Р Е Ш Е Н И Е

№……………..

гр.Плевен, 17.01.2018г.

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

ПЛЕВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ХІ-ти гр.състав в публично съдебно заседание на осми януари през  две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:АСЯ ШИРКОВА

при секретаря Галина Карталска, като разгледа докладваното от съдия Ширкова гр.дело № 6584 по описа за 2017г. и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД.

 

Делото е образувано по искова молба на Г.В.А. *** против С.П.П. с ЕГН ********** ***, в която твърди, че на 23.06.2011г. с ответника сключили договор с нотариална заверка на подписи, по силата на който ответникът се задължил да заплати на ищцата сумата от 3804,19 лева, която сума била разпределена в отделни пунктове. Твърди, че ответникът заплатил част от сумата – първоначално 1540 лева, а след това изплатил още 810 лева. Ищцата моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът и дължи сумата от 2994,19 лева, за която сума е издадена заповед за изпълнение, ведно със законната лихва от подаване на заявлението.

В едномесечния срок е постъпил отговор, с който ответникът прави възражение за давност. Твърди, че в договора с нотариално заверени подписи се е задължил да заплати сумата в срок до 31.07.2011г. и от този момент настъпва изискуемостта. Твърди, че от този момент до подаване на заявлението е изтекла петгодишна погасителна давност, поради което предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По отношение на разноските възразява, тъй като в заповедното производство претенцията на ищцата е в различен размер от тази в исковото.

В съдебно заседание ищцата поддържа молбата, както е подадена. Ответникът, чрез процесуалния си представител поддържа направеното възражение за давност.

В представените писмени бележки ищцата навежда доводи, че с договора са уговорили плащането на сумите да бъде в срок до 31.12.2011г., а посочената в т.1 дата 31.07.2011г. се отнася само за главницата от 1540 лева, поради което и не е включена в исковата претенция. Твърди, че датата 31.07.2011г.  вписана в т.1 на ред 7 се отнася само за сумата по т.1 в общ размер на 1540 лева, която касае издръжка на децата им за седем месеца. Твърди, че при сключване на договора са постигнали уговорка сумата да бъде платена в срок до 31.07.2011г., а не до 31.12.2011г., каквато е датата за плащане на останалите суми.

В представената писмена защита ответникът поддържа доводите си в отговора, че сумата е била дължима на 31.07.2011г. и към датата на подаване на заявлението, вземането е било погасено по давност.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства и обсъди становищата на страните, приема за установено следното :

От приложеното ч.гр.дело № 9822/2016г. се установява, че на 29.12.2016г. ищцата е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ответника за дължими суми по договор от 23.06.2011г. с нотариално заверени подписи на страните. Установява се, че е издадена  Заповед за изпълнение № 6178/30.12.2016г. за сумата от 3804,19 лева, а ответникът е подал възражение в указания срок. С Разпореждане № 22049/30.12.2016г. съдът е определил едномесечен срок на заявителя, за предявяване на иск. В указания срок е подадена исковата молба и образувано настоящето дело.  Претенцията на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на чл.422 във вр. с чл.415 ал.1 от ГПК относно дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 9822/2016г. по описа на Плевенския районен съд. Предявените искове са допустими, тъй като във всички случаи, когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на предвиден в закона несъдебен акт (несъдебно изпълнително основание) и е постъпило възражение от длъжника в установения двуседмичен срок, заявителят (кредиторът) разполага с възможността да реализира правата си, предявявайки претенцията по чл.422 от ГПК в законовия едномесечен срок.          В настоящото исково производство задължение на ищцата е да установи основанието и размера на вземанията, за които се е снабдила със заповед за изпълнение. В конкретния случай се претендира съществуване на задължение за заплащане на дължими суми по Договор с нотариално заверени подписи. В исковата молба ищцата претендира заплащане на сума в общ размер на 2994,19 лева, като в представения договор с нотариално заверени подписи сумата е в по-голям размер. Ищцата твърди, че не претендира заплащане на сумата от 1540  лева, която е заплатена на две вноски и сумата от 810 лева по т. 15 от Договора, за която също твърди, че и е заплатена на две вноски.

Видно от доклада по делото, съдът е указал, че в тежест на ищцата е да докаже вземането си по основание и размер, а в тежест на ответника да докаже, че е заплатил претендираните суми.

С оглед представените по делото и неоспорени от страните доказателства, съдът приема, че между ищцата и ответникът е сключен договор с нотариално заверени подписи, по силата на който ответникът се е задължил да заплати на ищцата главница за дължима издръжка в размер на 1540 лева в срок до 31.07.2011г., заедно с лихва върху главницата в срок до 31.12.2011г.

В т.4 до т.10 от Договора страните са договорили заплащане на сумите:

311,35 лева лихва от 02.09.2008г. до 22.01.2010г.

11,17 лева лихва от 02.10.2009г. до 23.02.2010г.

56,13 лева лихва от 02.12.2009г. до 08.06.2010г.

116,01 лева лихва от 01.06.2008г. до 11.10.2010г.

3,01 лева лихва от 02.08.2010г. до 22.10.2010г.

7,71 лева лихва от 02.09.2010г. до 15.12.2010г.

8,82 лева лихва от 02.11.2010г. до 01.03.2011г.

Видно е, че за тези претендирани лихви, периодите им изтичат преди 31.12.2011г. Ответникът навежда доводи, че вземанията са погасени по давност, тъй като изискуемостта им е настъпила на 31.07.2011г. и не са претендирани в петгодишния срок от настъпването им. Съдът счита, че в случая волята на страните в договора следва да се тълкува с оглед останалите задължения по договора. В договора, на стр.1, е посочено: „дължими суми за издръжка на децата …., които ще заплати до 31.12.2011г., както следва:…“ След посочване на тази дата са изброени сумите в отделни пунктове. При така изложеното, съдът приема, че по отношение на сумите, включително и изброените в точки от 4 до 10 в договора, изискуемостта е настъпила на 31.12.2011г., а не края на периода, за който се дължи тази лихва – страните изрично са договорили тези суми да бъдат заплатени в срок до 31.12.2011г. Посочили са един по-късен момент за заплащане на задължението за лихва, т.е. вместо при изтичане на периода, за който се дължи лихвата, страните са се договорили, изискуемостта да настъпи на 31.12.2011г. и от този момент настъпва тяхната изискуемост, ако не са заплатени доброволно. С този извод кореспондира и отразеното в края на договора : „Обща сума за плащане 3798,19 лева до 31.12.2011г.“

По отношение на останалите суми, претендирани както следва : в т.2 ( 259 лева, включваща главница от 183 лева и лихва 76 лева за периода 02.09.2008г. до 31.12.2011г.), в т.3 (194,45 лева, включваща 150 лева главница и 44,45 лева лихва за периода 02.04.2009г. – 31.12.2011г.), в т.11 (лихва върху главницата от 1540 лева за периода 01.11.2011г. до 31.12.2011г.), в т.12 (88,39 лева включваща 75,29 лева главница и 13,10 лева за периода ), в т.13  (137,24 лева включваща 120 лева главница и 17,24 лева лихва за периода 12.08.2010г. до 31.12.2011г.), т.14 (55,78 лева, включваща главница в размер на 50 лева и лихва за периода 20.11.2010г. до 31.12.2011г. в размер на 5,78 лева), т.15  (810 лева главница и 140,84 лева лихва за периода 27.04.2010г. до 31.12.2011г. от които претендира само лихвата) и т.16 (1444,90 лева, от които 900 лева главница и 544,90 лева лихва за периода 01.03.2007г. до 31.12.2011г.), съдът приема, че за същите изискуемостта е настъпила на 31.12.2011г., тъй като върху всяка главница лихвата се претендира до 31.12.2011г. и нелогично би било да се твърди, че изискуемостта за лихвата е настъпила преди да е изтекъл нейния период. Във всяка от тези точки се претендира сума за главница и сума за лихва с краен период 31.12.2011г., като съдът приема, че тогава настъпва изискуемостта на лихвата, което също кореспондира и с вписаното в края на договора, че общата сума за плащане е 3798,19 лева до 31.12.2011г.

         Сборът на  претендираните суми за главница и лихва без главниците в т.1 в размер на 1540 лева и в т.15 в размер на 810 лева е 2994,19 лева, каквато е и претенцията на ищцата. Изискуемостта на всяка от сумите е настъпила на 31.12.2011г., както е посочено в края на договора, а заявлението е подадено в съда на 29.12.2016г.  

         Неоснователно е възражението на ответника за погасяване на претенцията по давност, с оглед разпоредбата на 110 ЗЗД, съгласно която с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. При задължения с определен падеж, какъвто съдът приема е и настоящият случай, давността започва да тече от деня, в който вземането на кредитора стане изискуемо, а безспорно се установява от съдържанието на договора между страните, че същите са уговорили срок до 31.12.2011г., от която дата до датата на подаване на заявлението е изтекъл период по-кратък от пет години.

         При така обсъдените писмени доказателства следва да се приеме за безспорно установено в производството на основание чл.422 ал.1 ГПК съществуването на вземането на Г.В.А. към С.П.П. за сумата от 2994,19 лева въз основа на сключен между страните договор от 23.06.2011т. с падеж до 31.12.2011г., с  нотариална заверка на подписите на страните, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 29.12.2016г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 6176/30.12.2016г. по ч.гр.дело № 9822/2016г. по описа на РС Плевен.

         По отношение на разноските, съдът приема, че за заповедното производство, ответникът следва да заплати на ищцата разноски в размер на 90,43 лева съобразно предявения размер на установителния иск.

         Ответникът следва да заплати на ищцата и направените разноски в настоящето производство в размер на 59,88 лева за внесена държавна такса.  По отношение на претенцията за разноски в съдебно-изпълнителното поризводство, съдзът счита, че не следва да бъдат присъждани, тъй като не са представени доказателства за същите.

          Воден от горното, съдът

         

                                                        Р е ш и:

 

           ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че С.П.П. с ЕГН ********** ***, ДЪЛЖИ на Г.В.А. ***, следните суми: сумата от 2994,19 лв., представляваща дължима сума по Договор с нотариално заверени подписи, сключен между страните на 23.06.2011г., за която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 6176 от 30.12.2016г. по ч.гр.д.№9822/2016г. по описа на ПлРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 29.12.2016г. до окончателното й изплащане.

           ОСЪЖДА С.П.П. с ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на Г.В.А. ***, сумата от 59,88 лв., представляваща деловодни разноски в исковото производство и сумата от 90,43 лв., представляваща деловодни разноски в заповедното производство.

          решението подлежи на обжалване пред плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните, с въззивна жалба.

 

районен съдия: