№ 2282
гр. София, 03.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Ваня Н. Иванова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100501731 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 20213446 от 18.11.2021 г., постановено по гр. д. № 3596 по описа
за 2020 г. на СРС, Гражданско отделение, 85 състав, са отхвърлени предявените от Й.
Т. Й. срещу „П.М.б. за активно лечение София“ ЕАД осъдителни искове по чл. 49 вр.
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за плащане на сумата от общо 20 000 лева, от които 10 000 лева
обезщетение за причинени неимуществени вреди и 10 000 лева - имуществени вреди,
произлезли от лекарска грешка – несполучливо извършена операция на 24.02.2015 г.,
ведно със законната лихва върху сумите от 16.01.2020 г. до окончателното им плащане.
Със същото съдебно решение, съдът е разпределил и отговорността за разноски
между страните в хода на първоинстанционното производство, като на основание чл.
78, ал. 3 ГПК ищецът Й. Т. Й. е осъден да заплати на ответника „П.М.б. за активно
лечение София“ ЕАД сумата от 1000 лева, представляваща съдебно-деловодни
разноски.
Недоволен от постановеното решение останал ищецът в производството Й. Т.
Й., предвид което подал срочна въззивна жалба срещу съдебния акт. Жалбоподателят
заявява оплаквания за несправедливост, незаконосъобразност и неправилност на
съдебното решение поради противоречието му с материалния закон и погрешна
преценка на доказателствата по делото. Сочи, че неправилно съдът приел, че
заключенията по назначените основна и допълнителна СМЕ не доказват тезата на
жалбоподателя. Възразява срещу превратна интерпретация на споделеното от
свидетелите, разпитани в хода на първоинстанционното производство. Поддържа, че
силно влошеното му здравословно състояние се потвърждава от всички приобщени
към делото доказателства.
1
В молба-уточнение от 21.04.2022 г. жалбоподателят уточнява периода, за който
претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, а именно от
23.02.2015 г. /извършване на операцията/ до 16.01.2020 г. /депозиране на исковата
молба/, ведно със законната лихва върху сумата до окончателното й изплащане.
Досежно иска за имуществени вреди прецизира искането си до въззивния съд, като
уточнява, че възразява срещу отхвърлянето само на сумата от 1500 лева за претърпени
вреди – изплатени разноски за лекарства и медицински чорапи за периода от 23.02.2015
г. до 16.01.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата до окончателното плащане.
Въззиваемата страна – ответник „П.М.б. за активно лечение София“ ЕАД, чрез
адв. С. от САК, с пълномощно, представено пред СРС /л. 34 по делото/, в срока и по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва депозираната въззивна жалба с писмен отговор, с
който заявява становище за правилност на решението. В хода на производството пред
районния съд процесуалният представител на ищеца говорел само за „настъпили болки
и тромбоза зад лявото коляно“, без да бъде изведена конкретика и доказана причинно-
следствена връзка. Твърди, че не е посочен екзактно и кой лекар е причинил
увреждането. Обяснява, че ищецът е освидетелстван от ТЕЛК с експертно решение 4
години след извършването на хирургична операция с водеща диагноза „постфлебитен
синдром“. Счита, че не е реализиран фактическият състав на непозволеното увреждане
по чл. 45 от ЗЗД. Не е установен и точният размер на претендираните имуществени
щети. Относно неимуществените вреди, намира, че същите не са доказани. Заключва,
че ищецът не е провел пълно и главно доказване на правно релевантните факти, а
твърденията му са останали голословни. Отправя искане към въззивния съд да остави
въззивната жалба без уважение, да потвърди първоинстанционния съдебен акт и да
присъди разноските по делото, в това число адвокатски хонорар за втората инстанция.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение, в частта с която, е отхвърлен предявеният от Й.
Т. Й. срещу „П.М.б. за активно лечение София“ ЕАД осъдителен иск по чл. 49 вр. чл.
45, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 1500 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева за
имуществени вреди, произлезли от лекарска грешка – несполучливо извършена
операция на 24.02.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от 16.01.2020 г. до
окончателното плащане, поради необжалването му от ищеца, е влязло в законна сила.
В случая, решението в обжалваната част е издадено от надлежен съдебен състав
на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид
изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното
решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените
правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на
основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд,
2
доколкото разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и
към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на
оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат. Настоящият състав
възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди
и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд,
доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно производство
жалба.
При съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства
решаващият въззивен състав приема за установено следното:
От приобщения по делото целокупен доказателствен материал се установява
безпротиворечиво, а и страните не спорят за факта, че на 23.02.2015г., ищецът Й. Т. Й.
е постъпил в „П.М.б. за Активно Лечение София“ ЕАД, за да му бъде извършена
хирургична интервенция - операция на херния от лявата страна на слабините.
Видно от представена по делото Епикриза изх. № 3052/2015 г. на Й. Т. Й., след
операцията на хернията, последният е получил болка и ливидна кожа на лявото бедро,
подбедрица и ходило. Снетата на пациента анамнеза сочи, че той е постъпил в
отделението по повод оток и подуване, придружени с болки в областта на лявата
подбедрица и бедро, като се установява още, че същият е бил наскоро опериран от
ингвинална херния вляво. Констатира се още, че след направените изследвания и по
повод на обективното състояние на лицето, на същото е предписано лечение с
“Heparini” и „Xarelto”. Терапията включвала още строг постелен режим и ежедневни
превръзки. С характер на препоръка е налично и предписание за носене на ластичен
чорап.
От представено по делото Експертно решение № 1986/07.11.2019 г. на МБАЛ
„Национална Кардиологична болница“ ЕАД София се заключава, че след направен
преглед на лицето Й. Т. Й., оценката на работоспособността на същото е 40 % степен
на увреждане, пожизнено. Установено е общо заболяване: постфлебитен синдром,
варици /варикозно разширение на вените или разширени вени/ на долни крайници,
състояние след флеботромбоза вляво - рецидив.
В хода на първоинстанционното производство е приобщена медицинска
документация, издадена за констатиране на здравословния статус на ищеца Й. Т. Й.,
като за интерпретиране на същата и предвид необходимостта от специални знания в
областта на медицинските науки, в хода на първоинстанционното производство е
изслушано заключение на съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) и на допълнителна
съдебно-медицинска експертиза (ДСМЕ), които основателно са кредитирани от първия
съд при изграждане на изводите за фактите в процесния случай.
При анализа на приобщената по делото медицинска документация вещото лице
по СМЕ и ДСМЕ, изготвени от д-р Ю. Г. Й. – съдебен експерт по телесно здраве, е
установило, че на 24.02.2015 г. на ищеца Й. е било извършено оперативно лечение по
повод левостранна слабинна херния, като предоперативно са били извършени всички
необходими изследвания и консултации, без установени патологични отклонения.
Интраоперативно е намерена голяма директна слабинна херния с чревно съдържимо в
сака. Херниалният сак е репониран в коремната кухин, като е извършена пластика на
задната стена, укрепена с пропиленово платно. Поставен е и контактен дрен, тоест
3
няма отразена интраоперативна компликация и/или увреждане на съседни тъкани и/или
органи. Експертът е подчертал, че съгласно епикризата ходът на заболяването е без
усложнения, както и, че отразеното отговаря на медицинските стандарти и добрата
медицинска практика. Експертът коментира още, че в принципен план в общата
хирургия честотата на дълбоките венозни тромбози е до 40%. Вещото лице е
заключило, че в резултат на претърпяната илео-феморо-поплитеална флеботромбоза,
въпреки проведеното адекватно медикаментозно лечение, се е развил така нареченият
„постфлебитен синдром“, изразяващ се с хронична венозна недостатъчност - промяна в
цвета на кожата, оток, тежест в областта на лявата подбедрица. Установена е
супурация /загнояване/ на раната след проведеното оперативно лечение, като е
отразена и ежедневна смяна на превръзките при хоспитализацията от 02.03.2015 г. до
20.03.2015 г.
В приобщеното по делото заключение по ДСМЕ, което е прието от съда без
възражения от страните, д-р Й. категорично е направил извод, че в случая не може да
се установи грешка при така отразената в медицинските документи оперативна
интервенция /процесната операция от 24.02.2015 г./. В ДСМЕ са коментирани още
етиологични фактори за появата на дълбоката венозна тромбози, измежду които:
травми, злокачествени заболявания, тежки и/или продължителни оперативни
интервенции /особено неврохирургични, урологични и ортопедични операции/, тежки
заболявания, съпътствани от приковаване на легло на болния /сърдечна
недостатъчност, инсулт/, кръвни заболявания или отклонения в хемостазата /левкози,
дефицит на антитромбин III или на протеин С/S, тромбофилия, полицитемия и др./,
напреднала възраст и прочие. Експертът е посочил, че на ищеца Й. Й. е установена в
лява ингвинална област – овална подутина, с меко-еластична консистенция, умерено
болезнена, свободно репонираща се в коремната кухина.
С оглед изясняване предмета на делото от фактическа страна,
първоинстанционният съд е събрал и устни доказателства чрез разпит на свидетелите
М.М.-Г., К.П. и М.П..
От разказа на свидетеля М.М.-Г., работеща при ответника от 1995 г. като хирург
в „1-ва хирургия“, се извежда, че същата макар да няма спомен за случая, е дала
обяснения за него. Разказва хронологично историята на заболяването на пациента, като
отбелязва гладък следоперативен период и спокойна рана, придружено с ежедневно
сменяне на превръзките. Сочи, че тя е извършила операцията, съвместно с екип, като
по време на същата, а и след това, не е имало усложнения. Категорична е, че не е
допуснала грешка и е положила всички усилия.
От разказа на свидетеля К.П., работещ при ответника от 2002 г. като хирург в „1-
ва хирургия“, се установява, че с цел даване на обективни и достоверни показания, се
наложило да си ревизира документацията за пациента, понеже името на последния
нищо не говорело на свидетеля. Обяснява, че по време на втория престой на г-н Й. е
участвал в епика като лекуващ лекар в периода 02.03.2015 г. – 20.03.2015 г., като
престоят му е бил по повод остро настъпила флеботромбоза на илиофеморалния
сегмент на левия крак. От прегледаните документи установил, че пациентът е получил
достатъчно по обем пълно лечение и с необходимата за това продължителност, за да се
повлияе на основното заболяване. Разказва за предписаните на ищеца медикаменти.
Обяснява, че състоянието на ищеца понастоящем няма директна връзка с престоя му в
болницата, той е бил изписан и след това се е върнал. Сочи, че е възможно лицето да не
е знаело за съществуващ проблем преди постъпване в болничното заведение, касаещ
евентуална негова склонност за образуване на тромби.
4
От разказа на свидетеля М.П., племеничка на ищеца, се разкрива, че същата е
обгрижвала чичо си сутрин, обед и вечер. Свидетелят сочи, че след като изписали чичо
й от болничното заведение, той получил подуване в крака, поради потърсили мнението
на специалист – съдов хирург от „3-та градска“, който установил запушване на левия
крак. Обяснява, че левият крак се подул и посинял. Признава, че няма медицинско
образование, но счита, че от операцията на хернията се е появил здравословния
проблем у чичо й, понеже нещата се развили много бързо. Твърди, че и до момента
чичо й е на лекарства и носи специален чорап. След операцията бил психически зле,
притеснен. Разказва, че ищецът ходи през 3-4 дни на превръзки в „30-та поликлиника“.
Предстояла и последваща операция. Преди операцията бил здрав, не приемал никакви
лекарства, работел като шофьор на автокран.
При така установените по делото факти, въззивният състав на съда намира от
правна страна следното.
В тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД е да
докаже следните обстоятелства : 1/ правоотношение по възлагане на работа; 2/
осъществен фактически състав по чл. 45 от ЗЗД от физическо лице – пряк изпълнител
на работата с необходимите елементи /деяние, вреда, причинна връзка между деянието
и вредата, противоправност и вина/; 3/ вредите да са причинени от изпълнителя при
или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко
съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на
задължения, които произтичат от закона, техническите и др. правила или характера на
работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са
пряко свързани с нея, както и конкретния размер на вредите. Във всички случаи на
непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното – арг. от чл.
45, ал. 2 ЗЗД.
Твърди се, че от деянието са настъпили имуществени и неимуществени вреди
/болки и страдания/ вследствие на неадекватна лекарска грижа и неправилно лечение,
като на ищеца са причинени материални вреди и болки и страдания, които търпи и до
днес. Твърди, че лекарската грешка се изразява в несполучлива хирургична операция,
което е довело до силно влошаване на неговото здраве. Сочи, че противоправното
поведение на ответното лекарско заведение се изразява в действия на опериращите
лекари – хирурзи от ответното дружество.
При така установеното от фактическа страна въззивният състав на съда намира
предявените искови претенции по чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за недоказани в
своето основание, при следните съображения.
На първо място в хода на производството не се установи уврежданията на ищеца
да са в резултат на действието или бездействието на конкретни лица, на които
ответникът да е възложил изпълнението на определена работа, в резултат на която да е
настъпило увреждането на здравето му и от която той да е претърпял материални и
неимуществени вреди. Тежестта на доказване на тези факти е у ищцата, като на
основание чл. 45, ал. 2 от ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. В
тежест на ответника е да обори при условията на пълно главно доказване презумпцията
за вина като докаже, че поведението на служителите при осъществяване на лечебния
процес при пациента е било при спазване на необходимите медицински стандарти и
добра медицинска практика.
Според практиката на ВКС добрата медицинска практика изисква всеки пациент
да получи адекватно на състоянието му лечение, по време на което да бъдат
5
съблюдавани и съобразени всички гарантирани му права.
Въз основа на Закона за здравето съдебната практика е дефинирала понятието
"лекарска грешка" като всяко неизпълнение на професионалните задължения на лекар
за и при извършване на изследвания, консултации, лечение и други медицински
дейности, което се намира в противоречие с утвърдените от медицинската наука и
практика методи и технологии, с медицинските стандарти, утвърдени по реда на чл. 6,
ал. 1 от ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика, с основните принципи на
правото на медицинска помощ - своевременност, достатъчност и качество на
медицинската помощ, в резултат на което е причинено увреждане. Самият термин
„лекарска грешка“ не е екзактно легално дефиниран, но се приема, че това е:
“професионално неправилно действие или бездействие, или съвкупност от такива на
лекар, извършено при оптимално създадени условия за работа, в резултат на незнание
или недооценка на обстоятелствата и/или състоянието на пациента, при което са
настъпили неблагоприятни последици за здравето и живота му, които са могли да
бъдат предотвратени“.
По отношение на противоправното поведение на служител на ответника, за
което се твърди, че е довело до настъпване на вредата, следва да се разгледа дали
същото отговаря на посочените изисквания, чрез прилагане на утвърдените от
медицинската наука методи и технологии, общоустановените методи за диагностика и
лечение, критерии за качество /чл. 80 ЗЗ/, медицински стандарти /чл. 6, ал. 1 ЗРЗ/,
добрата медицинска практика. Най-често същото се определя като действие или
бездействие, което се намира в противоречие с утвърдените медицински правила и
изисквания, като може да има и други прояви, като например право на информирано
съгласие или безопасност на лечението. В чл. 81, ал.2, вр. с ал.1 от Закона за здравето
се сочат следните принципи: 1. своевременност, достатъчност и качество на
медицинската помощ; 2. равнопоставеност при оказване на медицинската помощ с
приоритет за деца, бременни и майки на деца до 1 година; 3. сътрудничество,
последователност и координираност на дейностите между лечебните заведения; 4.
зачитане правата на пациента. Условията и редът за осъществяване правото на достъп
до медицинска помощ по ал. 1 се определят с наредба на Министерския съвет.
Съгласно чл.6, ал. (1) от Закона за лечебните заведения лечебните заведения
осъществяват дейността си при спазване на медицинските стандарти за качество на
оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента.
Медицинските стандарти се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването.
В Решение № 250 от 21.11.2012г. по г.д. №1504/2011г., III г.о. на ВКС се приема,
че отговорността на лекаря е свързана и с принципа на адекватните очаквания –
адекватните очаквания са, че специалистът ще предложи и осъществи лечение, което е
съобразено с медицинските стандарти и добрите практики и ще съблюдава всички
прокламирани в нормативните актове права на пациента. Когато е допуснато
нарушение на добрите практики или на установените права – ще следва извод за
осъществено противоправно поведение на лекуващия лекар. Съгласно горепосоченото
решение добрата медицинска практика изисква всеки пациент да получи адекватно на
състоянието му лечение, по време на което да бъдат съблюдавани и съобразени всички
гарантирани му права.
В Решение № 508 от 18.06.2010г. по г.д. №1411/2009г., III г.о. на ВКС се приема,
че е достатъчно деянието (действие или бездействие) да е несъвместимо с „добрата
медицинска практика“, за да се реализира отговорността за медицинска грешка.
Прочие, в хода на развилия се пред СРС съдебен процес, посредством
6
експертното становище по ДСМЕ, се доказва, че процесната хирургическа
интервенция /операцията на херния/ е извършена в съответствие с медицинските
стандарти, а последвалото усложнение /тромб/, не се намира в причинно-следствена
връзка с нея. Извежда се от констатациите на експерта в заключенията по СМЕ и
ДСМЕ, както и от устните доказателства, събрани пред СРС /виж свидетелските
показания на свидетелите М.М.-Г., К.П./, че извършената операция на 23.02.2015 г.
отговаря в пълнота на медицинските стандарти за добра медицинска практика. Тук е
мястото да се маркира, че при анализиране показанията на свидетеля М.П., съдът
съобрази практиката на ВКС по отношение на лицата, посочени в разпоредбата на чл.
172 ГПК. На първо място, показанията на този свидетел пресъздават личните му
впечатления от оплакванията на ищеца, изживяните от последния болки и страдания от
травматичните увреждания след инцидента, като житейски обяснимо е именно най-
близките /членовете на семейстовото, роднините, доверените приятели/ да са
свидетели на тези изживявания и да имат непосредствени възприятия за хода на
събитията, естеството и интензитета на преживяното.
В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или
друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна, за да дискредитира
свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от
съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на
свидетеля от изхода на делото. Така напр. с Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166
ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава
хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното
право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да
прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по
делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата
по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като
свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица. При
все това обаче, съдът счита, че свидетелските показания на свидетеля М.П. в частта
относно медицинските въпроси не са с онази доказателствена информативност и
пунктуалност, която би послужила на съда на изгради конкретни изводи за правно
релевантните факти по делото. Ето защо, макар свидетелят да има пряко и
непосредствено възприятие върху ищеца, съдът намира, че нейните показания досежно
причината за възникване на травматичния процес у ищеца не следва да се кредитират.
Впрочем, макар да изявява своята позиция за първопричината на състоянието на
ищеца, свидетелят признава, че няма висше образование, още по-малко медицинско
такова, респективно няма познания, за да защити адекватно своята теза.
На следващо място съдът намира, че отговорността на ответника не следва да
бъде ангажирана и с оглед извършването на последвалата грижа за пациента след
операцията. Това е така, защото видно от горецитираните експертизи последвалото
лечение е било адекватно и навременно, а възстановяването на пациента –
своевременно. Настъпилото по-късно усложнение, представляващо поява на тромб
след оперативната интервенция не се установи да се дължи на лекарска грешка или на
неправилно извършена оперативна намеса. Всъщност, съдът би основал решението си
на предположение, ако приеме, че търпените от ищеца вреди са в резултат от
противоправни действия на служители на ответната болница.
Прочие, в светлината на всичко гореизложено, въззивният съд се солидаризира с
преценката на първоинстанционния съд, че не може да се заключи различно освен че
7
вредите са причинени от неустановено и инцидентно по своя характер събитие, което
не може да постави начало на причинно-следствен процес, довел до претърпяване на
твърдените материални и нематериални вреди на ищеца.
По гореизложените съображения съдът намира, че не се установи да е налице
противоправно деяние от страна на служителите на ответника, както и да е налице
пряка връзка между оперативната интервенция и твърдените болки и страдания. Затова
и исковите претенции на ищеца се явяват неоснователни и същите следва да бъде
отхвърлени.
Доколкото изводите на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с тези на
СРС, въззивнната жалба е неоснователна, а решението следва да се потвърди като
правилно и постановено в съответствие с приложимите материален и процесуален
закон.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна по неоснователността
на предявения иск, решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди и в
частта за разноските.
С оглед изхода от спора право на присъждане на разноски възниква само за
въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК. Такава претенция е
своевременно предявена пред въззивния съд от страна на ответника „П.М.б. за активно
лечение София“ ЕАД, като последната претендира присъждането на адвокатски
хонорар за оказана правна помощ и съдействие за въззивното производство в размер на
800 лева, а наред с това и разноски в размер на 400 лева – депозит за допълнителна
СМЕ и 1000 лева – адвокатски хонорар, сторени в хода на първоинстанционното
производство. Така заявената претенция от страна на въззиваемия ответник за
присъждане на разноски обаче следва да се остави без уважение, при доводи, както
следва.
Относно сторените от „П.М.б. за активно лечение София“ ЕАД разноски в хода
на първоинстанционното производство, страната е претендирала със списък по чл. 80
ГПК единствено сумата от 1000 лева – разноски за адвокатски хонорар, която сума й е
надлежно присъдена с атакуваното съдебно решение, останалата претенция от 400 лева
за заплатен депозит за допълнителна СМЕ не е претендирана от страната и поради това
не и присъдена – арг. от чл. 6, ал. 2 от ГПК. Понастоящем искането за присъждане на
разноски в тази част се явява преклудирано, понеже съгласно т. 11 от ТР № 6 от
6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС претенцията за разноски по чл. 80 от
ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е
приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция.
По отношение на заявената от ответното дружество претенция за присъждане на
разноски за адвокатски хонорар за производството пред СГС, съдът намира, че същата
се явява неоснователна, понеже в кориците не делото липсват доказателства за
реалното сторване на твърдените разноски /така възприето и в т. 1 от ТР № 6 от
6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20213446 от 18.11.2021 г., постановено по гр. д.
№ 3596 по описа за 2020 г. на СРС, Гражданско отделение, 85 състав, в частта, в която
са отхвърлени предявените от Й. Т. Й. срещу „П.М.б. за активно лечение София“ ЕАД
осъдителни искове по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за плащане на сумата от 10 000
8
лева обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и за сумата от 1 500 лева -
имуществени вреди, произлезли от лекарска грешка – несполучливо извършена
операция на 24.02.2015 г., ведно със законната лихва върху сумите от 16.01.2020 г. до
окончателното им плащане.
Първоинстанционното решение, в частта с която е отхвърлен предявеният от Й.
Т. Й. срещу „П.М.б. за активно лечение София“ ЕАД осъдителен иск по чл. 49 вр. чл.
45, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 1 500 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева
за имуществени вреди, произлезли от лекарска грешка – несполучливо извършена
операция на 24.02.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата от 16.01.2020 г. до
окончателното плащане, поради необжалването му от ищеца, е влязло в законна сила.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщението
при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9