Р Е Ш Е Н И
Е
№ …
Гр. Враца, 23.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД гр. ВРАЦА, ГО, VI състав, в публичното съдебно заседание на дванадесети
юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ПЛАМЕН ШУМКОВ
при
секретаря Н. П., като разгледа гр.д. № 5167 по описа на ВРС за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
за разглеждане два обективно кумулативно съединени иска с правно основание по:
1/ чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР за сумата от 349,90 лв. и
2/ чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от
75,94 лв.
Ищецът
твърди, че на 18.09.2015 г. между „4финанс” ЕООД, с търговска марка „Вивус”, и
ответника бил сключен договор за кредит № **********. Договорът бил сключен при
предвидените условия за договор от разстояние – използвани били средства за
комуникация за неговото сключване, като отговарял и на изискванията на чл.3 вр.
с чл.2 ЗЕДЕУУ. Процедурата по сключване на договора била описана в общите
условия и отговаряла на нормативните изисквания. Сочи се, че за да бъде
подадена заявка от потребителя, последният следва да е регистриран в системата
на страницата на кредитора www.vivus.bg. На посочената страница на
потребителите се предоставяли общите условия и Стандартен европейски формуляр с
цялата преддоговорна информация. След подаване на заявката на заемателя се
предоставя проект на договора за кредит. Подписването на договора се извършило
чрез натискане на бутон „подпиши”. С неговото подписване той декларирал, че
приема общите условия и стандартния европейски формуляр, както и че желае да
получи посочената сума по банкова сметка, ***. Сключеният договор между
„4финанс” ЕООД бил първи поред договор между страните. Ответницата заявила
желание да ѝ бъде отпусната сумата от 350,00 лв. Кредитът бил отпуснат за
срок от 30 дни с падеж на 18.10.2015 г. Съгласно уговореното между страните
сумата била изплатена в клон на „Изипей”
на деня на сключване – 18.09.2015 г. По молба от длъжника и срещу
заплатена от нея допълнителна такса, падежната дата била променяна няколко
пъти, като окончателно уговореният падеж бил на 13.12.2015 г. Длъжникът не
изпълнила задължението си на падежа и съгласно общите условия, считано от
14.12.2015 г. била начислена наказателна лихва, формирана чрез надбавяне на
наказателен лихвен процент към
договорения лихвен процент (в конкретния случай 0,00 %) върху неизплатената
главница за периода на просрочието. Заемодателят изпратил три броя писма до
ответника, с които го канил да изпълни задълженията си по договора. Съгласно
общите условия за всяко писмо се дължи такса от 10 лева за сметка на
кредитополучателя. На 01.02.2018 г.
„4финанс” ЕООД сключил договор за цесия с „Кредитреформ България” ЕООД №
BGF-2018-005/01.02.2018 г., по силата на който на ищеца били прехвърлени
вземанията на заемателя срещу ответника за следните суми: 349,90 лева –
главница, наказателна лихва – 382,69 лева за периода от 14.12.2015 г. до
31.01.2018 г.; 30,00 лева – такса за събиране. Цесионерът бил изрично
упълномощен да уведоми длъжника от името на цедента за извършеното прехвърляне
на вземания. Същото било изпратено до длъжника, но се върнало с отбелязване, че
пратката се е върнала непотърсена. Моли ответницата да бъде осъдена да му
заплати посочените суми: 349,90 лева, представляваща главница по договор за
кредит № ********** от 18.09.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на вземането и сумата от 75,94 лв.,
представляваща наказателна лихва за периода от 14.12.2015 г. до 31.01.2018 г.
Претендира разноски.
В срочно
подаден отговор, ответницата оспорва предявените срещу нея искове. Счита, че
ищецът не е изпълнил част от договорните си задължения за осигуряване на
посредник, чрез когото да се осъществява кореспонденция между страните по
сделката. Прави възражение, че не е уведомена за извършена цесия на вземането
по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Алтернативно се позовава на изтекъл период на
погасителна давност относно процесното вземане. Моли исковете да бъдат
отхвърлени.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
По делото е
представен неподписан договор за кредит № **********/18.09.2015 г. с общи
условия към него, сключен между „4финанс” ЕООД, като кредитодател, и Г.П.Т.,
като кредитополучател. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил
да предостави на ответницата сума в размер на 350,00 лева за срок от 30 дни.
Уговорената падежна дата за връщане на сумата по кредита е на 18.10.2015 г.
Приета като
доказателство по делото е и неподписана разписка за извършено плащане №
2000000089617628/18.09.2015 г., издадена от трето по делото лице – еPay.bg. В разписката е посочено, че „4финанс“ ЕООД е наредител, а ответницата Г.П.Т.
– получател на сумата от 350,00 лв.
Приети по
делото са и Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г. и Приложение № 1 към него, по силата на който
договор кредитодателят „4финанс“ ЕООД, в качеството му на цедент, прехвърля на
ищеца по делото – „Кредитреформ България“ ЕООД, в качеството му на цесионер,
процесното вземане към ответницата Г.П.Т..
По делото е
представено и пълномощно от цедента, по силата на което цесионерът „Кредитреформ
България“ ЕООД е упълномощен да уведомява на осн. чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички
длъжници, по всички вземания, които са предмет на договора за цесия.
Представено
от ищеца е и уведомително писмо, адресирано до ответницата, с което последната
е следвало да бъде уведомена за извършената цесия. Видно от обратната разписка
към писмото, адресатът не е открита на адреса, като пратката не ѝ е
реално връчена.
При така установеното от фактическа страна, съдът
прави следните правни изводи:
По исковете по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр.
чл. 6 ЗПФУР и по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК:
За
основателността на предявените искове ищецът следва да докаже, при условията на
пълно и главно доказване, че между „4финанс” ЕООД и ответницата е възникнало
валидно правоотношение по договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (договор за кредит), по което заемодателят е предоставил на
ответницата в заем посочената сума, а последната се е задължила да я върне в
посочения срок; че между страните по договора за кредит е уговорено заплащането
на наказателна лихва при забава в плащането, както и нейния размер за процесния
период; настъпилата цесия между „4финанс” ЕООД и „Кредитреформ България” ЕООД
за процесното вземане, за която ответницата е уведомена.
На първо
място следва да се даде отговор на въпроса дали настоящият ищец се явява
легитимиран спрямо ответницата кредитор, който може да търси изпълнение на
вземането си. С исковата молба цесионерът - кредитор е представил уведомление,
изходящо от цедента до длъжника за настъпилото прехвърляне на
вземания. Следва да се посочи, че уведомление, изходящо от цедента, но
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо ЗЗД,
с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание
чл.99, ал.4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал.3 ГПК – в този смисъл напр. Решение №
3/16.04.2014 г. по търг. дело № 1711/2013 г. на I т.о. на ВКС,
произнесено по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В случая уведомителното писмо за
извършена цесия, връчено на ответника, изхождат от цедента „4финанс“ ЕООД. Без
значение е фактът, че ответникът не е получил лично уведомлението за цесията, а
чрез особения му представител. Същият е назначен да го представлява изцяло в
производството именно поради факта, че ответникът не може да бъде открит след
извършени многократни процесуални усилия за това. Представителството предполага
извършването на процесуални действия вместо ответника, като получаването на
книжа е едно от тези действия и следва да бъде зачетено. За факта, че
връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на
длъжника-ответник, ВКС се е произнесъл с Решение
№ 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I т. о., като направеният
извод се споделя и от настоящия състав.
Претендираните от ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен
между страните договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
какъвто, съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да
се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя. Несъмнено
използването на електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по
телефон и изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация
от разстояние и предвид изложените от ищеца твърдения за методите на сключване
на процесния договор, правоотношението между страните попада в приложното поле
на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на
финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на
потребителя, както и че е получил съгласието на потребителя за сключване на
договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на посочените обстоятелства се
прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в случаите на електронни
изявления - Законът за електронния документ и електронния подпис (в действащата
редакция към м. 10.2015 г., като към настоящия момент същият е с изменено
заглавие – Закон за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги). В настоящия случай, за доказване на възникналото между страните
правоотношение са представени неподписани документи – договор за кредит № **********/18.09.2015
г. и общи условия към него, за които се твърди, че са потвърдени от ответницата
с натискането на бутон на интернет страницата на ищцовото дружество, както и
разписка за извършено плащане в брой в полза на Г.П.Т. на сума в размер на
350,00 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП (в редакцията му към 2015
г., т.е. преди изменението, обнародвано в ДВ, бр. 85 от 2017 г.), електронен
документ представлява всяко електронно изявление, записано на магнитен, оптичен
или друг носител с възможност да бъде възпроизведено. Електронно изявление е
словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за
преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1
ЗЕДЕП). Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13,
ал. 1 ЗЕДЕП (в редакцията към 2015 г.) – за електронен подпис се счита всяка
електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление
за установяване на неговото авторство, като законът въвежда три форми на
електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран.
Несъмнено подаването на електронна заявка за отпускане на кредит,
представлява електронно изявление, записано на предвиден в чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП
носител с възможност да бъде възпроизведено, т.е. твърденият за попълнен
електронен формуляр за отпускане на кредит, както и генерираният впоследствие
договор, представлява електронен документ. Характер на електронен документ има
и сключеният между страните договор за кредит, за който се твърди, че е
генериран след натискане на бутон „Подпиши“ от страна на потребителя. Ищецът не
твърди електронната заявка, попълнена от ответницата, от която не е представен
възпроизведен на хартиен носител екземпляр по делото, нито приетият договор за
кредит, да съдържат усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по
смисъла на чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗЕДЕП, който да е положен от Г.Т.. Не са и
представени доказателства за това. Ето защо следва да се приеме, че
електронната заявка, в случай че действително е съставена, за което по делото
липсват доказателства, както и електронно генерираният договор за кредит, са
подписани с обикновен електронен подпис.
Законът придава значение на подписан саморъчно документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл.
13, ал. 4 ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си
да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен
документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила
само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК), а в случай че това авторство
бъде оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се разпределя
съобразно специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл - Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., Определение № 169 от
6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017 г., I т. о.
По делото липсват данни за наличие на уговорка между страните, с която
на обикновения електронен подпис да е придадена стойността на саморъчен,
доколкото се явява спорно обстоятелството дали между тях изобщо е възникнало
заемно правоотношение. Следователно, при липсата на предпоставките на чл. 13,
ал. 4 ЗЕДЕП следва да се приеме, че дори действително да е попълнена електронна
заявка за кредит, въз основа на която е съставен процесният договор за кредит,
както и самият договор за кредит, не представляват саморъчно подписани
документи и не се ползват с формална доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК. Въпреки това, приетият по делото договор не е „правно нищо“ – налице е
волеизявление, но при оспорване на неговото авторство това обстоятелство следва
да бъде установено с други доказателствени средства (например техническа
експертиза), като доказателствената тежест е за страната, която представя
документа и се ползва от него (както при неподписан писмен документ). В
настоящия случай ответницата изрично оспорва да е осъществена процедурата по
сключване на договор между страните. С доклада на делото съдът изрично е указал
на ищеца, че носи тежестта да докаже валидно възникнало правоотношение по
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние (договор за кредит),
сключен с ответницата.
Съгласно разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ЗПФУР, преддоговорната
информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за
гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват
със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. При наличието на изрично оспорване от
насрещната страна обаче и при аргументираната по-горе доказателствена тежест за
установяване на факта на постигнато между страните съгласие за сключване на
договора, респ. за установяване на авторството на приложения по делото електронен
документ, уговорените в договора условия не доказват пълно и главно
обстоятелствата, касаещи възникване на облигационно отношение между страните,
при положение, че по делото не се установява неговото авторство. Същевременно,
по делото не са представени извлечения от електронна поща или други електронни
изявления, съхранявани на траен носител, от които да се установяват други
изявления на ответницата, обективиращи волята ѝ да получи в заем
претендираната сума. Приетите по делото доказателства не са достатъчни, за да
обосноват извод за постигнато между страните съгласие за сключване на договора
за кредит.
В същия смисъл, представената по делото разписка за извършено плащане,
съставена от трето по делото лице, не доказва възникнало между страните заемно
правоотношение, нито доказва реално предаване на сумата на Г.Т.. На първо място
разписката е неподписана, като не е представен документ, съдържащ подпис на
ответницата за получаване на сумата от 350,00 лв. На следващо място, дори и да
се приеме, че сумата от 350,00 лв. е била действително предадена на
ответницата, платежният документ не удостоверява съдържанието на облигационната
връзка между страните, като не доказва наличието на задължение за ответницата
да върне сумата при условията на описания в исковата молба договор за кредит.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания по делото
доказателствен материал съдът намира, че ищецът не е провел пълно и главно
доказване на обстоятелството за сключен между страните валиден договор за заем
посредством средствата за комуникация от разстояние при описаните условия,
поради което в тежест на ответницата не е възникнало задължение за връщане на
претендираната сума, респ. за плащане на наказателна лихва по договора. Ето
защо, предявените искове са неоснователни и следва да се отхвърлят.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на
разноски възникват за ответницата. По делото обаче не са налице доказателства
за сторени такива, поради което не следва да се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Кредитреформ
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Шандор Петьофи“ № 10, в качеството му на частен правоприемник на „4финанс“
ЕООД по силата на сключен договор за прехвърляне на вземания от 01.02.2018 г.,
срещу Г.П.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание по чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР и по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 349,90 лв., представляваща непогасена главница по договор за кредит
№ **********/18.09.2015 г. и за
сумата от 75,94 лв., представляваща
наказателна лихва за периода от 14.12.2015 г. до 31.01.2018 г.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд гр. Враца в двуседмичен срок от връчване
на препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: