№ 8
гр. С.З. , 09.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и трети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Анна Т. Трифонова
Членове:Румяна А. Танева
Христо В. Симитчиев
при участието на секретаря Диана Д. Иванова
като разгледа докладваното от Анна Т. Трифонова Въззивно търговско дело
№ 20205501001172 по описа за 2020 година
Обжалвано е решение № 497/24.04.2020г., постановено по гр.д. №
4065/2019г. по описа на Районен съд –С.З., с което е отхвърлен като
неоснователен предявения от „К.Б." ЕООД иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за
осъждането на Д. П. М. да му заплати сумата от 560 лв. за главница от
невърнат кредит по договор за кредит № **********/20.02.2015г., изменен и
допълнен с договори за кредит №№ **********/02.03.2015г., №
**********/04.03.2015г. и № **********/17.03.2015г., и законна лихва върху
главницата от 07.08.2019г. до изплащането й и са присъдени разноските по
делото.
Въззивникът „К.Б." ЕООД излага съображения за неправилност и
необоснованост на постановеното решение. Посочена е съдебна практика.
Развити са подробни съображения във връзка с направените оплаквания.
Направено е искане да се отмени решението на РС и да се постанови друго, с
което да се уважи предявения иск. Претендират се разноските пред двете
инстанции, описани в молбата. Няма направени доказателствени искания.
В законния срок не е постъпил писмен отговор от страна на
въззиваемия.
1
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните
по първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено
следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „К.Б." ЕООД моли съда да осъди ответника Д. П. М. да заплати
на ищеца сумата от 560 лв. за главница от невърнат кредит по договора за
кредит и законна лихва върху тази главница от подаване на исковата молба в
съда на 07.08.2019 г. до изплащането й, както и сторените по делото разноски.
Ответникът Д. П. М., редовно призован, не е подал писмен отговор, а в
първото заседание заявява, че не можел да вземе становище по предявените
искове, тъй като това се случило отдавна и не можел да намери никакви
документи, както и че искал да се споразумее с ищеца, а в хода на делото по
същество, редовно призован, не се явява, не изпраща представител и не взема
становище по предявения иск.
От представените доказателства се установява, че на 20.02.2015 г., „Ф.“
ЕООД сключило с ответника, при представените общи условия, под формата
на електронен документ, договор за кредит, фигурирал в системата на Вивус
под № **********. В заявката си ответникът заявил желание за отпускане на
200 лв. и ползването на допълнителна, незадължителна услуга за експресно
разглеждане на заявката, съгласно която и условията по договора, кредитът
бил отпуснат чрез паричен превод по посочената от него банкова сметка - на
20.02.2015 г., за период от 30 дни, с падеж 22.03.2015 г. Към уговорената дата
на връщането му, ответникът се задължил да заплати на „Ф.“ ЕООД сума в
общ размер от 238 лв., от която 200 лв. главница, 31.27 лв. такса за експресно
разглеждане и 6.73 лв. договорна лихва за периода на отпускане на кредита.
На 02.03.2015 г. и във връзка с т. 8.1. и 8.2. от ОУ, ответникът подал
заявка да отпускане на допълнителен кредит 110 лв. с услугата за експресно
разглеждане, което представлявало промяна в съществуващия договор за
кредит, посредством сключване на нов по описания ред, като всички
параметри по съществуващия договор за кредит, с изключение на общата
дължима сума по кредита, оставали непроменени.
На 04.03.2015 г. сумата била отпусната на ответника с кредитен превод
по банковата му сметка в „Р.“ АД, като падежа оставал непроменен, към
2
22.03.2015 г. кредитополучателят се задължил да върне общо 364.50 лв., от
които 310 лв. главница, с 45.31 лв. такси за експресно разглеждане и 9.19 лв.
договорна лихва.
На 04.03.2015 г. ответникът отново подал заявка за отпускане на
допълнителен кредит 50 лв. и услуга за експресно разглеждане, който му бил
отпуснат на същата дата с превод по банковата му сметка. Така към
22.03.2015 г., следвало да върне 422.89 лв., от които 360 лв. главница, с 52.70
лв. такси за експресно разглеждане и 10.19 лв. договорна лихва.
На 17.03.2015 г. ответникът направил нова заявка за отпускане на
допълнителен кредит 200 лв. и експресно разглеждане. Сумата му била
отпусната с превод на същата дата по посочената му сметка в „Р.“ АД. Така
към 22.03.2015 г., ответникът следвало да върне общо 640.89 лв., от които 560
лв. главница, с 69.60 лв. такси за експресно разглеждане и 11.29 лв. договорна
лихва. По делото не са представени доказателства, че ответникът е заплатил
дължимите суми.
На 01.02.2018 г. „Ф.“ ЕООД сключил с „К.Б." ЕООД договор за
прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г., с който му цедирал и
вземанията си по договора за кредит № **********, в общ размер 1 037, 55
лв., от които 560 лв. главница, договорна лихва 11, 29 лв., наказателна лихва
396, 66 лв. от 23.03.2015 г. до 31.01.2018 г., такси за експресно разглеждане
69, 60 лв.. Посочените вземания били подробно описани в приложение № 1,
което било неразделна част от договора за цесия. По силата на чл. 26 и
приложенията към него, цесионерът бил изрично упълномощен да уведоми
длъжника от името на цедента за цесията. Ищецът му изпратил уведомление
за същата с писмо, което било върнато с отметка „непотърсено“.
Следва обаче да се приеме, че приложеното към исковата молба
уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на пълномощник на
стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска
на цесионера срещу длъжника. В този смисъл е и константната практика на
3
Върховния касационен съд - напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
От заключението на съдебно – икономическата експертиза се
установява следното:
Предоставеният от „Ф.” ЕООД кредит на ответника по процесния
договор от 20.02.2015 г., е в общ размер на 560.00 лв. Същият е предоставен
на кредитополучателя по банков път и усвоен през периода 20.02.2015 г. -
17.03.2015 г.
Ответникът е извършил 6 бр. погасителни вноски към кредитодателя
„Ф.” ЕООД през периода 15.12.2015 г. – 16.11.2016 г. Вноските са на обща
стойност 450.00 лв.
С направените погасителни вноски са покрити задължения в общ
размер на 450.00 лв., в т.ч.:
Разноски по уведомяване по т. 13.5. от ОУ - 30.00 лв.
Наказателна лихва за забава т. 13.3. от ОУ - 420.00 лв.
В документа за плащане ответникът не е посочил какви задължения от
дълга се погасяват с всяка една от направените вноски.
С цесията от 01.02.2018 г. на ищеца от „Ф.” ЕООД е била цедирана
сума в размер на 1 037.55 лв., в т.ч.:
Главница - 560.00 лв.
договорна лихва - 11.29 лв.
такса за експресно
разглеждане на кредита - 69.60 лв.
наказателна лихва за забава - 396.66 лв.
Задълженията по процесния заем не са обявявани за предсрочно
изискуеми нито от ищеца, нито от цедента „Ф.” ЕООД.
Експертизата приема за дата на спиране на плащанията датата
16.11.2016 г., когато от ответника е извършена последната вноска за
погасяване на задължения по договора.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
4
Вземането, предмет на договора за цесия, е породено от сключените
между „Ф.” ЕООД и ответника договори за кредит от разстояние. Легалната
дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от
ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването
на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са
посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със
сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като
доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на услугата. За
доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и
електронния подпис – сега Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (загл., изм. с ДВ, бр. 85 от 2017 г.), а съгласно, ал. 3
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон,
друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в
тях.
В разпоредбата на чл. 3 от Закона за електронния документ и
електронния подпис в редакцията му действала към момента на сключване на
твърдения договор за кредит от разстояние (ред. ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г.)
електронният документ представлява електронно изявление, записано върху
магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които законът изисква писмена
форма, независимо дали същата е за действителност или за доказване, тя се
счита спазена, след като е съставен електронен документ. Електронното
изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ,
според който за електронен подпис се счита всяка електронна информация,
добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване
на неговото авторство, като законът въвежда три форми на електронния
подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран.
5
Разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен
подпис стойността на саморъчен. В настоящия случай в т. 3. 1 от Общите
условия е посочено, че страните изрично се съгласяват, че съобщенията по
електронната поща имат силата на саморъчни подписи по смисъла на чл. 4
ЗЕДЕП. Поради това въззивният съд намира, че по силата на т. 3.1 от общите
условия страните са постигнали съгласие по смисъла на чл. 13, ал. 4, изр. 2
ЗЕДЕП, че ще признават стойността на електронния подпис на саморъчен в
отношенията помежду си. Ето защо следва да се приеме, че представеният
договор за кредит представлява подписан частен електронен документ, който
се ползва с формална доказателствена сила относно авторството на
обективираните волеизявления съгласно чл. 180 ГПК (в този смисъл е
Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК).
С оглед изложеното въззивният съд приема, че между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, по силата на който на
ответника е предоставена сума в общ размер на 560 лв.
Поради това следва да се приеме, че „Ф.” ЕООД е извършило валидно
прехвърляне на вземанията по договора за кредит № **********
на „К.Б." ЕООД.
В настоящото производство ищецът претендира установяване само на
главницата по договора в размер на 560 лв. Спорен обаче е въпросът със
заплатената сума в размер на 450 лв., какво е погасил ответника. Видно от
заключението на съдебно – икономическата експертиза със сумата от 450 лв.
кредиторът е погасил лихва за забава в размер на 420 лв. и разноски за
уведомяване в размер на 30 лв. Поради това въззивният съд следва да се
произнесе относно действителността на уговорената лихва за забава и такси
за уведомяване, тъй като тяхната действителност е обуславяща за точния
размер на задължението на ответника
С разпоредбата на т. 13. 3, б. "а" от ОУ е установено, че при изпадане в
забава длъжникът дължи заплащането на надбавка за наказателна лихва,
изчислима като сбор от наказателния лихвен процент, в размер на законната
лихва – 10, 00% и уговорения в договорен лихвен процент – в случая 40, 94
%.
6
Въззивният съд намира, че обезщетението за забава, уговорено в т. 13. 3
от ОУ изцяло притежава характеристиките на неустойка по смисъла на чл. 92
ЗЗД за неточно изпълнение на задължението на потребителя за връщане на
заетата сума в срок, противоречи на добрите нрави.
Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д.
№ 1/2009 г., ОСTK, добрите нрави са морални норми, които не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или следват от тях. Условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката
за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
като се отчита естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които
се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и видът на неизпълнението на задължението (съществено или за
незначителна негова част); съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др.
В настоящия случай размерът на начислената неустойка се определя от
размера на законната лихва за забава, който се добавя към размера на
годишния лихвен процент, установен в договора, което води до
несъответствие на така установеното обезщетение с добросъвестността.
Освен това размерът на тази неустойка е несъвместим с краткия срок за
погасяване на задължението за връщане на заетата сума от 30 дни. Ето защо
съдът приема, че в случая уговорената неустойка излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и следователно
противоречи на добрите нрави, поради което клаузата на т. 13. 3 от ОУ е
нищожна поради противоречие с добрите нрави и като такава, не е породила
никакво действие още към датата на сключване на договора.
Въззивният съд намира, че ответникът не дължи и начислените такси за
уведомяване в размер на 30 лв., тъй като същите са начислени в противоречие
с разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана
за начисляване на такси и разноски, свързани с усвояване и управление на
кредита.
7
Така предвид гореизложените съображения въззивният съд приема, че
със заплатената от ответника Д. П. М. сума в размер на 450 лв. е погасена част
от дължимата главница в размер на 560 лв. и е останал неплатен остатък от
110 лв. Поради това Д. П. М. следва да заплати на „К.Б." ЕООД сума в размер
на 110 лв. ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
в съда – 07.08.2019 г.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното
решение е неправилно в частта, с която съдът е отхвърлил предявеният иск
от „К.Б." ЕООД против Д. П. М. за заплащане на сумата от 110 лв. за
главница от невърнат кредит по договор за кредит №
**********/20.02.2015г., изменен и допълнен с договори за кредит №№
**********/02.03.2015г., № **********/04.03.2015г. и №
**********/17.03.2015 г. ведно със законна лихва върху главницата от датата
на подаване на исковата молба - 07.08.2019г. до изплащането, като вместо
това следва да постанови Д. П. М. да заплати на „К.Б." ЕООД сумата от 110
лв. за главница от невърнат кредит по договор за кредит №
**********/20.02.2015г., изменен и допълнен с договори за кредит №№
**********/02.03.2015г., № **********/04.03.2015г. и №
**********/17.03.2015 г. ведно със законна лихва върху главницата от датата
на подаване на исковата молба - 07.08.2019г. до изплащането.
В останалата обжалвана част решението, като краен резултат е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
В първоинстанционното производство ищецът е заплатил следните
разноски: държавна такса в размер на 50 лв. и депозит за вещо лице в размер
на 100 лв. Ищецът претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв.
С оглед изхода на делото Д. П. М. следва да заплати на „К.Б." ЕООД
направените пред първоинстанционния съд разноски в размер на 49, 10 лв.
съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът не е направил разноски, поради което такива не следва да
му се присъждат.
Във въззивното производство „К.Б." ЕООД е заплатил държавна такса в
8
размер на 25 лв. Въззивният съд на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ определя юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100 лв. за настоящата съдебна инстанция.
С оглед изхода на делото Д. П. М. следва да заплати на „К.Б." ЕООД
направените във въззивното производство разноски в размер на 24, 55 лв.
съразмерно с уважената част от иска.
Ответникът не е направил разноски, поради което такива не следва да
му се присъждат.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 497/24.04.2020г., постановено по гр.д. №
4065/2019г. по описа на Районен съд –С.З. в частта, с която съдът е
отхвърлил предявеният иск от „К.Б." ЕООД против Д. П. М. за заплащане на
сумата от 110 лв. за главница от невърнат кредит по договор за кредит №
**********/20.02.2015г., изменен и допълнен с договори за кредит №№
**********/02.03.2015г., № **********/04.03.2015г. и №
**********/17.03.2015 г. ведно със законна лихва върху главницата от датата
на подаване на исковата молба - 07.08.2019г. до изплащането, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д. П. М. с ЕГН ***, с постоянен и настоящ адрес гр. С.З., кв.
Т. № *, вх. Б, ет. 4, ап. * да заплати на „К.Б." ЕООД с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление гр. С., ул. Ш. № 10 сумата от 110 лв. за главница от
невърнат кредит по договор за кредит № **********/20.02.2015г., изменен и
допълнен с договори за кредит №№ **********/02.03.2015г., №
**********/04.03.2015г. и № **********/17.03.2015 г., ведно със законна
лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба -
07.08.2019г. до изплащането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 497/24.04.2020г., постановено по гр.д. №
4065/2019г. по описа на Районен съд –С.З. в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д. П. М. с ЕГН ***, с постоянен и настоящ адрес гр. С.З., кв.
Т. № *, вх. Б, ет. 4, ап. * да заплати на „К.Б." ЕООД с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление гр. С., ул. Ш. № 10 направените пред
9
първоинстанционния съд разноски в размер на 49, 10 лв. съразмерно с
уважената част от иска и направените във въззивното производство разноски
в размер на 22, 32 лв. съразмерно с уважената част от иска.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10