№ 187
гр. Ловеч, 17.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ТАТЯНА МИТЕВА
Членове:ИВАНИЧКА
КОНСТАНТИНОВА
ЗОРНИЦА А.А
при участието на секретаря МАРИНА Ф.
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА А.А Въззивно гражданско дело №
20224300500220 по описа за 2022 година
за да се произнесе съобрази:
Производство по чл.258 и сл.от ГПК, вр.с чл.143 на ЗЗП, ЗПК, ЗПФУР и чл.26
от ЗЗД.
С Решение №313/25.11.2021г.,пост.по гр.д.№ 398/2021г. РС- Ловеч е осъдил „АЙ
ТИ ЕФ ГРУП“АД с ЕИК ******,със седалище и адрес на управление в гр.София-1303,
******, представлявано от изп.директори Ф. Д. и С. А., да възстанови на Д. С. Д. с
ЕГН********** от гр.Ловеч, на основание чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД, получените без правно
основание суми въз основа на недействителни договори- по Договор за потребителски
кредит с №149332/18.11.2016г. и Анекс към него с №149332_А, сумата 232,36лв., по
Договор за потребителски кредит №140212/24.08.2016г.- сумата 142,36лв., по Договор за
потребителски кредит №136477/20.07.2016г.- сумата 142,36лв., по Договор за кредит
№128371 и Анекс №128371_А към него – сумата 232,36лв., по Договор за кредит
№132866/15.06.2016г. и Анекс №132866_А към него- сумата 172,36лв.,като върху всички
суми е присъдена и законната лихва върху тях, с начало от предявяване на исковата молба в
съда - 18.02.2021 год. до окончателното им изплащане. Съдът е оставил без уважение
1
предявените при условията на евентуалност осъдителни искове за връщане на изплатените
от него суми за неустойки и такси за извънсъдебно събиране на просрочените кредити по
всички договори. С оглед изхода на спора „Ай Ти Еф Груп“АД е осъдено да заплати на Д. С.
Д. сумата от 530лв., представляваща съдебно-деловодни разноски, на основание чл.78, ал.1
от ГПК, включваща заплатената държавна такса по сметка на РС-Ловеч и възнаграждение за
вещо лице по съдебно-икономическата и допълнителната съдебно-икономическа
експертизи, както и на адв.Д. Л. Ф.-АК-София, възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв.
С Решение №107/30.03.2022г., по реда на чл.247 от ГПК съдът е поправил
допусната очевидна фактическа грешка изменил решението в частта на разноските,като е
допълнил диспозитива с вписване на определения в мотивите адвокатски хонорар от 300лв.
Със същото решение съдът е приел,че е сезиран и с искане по чл.248 от ГПК от адв.Ф. за
изменение на определеното й възнаграждение, но е постановил,че молбата е недопустима,
като просрочена и я е оставил без уважение.
С Определение №312/06.04.2022г., съдът се е произнесъл по искане на Д. С. Д. за
връщане на надвнесени от него държавни такси в общ размер от 200лв.,с оглед сумирането
на всички искове,като основа за определяне на държавната такса, като го е оставил без
разглеждане,като недопустимо.
Постъпила е въззивна жалба от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП"АД с ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление в гр.София - 1303, р-н „Възраждане", ул.„Александър
Стамболийски"№84-86, представлявано от изпълнителните директори Ф. Д. и С. А., с адрес
за призоваване ****, чрез пълномощник адв.С. У.-САК, против Решение
№313/25.11.2021г.,пост.по гр.д.№398/2021г. по описа на РС-Ловеч. Изразява несъгласие с
правните изводи на първоинстанционния съд за липса на доказателства за възникнала
облигационна връзка между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП"АД-като кредитор и Д. С. Д.-като
кредитополучател. Излага,че в казуса не са приложими цитираните от съда условия на
чл.13,ал.4 от ЗЕДЕУУ, тъй като тя регламентира правната сила на електронен подпис и
квалифициран електронен подпис на страните, а в случая никъде няма поставени такива
подписи. Задълженията на кредитора за спазване на писмената форма се доказват чрез
водената комуникация с кредитополучателя по електронен път. Тъй като ЗПФУР никъде не
постановява задължение за страните да поставят електронни подписи или квалифицирани
електронни подписи, то проведената кореспонденция чрез електронна поща и CMC приема
за валидно основание да се счита, че процесиите договори за кредит са били сключени(по
арг.от чл.6 от Закона). Договорите за кредит попадат и в хипотезата на чл.3 от ЗЕДЕУУ,
поради което представляват електронни документи. Твърди,че са спазени всички изисквания
на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, за да се счита, че са валидно сключени. Сочи,че нито ЗПФУР, нито
ЗЕДЕУУ вменяват задължение за страните да поставят подписи на сключените договори.
Съгласно чл.3,ал.2 от ЗЕДЕУУ писмената форма се смята за спазена, ако е съставен
електронен документ, съдържащ електронно изявление. Съгласно чл.2,ал.1 от ЗЕДЕУУ
електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет
стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията.
2
По изложените аргументи моли да се постанови решение,с което се отмени
изцяло обжалваното и се отхвърлят всички претенциите на ищеца. Моли да се присъдят
направените съдебни разноски в първоинстанционното и във въззивното производство, в т.ч.
изплатеното адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Д. С. Д.,
чрез адв.Д. Ф.-САК. Моли да се потвърди като законосъобразно обжалваното решение.
Развива,че сочените от въззивника правни норми от ЗЕДЕУУ и позоваването му на ЗПФУР
не обосновават неправилност на изводите на първата инстанция. Нито тези два нормативни
акта, нито Регламент /ЕС/ №910/2014г. относно електронната идентификация и
удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар, съдържат
специална уредба, с която да се придават различни правни последици на неподписаните
документи. Както при писмения документ на хартиен носител, така и при електронния такъв
се поставя въпроса за неговото авторство. Подписът, положен върху електронния документ,
е белег за авторството му и има функция не само да идентифицира този автор, но и да
потвърди волята му за настъпването на желаните от него последици, в следствие на
полагане на подписа („Правен режим на електронните документи" автор д-р Гергана
Върбанова, стр. 53 и сл.).
Излага, че ЗЕДЕУУ, ЗПФУР и Регламент /ЕС/ №910/2014г. не се съотнасят като
специален закон спрямо общите разпоредби на гражданското и търговското право и по-
конкретно на чл.180 от ГПК по отношение на доказателственото значение на положения
подпис. Затова тези нормативни актове съдържат разпоредби за видовете електронни
подписи с цел създаване на регулация в кои хипотези следва да се счита, че има положен
такъв подпис. Родовото определение за „електронен подпис" е дадено в чл.3, т.10 от
Регламент № 910/2014г., който го определя като „данни в електронна форма, които се
добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които
титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва". Разпоредбите на
чл.13,ал.1,ал.2 и ал.3 от ЗЕДЕУУ препращат към нормите на Регламента по отношение на
дефинициите на обикновения, усъвършенствания и квалифицирания подпис. В разпоредбата
на чл.3,т.9 от Регламента изрично се урежда кои субекти притежават качеството автор на
подписа- това е физическото лице, което създава електронния подпис. Нормата на чл.13,ал.4
от ЗЕДЕУУ гласи, че правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания
електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, само когато това е изрично
уговорено между страните. Позовава се на Решение №70/19.04.2014г. пост.по гр.д.
№868/2012г. на ВКС, ІV ГО, което е цитирано и от първоинстанционния съд, където е
прието,че: електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ (чл.3,ал.1 от ЗЕДЕП).
Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да
съдържа и несловесна информация (чл.2,ал.1 и 2 от ЗЕДЕП). Същото се счита за подписано
при условията на чл.13,ал.1 от ЗЕДЕП -за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на
3
неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл.13,ал.3 от
ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки
са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е
такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае за частен
документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.180 ГПК).
Предвид изложеното, макар между ищеца и ответника да са разменени
електронни документи в писмена форма по см.на чл.3,ал 2 от ЗЕДЕУУ, тъй като тези
документи не са подписани с квалифициран електронен подпис и тъй като не е изразено
изрично съгласие по смисъла на чл.13,ал.4 от ЗЕДЕУУ, обикновеният електронен подпис на
длъжника да има правната сила на саморъчен подпис, то договорът за кредит не следва да се
счита за подписан от него. Заключава,че не е налице завършен фактически състав на
кредитната сделка и валидно изявени воля и съгласие на кредитополучателя за възникване
на облигационна връзка между него и въззивника. Счита,че представеният по делото
договор за кредит не се ползва с формална доказателствена сила по смисъла на чл.180 от
ГПК и съдът не следва да приеме, че ищецът е автор на волеизявление за сключването му.
Поддържа и всички останали развити в исковата молба основания за недействителност на
кредитната сделка.
Моли да се потвърди обжалваното решение и по реда на чл.38,ал.2 от ЗАдв. да се
присъди в полза на адв.Ф. адвокатско възнаграждение за оказаната на въззиваемия
безплатна правна помощ.
Постъпила е и частна жалба от Д. С. Д., чрез адв.Д. Ф.-САК, срещу Решение
№107/30.03.2022г. и Определение №312/06.04.2022г., постановени по делото.
Възразява по извода на първата инстанция, че молбата му по чл.248 от ГПК е
подадена извън преклузивния срок. Твърди, че Решение №313/25.11.2021г. е връчено в
нарушение на чл.38,ал.2, чл.39,ал. 1 и чл.46,ал.1 и ал.2 от ГПК. Незаконосъобразно е
връчено на майката на Д., вместо на пълномощника му-посочен като негов съдебен адресат-
упълномощен адвокат, която вече е получавала призовки и съобщения по делото. Съгласно
чл.39,ал.1 от ГПК когато страната има пълномощник по делото, връчването следва да се
извърши на него, в противен случай е нередовно. Позовава се на съдебна практика, която
приема, че когато по делото има посочен съдебен адрес или процесуален представител,
съдът следва да изпраща съобщения на тях, а не лично на страната, която ги е посочила така-
Реш.№149/24.06.2019г. по гр.д.№1408/2019г. на ВКС, ІІІ ГО, Реш.№197/27.10.2015г. по гр.д.
№2426/2015г. на ВКС, l ГО. С Решение № 249/24.03.2010г. по гр.д.№397/2009г. на ВКС ясно
е изведено значението на разпоредбата на чл.39 от ГПК, като с предвидената възможност за
връчване на представител, законодателят е целял да създаде гаранция за защита на правата
на страната, която поради липса на достатъчно правни знания, прекомерна ангажираност,
или по други причини, не е в състояние да следи лично за хода на процеса и именно затова е
натоварила друго лице (притежаващо съответната компетентност, възможности и
4
организация) с извършването вместо него на необходимите процесуалните действия,
изискващи спазване на преклузивни срокове, изготвяне на становища, предварителна
подготовка. Твърди,че първоинстанционният съд не е приложил нормата на чл.39,ал.1 от
ГПК и в нарушение на предписаното там правило е извършил призоваване на адреса на
майката на ищеца. Сочи,че в обжалваното решение от 30.03.2022г. първата инстанция в
нарушение на съдопроизводствените правила, не са формирани правни изводи по
оплакването за връчване на първото решение- за нарушение на изискванията на чл.39,ал.1 от
ГПК. Вместо това се излагат констатации, че в титулната част на исковата молба е посочен
като начин на призоваване връчване на електронната поща на кантората на пълномощника и
без да се мотивира- общо и бланкетно- приема, че редът за връчване е по чл.46,ал.1 от ГПК.
Акцентира,че на 27.03.2021г. като пълномощник е подала на електронната поща на съда за
призоваване чрез ЕПЕП,поради което и на основание чл.38,ал.2 от ГПК РС-Ловеч е бил
длъжен да я уведоми за първото решение чрез единния портал. Независимо дали по
електронен път или на хартиен носител, първоинстанционният съд е следвало да приложи
нормата на чл.39,ал.1 от ГПК и да й връчи решението, а не да извършва връчване на друго
лице. Не става ясно и защо по делото вече са й връчвани книжа, но за най-съществения акт в
производството- съдебното решение, съдът е избрал да не й го връчи.
Счита за незаконосъобразни и съображенията от решението от 30.03.2022г., че
приложимият ред за връчване е чл.46,ал.1 от ГПК, тъй като в титулната част на исковата
молба е посочен адресът на ищеца и не е посочен адрес в чужбина. Излага,че посочването на
постоянния адрес на ищеца е императивно изискване за редовност на исковата молба, от
една страна, а от друга редовността на връчването се проверява към момента на
извършването му, а не към момента на предявяване на иска, тъй като е възможно да настъпи
промяна в обстоятелствата. По аргумент от чл.39,ал.1 от ГПК счита,че не е приложимо
правилото на чл.41,ал.2 от ГПК, тъй като адресът на кантората, на който е получавала
призовки и съобщения от PC- Ловеч, не е променен.
Не споделя и извода на първата инстанция, че е извършено редовно връчване по
реда на чл.46,ал.1 от ГПК, съгласно който когато съобщението не може да бъде връчено
лично на адресата, то се връчва на друго лице, което е съгласно да го приеме. Сочи,че в ал.2
на чл.46 от ГПК се съдържа легална дефиниця на понятието „друго лице" - това е
пълнолетно лице от домашните му или който живее на адреса, или е работник, служител или
съответно работодател на адресата. Възразява,че майката на ищеца няма такова качеството,
тъй като не живее с него в едно домакинство на адреса, посочен в исковата молба.
Съобразно константната практика на ВКС по чл.46,ал.2 ГПК "домашните" и лицата,
живеещи на адреса, чрез които може надлежно да се извърши връчването, се определят чрез
връзката им с адреса на получателя. На тях не може да се връчва на място, различно от
адреса на адресата, на който той реално живее. Съгласно Решение № 254/31 март 2009 г. по
гр. д. № 6162/2007 г. на ВКС, VI ГО "домашно" е лицето, което живее с адресата в едно
домакинство. Ако живее другаде, независимо от роднинската връзка, не е лице от
домашните му дори временно да пребивава на неговия адрес. Възразява,че в заявлението за
5
връчване на решението е изнесла данни, че ищецът живее в Белгия и е поискала в условията
на евентуалност, ако първоинстанционният съд не приеме, че призоваването е следвало да се
извърши по реда на чл.39,ал.1 от ГПК, на упълномощения от ищеца адвокат, да възстанови
срокът за молба по чл.248 от ГПК и да се предостави възможност да представи
доказателства, че ищецът не живее на един и същ адрес в едно домакинство с майка си, тъй
като работи в чужбина. Първоинстанционният съд в нарушение на съдопроизводствените
правила не се е произнесъл по това й искане.
По основателността на молбата счита,че незаконосъобразно първата инстанция
приема, че искането по чл. 248 от ГПК е неоснователно, позовавайки се на неотносими за
правилността на преценката факти,а именно еднаквата фактическа обстановка при
сключването на петте договора за кредит-източник на спорните материални права, за които е
предявил пет иска. Счита,че този извод противоречи на чл.2,ал. 5 от Наредба №1/2004г.за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Разпоредбата предвижда, че когато с
една искова молба са предявени няколко иска, адвокатското възнаграждение се определя за
всеки от тях по отделно. Позовава се на съдебна практика на ВКС по изясняване на смисъла
на тези норми, съгласно която е приложима по аналогия разпоредбата на чл.72,ал.2 от ГПК в
редакцията й след измененията, извършени с „ДВ-к“, бр.86/2017г. Според ВКС, когато с
една искова молба са предявени иска в условията на кумулативно съединяване, се търси
защита на различни интереси, разбирани като материални субективни права и в тази
хипотеза, както дължимата държавна такса, така и дължимото адвокатско възнаграждение се
определят за всеки един от съединените искове по отделно. Когато с една искова молба са
съединени евентуални или алтернативни искове, държавната такса и адвокатското
възнаграждение е едно, защото се защитава един и същи интерес – Опр.№137/09.04.2020г.
по ч.гр.д.№570/2020г. на ВК, ІІІ ГО, Опр.№145/05.05.2020г. по ч.гр.д.№4642/2019г. на ВКС,
ІV ГО, Опр.№106/24.09.2020г. по гр.д.№54/2020г. на ВКС ІІ ГО, Опр.№360/30.07.2018г. по
ч.т.д.№1807/2018г.на ВКС,І ТО, Опр.№267/11.12.2018г. по т.д.№860/2018г. на ВКС, І ТО,
Опр. №77/24.02.2022г.по ч.т.д.№1692/2021г. на ВКС, Опр.№118/15.03.2021г. по ч.т.д.
№1469/2020г. на ВКС, І ТО. С Определение №146/04.04.2022г. по т.д.№358/2022г. на ВКС,
ІІ ТО е дадено разяснение какво е значението на понятието „интерес" по смисъла на чл. 72
от ГПК при определяне минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато е
налице обективно кумулативно съединение на искове. Съставът на ВКС е извел
разрешението, основано на постоянната практика на ВКС, че при кумулативно съединени
искове паричната оценка като цена на иска е по смисъла на чл. 68 от ГПК на всеки иск по
отделно, а не като сбор на цените на тези искове, изгражда понятието „интерес", поради
което за всеки иск се определя отделно възнаграждение на адвоката. Именно, защото
понятието „интерес" е равнозначно на спорното материално право, според ВКС, дори когато
правопораждащият юридически факт е един и същ, когато от него произтичат различни
материални нрава, чиято защита се търси, адвокатските възнаграждения се определят за
всеки иск по отделно. С Опр.№360/30.07.2018г. по ч.т.д.№1807/2018г. на ВКС І ТО е приет
за неправилен правният извод на въззивната инстанция, че се следва само едно адвокатско
възнаграждение в хипотезата на предявени установителен иск за нищожност на клауза от
6
договор за кредит, с която банката е уговорила правото си да изменя едностранно лихвата и
осъдителен иск за възстановяване на неоснователно получените от нея въз основа на тази
клауза имуществени блага, който извод е мотивиран от второинстанционният съд с
обстоятелството, че установителният иск е преюдициален за осъдителният. Съставът на ВКС
е приел, че след като са предявени два отделни иска,с които се търси самостоятелна защита
на нарушени материални права, то е приложима нормата на чл.2 ад.5 от Наредба №1/2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално
представителство,защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят
съобразно вида и броя на предявените искове за всеки един от тях поотделно.
В случая се касае за различни правопораждащи факти - пет отделни кредитни
договора, а не един. Поради съединяване на петте отделни искови производства в
производство по гр.д.№398/2021г. предявените искове са разгледани в условията на
кумулативност, с оглед на което дължимото й се адвокатско възнаграждение, ако се
приложи правилно нормата на чл.2,ал.5 от Hаредбата, следва да се определи по отделно за
всеки от исковете.
Счита,че ако въззивният съд не сподели горните доводи,следва да се възстановят
на ищеца четири от петте платени от него държавни такси,както е поискано и не е
споделено от първоинстанционния съд с постановеното Определение № 312 от 06.04.2022г.
Моли да се отменят като неправилни и Решение №107/30.03.2022г. в частта му по
произнасянето по искането с правно основание чл.248 от ГПК и Определение №
312/06.04.2022г. Моли да се присъдят и сторените разноски. Представя като доказателства и
моли да се приемат Служебна бележка от работодателя на Д., от която е видно, че работи в
Белгия и Допълнително споразумение от 01.009.2021г. към трудов договор от 28.10.2019г.
В съдебно заседание страните не изпращат представител. Потвърждават вече
заявените становища в молби,получени преди съдебното заседание.
От събраните по делото доказателства- приложените гр.д. №398/2021г. по описа
на РС-Ловеч, становищата на страните, преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема
за установено следното:
По допустимостта.
При проверка на постъпилата въззивна жалба в определението по чл.267 от ГПК
съдът прие,че е допустима-подадена е в срок,срещу подлежащ на обжалване акт и от
легитимирано лице. В срок е подаден и отговор на въззивната жалба.
В срок е подадена и жалбата на Д. С. Д.,чрез адв.Д. Ф.-САК, срещу Решение
№107 от 30.03.2022г., в частта с произнасяне по реда на чл.248 от ГПК.
Със същата „частна жалба“ са заявени оплаквания и срещу Определение №
312/06.04.2022г., постановено по делото. За него няма данни да е връчване на страната,но
при съобразяване на датата на постановяване на оспорвания съдебен акт и подаване на
частната жалба, съдът намира,че и в тази част е спазен срокът за обжалване.
7
При горните констатации съставът приема,че подадените въззивна жалба и частни
жалби са редовни и допустими.
При проверката си по реда на чл.270 от ГПК въззивната инстанция не открива
пороци, водещи до нищожност. Не са налице и основания за недопустимост на
първоинстанционните решения. С оглед на това съдът преминава към проверка по реда на
чл.271 от ГПК по същество на правилността на атакуваните съдебни актове.
По същество.
Ищецът Д. С. Д. представя сключени с отв.“Ай Ти Еф Груп“АД договори за
кредит- Договор за потребителски кредит с №149332/18.11.2016г. и Анекс към него с
№149332_А, Договор за потребителски кредит №140212/24.08.2016г., Договор за
потребителски кредит №136477/20.07.2016г., Договор за кредит №128371 и Анекс
№128371_А към него, Договор за кредит №132866/15.06.2016г. и Анекс №132866_А към
него. Договорите са идентични и с тях на Д. са предоставяни суми от по 500лв.(по всеки),за
срок от 30 дни,с начало от изплащане на сумата. Уговорена е годишна фиксирана договорна
лихва от 41%, която за срока на договора е определена в размер на 17.08лв. Общо
дължимата сума е посочена в размер на 517.08лв. Годишният процент на разходите е
49.64%. В чл.1.6 от договора изрично е посочено,че кредитът се предоставя чрез системата
на ePay.bg,а в чл.4.2 е посочено,че договорът се сключва по реда на Закон за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, Закона за потребителския кредит и приложимото
българско законодателство,както и Общите условия към този договор. В чл.1.7 са
предвидени обезпеченията по кредита- чл.1.8-банкова гаранция и чл.1.9- поръчителство от
поне две физически лица,които следва да се осигурят най-късно в деня,следващ
сключването на договора. При неизпълнение на ангажимента за осигуряване на
обезпечение, съгл.чл.3.3 кредитополучателят дължи неустойка в размер на 4.32 лв. на ден и
за всеки ден без осигурено обезпечение на задължението. Към всеки договор е съставен и
приложен и Погасителен план,с отразени посочените по-горе договорни ангажименти.
Към Договор №149332/18.11.2016г., Договор №128371/10.05.2016г. и Договор
№132866/15.06.2016г. има приложени анекси към договорите, с които по идентичен начин
са регламентирани нови задължения на кредитополучателя за такса за извънсъдебно
събиране на просрочен кредита и неустойка.По Договор №132866 таксата е в размер на
30лв.,а неустойката е 125.28лв. По Договор №128371- такса- 90лв.и неустойка 125.28лв., по
Договор №149332-такса -90лв.и неустойка – 125.28лв. Потвърдено е,че е дължима главница
от 500лв. и договорна лихва от 17.08лв.
Към всички договори е приложен Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити,съгл.чл.5,ал.2 от ЗПК,в който са
системетизирани основните характеристики на кредита. В него-част ІV,т.1 се открива
регламентирано право на кредитополучателя на отказ от договора,в 14-дневен срок от
сключването,правото на предсрочно погасяване.
Към всеки договор е приложено и Удостоверение от „Ай Ти Еф Груп“АД,
8
издадено на Д. Д., с уверение, че кредитополучателят е погасил кредита си към
дружеството,вкл.дължимите такси и няма ангажименти към кредитора. Приложена е и
разпечатка от интернет акаунта на кредитополучателя, в която е описан размерът на
отпуснатия кредит, срок, лихва, падеж, общо изплатена сума.
В исковата молба ищецът изрично твърди, че е сключил процесните договори,
усвоил е заемния ресурс и е изплатил всички дължими по тях суми.
Ответникът оспорва твърденията за наличие на нищожни клаузи в договорите.
По инициатива на ищеца е допусната съдебно-икономическа експертиза, по която
експертът потвърждава твърденията на ищеца за платените суми и начислените договорни
ангажименти по петте договора- така за главница- по 500лв., договорна лихва- по 17.08лв.,
такса за извънсъдебно събиране на задълженията- по 90лв.,съотв.по 30лв. и неустойка-по
125.28лв. На поставените въпроси експертът е посочил,че ГПР по петте договора е изчислен
по формулата, посочена в Приложение №1 към чл.19,ал.2 от ЗПК, чрез програмен код,
калкулиращ ГПР по метода на последователните приближения при известни : отпусната
сума, размер, брой и продължителност на вноската, като е включена и договорената
възнаградителната лихва. Начислената неустойка не е включена при изчисляване на ГПР по
процесиите договори. Експертът е извършила изчисления какъв би бил размерът на ГПР
(49,64%) по всеки от договорите, ако в неговия обхват се включи и уговорената неустойка -
0,89% и сочи коефициент от 50,835, или- размерът на начислената неустойка за 29 дни без
обезпечение, реално изчислена върху 0,864% за всеки ден без обезпечение, е 125,28лв или
общата сума на начислената неустойка е 25,05% от стойността на кредита. Така размерът на
ГПР по всеки договор, с включване и на уговорената неустойка, би бил със стойност 50,83%
(аритметично).
Съставът приема заключението на съдебно-икономическа експертиза, като
компетентно и безпристрастно и се позовава на него в изводите си.
При тези факти и обстоятелства ищецът твърди,че всички суми над отпуснатата
му главница,които е изплатил- а именно за погасяване на договорна лихва, неустойка и такса
за извънсъдебно събиране на задължението, са недължимо платени от него, тъй като се
основават на нищожни клаузи. Моли да се прогласи нищожността на посочените договорни
клаузи и по реда на чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД претендира връщането им от ответника като
платени без основание.
Съставът намира,че на първо място следва да отговори на въпроса налице ли са
валидни правоотношения по договорите за кредит, сключени между страните по реда на
ЗПФУР.
При съобразяване реда за сключване на договорите-по реда на ЗПФУР и
изявленията на страните, съставът приема,че са налице достатъчни и относими
доказателства за съществуването на процесните договорни отношения. Още в исковата
молба ищецът категорично сочи,че е сключил договорите, усвоил е заемния ресурс и е
погасил задължението си, което изявление следва да се определи като признание на този
9
факт. Също по делото са представени категорични доказателства за съществуването на
кредитните отношения и за изпълнението им-конкретно по отделните уговорени
ангажименти и те не са оспорени от страните. Затова съставът приема,че е обосновано
сключването, правата и задълженията и изпълнението им. Действително-в специалния закон
(ЗПФУР) е предвидено изпълнението на преддоговорна процедура по съгласуване на
волеизявленията на страните на електронна поща, която съгласно чл.18,ал.3 от ЗПФУР се
записва със съгласието на другата страна и има доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях. Независимо,че такава тук не е приложена, останалите
документи- представените договори за кредит и анекси към тях, погасителни планове,
стандартен европейски формуляр, удостоверение от кредитора за погасяване на дълга, са
достатъчни и убедителни и водят до категоричния извод за съществували отношения между
страните. В този смисъл са и категоричните им твърдения в първата инстанция. Съставът не
споделя тезата за необходимост договорите да са подписани с електронен подпис
(съгл.ЗЕДЕУУ), като условие за валидността им. Подобно изискване не е поставено в
ЗПФУР,а видно от представените договори(като преписи по чл.184,ал.1 от ГПК) е
изпълнена писмената форма,съгл.чл.3,ал.2 от ЗЕДЕУУ.
По изложените съображения съдът приема,че договорната връзка между страните
е доказана и не са налице нарушения на изискването за форма на процесните договори.
Правоотношенията се уреждат от ЗПФУР, ЗПК, ЗЗпотребителите, с оглед
неоспорваното качество на кредитополучателя на „потребител“ по см.на §13,т.1 от ЗЗП.
Въпреки хаотичното изложение на правните основания на твърдяната нищожност, съдът, с
оглед служебното му задължение сам да определи правното основание на спора, приема,че е
сезиран с обективно съединени претенции с правно основание чл.124 от ГПК, вр.с
чл.143,ал.1 и чл.146,ал.1 от ЗЗП, чл.11 от ЗПК,чл.26,ал.1,пр.3-то от ЗЗД във вр.с
чл.55,ал.1,пр.1-во от ЗЗД. Съдът приема,че с оглед спецификата на правоотношенията
следва да се подчинят на специалната им уредба- ЗЗП, ЗПФУР, ЗПК и от нея да се изведат
основанията за нищожност. Макар да има припокриване в основните разбирания за
неравноправност по тези специални норми(сключени във вреда на потребителя, нарушават
изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на доставчика и потребителя), приложима е и нормата на чл.26,ал.1,пр.3 от
ЗЗД-по отношение твърдението за накърняване на добрите нрави при уговарянето на
възнаградителната лихва.
По възраженията за нищожност, в поредността, в която са заявени от ищеца:
1.Нищожност на клаузата за договорна/възнаградителна лихва, поради :
неизпълнение на императивните изисквания за начина на договарянето й- чл.11,ал.1,т.9 от
ЗПК, т.к. не е посочен лихвеният процент и условията за формирането му(т.н.методика), от
кой вид е- фиксирана или плаваща. Твърди, че е уговорена в размер, който надвишава
императивният лимит – не повече от три пъти законната лихва, т.е. да не надвишава 30%- в
случая е 41%.-порок по чл.26,ал.1,пр.3-то от ЗЗД;
Съставът не споделя възражението за неяснота при регламентирането на
10
договорната лихва- в чл.1.3.1 от договора изрично е вписано, че е с годишен и фиксиран
размер от 41%. В договора също е изписана и като конкретна стойност- 17.08лв., което
съответства като изчисления на база 1 месец. С оглед краткия срок на договора- 1м., е
заплатена само една вноска за тази лихва.
При регламентирането на договорната лихва, обаче липсва методиката за
изчисляването й- такава изобщо не е описана.
По отношение размера на възнаградителната лихва,макар да липсват
императивни разпоредби,които да го определят, ограничение се открива в чл.9 от
ЗЗД,изискваща договореното между страните да не противоречи на добрите нрави. Известно
е,че добрите нрави,като неписани етични правила,са приети и целят да създадат
равнопоставеност и добросъвестно упражняване на правата. При преценката дали
уговорената между страните възнаградителна лихва противоречи на тези критерии следва да
се съобразява размерът на задължението, за което е уговорена тази лихва, дали има и какво е
обезпечението. Целта е да се постигне баланс между размера на уговорената лихва и
стойността на възможното обедняване на кредитора от предоставения заем, изчислено на
базата на ръста на цените, на стойността на ценностите, на основния лихвен процент на БНБ
и т.н.
При съобразяване на уговорения размер от 41%, съдът намира,че клаузата
противоречи на добрите нрави по см.на чл.26,ал.1,пр.3-то от ЗЗД, тъй като води до
значително нарушаване на договорното равноправие на страните и принципа за
добросъвестност при договарянето. В практиката се приема ,че максималният размер на
възнаградителната лихва не следва да надвишава трикратния размер на законната
лихва(Реш.1270/09.01.2009г.,по гр.д.№5093/2007г. ІІ ГО на ВКС, Реш.
№378/18.05.2006г.,гр.д.№315/2005г. ІІ ГО на ВКС, Опр.901/10.07.2015г.,гр.д.№6295/2014г.
ІV ГО на ВКС). Тук уговорената възнаградителна лихва надвишава този лимит. Освен това
с приетата ал.4 на чл.19 от ЗПК се въведе императивна граница от 5 пъти стойността на
законната лихва(в случая 50%),в която е допустимо да се договаря ГПР. Договорната лихва е
част от ГПР и тук е уговорен в размер на 49.64%. Съдът намира, че тази стойност не е
посочена коректно и не отговаря на действителността. Съгласно договорните клаузи още в
деня,следващ сключването на договора, възниква и се добавя още едно задължение за
кредитополучателя - за неустойка(чл.3.3) и то е в съществен размер- 4.32лв. за всеки ден без
обезпечение. Така реално към ГПР се добавя и още едно вземане на кредитора, дължимо
наред с възнаградителната лихва,което не е било включено при договарянето. Така реално
размерът на общият процент на разходите на длъжника надхвърля съществено законовия
лимит на чл.19,ал.4 от ЗПК от 50%(в който смисъл са направени изчисления от СИЕ). По
този начин отново и съществено са нарушава принципът за равнопоставеност, тъй като в
полза на кредитора е уговорено обезщетение, необосновано надвишаващо възможния риск
от отпуснатия кредит. Не на последно място- така кредитополучателят не може реално да
прецени какъв би бил окончателният размер на задължението му-нарушение на
чл.143,ал.2,т.10 и т.19 от ЗЗП,което е допълнително основание за определянето й като
11
неравноправна.
По изложените съображения съдът приема,че клаузата за договорна лихва е
неравноправна. Няма основания да се приеме,че е говорена индивидуално-видно е,че се
касае за стандартни договори, с предварително заложени параметри на договорните
ангажименти. С оглед на това и на основание чл.146 от ЗЗП клаузата следва да се прогласи
за нищожна.
2.Нищожност на клаузата за ГПР, който е уговорен неясно- чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК.
Съставът намира възражението за основателно,по вече изложените аргументи за
неяснота на размерите на реално включените в този коефициент договорни ангажименти-
предварително оповестени и възникващи в деня, следващ сключването на договора.
3.Нищожност на договора поради липса на уговорка за възможност на
кредитополучателя да се откаже от договора.
Твърдението не отговаря на истината,тъй като такава уговорка се открива в чл.1
на част ІV от Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити(Приложение №2 към чл.5,ал.2 от ЗПК).Регламентирано е правото
на кредитополучателя да се откаже от сключения договор за кредит в срок от 14 дни от
сключването му.
4.Нищожност поради непосочване на общо дължимата от кредитополучателя
сума-чл.11,ал.1,т.7 от ЗПК.
При съобразяване на договора, така както е сключен,размерът на окончателното
задължение е ясен- 517.08лв. Отделно от това, обаче се установява, че договора са заложени
редица скрити клаузи,които още от деня, следващ сключването на договора, променят
общия размер на задължението, което поставя кредитполучателя в невъзможност да прецени
реалните икономически последици от сключения договор и го поставя в неравноправно
положение спрямо кредитора-нарушение на чл.143,ал.2,т.19 от ЗЗП.
5.Нищожност на неустойката, тъй като е уговорена в противоречие на
чл.143,ал.1,т.5 от ЗЗП,а именно задължава потребителя да заплати необосновано висока
неустойка.
Съставът намира това възражението за основателно. Известно е,че при защитата
на потребителя водещо е разбирането да не се допусне прекомерно обременяване на
потребителя, така че да дължи неоправдано висока цена за ползваната финансова услуга.
При съобразяване на клаузите за неустойката се установява,че са уговорени в противоречие
с принципите на равнопоставеност и добросъвестност на страните. Неустойката е
предвидена като санкция за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на
кредитното задължение с поръчител. Ангажиментът за осигуряване на това обезпечение
възниква в деня, следващ сключването на договора и като последица има начисляване на
4.32лв. за всеки следващ ден с неизпълнение на това задължение. Регламентирана по този
начин неустойката излиза извън присъщите на този вид договорен ангажимент, функции.
Съгласно т.3 от ТРеш.№1/15.06.2010г.,по т.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС това е
12
самостоятелно основание за прогласяване на неустойката за нищожна. Съдът приема,че в
този й вид неустойката не изпълнява и обезщетителната й функция, доколкото не става ясно
как е определен размерът й, т.к. няма данни за възможните вреди за кредитора. Както е
известно основният ангажимент на длъжника по договора за потребителски кредит е да
върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение
за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението. С
уговорената в случая неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира. Не може да се
приеме, че изпълнява и санкционната функция,тъй като в случая кредитополучателят е
натоварен с изключително обусловен ангажимент, чието реално изпълнение е невъзможно в
предвидения 1-дневен срок,като по този начин се нарушава посоченият по-горе принцип за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Липсва и обезпечителният елемент,тъй
като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. Известно е,че
е в негов интерес да си подсигури длъжник,който да бъде надежден и от когото да очаква
точно изпълнение на договорните ангажименти. Проверката за кредитоспособността на
потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита. В избор
на кредитора са дадени редица правомощия да изисква и събира информация (чл.16 и сл.
ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да предостави търсената сума. (Не следва да се
забравя,че в тези правоотношения именно кредиторът се явява икономически по-силната
страна.) В случая с така въведения ангажимент за представяне на обезпечение се налага
извод, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент (съгл.чл.16 от ЗПК), а вместо това въвежда изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
По изложените съображения съставът намира,че уговорената в чл.3.3 от
договорите за потребителски кредит неустойка, е неравноправна клауза,тъй като нарушава
императивните изисквания за равнопоставеност на страните в договорното правоотношение,
като задължава потребителя да заплати необосновано висока неустойка за неизпълнение на
задължения по договора-чл.143,ал.1,т.5 от ЗЗП,което обосновава порока нищожност.
Искането за прогласяване на нищожността й е основателно и следва да се уважи,като се
признае, че сумите, които Д. е изплатил за това задължение по всички процесни договори, са
недължимо платени и следва да се върнат от кредитора на осн.чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД.
6. Нищожност на клаузата за дължима такса за извънсъдебно събиране на
вземането.
Съставът намира,че и тази клауза е неравноправна,тъй като макар и да е
уговорена в основния договор за потребителски кредит (чл.3.4), не е предвидена в
конкретен размер, липсва уточнена методика за формирането й, предвидено е право на
кредитора едностранно да я променя- без възможност длъжникът да изрази становището си
по това изменение-което е в противоречие с изискванията за потребителския кредит-
чл.11,ал.1,т.14 от ЗПК и пряко нарушава правата на потребителя, съгл.чл.143,ал.2,т.10 и
т.11 от ЗЗП. Освен това така уговорена тази такса представлява и още една допълнителна
санкция при неизпълнение от страна на потребителя,а именно за покриване на разходите на
13
кредитора по дейността му за реализиране на правата по договора. Като вид такса същата е
следвало да е изначално определена- като размер или начин на формиране. По правилото на
чл.10а,ал.4 от ЗПК видът, размерът и действието,за което ще се събират таксите следва да
бъдат точно и ясно определени в договора. В случая е посочена общо и не е ясно за какво е
и дали реално такива разходи са правени. За да се търси възстановяване на разход следва да
е обосновано реалното му извършване. Твърдения в този смисъл заявителят не е изложил.
При тази неопределеност на задължението за възстановяване на разходи се налага извода,че
не е ясно и претендирането му в този вид отново противоречи на посочените по-горе
принципи на добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното
правоотношение.
По изложените съображения съставът намира,че уговорената в чл.3.4 от
Договорите за потребителски кредит такса за извънсъдебно събиране на вземането е
неравноправна клауза, тъй като нарушава императивните изисквания за равнопоставеност на
страните в договорното правоотношение, цели заобикаляне на закона-изискването на
чл.10а,ал.4 от ЗПК,поради което на основание чл.21 от ЗПК следва да се прогласи за
нищожна. Искането е основателно и следва да се уважи,като се признае че сумите,които Д. е
изплатил за това задължение по всички процесни договори, са недължимо платени и следва
да се върнат от кредитора на осн.чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД.
По изложените съображения съдът намира,че макар по други мотиви
първоинстанционното решение следва да се потвърди в крайния резултат за основателност
на претенциите по чл.55,ал.1,т.1 от ЗЗД,във вр.с ЗЗП ЗПК, ЗЗД и ЗПФУР.
По частната жалба с вх.№3303/14.04.2022г.на Д. С. Д.,чрез адв.Ф.,срещу Решение
№107/30.03.2022г., в частта,в която съдът се е произнесъл по искането за изменение на
решението в частта на разноските по реда на чл.248 от ГПК.
В обжалваното решение съдът се е произнесъл по отстраняване на очевидна
фактическа грешка, като го е уважил. Пропускът е бил в липсата на изписване в диспозитива
на сумата, която се определя като възнаграждение на адв.Ф. по реда на чл.38 от ЗАдв.
Със същото решение съдът е приел,че е сезиран и с искане по чл.248 от ГПК. В
молбата си Д. е поискал от съда да приеме,че не е било редовно уведомяването му за
постановеното решение,тъй като не е връчено на пълномощника му,а на майка му. При тези
аргументи е поискал да се приеме молбата му за допустима.
При проверка на начина на уведомяване на ищеца за постановеното решение,
съдът установява,че не са спазени изискванията за връчване. В случая Д. още с исковата
молба изрично е посочил всички съдебни актове да му се изпращат по електронен път на
адреса на пълномощника му – „чл.42,ал.4 от ГПК-на електронната поща на кантората:
office@****.eu.“ Решението е връчено на 15.12.2021г. на майка му Хр.Ст.. Съдът намира,че
не са спазени правилата за връчване на съдебните актове,тъй като след изричното посочване
на страната на адрес за кореспонденция, съдът е следвало да се съобрази и го връчи на
14
посочения електронен адрес на пълномощника- по правилото на чл.38а,ал.2 и чл.39 от ГПК.
Вместо това е връчено по реда на чл.46 от ГПК-на адреса на страната, прието от майка му.
От приложените към частната жалба доказателства се потвърждава твърдението му,че
работи в чужбина,с оглед на което е обяснимо и посочването на този начин на
кореспонденция с него-чрез електронния адрес на пълномощника му.
По изложените съображения съдът приема,че молбата на Д. С. Д. за изменение на
Решение №313/25.11.2021г.,пост.по гр.д.№ 398/2021г. РС- Ловеч , в частта на разноските-
конкретно по отношение определения адвокатски хонорар на адв.Ф. по чл.38 от ЗАдв., е
допустима и следва да се разгледа по същество.
Съставът намира,че възнаграждението е определено правилно от
първоинстанционния съд. Действително, предявени са претенции по пет отделни договора за
кредит, но следва да се съобрази, че те са напълно идентични като предмет, правно
основание и последици. Пълномощникът е изготвил пет идентични искови молби,
ангажирани са едни и същи доказателства, защитата е еднаква по всички дела. Отделно-
казусите не разкриват особена правна и фактическа сложност. С оглед на това съдът
приема,че правилно е определен хонорар в размер на 300лв.(в такъв размер би бил дължим
и в случай,че пълномощникът беше предявил всички искове по петте договора в една
искова молба-чл.7,ал.2,т.1 от Наредба №1/2004г.на ВАС).
По изложените съображения съдът приема за неоснователно искането за корекция
на определеното по реда на чл.38 от ЗАдв. възнаграждение на адв.Ф..
По частната жалба срещу Определение №312/06.04.2022г.,пост.по гр.д.
№398/2021г.на РС-Ловеч, с което е оставено без разглеждане искането на ищеца за връщане
на държавна такса в размер на 200лв.
Съдът намира,че е молбата е недопустима. Въпросът за размера на дължимата
държавна такса се решава при преценката за редовността на исковата молба,като
реквизит,съгласно чл.128,т.2 от ГПК. Несъгласието си с определените размери на държавни
такси ищецът е могъл да заяви пред първоинстанцонния съд при определянето им. Съгласно
чл.70,ал.1,изр.1 от ГПК въпросът за цената на иска може да се повдигне и от ответника или
от съда най-късно в първото заседание при разглеждане на делото. Видно е,че никоя от
страните не е направила възражение в този смисъл. Освен това съставът намира,че таксите
са правилно определени. Независимо от служебното съединяване на производствата по реда
на чл.213 от ГПК,съдът остава сезиран с пет отделни претенции,а не с една. С оглед цената
на всяка претенция и по правилото на чл.1 от тарифа ГПК,се дължи държавна такса в
размер на 4% от цената на иска,но не по-малко от 50лв. Именно в тази хипотеза са
определени държавните такси тук. Таксите са определени с оглед избрания от ищеца начин
на предявяване на претенциите му- в пет отделни производства.
По изложените съображения Определение №312/06.04.2022г.,пост.по гр.д.
№398/2021г.на РС-Ловеч, следва да се потвърди, като правилно и законосъобразно.
15
По разноските.
На адв.Ф. следва да се присъди възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв. в
размер на 300лв.
С оглед изхода на производството на въззивника не се дължат разноски.
По изложените съображения и на основание чл.272 от ГПК, ОС-Ловеч
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №313/25.11.2021г., постановено по гр.д.№
398/2021г. по описа на РС–Ловеч, като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“АД с ЕИК ******,със седалище и адрес на
управление в гр.София-1303, ******, представлявано от изп.директори Ф. Д. и С. А., да
ЗАПЛАТИ на адв. Д. Л. Ф.-АК-София, с адрес на кантората в град ******, адвокатско
възнаграждение по чл.38 от ЗАдв. в размер на 300 (триста) лева.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №312/06.04.2022г., пост.по гр.д.№398/2021г. на
РС-Ловеч, като правилно и законосъобразно.
Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска и на
основание чл.280,ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16