РЕШЕНИЕ №260053
гр.
Кюстендил, 19.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
в открито заседание от двадесет
и трети февруари две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН
ВАСИЛЕВ-мл. съдия
При
участието на секретаря В. Бараклийска, като разгледа докладваното от младши
съдия Василев в. гр. д. №566/2020 г. по
описа на Окръжен съд - Кюстендил и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 268 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.
№265495/09.11.2020г. от И.Б.М., ЕГН:**********, адрес: гр. Кюстендил, махала „*******”,
ул. „*******” №**, чрез адв. Е.Й., съдебен адрес:***, против решение
№260127/26.10.2020г., постановено по гр.д. №379/2020г. по описа на КРС.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е признал за установено в отношенията между страните,
че И.М. дължи и следва да заплати на В.К. сумата 4500 лв. – представляваща
устен договор за заем, ведно със законна лихва върху сумата, считано от
21.09.2017г.
Жалбоподателят счита, че решението е
неправилно, незаконосъобразно, нищожно и необосновано. Не бил сключван устен договор за заем между
страните, въззивникът не бил получавал претендираната сума. През февруари
2013г. двамата не са имали никакви срещи във ветеринарния кабинет на
въззиваемия. М. не познавал С.Т., а в
присъствието на Й.Л. не е провеждал разговор с К. за пари, нито е получавал
такива от последния. Жалбоподателят не споделял изводите на съда за логичност и
непротиворечивост на показанията на свидетелите. От техните обяснения не
следвало да се прави извод за наличие на договорно правоотношение между
страните, нито че са предавани суми от К. на М.. Свидетелите били
възпроизвеждали част от твърденията на ищеца, но в показанията им имало
противоречия и непълноти. Не се вземало предвид евентуалната заинтересованост
на свидетелите, породена от близкото им
приятелство с ищеца и с роднинската връзка между втория свидетел и ищеца.
Преценката на показанията следвала да бъде в условията на чл.172 от ГПК.
Свидетелските показания си противоречали по време, място, присъствали на място
лица, размер на сумата. От изведени цитати на двамата свидетели от съдебни
заседания, проведени на 19.12.2018г. и 09.09.2020г., се установявало, че според
Т.на даването на парите присъствал само ищеца, ответника и свидетеля Л., но не
бил посочил ден или част от деня, когато се случило твърдяното предаване на парите.
Не знаел и точният размер на сумата и тези пропуски разколебавали
достоверността на показанията му. Свидетелят Л. заявил пред съда, че при
даването на парите присъствали ищеца, ответника, П.Ж. и жена му, но не сочел да
е присъствал първия свидетел и не знаел в кой конкретен ден станало предаването
на парите. Свидетелите посочвали в обясненията си това което знаели от самия К.,
а не на база преки впечатления. Не сочели данни от твърдяния договор. Налице
били противоречия относно уговорките за връщане на заема. Не следвало да се
приема, че всяко предаване на суми от едно лице на друго съставлявало договор
за заем. Това можело да се дължи на различни обстоятелства – напр. погасяване
на предходен дълг, изпълнение на друг сключен между страните договор и т.н. в
тази насока се цитират решения на ВКС. От преценката на доказателствата по
делото не можело да се направи извод за наличие на облигационна връзка между
страните, по което въззиваемият да е предал на въззивника твърдяната сума при посочните
условия за връщането й. цитира се решение на ВКС, съгласно което се посочва
задължението на въззивния съд да отговори на всички наведени в жалбата
оплаквания, което следвало да стане с мотиви на въззивната инстанция относно
относимите към спора доказателства, възражения и доводи на страните.
Трябвало да се произнесе по спорния
предмет, отчитайки всички доказателства, обсъди доводите на страните и изложи
самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства. На
следващо място въззивният съд дължал преценка на фактите и доказателствата по
делото и да се обсъдят всички възражения и доводи на страните от значение за
спорното право, да формира свои
фактически и правни изводи. На тази база се иска отмяна на първоинстанционния
акт и присъждане на разноски на въззивника за двете съдебни инстанции.
Съобщение с препис от въззивната жалба е
изпратена на въззиваемия. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор. С
нея се счита жалбата за неоснователна, а атакуваното решение за законосъобразно.
Претендират се разноски, направени пред въззивната инстанция.
В съдебно заседание страните, редовно
призовани, явява се жалбоподателят М. с процесуалният му представител адв. Й..
Последният иска отмяна на първоинстанционния акт. Акцентира, че съществуват
разминавания в показанията на свидетелите, изслушани пред КРС, че договор за
заем не бил сключван и пари между страните по спора не били предавани. Явява се
и процесуалният представител на въззиваемия – адв. Т.. Той иска потвърждаване решението на районния
съд. била предадена процесната сума, с което бил завършен фактическият състав
на облигационното правоотношение. Намира, че няма противоречия в показанията на
свидетелите.
Въззивният съд,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и след проверка на данните по
делото, съдът установи от фактическа страна следното:
Въззиваемият
К. е входирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
срещу И.М. на 21.09.2017г., по което била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение №1101 от 25.09.2017г. С нея била разпоредено М. да плати на К.
сума в размер на 4819,32 лв. – главница по договор за заем, сключен между тях
на 18.02.2013г., ведно със законна лихва, считано от 21.09.2017 г. до изплащане
на сумата, както и 546,38 лв. – разноски по делото, от които 96,38 лв. –
държавна такса и 450 лв. – адвокатско възнаграждение. С разпореждане от
08.12.2017г. е разпоредено връчването на заповедта да се изпълни по реда на чл.47, ал.1 от ГПК. С
разпореждане от 28.02.2018 г. е указано на К., че в едномесечен срок от получаване на съобщението може да предяви
иска за установяване на вземането си. В едномесечния срок К. е представил
доказателства по заповедното производство, че е предявил установил иск.
По
делото са събрани гласни доказателствени средства- разпитите на свидетелите С.Т.
и Й.Л.. От обясненията им се установява следното: в присъствието на свидетелите
Л.и Т., В.К. е предал на И.М. сума в размер на 4500 лв., което се случило във
ветеринарния кабинет, ползван от К., намиращ се в близост до цирковата площадка
в Кюстендил. Парите били дадени в заем, като срок за връщане К. и М. не били
определяли, а връщането щяло да стане на куп или на части при поискване от К..
Впоследствие К. поискал връщане на парите, но М. не го изпълнил, като били
правени опити за телефонни обаждания, но М. отказвал повикванията. Имало среща
между К. и М., на която К. отново поискал парите, дадени в заем, на което М.
отговорил уклончиво. И двамата свидетели знаят от К., че той е искал парите си
от М., но последният не му ги е върнал.
Що
се касае за верността за изнесените данни от свидетелите, то съдът няма
основание да не ги кредитира - същите са
логични, последователни и не си противоречат.
От
правна страна съдът установи следното:
Жалбата е подадена в срок, от надлежна
страна, процесуално допустима е, заплатена е дължимата държавна такса, поради
което съдът пристъпи към разглеждане на нейната основателност. Атакуваното
решение е валидно и допустимо.
Съгласно
чл. 269, изр. 2 от ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната
жалба.
По оплакването,
че не е налице договор за заем:
От
показанията на разпитаните свидетелите се установяват признаците на договора за
заем по чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите – К. е предал в
заем на М. сумата от 4 500 лв. срещу задължението последният да му върне сумата
при поискване. Това е достатъчно за възникване на облигационното правоотношение
– договорът е неформален /освен ако
е уговорена лихва – то трябва да е налице писмено съглашение/, реален
- счита се за сключен в момента на предаване на сумата. Налице е
постигнато съгласие за сключване на
договора – и двамата разпитани свидетели сочат, че М. е поискал конкретна сума
пари, която му е била предадена от К.. От друга страна договорът за заем по
своя размер – 4 500 лв., допуска възможността за доказване наличието му със
свидетелски показания, доколкото не попада в забранителния обхват на нормата на
чл. 164 от ГПК.
По оплакването
за противоречия в показанията на свидетелите:
Както
се посочи по-горе съдът не намира противоречия и нелогичност в показанията на
свидетелите, разпитани в съдебни заседания, проведени на 09.09.2020 г. и
21.10.2020 г. Не са известни данни, от които да се установява заинтересованост
на свидетелите, за да дадат неверни показания. Отношенията им на обикновено
познанство с въззиваемия К. е недостатъчен мотив, за да не се кредитират
показанията на Станислав Т.и Йордан Л., които логично, последователно и
безпротиворечиво пресъздават факти от обективната действителност относима към
предмета на спора. Роднинска връзка между страни по спора и свидетели не се
установява, но дори и да съществува такава, то нормата на чл.172 от ГПК
повелява преценката на изнесените данни да се преценява в светлината на всички
доказателства по делото, което е задължение на съда и за всички други
свидетелски показания.
От
друга страна е неоснователно от страна на въззивника съпоставянето на
свидетелски показания при първото и следващото производство по делото. В този
смисъл при настоящото производство въззивният не може да черпи своите изводи от
свидетелските показания, дадени на 19.12.2018 г. при разглеждане на гр. д.
№667/2018г. по описана КРС, тъй като с решение №27 от 14.02.2020 г. по гр. д.
№3042/2019 г. на ВКС, IV г.о., на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК е
отменено влязлото в сила решение, постановено по гр. д. №667/2018 г. по описа
на КРС, и делото е върнато за
разглеждане от друг състав на КРС. Посочено е делото да продължи от етап връчване на препис от исковата
молба и приложенията й на ответника. По този начин всички процесуални
действия, извършени след този етап при първото разглеждане на делото се считат
за неизвършени. Поради това КОС не може да базира решението си на свидетелските
показания, дадени при първото разглеждане на делото и доводите на въззивника в
насока наличие на противоречие между показанията на свидетелите е
неоснователно.
По отношение оплакването за непълнота в
показанията на Т.и Л., съдът не намира в порок в същите, доколкото Л. обвързва
моментът на предаване на парите с раждането на внука си, а Т.коментира, че това
се е случило през месец февруари 2013 г. Обстоятелството, че свидетелите не
могат да фиксират точен ден и част от деня, не опорочава достоверността на
изнесените данни, като се има предвид немалкия изтекъл период между сключването
на договора – началото на 2013 г. и даването на обяснения – в края на 2020 г.
Установяването на обстоятелството дали П.П./П.Ж./ и жена му са присъствали при
предаването на парите е ирелевантно на изводите на съда дали е установено
наличието на облигационно правоотношение между страните по спора. Посочените
двама не са били разпитвани, за да може евентуално да се установят нови факти
по делото, за което е направено искане от процесуалния представител на
въззивника в първата инстанция П.П.да бъде заличен от списъка на лицата за
призоваване, тъй като П. не желаел да се явява в съдебно заседание. Доколкото
за съда, при настоящия спор, не съществува задължение служебно да събира
доказателства, то наличните свидетелски показания, събрани по делото,
категорично установяват сключването на договора за заем.
По
оплакването, че не всяко предаване на пари съставлява договор за заем:
Това твърдение е напълно вярно и се
подкрепя от цитираната, но незадължителна съдебна практика, аргумент от чл.
290, ал. 3 от ГПК. В настоящия случай, въз основа на свидетелските показания се
установи основанието, на което е
предадена сумата от 4500 лв., именно за да послужи за сключване на договор за
заем. Не би могло да се презумира, че простото предаване на пари е в резултат
на уговорка за сключен договор за заем, а изводът на съда се базира, на
показанията на Л. и Тасев, че парите са дадени в заем, без срок, но при поискване.
Л. дори сочи, че М. е оставил колата си марка „Пежо“ в залог като гаранция за
връщане на заема. По делото липсват каквито и да е доказателства за наличие на
други договори между същите страни, така че да възникне разколебаване във
връзка с кой договор са дадени парите. Че сумата е поискана да бъде върната
се установява отново от свидетелските
показания, като Т.сочи, че е присъствал на среща между двамата, на която е
станал очевидец на отправеното искане от К. до М. последният да му върне сумата
по заема. Отделно от това, депозирането на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, съответно искова молба сама по себе си изпълнява ролята на покана
до длъжника да изпълни задължението си.
Ето
защо, настоящият съдебен състав на Окръжен съд - Кюстендил ще потвърди решение №260127 от 26.10.2020 г.,
постановено по гр. д. №379/2020 г. по описа на КРС, като правилно.
По разноските:
С
оглед изхода на делото и на основание чл. 78 от ГПК въззиваемият има право да
получи разноските за въззивната инстанция, които е сторил, доказал и поискал.
Съгласно чл. 80 от ГПК страната /или нейният процесуален представител/ може да
стори това най-късно до приключване на последното заседание по делото. В
настоящия случай разноски за въззиваемия не е доказано да са правени във
въззивната инстанция, макар в отговора
на въззивната жалба да е поискано осъждането на въззивника за такива, поради което съдът няма да присъжда разноски.
По
обжалваемостта:
Делото
е гражданско, а размерът на иска не надхвърля сумата от 5 000 лв., поради което
попада в ограничението на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, затова решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Водим
от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Кюстендил,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№260127 от 26.10.2020 г., постановено по гр. д. №379/2020 г. по описа на
Районен съд – Кюстендил.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.