Р Е Ш Е Н И Е
№ 260314
гр. Пловдив, 29.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и девети септември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1693 по описа на съда за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа
на въззивна жалба от Р.П.В., подадена чрез адв. Я.В., против
Решение № 4905 от 19.12.2019 г. по гр.дело № 11440/2017 г. на РС – Пловдив, III гр. състав, в частта, с която е отхвърлен
предявения от жалбоподателката против Д.П.Д. и М.П.Ж. (починала в хода на
процеса и заменена на основание чл. 227 от ГПК от единствения си наследник Д.П.Д.) иск с правно основание чл. 109
от ЗС, за осъждане на ответниците да прекратят действията, обективирани в
неправомерното, без съгласието на ищеца ползване на дворното място,
представляващо УПИ I - 97, кв.24 по КРП на село К. от 1993 г., с площ от 905 кв.м., находящ се в село К., община Хисаря,
област Пловдив, при съседи: от север и запад – улици, от юг – УПИ IX – 97, от
изток – УПИ II – 98 и УПИ III – 99 и на жилищната сграда, построена в него.
В частта, с която са
отхвърлени кумулативно съединеният положителен установителен иск за собственост
с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, евентуално съединеният иск за
собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК и насрещният установителен
иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, решението не е
обжалвано и е влязло в сила.
В жалбата се твърди, че
отхвърлянето на иска по чл. 109 от ЗС било необосновано и противоречало на
събраните по делото доказателства. В т.н. се сочи, че след като районният съд
приемал, че било налице неправомерно владение
и ползване на процесния имот от страна на ответницата, на което ищцата
се противопоставяла, то съдът необосновано и в противоречие със събраните по
делото доказателства приел, че не бил осъществен фактическия състав на
негаторния иск. Допълнително се сочи, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 от ГПК
решаващият съд не се произнесъл по възражението, че ответницата М.П.Ж. не била
придобила жилищната сграда по силата на изтекла придобивна давност в нейна
полза, респ. в полза на сина ѝ Д.П.Д. по силата на нов 10 годишен период.
В т.н. се сочи, че съдът не бил обсъдил и направеното оспорване на констативен
нотариален акт № 28, том
IV, рег. № 4899 по нот. дело №619/2006
г., респ. не бил обсъдил събраните по делото доказателства, които обуславяли
правния и фактически извод, че процесната жилищна сграда е съсобствена между
наследниците на общия наследодател П. К.. Въз основа на изложеното моли да бъде
отменено решението в обжалваната му част, да бъде уважен искът с правно
основание чл. 109 от ЗС и да се приеме за установено, че процесната жилищна
сграда е съсобствена между наследниците на П. К., вкл. и на ищцата В..
Постъпила е и жалба
против Решение № 1812 от 04.06.2020 г. по гр.дело № 11440/2017 г. на РС –
Пловдив, III гр. състав, постановено по реда на чл. 250 от ГПК, с което се оставя без
уважение молба с вх. № 7070 / 29.01.2020 г. по описа на РС – Пловдив,
депозирана от ищцата Р.П.В., за допълване на постановеното по делото решение с
произнасяне относно оспорването на констативен нотариален акт № 38, том IV, рег. № 4899 по нот. дело №619/2006 г., като се отмени посочения акт. В
посочената жалба се твърди, че решението на районния съд е незаконосъобразно и
необосновано, доколкото ищцата била оспорила придобиването по давност на
жилищната постройка в процесното дворно място от страна на ответницата, като
нито последната, нито нейният син Д.П.Д., били доказали осъществяване на
фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС. В т.н. счита, че съдът е следвало да
се произнесе относно правото на собственост на ответницата Ж. и след като
приеме, че същата не е придобила целия имот по давност, да отмени посочения
нотариален акт. По тези съображения моли да бъде уважена молбата за допълване
на решението, като се отмени нотариалния акт в горния смисъл.
Жалбоподателката, чрез
своя пълномощник, в открито съдебно заседание поддържа изложеното във
въззивната жалба и жалбата по чл. 250 от ГПК и моли същите да бъдат уважени.
В законоустановения срок е
постъпил отговор от Д.П.Д., чрез адв. С.К., с който се оспорва въззивната жалба
и се излагат съображения за нейната неоснователност, както и в подкрепа на
атакуваното решение. Сочи се още, че съдът правилно не се бил произнесъл
относно собствеността на ответницата върху жилищната сграда, доколкото не е бил
сезиран с такъв иск, като подобно произнасяне би било извън предмета на делото
– „свръх петутим“. Допълнително се твърди, че съдът бил отхвърлил иска по чл.
109 от ЗС, тъй като ответницата Ж. ползвала имот на правно основание –
съсобственост. По тези съображения моли за отхвърляне на въззивната жалба.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните,
приема за установено следното:
Жалбите
са подадена против обжалваеми съдебни актове в законен срок и от процесуално легитимирано
лице, което има интерес от обжалването, поради което същите се явяват допустими
и подлежат на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение, както и постановеното по реда на чл. 250 от ГПК, са валидни и допустими
- постановени са в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и релевираните в жалбата въззивни основания,
съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр. чл. 269 ГПК и с оглед на
задължителните указания в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд не може да приема за установени
различни факти от вече приетите от първоинстанционния, освен ако въззивната
жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно
установен, намира за следното.
По
делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения
за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, като единствено
се излагат съображения по същество. В този смисъл и доколкото изводите на
решаващия съд относно фактическата
страна на спора се приемат за правилни, на основание чл. 272 от ГПК настоящата
съдебна инстанция препраща към мотивите на Районен съд – Пловдив относно
установените по делото факти, като по този начин те стават част от мотивите на въззивния
съдебен акт. За пълнота на изложеното следва да се посочат обаче основните за настоящия
спор факти.
С нотариален акт за дарение на недвижим имот №
136, том 4, дело № 1944 от 28.04.1974 г. П. Н. К. дарява на дъщеря си Р.П.В.
собственото си празно дворно място, без сградата и стопанските постройки,
цялото с площ от 500 кв.м., представляващо парцел I, имот пл. № 56 от квартал
12 по действащия план на село Красново, при граници: от две страни – улици и П.
К..
С
нотариален акт за дарение на недвижим имот № 135, том 4, дело № 1943 от
28.04.1976 г. П. Н. К. дарява на дъщеря си М.П.Ж. собственото си празно дворно
място, без сградата и стопанските постройки, цялото с площ от 600 кв.м.,
представляващо парцел II, имот пл. № 60 от квартал 12 по действащия план на
село Красново, при граници: А. С. М., Г. В., П. К. и улица.
С
нотариален акт за право на собственост на недвижим имот № 38, том 4, рег. №
4899, дело № 619/ 29.09.2006 г. ответницата М.Ж.П. е призната за собственик по
давност и наследство на двуетажна жилищна сграда с площ от 74 кв.м., с
прикрепен към същата навес с оградни стени с площ от 9 кв.м., находящи се в УПИ
I-97, кв. 24, с площ от 905 кв.м., който е отреден за ПИ № 9, целият с площ от
1850 кв.м., съгласно действащия КРП на село К., община Хисаря, одобрен със
Заповед № РД-06-287 от 14.10.1993 г., при граници: от север – път, от изток УПИ
II-98 и УПИ III-99, от юг – УПИ IX – 97, от запад – път.
От
заключението на допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза, което е кредитирано
от районния съд, както и от настоящия като обективно, пълно и компетентно, се
установява, че за село К. има одобрени два КРП – единият от 1924 г., а другият
от 1993 г. Уличната регулация е утвърдена с Указ № 52 от 1924 г., а дворищната
регулация е утвърдена със Заповед № 610 от 1924 г., както и изменение,
утвърдено със Заповед № 422 от 18.06.1974 г. от Селски ОНС. С изменението за
парцел УПИ I-56 и парцел УПИ II-60 от кв.12 се отреждат нови парцели I-56 с
площ от 500 кв.м. (дарен на ищцата), II-60 с площ от 600 кв.м. (дарен на
ответницата) и X-56 с площ от 700 кв.м. от кв. 12. Утвърдената заповед № 422 от
1974 г. не е приложена. Съгласно сега действащия КРП на село К.одобрен със
Заповед № РД-06-287/ 1993 г., утвърдените със Заповед № 422 от 1974 г. парцел I-56, II-60 и Х-56 от кв. 12 са заснети
с нов пл.№ 97, за който се отреждат процесния УПИ I-97 и друг УПИ IX-97 от кв.
24. Парцел I-56 от кв.12, дарен на ищцата с нотариален акт № 136 от 1976 г. и
Парцел II-60 от кв.12, дарен на ответницата с нотариален акт № 135 от 1976 г., попадат
по сега действащия КРП, одобрен със Заповед № РД-06-287/ 1993 г., в УПИ I – 97,
който се образува изцяло от двата имота, и в част от УПИ IX-97 от кв. 24.
Касателно УПИ I – 97 от кв. 24 по плана от 1993 г. се сочи, че на
регулационната граница от запад и север има изградена масивна ограда, на юг
между него и УПИ IX-97 от кв. 24 има поставена оградна мрежа, а от приложената
към експертизата скица е видно, че от изток имотната граница също съответства
на регулационната. Липсват данни между парцели I-56 и II-60 по плана от 1974 г., които образуват
УПИ I – 97 от кв. 24 по плана от 1993 г. да има изградена ограда.
Видно
от удостоверение за наследници изх. № 275/ 04.09.2015 г. П. Н. К., бивш жител ***,
е починал на 29.10.1988 г., като след смъртта си е оставил за свои наследници
съпруга, починала на 19.07.1994 г., както и пет дъщери, сред които са ищцата Р.П.В.
и ответницата М.П.Ж..
Видно
от удостоверение за наследници изх. № 7228 от 05.12.2018 г. М.П.Ж. е починала
на 23.07.2018 г., като е оставила за свой законен наследник сина си Д.П.Д..
По
делото са разпитани и петима свидетели, от които се установява, че ответницата М.Ж.
се е грижила за двамата родителите на страните, които са живели в процесната
жилищна сграда до смъртта си. След това, считано от 1994 г., ответницата е
заживяла в имота, вкл. и в сграда, като ползвала дворното място за засаждане на
зеленчуци и други личин нужди. Същата, заедно със сина си Д.Д., е извършвала и
ремонти по къщата и двора, като е построила и лятна кухня в двора, която ползва.
Ищцата не живеела в имота, но периодично, предимно през лятото, посещавала
същия.
Относно
останалите установени факти, за да не се преповтарят същите от въззивната
инстанция и доколкото фактическите изводи на районния съд изцяло се споделят от
настоящия състав, то въззивният съд, както е посочено по-горе, препращана на
основание чл. 272 от ГПК към мотивите на районния относно фактическата страна
на спора.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав достигна
до следните правните изводи:
Относно искът с правно основание чл.
109 от ЗС.
За да
отхвърли предявения негаторен иск, районният съд е приел, че ответницата
действително е извършвала посочените в исковата молба действия – засаждала е
зеленчуци в дворното място, ползвала е жилищната сграда по нейното
предназначение, извършвала е ремонтни дейности, но на правно основание, като
съсобственик в процесния имот УПИ I – 97 от кв. 24 на основание дворищната
регулация на село К. по плана от 1993 г.
Настоящият
състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че в случай не са налице
предпоставките за уважаване на иска по чл. 109 от ЗС, доколкото ответницата не
е ползвала процесния недвижим имот неоснователно. Съгласно Тълкувателно решение
№ 4 от 6.11.2017 г. по т. д. № 4/2015 г., ОСГК на ВКС двете задължителни
условия за уважаването на негаторния иска са: неоснователността на действията
на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да
упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Следователно ако
действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109
от ЗС.
Както
се установява по делото, а и е прието от районния съд в мотивите по насрещния
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, страните са съсобственици на УПИ I – 97 от кв.
24 по регулационния план на село К. от 1993 г. на основание чл. 29, ал. 3 от ЗТСУ
(отм., ред. ДВ, бр. 45 от 1984 г.). Съгласно цитираната разпоредба при
образуване на общи парцели въз основа на дворищнорегулационния план, ако те се
отреждат за два или повече имота, между притежателите на тези имоти се поражда
съсобственост по силата на самата регулация, в което се изразява и една от
страните на непосредственото вещнопрехвърлително действие на
дворищнорегулационния план (в т.н. Решение № 354 от 4.06.2009 г. на ВКС по гр. д.
№ 700/2008 г., I г. о., ГК). Следователно УПИ I – 97 от кв. 24 на село К.,
който съгласно последния действащ план от 1993 г. е образуван от парцел I – 56
– собственост на ищцата, и парцел II-56 – собственост на ответницата, става
съсобствен и на двете по силата на самата регулация, като дяловете от съсобствеността
са съответни на площите на всеки един от обединените парцели към площта на
новообразувания съсобствен парцел. Действително отчуждителното действие на
дворищната регулация е подчинено на прекратително условие, в който смисъл са
разясненията на ТР № 3/1993 г. по гр.д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС, а именно, че
собствеността върху придаваемите части преминава по силата на самата регулация,
но тя получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е
приложена, тъй като дотогава при евентуалното й изменение или създаване на
цялостна нова регулация се изхожда от първоначалното положение на имотите
съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ. В
случая обаче не е приет нов регулационен план, доколкото съгласно приетата
съдебно-техническа експертиза последния приет регулационен план за село
Красново е от 1993 г., т.е. липсва основание да се счита, че съсобственост
върху процесния УПИ I – 97 от кв. 24 не е възникнала. Допълнително, съгласно
цитираното тълкувателно решение, дворищно регулационният план следва да се
счита за приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните
линии в имотни граници при хипотезите на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ. Видно от
заключението на вещото лице на регулационната граница на УПИ I – 97 от кв. 24
по плана от 1993 г. от запад и север има
изградена масивна ограда, на юг между него и УПИ IX-97 от кв. 24 има поставена
оградна мрежа, а от приложената към експертизата скица е видно, че от изток
имотната граница също съответства на регулационната, като липсват данни между
парцели I-56 и II-60 по плана от 1974
г., които образуват УПИ I – 97 от кв. 24 по плана от 1993 г. да има изградена
ограда. Следователно дори да бъде приет нов регулационен план, то „старият“ от
1993 г. ще следва да се счита приложен по отношение на процесното дворно място.
Предвид
горното, неоснователно се явява претенцията на ищцата, че ответницата неоснователно
ѝ ограничавала правото на собственост върху процесния имот – дворно
място, представляващо УПИ I – 97 от кв. 24 по плана на село К., като преминавала
през същия и го ползвала за лични нужди, засаждала зеленчуци в него, както и
построила незаконна постройка в него – лятна кухня. В настоящия случай
ответницата, като съсобственик на имота, има право да осъществява всяко едно от
посочените действие. Ако ищцата счита, че имотът е бил ползван изключително от
ответницата, то търсената защита не следва да е по реда на чл. 109 от ЗС, а по
чл. 31, ал. 2 от ЗС. Доколкото обаче като основание на предявения негаторен иск
се претендира, че Р.В. е изключителен собственик на дворното място, респ. че
ответницата М.Ж. няма права върху имота, то правилно претенцията е квалифицирана
с правно основание чл. 109 от ЗС и с оглед на изложените по-горе съображения
отхвърлена. В този смисъл се споделя и приетото от районния съд.
По
отношение построяването на „лятната кухня“ в дворното място, действително е
налице съдебна практика, съгласно която основаният на чл. 109 от ЗС иск срещу
съсобственик на недвижим имот за прекратяване на създаващо пречки за ползуване
на съсобствения имот неоснователно действие, съставляващо строеж, изграден при
отклонение от разрешението за строеж и от другите строителни книжа или в
нарушение на действуващи разпоредби, е допустим (вж. Тълкувателно решение №
31/84 г. от 6.II.1985 г. по гр. д. № 10/84 г., ОСГК на ВС). Защита, която се
дава в този случай обаче се изразява в прекратяването на това състояние чрез
премахването на строежа, който смущава и/или ограничава правото на
съсобственост. Видно от молба с вх. № 33500/01.06.2018 г. по описа на РС –
Пловдив (л. 162) ищцата изрично заявява, че не желае премахване на т.нар.
„лятна кухня“, т.е. тя не търси възможната защита, която искът по чл. 109 от ЗС
може да ѝ осигури. Отделно от това, не се доказва по делото и ползването
на тази „лятна кухня“ от страна на ответницата да е ограничавало по някакъв
начин правото на собственост на ищцата върху дворното място, за да се преустановяват
подобни действия от страна на М.Ж., а сега от нейния син. Още повече, че по
силата на приращението тази постройка е станала съсобствена между страните и
може да се ползва от всяка една от тях на основание чл. 31, ал. 1 от ЗС.
По отношение
ползването на жилищната сграда в УПИ I – 97 от кв. 24 по плана на село К. от
1993 г. по делото също се установи, че ответницата, респ. нейния син, са
ползвали същата на правно основание – право на собственост, съгласно нотариален
акт № 38, том 4, рег. № 4899, дело № 619/ 29.09.2006 г., а преди 2006 г. като
съсобственик (отнася се за ответницата Ж.) по силата на наследствено
правоприемство от наследодателя П. Н. К..
С оглед
на гореизложеното въззивният съд намира, че искът по чл. 109 от ЗС правилно е
отхвърлен, тъй като не се установява извършването на неоснователно
противоправно действие от страна ответницата М.Ж., респ. от нейния син и
правоприемник Д.Д., което да е пречило на ищцата да упражнява правото си на
собственост върху УПИ I – 97 от кв. 24 по плана на село К. и построената в него
сграда. Това е така, доколкото ответницата (респ. нейния правоприемник), като
съсобственици правомерно са ползвали процесния имот, т.е. твърдените от ищцата
и реално осъществени действия на ответницата не са били извършвани от
последната без основание.
Относно искането за допълване на
решението по реда на чл. 250 от ГПК с отмяна на констативен нотариален акт №
38, том IV, рег. № 4899 по нот. дело
№619/2006 г.
За да
остави депозираната молба по чл. 250 от ГПК без уважение първостепенния съд е
приел, че доколкото с постановеното по делото решение е отхвърлена исковата
претенция на ищцата за установяване правото ѝ на собственост на основание
приращение, алтернативно придобивна давност, върху процесната жилищна сграда,
построена в УПИ I – 97 от кв. 24, то и съдът не е дължал отмяна, като законна
последица от уважаването на иска, на констативния нотариален акт.
Настоящата
въззивна инстанция изцяло споделя мотивите на районния съд, въз основа на които
не е уважил депозирана молба, като съображенията за това са следните. Съгласно
Тълкувателно решение № 3/2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС с
постановяването на съдебно решение, което със сила на пресъдено нещо признава
правата на третото лице (в случая на ищцата) по отношение на посочения в
констативния нотариален акт титуляр (т.е. ответницата), издаденият нотариален
акт следва да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, като отмяната на
констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от
постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото
лице. Т.е. отмяната на нотариалния акт по реда на чл. 537, ал. 2 от ГПК, както
и районният съд е отбелязал, не се постига със самостоятелен иск, а е правна
последица от уважаване на иск за собственост. По настоящото дело съдът е бил
сезиран освен с негаторния иск, още и с два евентуално съединени положителни
установителни искове за собственост от ищцата, за признаване за установено, че
същата е собственик на жилищната сграда с площ от 74 кв.м., построена в УПИ I -
97, кв.24 по КРП на село К. от 1993 г. на основание приращение, евентуално
придобивна давност, както и насрещен положителен установителен иск за признаване за установено, че ответницата Ж.
(ищца по насрещния иск) е собственик по давност на УПИ I - 97, кв.24 по КРП на
село К. от 1993 г., с площ от 905 кв.м.,
находящ се в село К., община Хисаря, обл. Пловдив, при съседи: от север и запад
– улици, от юг – УПИ IX – 97, от изток – УПИ II – 98 и УПИ III – 99. И трите
иска са отхвърлени от районния съд. Следователно, както и първата инстанция е
приела, не са налице предпоставките, с оглед указанията на Тълкувателно решение
№ 3/2012 г. по гр.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, за отмяна на констативен
нотариален акт № 38, том IV, рег. № 4899 по нот. дело
№619/2006 г., доколкото исковете за собственост върху сградата са
отхвърлени, т.е. не установено със сила на пресъдено нещо, някакво правно
положение, различно от констатираното от нотариуса.
Допълнително,
съгласно Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСГК
на ВКС вън от предмета на делото по негаторния иск са както правото на
собственост върху имота, собственост на ищеца, така и правото на собственост
върху имота, собственост на ответника. Т.е. уважаването или отхвърлянето на
негаторния иск не би следвало да има за последица отмяна на нотариален акт на
основание чл. 537, ал. 2 от ГПК. В т.н. правото на собственост на ответницата
върху двуетажна жилищна сграда с площ от 74 кв.м., с прикрепен към същата навес
с оградни стени с площ от 9 кв.м., находящи се в УПИ I - 97, кв.24 по КРП на
село К. от 1993 г., с площ от 905 кв.м.,
находящ се в село К., община Хисаря, обл. Пловдив, при съседи: от север и запад
– улици, от юг – УПИ IX – 97, от изток – УПИ II – 98 и УПИ III – 99, също не е
било предмет на първоинстанционното производство, респ. на настоящото въззивно
такова.
Предвид
горното липсва основание да бъде изменен констативен нотариален акт № 38, том
IV, рег. № 4899 по нот. дело №619/2006
г.
По
изложените по-горе съображения се намира за неоснователно и твърдението във
въззивната жалба, че районния съд е следвало да се произнесе по искането, чрез
оспорването на нотариалния акт, че ответницата, респ. нейния наследник, не са
придобили процесната жилищна сграда по давност. Както стана ясно
първоинстанционния съд не е бил сезиран с отрицателен установителен иск за
отричане правото на собственост на ответнцита върху сградата, за да дължи произнасяне
с диспозитива на решението на подобно искане/възражение. Допълнително, правната
възможност по чл. 537, ал. 2 от ГПК не представлява самостоятелен иск, който да
предполага нарочно произнасяне в диспозитива на решението относно правото на
собственост върху процесния имот. В т.н. въззивната инстанция приема, че
искането да бъде прието за установено, посредством направено оспорване на
констативен нотариален акт, че процесната жилищна сграда е съсобствена, не може
да се уважи.
С оглед
на горното и двете жалби се намират за неоснователни, а първоинстанционното
решение, както и постановеното по реда на чл. 250 от ГПК, като правилни и
законосъобразни следва да се потвърдят изцяло.
Относно разноските:
Предвид
изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателката следва да
заплати на въззиваемата страна направените от нея в хода на въззивното
производство разноски за един адвокат, в размер съобразно представения договор
за правно зашита и съдействие, имащ характера на разписка и доказващ заплащане
на възнаграждението. Следва да се посочи, че жалбоподателката, чрез своя
процесуален представител, е направила възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемата страна. Това възражение
се намира за основателно доколкото настоящото дело не се отличава с фактическа
и правна сложност в сравнение с други подобни дела. За определяне на точния
размер на възнаграждението следва да се посочи, че съгласно т. 1 от
Тълкувателно решение № 4 от 2015 г. по т.д. № 4/2015 г. когато негаторният иск
съдържа осъдителен петитум – претендира се ответникът да бъде осъден да се
въздържа от определени действия (в случая да не ползва процесния имот) или да
извърши определени незаместими действия, искът е неоценяем. Съгласно чл. 7, ал.
1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.04.2009 г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения (в редакция към сключването на ДПЗС), минималното възнаграждение
за един адвокат по неоценяеми искове е в размер на 600 лв. Именно в този размер
следва да се присъди на въззиваемата страна заплатеното от нея адвокатско
възнаграждение в хода на въззивното производство.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение подлежи на обжалване с
касационна жалба в едномесечния срок по чл. 283 от ГПК пред Върховен касационен
съд при наличие на предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
По изложените мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4905 от 19.12.2019 г. по гр.дело № 11440/2017 г. на
РС – Пловдив, III гр. състав, в ЧАСТТА, с която
е ОТХВЪРЛЕН предявения от Р.П.В.,
ЕГН: **********, адрес: *** против Д.П.Д., ЕГН: **********, адрес: *** и М.П.Ж.,
ЕГН: ********** (починала в хода на процеса и заменена на основание чл.227 ГПК
от единствения си наследник Д.П.Д., ЕГН: **********), иск с правно основание
чл.109 ЗС, за осъждане на ответниците да прекратят действията, обективирани в
неправомерното, без съгласието на ответника ползване на дворното място,
представляващо УПИ I - 97, кв.24 по КРП на село К. от 1993 г., с площ от 905 кв.м., находящ се в село К., община
Хисаря, обл. Пловдив, при съседи: от север и запад – улици, от юг – УПИ IX –
97, от изток – УПИ II – 98 и УПИ III – 99 и на жилищната сграда, построена в
него.
В останалата си част, с
която са отхвърлени кумулативно съединеният положителен установителен иск за
собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, евентуално съединеният
иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК и насрещният
установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК,
първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1812 от 04.06.2020 г. по гр.дело №
11440/2017 г. на РС – Пловдив, III гр. състав, постановено по реда на чл. 250 от ГПК, с
което се оставя без уважение молба с
вх. № 7070 / 29.01.2020 г. по описа на РС – Пловдив, депозирана от ищцата Р.П.В.,
ЕГН: **********, за допълване на постановеното по делото Решение № 4905 от
19.12.2019 г. по гр.дело № 11440/2017 г. на РС – Пловдив, III гр. състав, с произнасяне относно
оспорването на констативен нотариален акт № 38, том IV, рег. № 4899 по нот.
дело №619/2006 г., като се отмени
посочения акт .
ОСЪЖДА Р.П.В., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати на Д.П.Д., ЕГН: **********,
адрес: ***, сумата от 600 лв.
(шестстотин лева), представляващи направени разноски в хода на въззивното
производство.
Настоящото решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при наличието на предпоставките
за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./