РЕШЕНИЕ №
гр. П., 14.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на двадесет и първи
февруари през две хиляди и двадесета
година в публично съдебно заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Катя Кентова
като разгледа
докладваното от съдията т. д. № 168/2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявени
субективно съединени искове от С.И.А., ЕГН ********** и К. Н.А.Ч€ А., ЕГН **********,
двамата с адрес: ***, чрез адв. М. от САК, със съдебен адрес:***, против „Застрахователна компания Л.И.“
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „С.“,
бул. „С.Ш.“ № 67А, за заплащане на сумата от по 50 000 лева
на всеки ищец, представляваща обезщетение за претърпени от тях неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на техния внук Н. А.ов Ч.,
настъпила в резултат на ПТП от 29.10.2017 г., по твърдение за застрахована
гражданска отговорност на делинквента О.А.Ч. при ответника, ведно със законната лихва за забава от датата на деликта до
окончателното изплащане на претендираната главница, на основание чл. 432,
ал. 1 от КЗ.
Предявените искове се основават на следните фактически твърдения:
На 29.10.2017 г. Н. А.ов Ч. пътувал в л. а. марка „БМВ“, модел „****“, рег. № ******,
управляван от О.А.Ч.. Движили се по път ІІ-84, като в района на отсечката с. В.Д.,
в посока с. Б., водачът загубва контрол над управлението на автомобила, излиза
от пътното платно и се удря в крайпътно дърво, като се преобръща в дясната
лента за движение в посока гр. П.. Реализираното ПТП води до смъртта на пътника
Н. Ч.. За произшествието е съставен констативен протокол (КП) с пострадали лица
№ 13085 от 29.10.2017 г., образувано е Досъдебно производство (ДП) № 359/2017
г. на РУ – П., като е повдигнато обвинение на водача. С влязла в сила Присъда №
42 от 11.09.2018 г. по НОХД № 325/2018 г. на ОС – П., изменена отчасти и
потвърдена с Решение № 296/20.12.2018 г. по ВНОХД № 548/2018 г. на Апелативен
съд – Пловдив, потвърдено с Решение № 74/03.04.2019 г. на ВКС по н. д. №
155/2019 г., ІІ н. о., О.А.Ч. е признат за виновен в това, че на 29.10.2017 г.
при описаното ПТП е причинил смъртта на Н. Ч. и още едно друго лице. Наложено
му е наказание 6 години и осем месеца лишаване от свобода. Починалият Н. Ч. е
внук на ищците. Те са помагали в неговото отглеждане, грижили се за него от
малък. Трудно понасят загубата на своя внук, починал така нелепо и неочаквано.
Моралните им страдания, претърпяната скръб от невъзвратимата загуба ще ги
съпътстват през целия им живот. Твърди се, че процесното МПС е застраховано при
ответника, като на 23.04.2019 г. са отправили претенция към застрахователя за
определяне на застрахователно обезщетение, но и до настоящия момент няма определено
или изплатено такова. Посочват се банковите сметки на ищците на основание чл.
127, ал. 4 от ГПК в „УниКредит Булбанк“ АД, IBAN ***, титуляр – С.А. и „УниКредит
Булбанк“ АД, IBAN ***, титуляр – К.А.. Молят за уважаване на исковете с присъждане
на адвокатско възнаграждение, определено по чл. 38, ал. 2 и ал. 1, т. 2 вр. чл.
36, ал. 2 от ЗАдв за всеки един от ищците.
В срока по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът „ЗК Л.И.“ АД е
подал отговор на исковата молба. Твърди се, че ищците нямат правен интерес от
предявяването на исковете, тъй като са отправили претенции за доброволно
заплащане на обезщетение. Оспорва се настъпване на неимуществена вреда у ищците
от смъртта на техния внук при инцидента от 29.10.2017 г. Оспорва се
настъпването на ПТП с водач О.Ч., както и да е по вина единствено на водача.
Оспорва се механизма на ПТП. Прави се възражение за съпричиняване от
пострадалия Н. Ч. поради непоставен обезопасителен предпазен колан, съгласно
чл. 137а от ЗДвП, представляващо основна причина, поради която е настъпил
вредоносния резултат. Твърди се, че водачът и починалия са роднини, поради
което е било известно на пострадалия, че е пътувал в лек автомобил, управляван
от неправоспособен водач, който няма свидетелство за управление на МПС. От това
следва, че пострадалият сам се е поставил в риск от настъпване на
неблагоприятно за себе си събитие. Оспорва се между ищците и техния внук да са
съществували отношения на близост и взаимна подкрепа извън обичайните
проявления, които да обуславят претенцията по настоящия иск. Няма данни изобщо
да са поддържани отношения на близост. Излага се, че за получаване на
обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство, а е необходимо
вследствие на смъртта на близкия човек, преживелият родственик да е понесъл
морални вреди, които в достатъчна степен да обосновават основание да се направи
изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/61 г. и № 5/69 г. – че в
случай на смърт, право на обезщетение имат само най-близките на починалия
(позовава се на ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС). Изтъкнатите отношения между
баба/дядо и внук са типичните проявления на родствена връзка, липсват данни за
надхвърляне на обичайните предели на отношения. Оспорва се и размера на
претеницята. Сочи се, че се създава нов чл. 493а от КЗ, като се обосновава, че
размерът на обезщетението над 5 000 лева е недопустимо, като се моли
делото в тази част да се прекрати и да се изпрати на РС – П.. Лихвата не се
дължи от датата на деликта, а 15 дни след представяне на всички документи по
заявената доброволна претенция, заведена на 23.04.2019 г.
В
допълнителната искова молба, постъпила в срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК, се
поддържа изложеното в исковата, както и се оспорват възраженията на ответника.
Позовават се на чл. 106, ал. 5 от КЗ, както и че на застрахователя са
представени достатъчно документи, вкл. КП с пострадали лица, установяващи в
достатъчен обем процесното застрахователно събитие. Неоснователни са
възраженията на ответника за съпричиняване, тъй като липсват доказателства за
тези твърдения, отделно от това лично пострадалият, със своите действия или
бездействия, обективно следва да е създал предпоставки за увреждането, като
приносът трябва да е доказан по категоричен начин. Посоченият размер от
5 000 лева съгласно § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ е относим за
произшествия, настъпили след влизането му в сила. Отделно от това разпоредбата
противоречи и на правото на ЕС, доколкото е предвидена по-малка сума от посочените
в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на
ЕП и на Съвета от 16.09.2009 г. Сочи се Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело
С-277/12 по преюдициално запитване в подкрепа на твърдението за допустимост и
основателност на претенцията за сумата над 5 000 лева, както и по арг. от
чл. 633 от ГПК.
В срока по чл.
373 от ГПК няма постъпил допълнителен отговор на ДИМ. Същият е постъпил след
срока, като съдът ще вземе предвид само направените с него правни доводи като
непреклудирани, но които преповтарят изложеното в отговора на исковата молба.
С определение №
740/19.11.2019 г. по настоящото дело съдът е конституирал О.А.Ч., ЕГН **********,
с адрес ***, като трето лице – помагач на страната на ответника, на основание
чл. 367, ал. 4 от ГПК.
По допустимостта на производството:
Легитимацията
на страните съответства на твърденията за претърпени вреди от деликт и
застрахована гражданска отговорност на делинквента при ответника-застрахователно
дружество. Съдът намира, че размерът на претенцията е въпрос по
съществото на спора, а не по допустимостта (така Определение № 277 от
09.07.2019 г. по ч. т. д. № 375/2019 г. на Пловдивския апелативен съд),
поради което искането за прекратяване на делото и изпращането му на районен съд
е неоснователно. Или, съдът намира, че е родовокомпетентен да се произнесе по
спора съгласно чл. 104, т. 4 от ГПК. Определението във връзка с
подсъдността е влязло в сила.
Съдът
счита,
че в случая претенцията на ищеца за присъждане на законната лихва за забава
представлява последица от евентуалното уважаване на главния иск – за
обезщетение и не се предявява като самостоятелен иск по чл. 86 от ЗЗД и затова
ищецът не е длъжен да сочи размер на търсената лихва.
Съдът
приема, че надлежно е упражнено правото на
иск, доколкото ищците са провели описаната в
чл. 498, ал. 1 и ал. 3 от КЗ процедура за разглеждане на претенцията пред
застрахователя, като са го сезирали с искане за заплащане на обезщетение
досежно процесния инцидент на 23.04.2019
г., респ. безрезултатно е изтекъл тримесечният срок за плащане от
негова страна – на 23.07.2019 г. Искът е предявен на 02.08.2019 г.
Съдът приема от фактическа страна следното:
С доклада по делото, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и
4 от ГПК, съдът е приел за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата, че между ответника и
делинквента О.А.Ч. е сключена застрахователна полица № BG/22/117001999518, за застраховка „ГО на автомобилистите“, валидна
от
18.07.2017 - 18.07.2018 г., т. е. към момента на процесното ПТП от
29.10.2017 г.; че ищците са
отправили претенцията
пред застрахователя, като са го сезирали с искане за заплащане на обезщетение
досежно процесния инцидент на 23.04.2019
г.
Установява, че с влязла в сила
Присъда № 42 от 11.09.2018 г. по НОХД № 325/2018 г. на ОС – П., изменена относно
размера на наказанието с Решение № 296/20.12.2018 г. по ВНОХД № 548/2018 г. на
Апелативен съд – Пловдив, потвърдено с Решение № 74/03.04.2019 г. на ВКС по н.
д. № 155/2019 г., ІІ н. о., О.А.Ч., ЕГН ********** е признат за виновен в това,
че на 29.10.2017 г. около 17:30 ч., на път ІІ-84, между селата В.Д. и Б., при
управление на МПС л. а. марка „БМВ“, модел „****“, рег. № ******, е нарушил
правилата за движение по пътищата, а именно чл. 21, ал. 1 от ЗДвП („При
избиране на скоростта на движение на водача на ППС от кат. „В“ при движение
извън населеното място е забранено да превишава 90 км/ч.“) – превишил
посочената максимална скорост, като се движел със скорост 102 км/ч., чл. 20,
ал. 1 от ЗДвП („Водачите са длъжни да контролират непрекъснато ППС, които
управляват“) – като е загубил контрол върху автомобила, който е управлявал, с
което по непредпазливост е причинил смъртта на Н. А.ов Ч., ЕГН **********, намиращ
се в автомобила, като деянието е извършено след употреба на наркотично вещество
и деецът е управлявал автомобила без да има необходимата правоспособност –
престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК.
По делото са приети писмени
доказателства: Констативен протокол за ПТП с пострадали лица от 29.10.2017 г.
за посетено на място ПТП; удостоверение за раждане, видно от което родители на Н.
Ч. са Л. Кирчова А. (дъщеря на ищците) и А. Н.в Ч.; препис от акт за смърт за Н. А.ов Ч.; удостоверение за съпруг/а и родствени връзки, видно от
което ищците са дядо и баба на пострадалия Ч., който им е втори внук, преди
него имат друг внук от женски пол.
От събраните гласни доказателства се установи следното:
Св. А.П.С.излага, че ищцата му е
леля, запознат е с инцидента, при който почива Н. Ч.. Твърди, че от раждането
до завършване на осми клас Н. Ч. е живеел при баба си и дядо си (ищците),
отгледан е от тях. Около 15-годишната си възраст, когато Н. е бил в 8-ми клас, се
премества да живее при майка си и баща си, които купуват апартамент,
подпомогнати финансово от ищците. Излага, че и след като се отделил от баба си
и дядо си, пострадалият често ги посещавал след училище, а през почивните дни оставал
да преспива у тях, като им помагал с работата в магазин за хранителни стоки,
който ищците държали. Поддържа, че Н. е отгледан от баба си и дядо си понеже е
първият внук от мъжки пол. До преместването в закупения апартамент и родителите
на Н. са живели в едно домакинство в къщата на ищците. Много грижи се полагали
за него от ищците – всичко каквото е нужно за дрехи, храна, за лекарства, за
учебници, пари, мобилен телефон. След завършването на 12 клас ищците направили
абитуриентски бал на Н.. Родителите на Н. са нямали достатъчно средства и
затова основно помощта е била оказвана от бабата и дядото. Когато разбират за
смъртта на Н., ищците припаднали в двора на болницата. На майката било съобщено
по-късно. На гроба ищците направили голям паметник („като къща“). След смъртта
на внука им ищците затворили магазинчето.
Св. К. А. Й., братовчед на
пострадалия Н. Ч. излага, че е запознат с инцидента. Твърди, че от раждането до
15-годишната си възраст Н. е бил отгледан от ищците. Не е живял през това време
с родителите си. Те живеели отделно в апартамент, купен от ищците 4-5 години
преди смъртта на Н.. Н. бил първият им внук от мъжки пол и затова се отглеждал
от баба си и дядо си, а не от родителите си. Много се грижили ищците за него,
много му помагали. Едва след като завършил осми клас Н. отишъл да живее при
родителите си, но и тогава често ходел при ищците, помагал им в техния
хранителен магазин. След смъртта на Н. ищците затворили магазина, много се
променили, трудно живеели, всеки ден били на гробищата, постоянно плачели.
Свидетелят счита, че те са били в шок, не искат и няма за кой да се грижат. Твърди,
че когато е ходел на гробището, ищците винаги били там. Направили много голям паметник на гроба, с покрив. Знае, че О.Ч. и Н. не
са приятели, нямат роднинска връзка.
Съдът е допуснал разпит на още двама свидетели на
основание чл. 159, ал. 2 от ГПК, съобразявайки съдебната практика, че при недопускане
това съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила – вж. Решение
№ 16 от 28.11.2016 г. по т. д. 2524/2014 г. на І т. о.
Свидетелят А. Т.
А., съпруга на брата на ищеца, излага, че познава ищците от 33 години. Знае за
инцидента преди 3 години. Сочи, че всички живеели заедно в една къща – ищците, Н.
и неговите родители – Л. (майка му) и А. (баща му). Ищците имали магазинче, от
където получавали доходите си и помагали на останалите си роднини. Излага, че
понеже са турци, при тях било прието първият внук от мъжки пол да се обгрижва
повече. Ищците много се грижели за Н., много го обичали. Родителите му също, но
бабата и дядото повече. Ищецът водил Н. на училище, тетрадки му купувал, дрехи
му купувал. В един момент родителите с помощта на ищците купили апартамент и тогава
Н., родителите му и сестра му М. се преместили там. Пострадалият продължил да
посещава дядо си и баба си, като оставал събота и неделя да преспива у тях. В
болницата, след като разбрали, че Н. починал, ищците загубили съзнание и
паднали на земята, не го очаквали. Преди смъртта били много весели хора, празнували
заедно празници, сега били много зле, отпаднали, затворили магазинчето, всеки
ден били на гробището. Направили голяма гробница за Н., „да не го вали“. След
инцидента ищците били много изнервени, не искали да общуват, само за Н. говорели,
не могат да го забравят, от бебе са го отгледали. Всяка сутрин отиват на
гробищата. Сочи, че дядото К. дал пари на Л. да се направи абитуриентски бал на
Н. след завършването на 12 клас. Познава О.Ч., но твърди, че Н. и О. не били от
една компания, не били близки.
Свидетелят Л.А.Я.,
съпруг на сестрата на ищеца, излага, че познава ищците от 1977 г. Знае за
катастрофата. Когато отишли в болницата, разбрали, че Н. починал. Всички
роднини били в болницата. К. и С. припаднали. Твърди, че откакто се родил Н.,
ищците се грижели за него. Гледали го като родители – давали му пари за училището,
дрехи му купували, тетрадки. Всички живеели заедно – родителите Л. и А.,
ищците, Н.. На 4-5 годишна възраст родителите на Н. започнали сезонна работа през
лятото в С.. През това време ищците се грижели за Н. – „Н. с дядо си и баба си
живяха някъде 7-8 години заедно“. След
това свидетелят сочи, че Н. живял с баба си и дядо си до 8-ми клас. На 2-3
години ищците го „вземат“ да го гледат. След като родителите купуват
апартамента, Н. се премества с тях, но продължил да ходи при баба си и дядо си,
помагал им, продавал в магазинчето след училище. С помощта на ищците родителите
на Н. си купили апартамент. Преди инцидента ищците били весели хора, сега не
може да се разговаря с тях, само мълчали, все плачели. Само за Н. се говорело.
Затворили магазинчето, нямали желание да продават. Свидетелят подчертава, че
ищците се грижели и за друга си внучка – М., сестрата на Н., но Н. обичали
повече, повече го гледали, защото бил момче.
От представено
извлечение от Служба по вписванията – П. се установява, че на 07.08.2002 г. А. Н.в
Ч. (бащата на пострадалия) купува апартамент в гр. П., а на 29.11.2019 г.
майката на Н. Ч. Л. А. също купува апартамент в гр. П..
По делото са
приети снимки като веществени доказателства л. 85-87.
От изслушаната по делото Комплексна съдебна автотехническа
и медицинска експертиза, изготвена от две вещи лица: ортопед и автоексперт, неоспорена от страните, приета от съда
като компетентно изготвена, се установява следното:
Пътнотраспортното произшествие е настъпило на 29.10.2017 г. около 17:30
ч., в края на здрачаването на денонощието. Движението било на фарове. Времето
било ясно, като не е имало ограничения на видимостта по метеорологични причини.
Лекият автомобил „БМВ“, модел „****“ (к.) се е движел със скорост от над 102
км/ч. преди удара, като след преобръщането по таван се установил на пътното
платно на лявата си страна. При огледа на местопроизшествието тялото на
пострадалия е намерено на предна дясна седалка, закопчано с предпазен колан. Не
се установяват т. нар „коланни травми“, тъй като ударът в дървото е бил
страничен, а не челен. С оглед конкретния механизъм на ПТП (страничен удар и
рикошет, последван от преобръщане през таван) и обстоятелството, че се касае до
автомобил без покрив (к.), правилно поставеният колан би бил ефективен само
доколкото ще задържи пострадалия към седалката и лицето няма да изпадне от
автомобила. Предпазният колан не би могъл да е ефективен при странично търкаляне
включително във фазата, когато автомобилът е обърнат по таван. В случая колан е
бил поставен от Н. Ч., но същият не е могъл да предотврати или намали
получените увреждания при установения механизъм на ПТП и изчислената скорост на
автомобила преди удара.
Правни
изводи:
Предявен е иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ.
В производството по този иск върху ищците лежи доказателствената
тежест да установят: 1/ противоправно поведения от страна на делинквента;
2/ вреда; 3/ причинна връзка между деяния и вреда; 4/ вина (същата се
презумира); 5/ наличие на валидно застрахователно правоотношение между посочения делинквент
и застрахователното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите; 6/ настъпване на застрахователното събитие като юридически
факт, пораждащ отговорността на застрахователя.
Съгласно
чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна
за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Установеното в наказателното производство обвързва
и гражданския съд със задължителна сила само ако е елемент от фактическия
състав на престъплението. Констатациите за други факти, които не са елемент от
престъпния състав, не се ползват със сила на пресъдено нещо и нямат обвързваща
сила – така Решение № 178 от 22.06.2017
г. на ВКС по гр. д. № 3690/2016 г., IV г. о.
С оглед на
това, следва да се приеме, че обвързващото действие на влязлата в сила на 03.04.2019 г. присъда по НОХД № 325/2018 г. на ОС – П., изменена с Решение № 296/20.12.2018 г.
по ВНОХД № 548/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, потвърдено с Решение №
74/03.04.2019 г. ВКС по н. д. № 155/2019 г., ІІ н. о., се
проявява по отношение на извършеното от страна на делинквента О.А.Ч. виновно противоправно деяние
(представляващо в случая и престъпление), довело до смъртта на Н. Ч.. Всички
останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието,
включително съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия,
подлежат на доказване от страната, която ги твърди (така и Решение № 163 от 26.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 1025/2010
г., II т. о.).
Отговорността
на застрахователя за заплащане на обезщетение за вреди произтича от сключения
застрахователен договор, а не от непозволено увреждане. Тази гражданска
отговорност е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на
застрахователното събитие, обстоятелство което обуславя отговорност на
застрахователя за всички причинени от него вреди и при същите условия, при
които отговаря самият причинител на вредите. По делото безспорно се установи, че
между ответното
застрахователно дружество и делинквента О.Ч. е сключена застрахователна полица № BG/22/117001999518 за застраховка „ГО на автомобилистите“, валидна
към момента
на процесното ПТП от 29.10.2017 г.
С оглед на горното,
съдът приема, че по делото безспорно са установени противоправното
поведения от страна на делинквента (О.А.Ч.),
неговата
вина, наличието на валидно застрахователно
правоотношение между делинквента и застрахователя по застраховка „ГО
на автомобилистите”, респ. настъпването на застрахователното събитие като
юридически факт, пораждащ неговата отговорност.
Вредата
(имуществена
или неимуществена) е елемент от фактическия състав на непозволеното
увреждане. Вредите са не само основание за отговорността при непозволено
увреждане, но и определят размера на обезщетението.
В тази връзка, с
ТР № 1/2016 г. от 21 юни 2018 г. на ОСНГТК
на ВКС е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на
Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при доказани
особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му
вреди. Предвид на това, следва да се приеме,
че като дядо и баба на починалия Н. Ч., ищците по делото са активно
легитимирани да предявят иск за обезщетяване на неимуществени
вреди, произтекли от настъпилата смърт. Основателността на претенцията
с оглед другите релевантни обстоятелства – наличието на емоционална връзка,
естеството и продължителността на търпените болки и страдания, и справедливият
размер на обезщетяването им е въпрос по същество.
В задължителната съдебна практика (т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968
г.) са определени критериите за "справедливост", като е прието, че
справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Доколкото неимуществените вреди се
отнасят до емоционалния живот на ищците, причиняват
физически и морални страдания, накърняват душевното спокойствие и равновесие,
преживяването им за всеки индивид е индивидуално. Предвид спецификата
на съдържанието на неимуществените вреди, при едно и също или приблизително по
характер увреждане, може да има разлика в размера на
обезщетението, която ще се дължи на разликата в обстоятелствата, които са от
значение за определяне на справедливо обезщетение. В
Раздел ІІІ на ППВС № 4/1961 г.
ясно е посочено, че не се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на близки
от кръга от лицата, които имат право на обезщетение, когато са в лоши отношения
с пострадалия, защото е явно, че те не понасят никакви неимуществени вреди. От
изложеното следва, че съдът не може да си служи с „предположения” и да прилага
като критерий „обичайните отношения” между родственици, при преценката дължи ли
се обезщетение и какъв е неговия размер.
Изслушаните по
делото гласни доказателства са частично противоречиви с оглед част от другия събран
по делото материал. Въпреки лошото знание на български език от свидетелите, съдът приема, че
всички свидетели поддържат следното:
Понеже бил първи
внук от мъжки пол, пострадалият Н. Ч. бил отгледан от баба си и дядо си от
раждането (св. Л. Я. сочи от 3-4 годишна възраст) до 8-ми клас, когато се
премества с родителите си в новозакупен от тях с помощта на ищците апартамент.
Противоречие е
налице относно моментът на закупуване на този апартамент от родителите, но със
сигурност се излага, че е преди смъртта на Н. Ч..
Противоречие е
налице и между твърденията дали родителите са живели в едно домакинство с
ищците по времето когато последните са се грижили и за внука си Н.: А.С.сочи,
че „до преместването в закупения
апартамент и родителите на Н. са живели в едно домакинство в къщата на ищците“.
Обратно сочат показанията на св. К. Й., който изрично си спомня, че „от
раждането до 15-годишната си възраст Н. е бил отгледан от ищците. Не е живял
през това време с родителите си. Те живеели отделно в апартамент, купен от
ищците 4-5 години преди смъртта на Н.“.
Видно от
справката от Служба по вписванията – П., датата на закупуване на процесния
апартамент от родителите на Н. е 07.08.2002 г., т. е. ищците са отглеждали
внука си в едно домакинство за периода от раждането му на *** г. до
август 2002 г., т. е. за около 3 години, а не за 15-16 години, както се
твърдеше. Закупеният през 2019 г. апартамент очевидно не е този, за който
говорят свидетелите, тъй като е след настъпилата през 2017 г. смърт.
Твърденията на свидетелите, че Н. Ч. бил отгледан от ищците до 8-ми клас не се
кредитира от съда.
Независимо
от това, че общото съжителство в едно домакинство между ищците и техния
внук е било само в ранна детска възраст, това не опровергава обстоятелството,
че между Н. Ч. и неговите баба и дядо е съществувала дълбока и емоционална връзка. Това се установява от факта, че Н.
Чавдраво и след отделянето в друго домакинство е продължил почти ежедневно да
посещава ищците, преспивал е у тях през уикендите, подпомагал ги е в магазина,
който те държали. Дори и когато не е налице
съжителство в едно домакинство, връзката също може да
бъде дълбока и емоционална, доколкото
липсват данни за лоши отношения (вж. Решение № 101
от 08.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 1332/2015 г., І т. о.). В случая е тъкмо обратното – доказана е чрез гласни доказателства
връзката на близост и обич между ищците и техния
внук. Установено беше, че след загубата на внука им ищците са се променили, станали са много изнервени, не им се говорело, постоянно плачели, често
ходели на гроба на Н., затворили магазина, който им носил доходи за семейството,
направили му гробница, голяма „като къща“. Съдът приема,
че по несъмнен начин е установена чрез събраните по делото гласни доказателства
силната и трайна близост и обич между ищците и техния внук. Проведено е
пълно и главно доказване на факти, от които може да се изведе съществуването на
особено близка привързаност, в резултат на която смъртта е
причинила морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. Настоящият
състав намира, че при цялостна преценка и анализ на относимите за
прилагане на критерия за справедливост обстоятелства, паричният еквивалент на
понесените неимуществени вреди, причинени от смъртта на внука на ищците, при съобразяване на възрастта на починалия Н. Ч. (на 17 г.), както и предвид обществените отношения, вкл. и застрахователните лимити
към момента на увреждането
– 2017 г., възлиза на сумата от по 40 000 лева за всеки ищец.
По направеното
от ответника възражение за въвеждането на лимит на застрахователните обезщетения за т. нар. „разширен кръг роднини“ в размер на 5 000 лева, съгласно § 96, ал. 3
от ПЗ на ЗИДКЗ, съдебната практика приема, че тази разпоредба е неприложима
(вж.
Определение № 701 от 9.12.2019 г.
на ВКС по т. д. № 681/2019 г., II т. о., Решение №
194 от 14.06.2019 г. по в. т. д. № 231/2019 г. на Пловдивския апелативен
съд, Решение № 344 от 25.11.2019 г. по в. т. д. № 574/2019 г. на Пловдивския
апелативен съд и др.).
По възражението за съпричиняване:
Възражение за съпричиняване от
пострадалия се извежда от твърдението за непоставен обезопасителен предпазен
колан, съгласно чл. 137а от ЗДвП, представляващо основна причина, поради която
е настъпил вредоносния резултат.
Приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен
начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване. Недопустимо е
приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, когато
приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно доказване,
а е само предполагаем (Решение № 19 от 8.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 50177/2016 г.,
IV г. о.).
Видно от
приетата по делото експертиза, пострадалият е бил с поставен предпазен колан по
време на ПТП, но дори това не е успяло да предотврати леталния изход. Възражението
е неоснователно.
Второто
възражение за съпричиняване се основава на твърдението, че понеже водачът О.Ч. и
починалият Н. Ч. са роднини, на него му е било известно, че е пътувал в лек
автомобил, управляван от неправоспособен водач, т. е. без свидетелство за
управление на МПС.
Това
възражение също е неоснователно. На първо място недоказани останаха твърденията
за родствена връзка между О.Ч. и Н. Ч., като съвпадението на фамилните имена не
е такова доказателство. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то
е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен
случай. Такова рисково поведение е пътуването в МПС с водач, който няма свидетелство за управление на МПС,
когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по
отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването
му при проявена нормална дължима грижа (аргумент от т. 7 от
ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС). Тежестта за доказване е върху позоваващата се
на съпричиняването страна в процеса. Тя следва да установи с допустимите от ГПК
доказателствени средства обективния факт на знание на увредения, респ.
възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на МПС, в което е
пътувал, не е правоспособен водач.
Водачът О.Ч.
към датата на инцидента е на 18 години и 9 месеца, поради което същият би могъл
да бъде правоспособен водач – чл. 151 от ЗДвП, т. е. пострадалият не е длъжен
да предполага, че водачът няма правоспособност да управлява лека автомобил. Събраните
в процеса веществени доказателства - снимки не могат да удостоверят обстоятелството,
че пострадалият е знаел, че О.Ч. няма свидетелство за управление на лек
автомобил, дори и да се приеме, че са близки (въпреки че и това е спорно). При
това условие, както се изложи вече, недопустимо
е приложението
на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, когато
приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно
доказване, а е само предполагаем.
По отношение на законната лихва:
В действащия Кодекс за застраховането изрично
е регламентирано, че застрахователното покритие включва и лихвите по чл. 429,
ал. 2, т. 2 КЗ (арг. чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ), тоест застрахователят отговаря
за лихвата за забава, когато застрахованият отговаря за тях пред увреденото
лице, което в хипотезата на деликта произтича от правилото на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. Въпреки
това в чл. 429, ал. 3 от
КЗ е регламентирано, че лихвите за забава на застрахования по
ал. 2, т. 2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от
застрахователя само в рамките на застрахователната сума (лимита на
отговорност). В този случай от застрахователя се плащат само лихвите за забава,
дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования
за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ или от
датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от
увреденото лице, която от датите е най-ранна.
Или,
отговорността на прекия причинител за лихви, считано от датата на непозволеното
увреждане съществува, но същата (по силата на самия кодекс) се поема от
застрахователя от един по-късен момент, в който му е станало известно
настъпването на застрахователното събитие. Не е налице законова възможност в тежест на
застрахователя да се възложат и лихвите за времето от увреждането до
уведомяването му за това.
По делото безспорно се прие, че ищците са отправили претенция пред
застрахователя на 23.04.2019
г. за заплащане на обезщетение по повод процесното ПТП от 29.10.2017 г., респ. не се установи датата, на
която самият застрахован е уведомил застрахователя – ответник. Ето защо,
единственият установен момент, в който на
застрахователя му е станало известно настъпването на застрахователното
събитие е 23.04.2019 г., която дата
следва да се приеме и за датата, от която тече и законната лихва за забава
върху присъдените обезщетения. Както се изложи, съдът приема претенцията за законната
лихва за забава като последица от евентуалното уважаване
на главния иск – за обезщетение и не се предявява като самостоятелен иск по чл.
86 от ЗЗД, поради което съдът не дължи отхвърлителен диспозитив в тази
част.
По
разноските:
Ищците са освободени от такса и
разноски – чл. 83, ал. 1,
т. 4 от ГПК. Претендира адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв
(неправилно посочено в списъка чл. 38, ал. 2) за оказана безплатна помощ на
материално затруднено лице. Съдът определя адв. възнаграждение съгл. чл. 7, ал.
2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за мин. адвокатски възнаграждения, съразмерно на
уважената част от иска съгл. чл. 78, ал. 1 от ГПК, в размер на 1 948.80
лева с ДДС за всеки ищец, или общо 3 897.60 лв. с ДДС, което следва да се
възложи върху ответника за заплащане на адвоката.
Ответникът претендира разноски от 600
лева (депозит и възнаграждение), на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, които с оглед
отхвърлената част от иска, води до извод за възлагане в тежест на ищците на
сумата от 120 лева.
Когато делото е решено
в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по
производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и
разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда – чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Съдебната практика
приема, че и в случаите по чл. 78, ал. 6 от ГПК осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, но
съразмерно с уважената част от исковете (така Решение № 311/08.01.2019 г. на
ВКС по гр. д. № 1144/2018 г., ІV г. о., Определение № 201/27.06.2016 г. на ВКС
по гр. д. № 5961/2015 г., ІІІ г. о.; Решение
№ 321/30.01.2018 г. на ВКС по гр. д. №
1159/2017 г., IV г. о.). Следователно ответникът следва да
бъде осъден да заплати в полза на съда и сумата от 3 200 лева разноски за
производството /държавна такса/.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Застрахователна
компания Л.И.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „С.“, бул. „С.Ш.“
№ 67А, да заплати на С.И.А., ЕГН **********
и К. Н.А.Ч€ А., ЕГН **********, двамата с адрес: ***, на
всеки един по 40 000 (четиридесет
хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от смъртта на техния внук Н. А.ов Ч.
на 29.10.2017 г., причинена вследствие на ПТП от същата дата, с делинквент О.А.Ч., управлявал л. а. марка „БМВ“, модел „****“, рег. № ******, застрахован
по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва за забава от
23.04.2019 г. до окончателното изплащане на сумите, на основание
чл. 432, ал. 1 от КЗ, по банковата
сметка на С.А. в „УниКредит Булбанк“ АД, IBAN ***, и на К.А. в „УниКредит Булбанк“
АД, IBAN ***, като
ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над уважените по 40 000 (четиридесет хиляди) лв. до претендираните по 50 000 (петдесет хиляди) лв., като неоснователни.
ОСЪЖДА „Застрахователна
компания Л.И.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „С.“, бул. „С.Ш.“
№ 67А, да заплати на адв. Р.М. ***, сумата от 3 897.60 лв. с ДДС (три хиляди осемстотин деветдесет и
седем лева и шестдесет стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение за двамата ищци, на осн. чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съразмерно на уважената част от иска, на осн. чл.
78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА С.И.А., ЕГН ********** и К. Н.А.Ч€ А., ЕГН **********,
двамата с адрес: ***, да заплатят на „Застрахователна компания Л.И.“
АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „С.“,
бул. „С.Ш.“ № 67А, сумата от 120 (сто и двадесет) лева – разноски за
първа инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „Застрахователна
компания Л.И.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., р-н „С.“, бул. „С.Ш.“
№ 67А, да заплати по сметка на Окръжен съд – П. сумата от 3 200 лева (три хиляди и двеста) – държавна такса, съразмерно
на уважената част от иска, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, както и 5 (пет) лв – за служебно издаване на изпълнителен лист при неплащане на
сумата в срока за доброволно изпълнение.
Решението е постановено при участие на О.А.Ч., ЕГН **********, с адрес ***,
като трето лице – помагач на страната на ответника.
Решението може
да бъде обжалвано пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: