добрите нрави. Прави възражение за нищожност на клаузите в индивидуалния
договор за заем, с които се определя лихвеният
процент на 41,22 % и ГПР на 42,80 %. Твърди, че сумата от лихвения процент и
ГПР е 84,02 %, която значително надхзвърля
петкратния размер на законната лихва (чл. 19, ал. 4 ЗПК), поради което съгласно
чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузите на чл. 3, ал. 7 и ал. 8 от индивидуалния договор за
заем са нищожни. Твърди, че нищожна е и клаузата на чл. 12, ал.
4 от договора поради заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.
Отделно от това, в погасителния план е посочена сумата
от 480 лв. и че същата се дължи на основание чл. 6, ал. 4 от индивидуалния
договор за заем, но в договора ал. 4 към чл. 6 не съществува. Според
ответницата сумата от 3 770
лв., уговорена в чл. 3, ал. 6 от договора, е действително
дължимата сума по него, като от нея следва да се приспаднат вече платените суми
в размер на 1 816 лв. (като се приеме, че дължима е
само сумата от 1 954 лв.).
От фактическа страна се установява следното:
Не се спори между страните и от представените по делото доказателства се установява, че
на 02.03.2017 г. между ищеца и ответницата е сключен индивидуален
договор за заем код: 186040 за сумата от 1 533,88
евро и за срок от 13 месеца. Договореният фиксиран
годишен лихвен процент е 41,22 %, а ГПР - 42,80 %. Месечната погасителна вноска
е в размер на 148,27 евро (290 лв.), а общият размер на всички плащания - 1 927,57 евро (3 770
лв). В чл. 12, ал. 1 от договора е предвидено, че Заемателят се задължава на основание чл.
23 ЗЗД, в срок от 3 дни след сключването на договора, да осигури действието на
трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза
на Заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи
и неустойки. В ал. 4 на същия член е посочено, че
неизпълнението на задължението на Заемателя ще причини на Заемодателя вреди,
които неустойката, посочена в тази алинея следва да обезщети в размер на 986,79
евро (1 930 лв.). Съгласно ал. 5 от договора страните
се съгласяват, че размерът на неустойката е договорен в индивидуални преговори
между тях и същият отразява напълно постигнатите договорки, както и че договореният
размер не е прекомерен, като в случай, че посочената неустойка стане дължима от
страна на Заемателя, същият следва да я заплати на
части, съгласно инкорпорирания в договора за заем погасителен план. В приложения
към договора погасителен план е посочено, че сумата по кредита
е 3 000 лв., размерът на вноската -
290 лв., а срокът на кредита -
13 месеца (13 месеца х 290 лв., общо за връщане 3 770
лв.).
Не се спори между страните, че ответницата
е получила уговорения заем по горепосочения договор.
Не се спори между страните, че на
датата на сключване на договора за заем ответницата по делото е
издала процесния запис на заповед за сумата от 5 700,01 лв. с падеж - на
предявяване, както и че ценната книга е предявена за
плащане на ответницата на 22.11.2017 г.
От приложеното
копие от изпълнително дело № 20188380400671, представените по същото платежни нареждания и
отбелязвания в изпълнителния лист, се установява, че н.ищеца е заплатена сумата
от общо 170 лв. (три вноски от по 50 лв. и една вноска от 20 лв.).
Безспорно по делото е и обстоятелството,
че в хода на първоинстанционното производство вземането е прехвърлено от „К.“
ООД н. „А.з.с.на в.“ ЕАД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 17.08.2018 г., като цедентът „К.“ ООД е потвърдил на основание чл.
99, ал. 3 ЗЗД извършената цесия. Не е спорно и обстоятелството, че длъжникът е
уведомен за цесията.
При така установената фактическа обстановка настоящият състав намира от
правна страна следното:
Искът по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 415 ГПК е положителен установителен и неговата цел е да се
установи наличието на вземането, за което е издадена в случая заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, със сила на пресъдено нещо, тъй като
подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение представлява
пречка за влизането ѝ в сила. Искът по чл. 422,
ал. 1 ГПК се счита предявен от момента на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като към този
момент се считат настъпили както материалноправните, така и процесуалноправните
последици от предявяването му. Процесът се смята висящ от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а предметът на
делото е да се установи съществуването на вземането, предмет на вече
издадената заповед за изпълнение. Тоест, искът по чл.
422 ГПК е
специален и той има ограничен предмет - съществуването на изискуем дълг към
момента на заявлението.
Предметът на делото по иска, предявен по
реда на чл. 422 ГПК, се
определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на
изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение.
Подлежащото на изпълнение вземане, в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 10 ГПК въз
основа на запис на заповед, е вземането по редовен от външна
страна менителничен ефект.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и е доказателство за вземането. Съобразно разпоредбата на чл. 535 ТЗ, записът на заповед следва да съдържа наименованието „запис на заповед“
в текста на документа на езика, на който е написан; безусловно обещание да се
плати определена сума пари; падеж; място на плащането; името на лицето на което, или на заповедта на което следва да се плати; дата
и място на издаването; подпис на издателя. Характерна особеност на
менителничното право е строгостта на формата, в която следва да се правят
изявленията, като разпоредбата на чл. 536, ал. 1 ТЗ предвижда, че документ,
който не съдържа някои от реквизитите по чл. 535 ТЗ, не
е запис на заповед, освен в случаите по ал. 2 - 4, в които
нередовността на падежа, мястото на плащане и мястото на издаване на ценната
книга могат да бъдат санирани.
В настоящото производство не са наведени
абсолютни възражения срещу формата и съдържанието на записа на заповед,
нито такива възражения, основани на пороци на волята при издаването му, както и при извършената проверка се
установява, че записът на заповед съдържа всички необходими раквизити, посочени
в чл. 535 ТЗ, поради което настоящият състав намира, че процесният запис на
заповед е редовна от външна страна ценна книга.
Направените в производството възражения
включват твърдения за наличие на каузално правоотношение между страните, по
което процесният запис на заповед обезпечава задълженията
на издателя.
Съгласно
разясненията на т. 17 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството
по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът -
кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа
на запис на заповед, доказва вземането си, основано на
менителничния ефект - съществуването на редовен от външна
страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Когато
ответникът - длъжник се защитава срещу иска с общо оспорване на вземането, без
да противопоставя конкретни възражения срещу съществуването му, ищецът -
кредитор не е длъжен да сочи основание на поетото със записа
на заповед задължение и да доказва възникването и съществуването на
каузално правоотношение между него и издателя, по повод или във връзка с което
е издаден записът на заповед. При въвеждане на твърдения
или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално
правоотношение, както е в настоящия случай, се разкрива основанието на
задължението за плащане или обезпечителния характер на записа на заповед и на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото
възраженията,
основани на него, биха имали за последица погасяване на вземането по записа
на заповед (в посочения смисъл решение № 95 от 08.07.2014
г. по т. д. № 2473/2013 г., ІІ т. о.,
ВКС, решение № 17 от 16.02.2015 г. по т. д. № 116/2014 г., ІІ
т. о., ВКС и др.). В
този случай тежестта за доказване на каузалното правоотношение и на обвързаността
му със записа на заповед се разпределя в съответствие с общото
правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като
всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията
си и които са обуславящи за съществуването или несъществуването
на менителничното вземане. При липса
на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение,
чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда
заявените от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за
невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителността на
основанието по каузалното правоотношение.
В конкретния случай безспорно се установи
сключването на договор за заем от 02.03.2017 г.,
съгласно който ищецът е предоставил на ответницата заем
в размер на 1 533,88 евро, който следва да се върне на
13 месечни погасителни вноски, с посочени размери и падежи в приложения към договора за заем погасителен
план. Уговореният годишен лихвен процент е 41,22 %, ГПР - 42,80 %, а общият
размер на всички плащания - 1 927,57 евро (3 770
лв). Безспорно се установи и че
процесният запис на заповед е издаден във връзка именно с
това правоотношение между страните и като обезпечение на задълженията на
ответницата - заемополучател. Следователно
съществуването на вземането по записа на заповед е обусловено от
наличието на изискуемо задължение по договора за заем.
Процесният договор за заем може да се
характеризира като договор за потребителски кредит по смисъла на ЗПК и следва
да бъде съобразен с неговите изискванията, включително относно действителността
му. Настоящият състав намира, че договорът е сключен в нарушение на редица
императивни разпоредби на ЗПК в относимата към момента на сключването му
редакция (ДВ, бр.
59 от 29.07.2016 г.).
На първо място, към договора не са приложени и по делото не са
представени (за което е бил задължен по реда на чл. 190 ГПК ищецът) общи
условия, подписани от страните на всяка страница съгласно изискванията на чл. 11, ал. 2 ЗПК („Общите
условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница
се подписва от страните по договора“), а според разпоредбата на чл. 22 ЗПК в такъв случай договорът за
потребителски кредит е недействителен.
На следващо място, не се установява
договорът да е сключен в два екземпляра - по един за всяка от страните,
съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК, което е
самостоятелно основание за недействителността на договора по чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в
договора следва да е посочен лихвеният процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти. В процесния договор е посочен лихвен процент - 41,22
%, но не са ясни условията за прилагането му; не са посочени и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент. От Закона за защита на потребителите (ЗЗП) се извежда
изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван
ясен и разбираем език от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и
разбираеми критерии средният потребител следва да може да предвиди
произтичащите за него икономически последици от сключване на договора. Не е
посочена и методиката за изчисляване на
референтния лихвен процент съгласно чл. 33а, предвидено като изискване в чл. 11,
ал. 1, т. 9а ЗПК. Несъобразяването
на договора с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 9а ЗПК представлява самостоятелно
основание по чл. 22 ЗПК за недействителност.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора следва да се съдържа
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 (към закона) начин. В
процесния договор е посочен годишен процент на разходите - 42,80 %, но не е
ясно нито какво включва, нито как е формиран - изрично е уговорен само годишен
лихвен процент - 41,22 %.
В процесния договор са посочени броя,
размера и падежа на погасителните вноски, но липсва разпределение на отделните
суми във вноските, следователно липсва и яснота каква част от дължимата
главница, лихви и такси се съдържа във всяка от погасителните вноски. Видно от
представения погасителен план сумата по кредита възлиза на 3 000 лв., а в
договора е посочено, че общо дължимата за връщане сума е 3 770 лв., като не е
посочено от кои точно суми е формирана разликата над чистата стойност на
отпуснатия заем. Уговарянето на същия едновременно в български лева и в
чуждестранна валута също създава неяснота относно формирането на дължимите суми
и съобразно валутния курс към кой момент се изчисляват те. В погасителния план
са посочени и размерът на вноските при приложение на разпоредбата на чл. 6, ал.
4 от индивидуалния договор за заем, но такава алинея липсва в чл. 6 от последния,
т. е. не е ясно въз основа на коя от предвидените клаузи в договора размерът на
погасителната вноска следва да бъде определена в по - голям размер. При това положение
не може да бъде извършена преценка за погасяване на кои вземания са отнесени
направените от ответницата плащания (по делото не са ангажирани доказателства
за извършени плащания над събраната в изпълнителното производство сума от 170
лв.). Следователно договорът не отговаря и на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, според който планът трябва да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи, което също е основание по чл. 22 ЗПК за
недействителност.
Отделно от изложеното следва да
се отбележи, че процесният запис на заповед е издаден в
нарушение на друга императивна разпоредба на закона - чл. 34, ал. 2
ЗПК,
съгласно която „Когато задълженията на потребителя по договора за потребителски
кредит са гарантирани чрез издаването на запис на заповед или менителница, след
всяко плащане кредиторът ги привежда незабавно в съответствие с остатъка по
задължението“, а в случая направените вноски за
погасяване на задължението не са отбелязвани съгласно чл. 34, ал. 2 ЗПК.
Поради това и на основание чл. 22 ЗПК сключеният
между страните договор за заем от 02.03.2017 г. е недействителен. Нормите
на чл.
10, ал. 1, чл.
11, ал. 1 и 2 и чл. 22 ЗПК са
императивни и възможност за отклонение от тях законодателят не е предвидил, а
за приложението им въззивната инстанция следи служебно съгласно ТР № 1 от
09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Отделно от това, във връзка с доводите на
въззивника за нищожност на клаузата на чл. 12, ал. 4 от
договора за заем настоящият състав намира следното:
Неустойката, съгласно чл. 92, ал. 1
ЗЗД,
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват от кредитора. Освен
обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката има и санкционна
функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай
на виновно неизпълнение на договора. Уговарянето на неустойка е израз
на признатата в чл. 9 ЗЗД свобода
на договарянето и ако страните са я предвидили при сключването на договора,
виновното неизпълнение на обвързаното с неустойка задължение поражда
за изправната страна право да претендира заплащането ѝ, съгласно чл.
92 ЗЗД.
За да възникне правото
на неустойка, уговорката за неустойка не трябва да противоречи
на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като
неписани морални норми, израз на принципите на справедливост и добросъвестност
в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с
добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата
на чл. 26, ал. 1
ЗЗД и
препятства възникването на вземането за неустойка.
Предпоставките и случаите, при
които уговорената в договор неустойка е нищожна поради накърняване на
добрите нрави, са изяснени в т. 3 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените разяснения, преценката дали
една неустойка е нищожна от гледна точка на добрите нрави се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора в зависимост от
специфичните за всеки отделен случай факти и обстоятелства, и от общи за всички
случаи критерии като например естеството на обезпеченото
с неустойката задължение и неговия размер, вида
на неустойката (компенсаторна или мораторна), съотношението между
размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението. Клаузата
за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави във всички
случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Без да ограничава свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД),
обезщетението за забава по чл. 86 ЗЗД, е един от критериите за преценка
на съответствието между размера на уговорената мораторна неустойка и присъщите ѝ функции, предвид спецификата на вредите
от неизпълнението на парично задължение, като преценката за накърняване пределите
на добрите нрави следва да се основава и на размера на задължението, чието
изпълнение неустойката обезпечава, начина на определяне
на неустойката - като глобална сума или процент от главницата, както
и на базата за начисляването ѝ - съотношение
между задължението и предварително определеното обезщетение за вредите.
В конкретния случай
размерът на уговорената в чл. 12, ал. 4 от договора за заем
мораторна неустойка противоречи на добрите нрави и е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД. Същата, уговорена в размер на 1 930 лв. надхвърля
с повече от половината договорената като дължима сума за връщане по заема (3
770 лв.), съответно нормалните размери на вредите, които могат да се очакват
при необезпечаване (неосигуряване на трето лице поръчител) на заем в
уговорените кратки срокове, както и законната лихва за забава по чл. 86 ЗЗД.
Уговорената възможност за получаване н.неустойка в подобен размер, независимо
от уговореното в чл. 12, ал. 5 от договора, нарушава принципа на
справедливостта и създава условия за неоснователно обогатяване още към момента
на уговаряне на неустойката. Действително уговарянето на по - висока неустойка има стимулиращ ефект за длъжника, за да може той, под страх от
санкцията при неизпълнение, да изпълни точно задължението си по договора. За
постигане на тези две взаимосвързани цели обаче обективно не е необходимо
определената неустойка да бъде толкова значително завишена спрямо
нормално дължимото обезщетение за забава. Поради изложеното, въззивният състав намира за
основателен довода във въззивната жалба и за нищожност на неустоечната клауза и
за недължимост на неустойката.
С оглед приетото
за безспорно, че
процесният запис на заповед обезпечава изпълнението по
сключения между страните договор за заем и недействителността на последния, се
налага извод за погасяване на вземането по записа на заповед,
тъй като недействителността на каузалната
сделка има погасителен ефект за вземането по менителничната сделка при
установена връзка между двете правоотношения.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита (за която сума ответницата не възразява, че дължи). Дължимостта на
тази сума обаче не може да бъде присъдена по настоящото дело, тъй като предметът му е вземането по издадената заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК - главница
по запис на заповед, а не връщане на даденото по недействителен
договор.
Поради изложеното, предявеният
установителен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло, а
първоинстанционното решение - отменено като неправилно на основание чл. 271,
ал. 1, пр. второ ГПК.
Последиците от отхвърлянето на иска по чл.
422 ГПК следва да се приложат от първоинстанционния съд, след влизане на
решението в сила.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право
на разноски има въззивницата - ответник в първоинстанционното производство.
Последната обаче не е направила искане за присъждане на разноски, включително
пред настоящата въззивна инстанция, поради което такива не следва да бъдат
присъждани.
Независимо от направеното от третото лице -
помагач на страната на ищеца искане за присъждане на разноски, с оглед изхода
на спора и чл. 78, ал. 10 ГПК такива не му се следват.
С оглед на цената на иска въззивното решение е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
75563 от 26.03.2019 г. по гр. д. № 49710/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 124 - и състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „К.“ ООД (с ново наименование „М.п.м.“ ООД), ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление:***, ж. к. „София парк“, *****, срещу Т.Я.Д., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ж. к. „*****, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ за признаване за установено, че
ответницата Т.Я.Д. дължи на ищеца „К.“ ООД (с ново наименование „М.п.м.“ ООД) сумата
от 4 187,18 лв. - главница по запис на заповед от 02.03.2017 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението з.издаване
на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 88527/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, 124 - и състав - 20.12.2017 г. до окончателното изплащане
на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист на 04.01.2018 г. по ч. гр. д. № 88527/2017 г. по описа на
Софийски районен съд, 124 - и състав.
Решението е постановено при участието на трето лице -
помагач на страната на ищеца - „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК *******.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.