№ 110
гр. София, 21.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Милен Василев
Светлин Михайлов
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001000065 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 26.11.2021 г. на ответника „Професионален футболен клуб
Левски“ АД срещу решението от 14.10.2021 г. по т. д. № 670/2021 г. на Софийския градски съд,
VІ-4 състав, в частта, с която същият е осъден да заплати на ищеца „Макрон С.П.А“ АД:
сумата 50 000 евро, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор за
доставка на екипировка от 19.12.2019 г., ведно със законната лихва от 15.04.2021 г. до
окончателното изплащане;
сумата 3 763,89 евро, представляваща законната лихва за забава за периода 18.07.2020 г. –
14.04.2021 г.;
сумата 9 093,76 лв. – съдебни разноски.
В жалбата се твърди, че СГС е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като
не е уважил молбата на ответника за отлагане на заседанието от 16.09.2021 г. поради заболяване на
процесуалния му представител, с което нарушил правото му на защита. Твърди се, че неправилно
и необосновано съдът е приел за дължима претендираната неустойка по чл. 13 от процесния
договор. Сочи се, че не били налице кумулативните условия за тази дължимост – да се касае до
случай на нарушение и до предсрочно прекратяване на договора от страна на ответното дружество.
В случая липсвала първата предпоставка – нарушение от ответника, който бил отправил
изявлението за прекратяване поради собствените си финансови затруднения и влошено финансово
състояние, и преди започване на изпълнение на договора, за да се стигне до неговото нарушаване.
1
Неприемлив бил изводът на съда, че неустоечната клауза представлявала превантивна мярка, която
да въздържа ответника от произволно предсрочно прекратяване и да го стимулира към неговото
изпълнение. Необосновано било прието и, че е налице съответствие между обема на очакваните
вреди за ищеца към момента на сключване на договора и размера на неустойката. Твърди се, че не
било обсъдено в достатъчна степен от съда и възражението за нищожност на неустоечната клауза.
Сочи се, че тя противоречи на добрите нрави, тъй като възможността за прекратяване на договора
при обективна невъзможност за изпълнение от някоя от страните съответствало на
добросъвестността и за него не можело да се налага санкция.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
уважи предявения иск, както и да му присъди направените разноски по делото.
Въззиваемият „Макрон С.П.А“ АД – ищец по исковете – чрез процесуалния си представител
оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея
решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Макрон С.П.А“ АД, регистрирано в Италия, с
искова молба от 15.04.2021 г., с която срещу „Професионален футболен клуб Левски“ АД са били
предявени обективно съединени: 1) иск за заплащане на сумата 50 000 евро, дължима по чл. 13 от
договор от 19.12.2019 г., и 2) иск за заплащане на сумата 3 777,77 евро, представляваща законната
лихва за забава за периода 17.07.2020 г. – 14.04.2021 г.
В исковата молба се твърди, че с посочения договор от 19.12.2019 г. ищецът се задължил да
доставя на ответника спортно облекло – екипировка за играчите и треньорите на отборите на клуба
срещу заплащане на цена от поне 190 000 евро на година, за срок от 3 години, считано от сезон
2020/2021 г. В договора били уговорени хипотези, при които ответникът имал право да го
прекрати предсрочно /неизпълнение на ищеца или откриване на производство по несъстоятелност
спрямо същия/. Уговорено било и, че при предсрочно прекратяване от ответника извън тези
хипотези, то последният ще дължи на ищеца неустойка в размер на 50 000 евро. С писмо от
1.07.2020 г. ответникът уведомил ищеца, че преждевременно прекратява договора, без да са
налице хипотезите на допустимо едностранно прекратяване. По тази причина ответникът дължал
на ищеца неустойка в размер на 50 000 евро, за което ответникът го поканил с писмо от 2.07.2020
г., с което му предоставил 10-дневен срок за изпълнение. Сумата не била заплатена, поради което
ответникът дължал и законната лихва за забава.
По делото е представен договор за доставка на екипировка от 19.12.2019 г., с който „Макрон
С.П.А“ АД се е задължил да доставя спортно облекло – екипировка на играчите и треньорите на
отборите на „Професионален футболен клуб Левски“ АД /А отбор, Б отбор и детско-юношеска
школа/ при условията, установени в договора. Уговорено е в срока на договора ПФК „Левски“ ще
предостави на „Макрон С.П.А“ АД: а) правото да се нарича „Официален технически спонсор“
и/или „Официален доставчик на екипировка“; b) поставянето на марка MACRON’S на всички
спортни облекла и акцесоари, доставени на ПФК „Левски“, в пълно съответствие със законите на
УЕФА и Българската федерация по футбол; и в) използването на описанията в буква а) за
промоционални и рекламни цели. Според чл. 9 договорът ще действа в продължение на 3 спортни
сезона /година/, с начало сезон 2020/2021 г. и край сезон 2022/2023 г., като за спортен сезон се
2
счита периодът между 1.06 и 31.05 на следващата календарна година. Според чл. 4 през целия срок
на договора и за всяка година ПФК „Левски“ следва да закупува спортно облекло на минимална
стойност от 190 000 евро на година. В чл. 13 са уредени предсрочното прекратяване и санкциите.
Предвидено е, че договорът може да бъде прекратен предсрочно, само ако възникне една от
следните ситуации: а) в случай на договорни нарушения на задължения и гаранции, съдържащи се
в това споразумение от една от двете страни, предсрочно прекратяване може да настъпи след
отправяне на официално писмено предизвестие в рамките на 15 дни; след изтичане на този срок
страната, което е изпратила официалното предизвестие, може да прекрати договора; б) по
отношение на ПФК „Левски“, без клубът да дължи някаква сума и без да се засяга правото му да
предприема действия, за да получи обезщетение за претърпени вреди, при условие, че е подадено
писмено уведомление за изпълнение, изпратено от „Макрон С.П.А“ АД по пощата с препоръчано
писмо с обратна разписка и/или по факса, в следните случаи: ако „Макрон С.П.А“ АД стане обект
на производство по несъстоятелност или ликвидация, или ако „Макрон С.П.А“ АД наруши
задълженията и гаранциите, съдържащи се в настоящото споразумение; в) по отношение на
„Макрон С.П.А“ АД, без да дължат някаква сума и без да се засяга правото им да предприемат
действия, за да получат обезщетение за претърпените вреди, при условие, че е подадено писмено
уведомление за изпълнение, изпратено до ПФК „Левски“ по пощата с препоръчано писмо с
обратна разписка и/или по факса, в следните случаи: ако ПФК „Левски“ стане обект на
производство по несъстоятелност или ликвидация, или ако ПФК „Левски“ наруши задълженията и
гаранциите, съдържащи се в настоящото споразумение. Предвидено е, че ще прилагат следните
договорени санкции: 1) в случай на нарушение и предсрочно прекратяване на договора от страна
на ПФК „Левски“, той ще бъде длъжен да заплати неустойка в размер на 50 000 евро; и 2) в случай
на нарушение и предсрочно прекратяване на договора от страна на „Макрон С.П.А“ АД, той ще
бъде длъжен да заплати на клуба неустойка в размер на 50 000 евро. Според чл. 14 този договор и
всеки спор или иск, произтичащ от или в съответствие с него, с неговия предмет или сключване
/вкл. извъндоговорни спорове или искове/, се уреждат и тълкуват в съответствие с българското
законодателство, като изключително компетентен по споровете е Софийския градски съд.
Договорът е сключен на английски език, като е представен превод и на български език.
Представена е разпечатка от електронно писмо от 22.06.2020 г., с което изпълнителният
директор на ответника е информирал ищеца, че поради безпрецедентната финансова криза през
последните 6 месеца клубът няма да може да изпълни договора от 19.12.2019 г., поради което са
принудени да поискат преждевременно прекратяване на договора по взаимно съгласие. С отговор
от същата дата ищецът е заявил, че не е съгласен на прекратяване, като при предсрочно
прекратяване ще изиска плащане на уговорената неустойка.
Представено е и уведомление от 1.07.2020 г. на английски език и в превод на български език, с
което изпълнителният директор и прокуриста на ПФК „Левски“ АД са уведомили ищеца „Макрон
С.П.А“ АД, че едностранно прекратяват договора от 19.12.2019 г., поради безпрецедентната
финансова криза, която е сполетяла клуба.
С електронно писмо от 2.07.2020 г. ищецът е поискал да му се заплати от ответника сумата от
50 000 евро – неустойка за предсрочно прекратяване на договора, в срок от 10 дни.
За същата сума ищецът е издал и фактура VCE20 009233/15.09.2020 г.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
3
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Преди всичко следва да се посочи, че първото възражение в жалбата /за нарушаване правото на
защита на ответника с това, че СГС не е уважил молбата му за отлагане на първото заседание от
16.09.2021 г./ би било от значение само, ако ответникът бе направил някакви доказателствени или
други процесуални искания във въззивното производство. Такива обаче не са направени, а
доколкото въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, без право да връща за ново
разглеждане на първата инстанция при подобни процесуални нарушения, то това възражение е
ирелевантно към крайното въззивно решение.
Между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата, че между тях е бил
сключен процесният договор от 19.12.2019 г. с описаното по-горе съдържание. Договорът е
търговски и с международен елемент, доколкото страните по него са с различна националност –
ищецът е търговско дружество, регистрирано в Италия, а ответникът е българско търговско
дружество, като мястото на основна стопанска дейност на същите е в съответните държави по
регистрацията. Това поставя въпроса за приложимото материално право към този договор, който
се урежда съобразно приложимия Регламент № 593/2008 г. относно приложимото право към
договорните задължения. Страните по договора са се възползвали от възможността по чл. 3 от
регламента да изберат приложимото към договора право, като в чл. 14 изрично са избрали
българското право. Договорът е сключен в писмена форма на английски език.
Претенцията на ищеца е за заплащане на сумата 50 000 евро, за която твърди, че представлява
неустойка, предвидена в чл. 13 от договора. Възраженията на ответника, очертаващи спорните
въпроси по делото, са за: 1) нищожност на договорната клауза поради противоречие с добрите
нрави, и 2) липсата на всички кумулативни условия за дължимост на тази сума. По тези
възражения въззивният съд намира следното:
Претенцията се основава на клауза в процесния договор, която следва да се анализира с оглед
изясняване на действителния й смисъл. Както бе посочено по-горе, въпросната клауза е част от
съдържанието на чл. 13 от договора и според представения български превод предвижда, че „в
случай на нарушение и предсрочно прекратяване на договора от страна на Клуба“, той ще бъде
длъжен да заплати неустойка в размер на 50 000 евро“. Чрез думата „неустойка“ е преведена
английската дума в оригиналната езикова версия на договора „penalty“.
Според въззивния съд езиковото съдържание на клаузата не сочи на действителното й естество.
Това е така, защото буквалният текст сочи на юридическа безсмислица в самите предпоставки за
дължимост на въпросната сума – „в случай на нарушение и предсрочно прекратяване на договора
от Клуба“. Ако Клубът е нарушил договора, то право на прекратяване /разваляне/ на същия има
само другата страна съгласно букви „а“ и „б“ от същия чл. 13. Алогично е страната-нарушител да
има право на прекратяване, което би противоречало на принципите на договорното право. По тази
причина тълкувана систематично съобразно чл. 20 ЗЗД тази клауза следва да се разбира във
взаимовръзката й с предходното съдържание на чл. 13 от договора, в което са изброени
основанията, при които страните могат да прекратят предсрочно договора без да дължат суми на
насрещната страна. Тези основания са налице, когато спрямо другата страна по договора настъпят
известни обстоятелства – тя е в неизпълнение на договора или стане обект на производство по
несъстоятелност или ликвидация. Очевидно е, че процесната клауза е създадена в отлика от
предходните клаузи и нейното предназначение е да уреди право на прекратяване на всяка от двете
4
страни, извън предходното „правомерно“ прекратяване, т.е. „ в нарушение“ на предишните
хипотези. Ето защо „в случай на нарушение и предсрочно прекратяване“ следва да се тълкува,
като прекратяване без да са налице основанията в предходните хипотези на чл. 13, които страните
са приели за правомерни. Всъщност, волята на страните е била да уредят друго право на
едностранно прекратяване, което може да се упражни по преценка на всяка страна, за което обаче
тя ще дължи на другата страна въпросната сума, наречена „неустойка“ в българския превод.
Същевременно, ако се възприеме, че тази сума е „ неустойка“ според българския превод, то тя
не би била правно валидна според приложимото към договора българско право. Това е така,
защото законът допуска страните да уговорят неустойка, като бъдещо обезщетение за вредите от
неизпълнението на договора – чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Страните са свободни да определят размера на
неустойката /стига да не противоречи на добрите нрави/ и вида неизпълнение, за който тя се
дължи. Те обаче не са свободни да уговорят неустойка и при липса на неизпълнение – наличието
на неизпълнение на договора е установено от закона conditio sine qua non за съществуването на
неустоечното вземане. Следователно, страните не могат да уговарят неустойка за правомерно
действие на страна по договора, защото подобно действие не съставлява неизпълнение, а без
неизпълнение всякакви обезщетителни плащания са изначално недължими. Такъв именно е и
настоящият случай.
Процесната „неустоечна“ клауза предполага упражнено с едностранно волеизявление от едната
страна потестативно право на прекратяване на договора, с което тя да е разполагала и без виновно
поведение на другата страна. С подобно потестативно право страната би разполагала или ако това
е предвидено в закон или ако е уговорено в договора. В случай, че такова право не следва нито от
закона, нито от договора, то и евентуалното изявление на страната за прекратяване на договора
няма да породи никакви правни последици – то ще бъде „удар във въздуха“. Целената с
изявлението правна промяна не може да настъпи при липса на предвидено потестативно право за
това. Следователно, ако подобно потестативно право съществува, то и упражняването му от
страната е всякога правомерно, а правомерните действия не могат да съставляват неизпълнение на
договора – обратното би било non sens. Възможността за уговаряне на неустойка и за правомерни
действия противоречи на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, поради което разглеждана в този аспект клаузата на чл.
13 е нищожна като противоречаща на закона. „Неправомерното“ прекратяване на договора пък е
правноневъзможно – ако в полза на страната не съществува потестативно право на прекратяване,
то същата не може да прекрати договора каквито и действия да предприеме, а липсата на
настъпило прекратяване би довело до липса на елемент от фактическия състав на уговорената
неустойка по чл. 13. Ето защо ако се възприеме буквалното тълкуване, то тази клауза никога не би
могла да породи действие, тъй като на нея не би кореспондирало никакво обезпечено задължение,
което изпълнителят да наруши, а следователно – тя би била напълно лишена от основание и
предмет, т.е. нищожна. Надали обаче съгласявайки се с тази клауза страните са искали тя да бъде
нищожна. Принцип при тълкуването на договорите е в случай на съмнение да се даде предимство
на това значение, което е в полза на запазване действителността на договора (favor contractus). Ето
защо следва да се приеме, че под неудачната формулировка „ неустойка“ се крие друг смисъл,
различен от буквалния в българския превод.
Възможността за едностранно прекратяване на договора при дължимост на предварително
уговорена сума съществува при друг институт на договорното право – т.нар. отметнина, уредена в
чл. 308 ТЗ. Според чл. 308, ал. 1 ТЗ ако при сключване на договор една от страните е дала или
обещала нещо, в случай че се отметне, тя може да се откаже от договора, ако не е започнало
5
изпълнението му, като отметналата се страна е длъжна да заплати отметнината, а ако я е дала при
сключване на договора, тя я губи. Клаузата е диспозитивна, като страните могат и да уговорят
други предпоставки за „отмятане“ – напр. да игнорират изискването изпълнението на договора да
не е започнало. Именно в тази светлина следва да се тълкува процесната клауза на чл. 13, която
покрива всички белези на отметнина – уговорено право на едностранно прекратяване при
дължимост на парична сума за другата страна по договора. Такова е и действителното правно
естество на уговорената сума, а не като неустойка. Впрочем, в оригиналния английски текст на
договора е използвана думата „penalty“, която не се превежда само като „неустойка“, а има по-
широк смисъл – санкция, глоба, наказание и т.н. По-близка като смисъл до неустойка е думата
„forfeit“ в англоезичния свят, която не е използвана в процесния договор. По този причина
всъщност преводът на „penalty“ като неустойка в конкретния случай е неточен – касае се за
отметнина.
При всички положения обаче естеството на посочената сума е въпрос на правна квалификация,
която дори и страните да са посочили, не обвързва съда, който е длъжен да разкрие
действителното правно естество на това вземане. Същото заключение следва и за настоящата
искова претенция – тя е за заплащане на отметнина, а не за неустойка, като квалификацията в
исковата молба не е част от основанието на иска. По тази причина погрешната правна
квалификация в обжалваното решение не води до неговата недопустимост, като подлежи на
поправка в настоящото въззивно решение.
Разгледана от този ъгъл процесната клауза на чл. 13 от договора не е нищожна, вкл. и не
противоречи на добрите нрави, както поддържа ответника. Неприложими за нея са постановките
на ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС – ОСТК, касаещи неустойката. Страните са свободни да уговорят
отметнина в какъвто размер преценят, тъй като нейната дължимост се обуславя от правомерно
едностранно действие на самия дължащ същата – прекратяване на договора от негова страна, което
е в зависимост само от неговата свободна воля. Ако страната не упражни правото на прекратяване,
то и няма да дължи въпросната сума на другата страна, която сама се е съгласила да плати в този
случай. Отделен е въпросът и, че размерът на настоящата отметнина /50 000 евро/ не е
екзорбитантен, т.е. неморален – по-малко от 10 % от очаквания от ищеца минимален приход по
договора /190 000 евро на година, т.е. за 3 години, какъвто е уговорения срок – 570 000 евро/.
Що се отнася до предпоставките за дължимост на тази сума, то те безспорно са налице.
Ответникът е упражнил правото си на едностранно прекратяване с представеното уведомление от
1.07.2020 г., с което изпълнителният директор и прокуриста на ПФК „Левски“ АД са уведомили
ищеца „Макрон С.П.А“ АД, че едностранно прекратяват договора от 19.12.2019 г., поради
безпрецедентната финансова криза, която е сполетяла клуба. Доколкото изложените причини за
прекратяване не са сред останалите предвидени в чл. 13 хипотези на прекратяване, то е очевидно,
че така извършеното прекратяване обуславя дължимост на уговорената отметнина. Ето защо искът
за главницата е изцяло основателен, заедно с претендираната законна лихва от подаване на
исковата молба до изплащането.
Основателна е и акцесорната искова претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законна
лихва за забава за исковия период /18.07.2020 – 14.04.2021 г./, която правилно СГС е изчислил на
сумата 3 763,89 евро. Не е спорно, че с представеното електронно писмо от 2.07.2020 г. ищецът е
отправил покана до ответника за заплащане на сумата, като е дал и 10-дневен срок за плащане,
след изтичане на който ответникът е изпаднал в забава.
6
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове /при коригираната правна квалификация на иска за главница/
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея
решение – потвърдено.
При този изход на спора следва да се присъдят своевременно поисканите от ищеца разноски за
въззивното производство в размер на 2 500 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие от 5.01.2022 г., фактура № 2/13.01.2022 г. и преводно
нареждане от 17.01.2022 г.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 14.10.2021 г. по т. д. № 670/2021 г. на Софийския градски съд,
VІ-4 състав, в обжалваната част, при приета от въззивния съд правна квалификация на иска за
главница по чл. 308, ал. 1 от ТЗ.
ОСЪЖДА „Професионален футболен клуб Левски“ АД с ЕИК – *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, район „Подуяне“, ул. „Тодорина кукли“ № 47, стадион „Георги
Аспарухов“, да заплати на „Макрон С.П.А“ АД с рег. № – 8156001FAD741A57FA98, със
седалище и адрес на управление – Италия, Валсамоджа, Болоня, община Креспелано, Виа Джулио
Пасторе № 57, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 2 500 лв. – съдебни разноски за производството
пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7