№ 121
гр. Пловдив, 11.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20215001000886 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260215 от 21.05.2021 г.,постановено по т.д.№231/2019 г.
по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XVII-ти състав,е признато за
установено по отношение на ответника „Р.“ ЕООД / в несъстоятелност/ с
ЕИК ***,със седалище и адрес на управление гр. Б., ул. „А.“ № 10, и ищеца
П. Г. Б. от гр. П., ул. „В.Л.“ № 8Б съществуването на неприето вземане на
ищеца в размер на 1693.24 лв., произтичащо от трудов договор №
25/25.08.2015 г. и допълнително споразумение към него от 25.08.2015 г.,
ведно със законна лихва от датата на дължимото плащане до окончателното
изплащане на сумата, от които:
82.13 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 11.2015 г., ведно
със законна лихва от 1.12.15 до окончателното плащане;
180 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 12.2015 г., ведно
със законна лихва от 1.1.16 до окончателното плащане;
180 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 01.2016 г., ведно
1
със законна лихва от 1.2.16 до окончателното плащане;
180 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 02.2016 г., ведно със
законна лихва от 1.3.16 до окончателното плащане;
180 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 03.2016 г., ведно
със законна лихва от 1.4.16 до окончателното плащане;
180 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 04.2016 г., ведно със
законна лихва от 1.5.16 до окончателното плащане;
171.11 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 05.2016 г., ведно
със законна лихва от 1.6.16 до окончателното плащане;
180 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 06.2016 г., ведно със
законна лихва от 1.7.16 до окончателното плащане;
180 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 07.2016 г., ведно със
законна лихва от 1.8.16 до окончателното плащане;
180 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 08.2016 г., ведно със
законна лихва от 1.9.16 до окончателното плащане.
Със същото решение предявеният от П. Г. Б. с ЕГН ********** против
„Р.“ЕООД-в несъстоятелност,с ЕИК *** установителен иск по чл.694,ал.2,т.1
от ТЗ е отхвърлен като неоснователен и недоказан за разликата до пълния
предявен размер от 185 970.78 лв., от които:
-разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение
за м. 01.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 184.66 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 02.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение
за м. 03.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение
за м. 04.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 1019.07 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 06.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 2038.14 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 07.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 2192.58 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 08.2016 г.,
2
- 175 892.58 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 09.2016 г.,
- 3130.51 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 10.2016 г.,
ведно със законна лихва, считано от първо число на месеца, следващ
този, за който е дължимо възнаграждението, до окончателното плащане.
Освен това,с горното решение е осъден ищеца П. Г. Б.,ЕГН
********** да заплати по сметка на Пловдивски окръжен съд държавна такса
в размер на 1842.77 лв.,а ответникът „Р.“ ЕООД / в нес./ с ЕИК *** е осъден
да заплати по сметка на Пловдивски окръжен съд държавна такса в размер на
16.93 лв.
Ищецът в първоинстанционното производство П. Г. Б. е подал
въззивна жалба срещу частта на решение №260215 от 21.05.2021
г.,постановено по т.д.№231/2019 г. по описа на ОС-Пловдив,с която
предявеният от него против „Р.“ЕООД-в несъстоятелност,с ЕИК ***
установителен иск по чл.694,ал.2,т.1 от ТЗ е отхвърлен като неоснователен и
недоказан за разликата над уважения до пълния предявен размер от 185
970.78 лв., от които:
-разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение
за м. 01.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 184.66 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 02.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение
за м. 03.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение
за м. 04.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 1019.07 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 06.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 2038.14 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 07.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 2192.58 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 08.2016 г.,
- 175 892.58 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 09.2016 г.,
- 3130.51 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 10.2016 г.,
3
ведно със законна лихва, считано от първо число на месеца, следващ този, за
който е дължимо възнаграждението, до окончателното плащане.
Жалбоподателят-ищец П.Б. изразява становище във въззивната си жалба,че
в отхвърлителната му част първоинстанционното решение е
неправилно,постановено е в противоречие със събраните по делото писмени
доказателства,необосновано е и е немотивирано.Счита за неправилен и
неподкрепен с писмени доказателства извода на първоинстанционния съд,че
допълнителните споразумения от 30.12.2015 г. и 16.06.2015 г. по трудовия
договор,сключен между ищеца и ответното дружество,са нищожни на
основание чл.74 от Кодекса на труда.Твърди в тази връзка,че съдът е приел
допълнителните споразумения за противоречащи на закона поради
неспазване на законовото изискване сключването им да стане след
предварително съгласие на синдика,без обаче да изследва факта дали в
действителност сключването на споразуменията е станало след
предварително съгласие на синдика,или-не.Поддържа,че съдът е направил
изводи,без да има твърдения от синдика на ответното дружество,че
сключените допълнителни споразумения са без негово съгласие.Осван
това,жалбоподателят поддържа и довода,че дари да е нямало предварително
съгласие на синдика за сключването на допълнителните споразумения,то
същият факт не прави тези споразумения нищожни,а „трудовият договор има
характера на сделка,намираща се във висяща недействителност,тъй като
действията на управителя могат да бъдат санирани“.
На следващо място,жалбоподателят поддържа,че
първоинстанционният съд неправилно и необосновано не е кредитирал
представените по делото платежно-разчетни ведомости,тъй като носели
подпис само на управителя.Заявява в тази връзка,че няма как ведомостите да
носят други подписи освен на управителя,тъй като дружеството е длъжно да
декларира какви са начислените заплати на работниците и какви суми са
платени на същите.Сочи още,че необосновано не е прието вземането за
ДМС,като твърди,че същото е начислено преди откриване на производството
по несъстоятелност на дружеството-ответник.Счита за безспорни между
страните-ищеца,ответника и синдика,обстоятелствата,че ищецът е работил в
ответното дружество на основание сключения трудов договор и
допълнителни споразумения към него и че за това време са му начислявани от
4
работодателя претендираните месечни трудови възнаграждения,което било и
видно от представените по делото и неоспорени „разчетно-платежни
документи“ за всеки един от тези месеци.
Въз основа на всички изложени във въззивната жалба
съображения,жалбоподателят П.Б. моли настоящата инстанция да постанови
решение,с което да бъде отменено първоинстанционното решение от
21.05.2021 г. в отхвърлителната му част,описана по-горе,и да се уважи изцяло
предявения от жалбоподателя иск.
Ответникът по въззивната жалба „Р.“ЕООД-в несъстоятелност,с ЕИК ***
/ответник и в първоинстанционното производство/ не е подал в законния срок
отговор на въззивната жалба.
Синдикът на „Р.“ЕООД-в несъстоятелност,с ЕИК ***-В.И.
Г.,участващ като самостоятелна страна по делото на основание чл.694,ал.4 от
ТЗ,също не е подал в законния срок отговор на въззивната жалба.В молба-
становище с вх.№609 от 26.01.2022 г. е изразил становище по
жалбата,считайки я за основателна по изложени в същата молба съображения.
Не са заявени от страните искания за събиране на нови доказателства
в производството пред въззивната инстанция.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на
обжалване,както и с наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със
събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за
установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от
лице,имащо правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно
решение в отхвърлителната му част и при подаването й е спазен
двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба
подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното
решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че
същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен
съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в
изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло
5
с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната
допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд
намира,че решението се явява процесуално допустимо и в частност-че
първоинстанционният съд се е произнесъл именно по иска,с който е сезиран и
който иск,основан на разпоредбата на чл.694,ал.2,т.1 от ТЗ,е
допустим,предвид наличието на процесуалните предпоставки за
разглеждането му по същество,а именно-предявяването на иска в срока по
чл.694,ал.6 от ТЗ,наличието у ищеца на качеството му на кредитор,подал
възражение срещу включването на процесните вземания в изготвения от
синдика списък на неприети вземания и оставянето без уважение на това
възражение от съда.
По въпросите относно законосъобразността и правилността на
обжалваното решение,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по
делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№231/2019 г. по описа на ОС-Пловдив П. Г. Б. /настоящ
жалбоподател/ е предявил против „Р.“ЕООД-в несъстоятелност,с ЕИК ***
положителен установителен иск по чл.694,ал.2,т.1 от ТЗ за установяване
съществуването на неприето вземане в общ размер на 185 970.78
лв.,произтичащо от трудов договор № 25/25.08.2015 г. и три броя
допълнителни споразумения към него, ведно със законна лихва от датата на
дължимото плащане до окончателното изплащане на сумата, формирана от
следните претендирани месечни възнаграждения /чисти суми за получаване
след приспадане на дължими данъци и осигуровки/,а именно:
82.13 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 11.2015 г., ведно
със законна лихва от 01.12.15 г. до окончателното плащане;
180 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 12.2015 г., ведно
със законна лихва от 01.01.16 г. до окончателното плащане;
360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 01.2016 г., ведно
със законна лихва от 01.02.16 г. до окончателното плащане;
184.66 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 02.2016 г., ведно
със законна лихва от 01.03.16 г. до окончателното плащане;
360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 03.2016 г., ведно
със законна лихва от 01.04.16 г. до окончателното плащане;
6
360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 04.2016 г., ведно със
законна лихва от 01.05.16 г. до окончателното плащане;
171.11 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 05.2016 г., ведно
със законна лихва от 01.06.16 г. до окончателното плащане;
1019.07 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 06.2016 г., ведно
със законна лихва от 01.07.16 г. до окончателното плащане;
2038.14 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 07.2016 г., ведно
със законна лихва от 01.08.16 г. до окончателното плащане;
2192.58 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 08.2016 г., ведно
със законна лихва от 01.09.16 г. до окончателното плащане;
175 892.58 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 09.2016 г.,
ведно със законна лихва от 01.10.16 г. до окончателното плащане;
3130.51 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 10.2016 г., ведно
със законна лихва от 01.11.16 г. до окончателното плащане.
По повод на предявения иск поддържаните от ищеца твърдения са
следните:
Твърди се,че на 21.12.2017 г. е обявен в търговския регистър списък с
неприети вземания на кредитори срещу длъжника „Р.“ЕООД-в
несъстоятелност,с ЕИК ***,изготвен от синдика на дружеството А.К..Твърди
се,че срещу този списък са били подадени възражения по смисъла на чл.690
от ТЗ и въз основа на тях са били образувани описаните в исковата молба
частно търговски дела,които възражения обаче били оставени без уважение и
списъкът с неприети вземания бил одобрен от съда по несъстоятелността.По-
конкретно се твърди,че с определение по ч.т.д.№783/2017 г. по описа на ОС-
Пловдив е било оставено без уважение подаденото от ищеца Б. възражение
срещу списъка с неприети вземания,в който е било включено предявено от
същия вземане в общ размер на 185 970,78 лв.-главница,ведно със законна
лихва до окончателното плащане,произтичащо от трудов договор
№0025/25.08.2015 г.,както и три броя допълнителни споразумения към този
договор.Твърди се,че синдикът не е приел вземането с мотив,че са изтекли
срокове и че не са представени доказателства.Ищецът поддържа,че това не
отговаря на обективната истина,тъй като с молбата си за предявяване на
вземанията е представил трудовия договор,допълнителните споразумения и
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение,които писмени
7
доказателства били представени и пред ТД на Н.-П. и НОИ-гр.П..
Ищецът твърди още,че предявеното от него вземане в качеството му на
работник/служител в „Р.“ЕООД е възникнало преди обявяване на
дружеството в несъстоятелност и че се касае за вземане,което синдикът е
следвало на основание чл.687 от ТЗ да включи служебно в списъка на приети
вземания,дори и да няма молба от кредитора за предявяването му.Следвало
е,според ищеца,синдикът да извърши проверка в счетоводството на
несъстоятелния търговец и в Н.,за да установи начисляването на процесната
сума за изплащане,но това не било извършено от синдика.Ищецът е оспорил и
мотива на синдика,посочен в списъка на неприети вземания,че са изтекли
сроковете за предявяване на вземането на ищеца.В тази връзка е заявил в
исковата молба,че за вземанията на работници не текат срокове за
предявяването им,тъй като такива вземания се приемат служебно от
синдика,но дори и да се приеме,че срокове за предявяване текат и за
вземанията на работници,то в случая производството по несъстоятелност е
било спряно поради неплащане на такси и е нямало как при спряно
производство да бъде предявено вземането на ищеца.Същият твърди,че
веднага след възобновяване на същото производство е подал молба за
приемане на вземането му,което и без това синдикът е следвало служебно да
приеме.
С уточняваща молба с вх.№12078 от 15.04.2019 г. ищецът П.Б.,в
отговор на дадени му от съда указания за отстраняване на допуснати
нередовности по исковата молба,е уточнил,че исковата сума от 185 970,78 лв.
съставлява чиста сума за получаване след присподане на дължимите суми за
данъци и осигуровки и е формирана от поотделно изброените по-горе
неизплатени трудови възнаграждения,всяко едно от тях претендирано ведно
със законната лихва върху него,считано от съответно посочената в същата
молба дата /посочена и по-горе в настоящото решение/ до окончателното
плащане.
С определение №707 от 28.03.2019 г.,постановено по
първоинстанционното т.д.№231/2019 г. на ОС-Пловдив,на основание
чл.694,ал.4 от ТЗ е конституиран като страна-ответник в
производството,синдикът на „Р.“ЕООД /в несъстоятелност/-А. Г.
К..Впоследствие това определение е изменено с определение №849 от
8
16.04.2019 г.,като вместо А. Г. К. е конституиран като страна-ответник в
производството по делото актуалния към онзи момент синдик на „Р.“ЕООД-
А.Л.А.,а с определение №260610 от 24.11.2020 г.,предвид вписаното в ТР
заличаване на П.Б. като управител на ответното
дружество,първоинстанционният съд е постановил същото дружество да се
представлява в производството от синдика А.А..
От ответника „Р.“ЕООД-в несъстоятелност чрез тогавашния му синдик
А.А. е подаден писмен отговор на исковата молба /отговор с вх.№273059 от
15.12.2020 г./,в който е потвърдено съществуването на сочения от ищеца
трудов договор №0025/25.08.2015 г. „и допълнително споразумение към
същия“,както и обстоятелството,че след откриване на производството по
несъстоятелност с решение на ПОС от 15.10.2015 г. по т.д.№639/2014
г.,трудовото правоотношение на ищеца не е било прекратено от синдика на
ответното дружество,съответно на което договорът е продължил своето
действие до момента на неговото прекратяване на датата 06.10.2016
г.Обобщено,ответникът чрез посочения синдик е изразил становище в
подадения от него отговор,че няма пречка претенцията на ищеца да бъде
уважена,но за дължимите суми до м. Септември 2016 г. вкл.,като
същевременно е заявено,че крайната преценка за това е на съда съгласно
събраните по делото доказателства.
В подадената допълнителна искова молба,ищецът П.Б. е изложил
твърдения,че му се дължат претендираните трудови възнаграждения не само
до м. септември 2016 г.,както е посочено в отговора на исковата
молба,подаден от ответника чрез синдика му,но му се дължи и трудовото
възнаграждение за периода от 01.10.2016 г. до 06.10.2016 г.,тъй като през този
период ответното дружество е работело,както и самият ищец,а трудовото му
възнаграждение за този отрязък от време,възлизащо на сумата от 3130,51
лв.,е дължимо,начислено и неизплатено.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел,че за м.
ноември и декември 2015 г. установителните претенции са основателни и
следва да се уважат до претендирания размер-съответно 82,13 лв. и 180
лв.,като в тази връзка съдът е приел,че същите претенции се базират на
месечно трудово възнаграждение от 200 лв.,каквото е било определено с
представения валиден трудов договор от 25.08.2015 г. и допълнителното
9
споразумение към него от същата дата,което съдът също е зачел за
действително.
За периода януари – август 2016 първоинстанционният съд е приел,че
исковите претенции следва да се уважат /и са уважени/ до размер на 180 лв. за
всеки месец, с изключение на м. май – при база от 200 лв. уговорено
възнаграждение и удръжки от 20 лв. - 10 % за ДОД, аналогично на м.
декември 2015 г.За разликите до пълните претендирани размери трудово
възнаграждение за същия период,съдът е приел,че претенциите следва да
бъдат отхвърлени /и са отхвърлени за същите разлики/,тъй като се основават
на по-високо трудово възнаграждение,определено с допълнителните
споразумения от 30.12.2015 г. и 16.06.2016 г.,за които първоинстанционният
съд е счел,че са нищожни.В тази връзка съдът е констатирал,че тези две
допълнителни споразумения са сключени след откриване на производството
по несъстоятелност на „Р.“ЕООД,при което положение по отношение на тях е
приложима нормата на чл.635,ал.1 от ТЗ,въвеждаща изискването
несъстоятелният длъжник да сключва нови сделки само след предварителното
съгласие на синдика.А за конкретния случай съдът е приел,че не е спазено
изискването споразуменията да са сключени след предварителното съгласие
на синдика,поради което е счел,че е налице хипотезата на чл.74,ал.1 от КТ и
тези допълнителни споразумение са нищожни поради противоречие със
закона,респ. същите не са породили задължения за неплатежоспособното
дружество.
По отношение на трудовото възнаграждение за м. май 2016 г.
първоинстанционният съд е приел,че се претендира сума в размер на 171,11
лв. и до този размер искът следва да се уважи изцяло.
Относно претенциите за м. септември и м. октомври 2016 г. е прието в
първоинстанционното решение,че са изцяло неоснователни по
съображения,че разчетно-платежните ведомости за тези два месеца не са
подписани от надлежен представител на ответното дружество,респективно
същите нямат доказателствена стойност по отношение на отразените в тях
обстоятелства.Касателно претенцията за м. септември 2016 г. са изложени от
първоинстанционния съд и други аргументи за отхвърлянето й.
Въззивната жалба на ищеца П.Б.,както по-горе се отрази,касае
отхвърлителната част на първоинстанционното решение.От фактическа
10
страна,отчитайки и необжалваната,съответно-влязла в сила част от
решението,с която е прието за установено съществуването на неприети
вземания за трудови възнаграждения,произтичащи от трудовия договор №25
от 25.08.2015 г. и допълнителното споразумение към него от същата
дата,въззивният съд счита за безспорно установен факта на сключването на
същия трудов договор и същото допълнително споразумение,съответно-
пораждането на произтичащите от тях правни последици.От другата
страна,имайки предвид и част от изложените във въззивната жалба
оплаквания,въззивната инстанция дължи най-напред преценка на въпроса за
възможността съдът служебно и без да има заявено от страните
възражение,както и без да има предявен иск за признаване нищожността на
трудов договор,да се произнася по действителността на такъв договор.В
случая няма заявено от ответната страна оспорване на действителността на
допълнителните споразумения от 30.12.2015 г. и 16.06.2016 г.,нито пък има
предявен по делото иск по смисъла на чл.74 от КТ за признаване
недействителността на тези споразумения към трудовия договор от 25.08.2015
г.Настоящият състав обаче споделя съществуващата практика на
ВКС,застъпваща становището,че съдът следва и служебно да се произнесе по
недействителността на трудов договор или негова клауза,дори и без да е
сезиран от страните за това,когато констатира наличието на такава
недействителност.
В случая от фактическа страна е ясно,че двете представени по
първоинстанционното дело допълнителни споразумения от 30.12.2015 г. и
16.06.2016 г. към трудовия договор №25/25.08.2015 г.,са сключени след
откриване на производството по несъстоятелност спрямо ответното
дружество „Р.“ЕООД,което е станало с решение №555 от 15.10.2015
г.,постановено по т.д.№639/2014 г. по описа на ОС-Пловдив и вписано по
партидата на дружеството в електронния сайт на ТРРЮЛНЦ на датата
20.10.2015 г. /както е видно от вписаните общодостъпни данни по същата
партида/.След като посочените допълнителни споразумения са сключени след
откриване на производството по несъстоятелност на дружеството-
работодател,то несъмнено по отношение на тях е приложима разпоредбата на
чл.635,ал.1 от ТЗ,съгласно което след откриване на производството по
несъстоятелност длъжникът продължава дейността си под надзора на синдика
и може да сключва нови сделки само след предварителното съгласие на
11
синдика и съобразно с мерките,постановени с решението за откриване на
производството по несъстоятелност.В конкретния случай няма данни да е
спазено изискването на посочената разпоредба споразуменията да са
сключени след вземане на предварително съгласие на синдика за сключването
им.Както е видно от самите споразумения,те са сключени между ищеца
П.Б.,от една страна,в качеството му на работник и ответното дружество
„Р.“ЕООД,от друга страна,в качеството му на работодател,но представлявано
от самия ищец като негов управител.Т.е. при сключването на споразуменията
ответникът-работодател е действал чрез органния си представител-
управителя Б.,а не чрез синдика,поради което е било необходимо
предварителното съгласие на последния за сключването на споразуменията,а
такова съгласие не се установява да е налице.С оглед на това въззивният съд
намира,че е налице първата хипотеза на чл.74,ал.1 от КТ за недействителност
на трудов договор,тъй като двете допълнителни споразумения са сключени в
противоречие със закона-при неспазване на императивното законово
изискване за сключването им след взето предварително съгласие на синдика
на дружеството-работодател.Ето защо следва да се приеме,че същите
споразумения са недействителни по смисъла на чл.74,ал.1 от КТ и като такива
не са породили задължения за същото дружество.Подобен е и извода на
първоинстанционния съд,изложен в обжалваното решение,но въззивният съд
намира,че крайният извод за дължимостта на трудовите
възнаграждения,уговорени с двете споразумения,е поставен в зависимост и от
преценката за приложението на разпоредбата на чл.75,ал.1 от Кодекса на
труда,предвиждаща,че когато трудовият договор бъде обявен за
недействителен и работникът или служителят е действувал добросъвестно
при сключването му,отношенията между страните по договора до момента на
обявяване на неговата недействителност се уреждат както при действителен
трудов договор.Тук,както се посочи,качеството на работник по двете
допълнителни споразумения от 30.12.2015 г. и 16.06.2016 г. има ищецът
П.Б.,от същият заедно с това е подписал споразуменията и за страната на
дружеството-работодател в качеството му на негов тогавашен управител.При
такова фактическо положение следва да се приеме,че П.Б.,както в качеството
му на управител на дружеството,така и в качеството му на работник,подписал
двете недействителни споразумения,е бил в известност,че с решението от
15.10.2015 г. спрямо дружеството-работодател е открито производство по
12
несъстоятелност,като се има предвид факта,че самото решение за откриване
на производството е публично обявено и вписано по партидата на самото това
дружество в търговския регистър,а и данните от това вписване са публично
достъпни.В този контекст следва да се приеме и наличието на знание у ищеца
Б.,че е имало назначен синдик на управляваното от него дружество,като се
има предвид,че такъв е бил назначен със самото решение за откриване на
производството по несъстоятелност на дружеството и данни за това също се
извличат от извършваните вписвания по партидата на ответното дружество в
ТР-раздел „Несъстоятелност“.И на следващо място,предвид това,че към
момента на сключване на споразуменията П.Б. е бил управител на
дружеството-работодател с открито производство по несъстоятелност,то
следва да се приеме,че това предполага знанието му за изискванията на
чл.635,ал.1 от ТЗ.В този контекст и като се отчете,че има идентичност на
физическото лице,подписало споразуменията като работник,от една страна и
в качеството му на управител на дружеството-работодател,от друга страна,то
се налага извода,че ищецът в качеството му на работник не може да се ползва
от привилегията на чл.75,ал.1 от КТ,тъй като не е налице добросъвестност по
смисъла на тази разпоредба.
С оглед на горните съображения следва да се приеме,че двете
допълнителни споразумения от 30.12.2015 г. и 16.06.2016 г.,поради
недействителността им на основание чл.74,ал.1,предл. първо от КТ и с оглед
липсата на предпоставки ищецът да се ползва от привилегията по чл.75,ал.1
от КТ,се налага извода за недължимост на трудовите възнаграждения в
размерите,уговорени с тези споразумения.С оглед на това правилно
първоинстанционният съд е приел,че претенциите за исковия период от м.
ноември 2015 г. до м. август 2016 г. за разликите над уважените размери до
претендираните са неоснователни,тъй като за същите разлики тези претенции
са основани на горните две недействителни допълнителни споразумения,с
които са определени по-големи размери на трудовото
възнагражение,сравнено с възнаграждението,определено с трудовия договор
от 25.08.2015 г. и допълнителното споразумение към него от същата дата.
На следващо място,въззивният съд счита първоинстанционното
решение за правилно и в останалата му обжалвана част,с която
установителния иск по чл.694,ал.2,т.1 от ТЗ в частта за неплатено трудово
възнаграждение за м. септември и м. октомври 2016 г. е отхвърлен като
13
неоснователен за пълните претендирани за тези месеци възнаграждения.В
тази връзка е фактически вярна констатацията на окръжния съд,че разчетно-
платежните ведомости за тези месеци,представени по първоинстанционното
дело,са съставени съответно на 20.10.2016 г. и 23.11.2016 г.,след датата на
решението за обявяване на ответното дружество в несъстоятелност,което е
постановено на 06.10.2016 г. и е вписано в ТР по партидата на длъжника на
датата 11.10.2016 г.Със същото решение,освен че дружеството-длъжник е
обявен в несъстоятелност,са прекратени и правомощията на органите му и
заедно с това длъжникът е лишен от правото да управлява и да се разпорежда
с имуществото от масата на несъстоятелността.Това означава,че към датата на
съставянето на посоченото разчетно-платежни ведомости за м. септември и м.
октомври 2016 г.,управителят на ответното дружество-П.Б.,от когото
единствено са подписани тези ведомости,не е разполагал вече с
представителна власт спрямо дружеството и съответно на това не е имал
правомощието да подписва като представител на дружеството същите
ведомости.Или,с други думи,както правилно е приел първоинстанционният
съд,същите ведомости не са подписани от надлежен представител на
ответното дружество /какъвто е синдика/ и затова нямат доказателствена
стойност по отношение на отразените в тях обстоятелства.Съответно на
това,тези ведомости сами по себе си,не съставляват доказателство,че ищецът
действително е положил труд на заеманата от него длъжност в ответното
дружество,а като се има предвид и липсата на други доказателства в тази
насока,то извода е,че претенциите за същите два месеца остават недоказани и
неоснователни изцяло.
Наред с гореизложеното,относно претендираното трудово
възнаграждение за м. октомври 2016 г. следва да се отчете и факта,че с
постановяване на решението за обявяване на дружеството-ответник в
несъстоятелност на 06.10.2016 г. е прекратена и дейността на предприятието
му,поради което претенцията на ищеца за трудово възнаграждение след тази
дата е неоснователна и на това основание,както правилно е прието и от
първоинстанционния съд.
И на следващо място,следва да се отчете обстоятелството,че в
разчетно-платежната ведомост за заплати за м. септември 2016 г.,на ищеца
освен месечна заплата от 2600 лв. , начислена и сума в размер на 193 000
14
лв.,отбелязана във ведомостта в графа „други начисления“,като след
приспадане на описаните във ведомостта удръжки,е формирана и сумата от
175 892,58 лв.,колкото и ищецът претендира с процесния установителен иск
по чл.694,ал.2,т.1 от ТЗ за м. септември 2016 г.Като основание за
начисляването на посочената сума от 193 000 лв. ищецът е представил
издадена от самия него,но в качеството му на управител на ответното
дружество заповед №2 от 28.09.2015 г. за начисляване на допълнително
материално стимулиране към работните заплати за м. септември 2016 г. на
изброените в заповедта пет физически лица,включително и на
ищеца,фигуриращ в тази заповед под номер четвърти.Според същата
заповед,начисляването на ДМС към работните заплати за м. септември 2016 г.
на изброените там лица е „във връзка с участие в групите по „Функционално-
стойностен анализ“,т.е. със заповедта,издадена на 28.09.2015 г. е предвидено
бъдещо начисляване на ДМС към заплатите за м. септември 2016 г. за
участието в някаква дейност по „Функционално-стойностен анализ“,без обаче
по делото да са представени каквито и да било доказателства ищецът реално
взел ли е реално участие в същата дейност и в какво конкретно се е изразило
участието му,ако такова изобщо е имало.Липсата на доказателства в тази
насока дава още една причина да се счете за неоснователна претенцията на
ищеца за м. септември 2016 г. що се отнася до частта от нея,съставляваща
начислено ДМС към работната заплата за този именно месец.
Предвид горните съображения,се налага крайният извод,че
разгледаната въззивна жалба е изцяло неоснователна,а първоинстанционното
решение в обжалваната отхвърлителна част е правилно и като такова следва
да се потвърди в тази му част.
Предвид потвърждаване на решението в обжалваната отхвърлителна
част,жалбоподателят-ищец в първоинстанционното производство дължи
заплащането на ДТ по сметка на АС-Пловдив в размер на половината от
ДТ,определена съгласно правилото на чл.694,ал.7,изр. последно от
ТЗ.Или,като конкретен размер,дължимата по сметка на АС-Пловдив държавна
такса,която жалбоподателят-ищец следва да бъде осъден да заплати по сметка
на АС-Пловдив,възлиза на сумата от 921,39 лв.
Мотивиран от гореизложеното съдът
15
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260215 от 21.05.2021 г.,постановено по т.д.
№231/2019 г. по описа на ОС-Пловдив,с обжалваната му част,с която
предявеният от П. Г. Б. с ЕГН ********** против „Р.“ЕООД-в
несъстоятелност,с ЕИК *** установителен иск по чл.694,ал.2,т.1 от ТЗ е
отхвърлен като неоснователен и недоказан за разликата над уважения до
пълния предявен размер от 185 970.78 лв., от които:
-разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение
за м. 01.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 184.66 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 02.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение
за м. 03.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 360 лв. – неизплатено трудово възнаграждение
за м. 04.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 1019.07 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 06.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 2038.14 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 07.2016 г.,
-разлика от 180 лв. до 2192.58 лв. – неизплатено трудово
възнаграждение за м. 08.2016 г.,
- 175 892.58 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 09.2016 г.,
- 3130.51 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за м. 10.2016 г.,
ведно със законна лихва, считано от първо число на месеца, следващ
този, за който е дължимо възнаграждението, до окончателното плащане.
ОСЪЖДА П. Г. Б. с ЕГН ********** от гр.П.,ул.“В.Л.“№8Б да заплати
по сметка на Апелативен съд-Пловдив държавна такса в размер на 921,39 лв.
/деветстотин двадесет и един лева и 39 стотинки/.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
16
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17