№ 9968
гр. София, 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ Гражданско дело №
20221110124262 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.124 ГПК.
Ищецът С. Р. Г. е предявила отрицателен установителен иск с правно
основание чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД против ********, с който се иска да бъде
признато за установено, че не дължи на ответника сума в общ размер от
7515.02лв., от която: 3765.02лв., представляваща начислена сума за договорна
лихва, включваща годишен лихвен процент и годишен процент на разходите,
за целия срок на действие на договор за потребителски кредит *********** №
********* от 10.10.2019 г., 1250лв. - възнаграждение за допълнителна услуга
„Фаст“ и 2500лв. - възнаграждение за допълнителна услуга ******, поради
това, че клаузите от договора, установяващи задължение за годишен лихвен
процент, годишен процент на разходите и възнаграждение за допълнителни
услуги били нищожни, поради противоречие с добрите нрави.
Ищецът твърди, че на 10.10.2019 г. сключила с ответника ********
договор за потребителски кредит *********** за сумата от 5000 лв. Съгласно
условията на договора, ищецът следвало да върне на ответника освен
главницата и дължими лихви по кредита в общ размер от 8762.02лв. на 36
месечни вноски, всяка от по 347.64лв. Дължимите по договора суми били
формирани от годишен лихвен процент от 41 %, годишен процент на
разходите от 49.02%, като към задълженията били включени и
възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ в размер от 1250лв. и
възнаграждение за допълнителна услуга ****** в размер на 2500лв., с които
общото задължение по договора било в размер от 12515.02лв. Ищецът
поддържа, че клаузите, установяващи начина на определяне на лихвите по
1
договора за потребителски кредит, били нищожни, като противоречащи на
добрите нрави, което обуславяло нищожност на целия договор, с оглед което
и на основание чл.23 ЗПК се дължало единствено възстановяване на чистата
стойност на кредита. Оспорва дължимостта и на суми за възнаграждение за
допълнителни услуги, доколкото същите представлявали обикновено
действие по управление на кредита, в които била включена дейността по
разглеждане на искането и изплащане на съответната сума, като същите били
недължими, поради противоречие с добрите нрави и в нарушение на нормата
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, като сочи, че възнаграждението за двете допълнителни
услуги в общ размер от 3750лв. надвишавало половината от отпуснатата в
заем сума. Поддържа, че е налице нищожност на посочените клаузи на
добрите нрави, тъй като с тяхното включване в процесния договор се
достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации, което
имало за последица недействителност на целия договор. Моли да се признае
за установено, че оспорените клаузи от договора са нищожни и че не дължи
начислената въз основа на тези клаузи стойност на договорна лихва,
включваща годишен лихвен процент и годишен процент на разходите за
целия срок на договора, както и възнаграждение за допълнителни услуги.
Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който оспорва предявения иск, като недопустим, тъй като за
ищеца не е налице правен интерес от предявяване на установителен иск,
доколкото накърненото материално право межда да бъде защитено с
осъдителен иск. Не оспорва наличието на облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит № ********* от 10.10.2019 г. с посочените в
исковата молба параметри, като сочи, че с отпуснатата сума са
рефинансирани други потребителски кредити на ищеца, което било
опоменато в т.V от договора. По същество заявява, че предявените искове са
неоснователни. Поддържа, ищецът е направила избор да закупи
допълнителни услуги към договора в искането за отпускане на кредит, като
на същата бил предоставен и стандартен европейски формуляр и
допълнителна преддоговорна информация, касаеща услугите, включени в
договора. Сочи, че размерът на годишния лихвен процент е фиксиран, а в
общите условия, част от договора, било посочено какво представлява
договорното възнаграждение, какви са условията за прилагане на лихвения
процент и как е изчислен годишния процент на разходите. В същия било
предвидено, че договорът бил валиден за срока, за който бил сключен, както и
че първоначалното изчисление на годишния процент на разходите е
направено при първоначалните размери на лихвата и другите разходи и се
прилага до изтичане срока на договора, така и в погасителния план били
посочени конкретно дължимите погасителни вноски за целия срок на
договора, поради което не било налице нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва. В чл. 7 от ОУ било предвидено и правото на
потребителя да се откаже от договора. Оспорва да е налице накърняване на
2
добрите нрави на уговорените клаузи относно закупуването на допълнителни
услуги, тъй като тези допълнителни възможности са избрани от ищеца и не
съставлявали задължително условие за сключването на договора за кредит,
поради което намира за неоснователно твърдението на ищеца, че е поставен в
неравноправно положение. Твърди, че ищецът се е възползвала от услугите на
допълнителното споразумение - приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителски кредит и отлагане изплащането на вноски по договора. По
изложените съображения моли за отхвърляне на предявените искове.
Софийският районен съд, след като взе предвид становищата на
страните и ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно
и в тяхната съвкупност, намери за установено следното от фактическа
страна:
Приет по делото е договор за потребителски кредит Стандарт, по силата
на който на ищцата е отпуснат кредит в размер на 5000лв., със срок на
кредита 36м, размер на вноската 243.48лв., ГПР 49.02%, ГЛП 41.00%, лихвен
процент на ден 0.11% и дължима сума по кредита 8765.02лв. Към дължимата
сума по кредита са включени и възнаграждение за „поискани допълнителни
услуги“, както следва: „Fast – Приоритетно разглеждане“ и „Flexy – Гъвкав
погасителен план“, за които в договора за потребителски кредит е отбелязано,
че при кандидатстването за кредит кредитополучателят изрично е поискал да
закупи допълнителни незадължителни услуги, за които се дължи
възнаграждение, както следва: за Фаст 1250лв., за Флекси 2500лв., като
размерът на вноската за закупените услуги е 104.16лв. и е дължима заедно с
месечната погасителна вноска, с което общото задължение по кредита и
услугите е в размер на 12515.02лв., общ размер на вноската 347.64лв.
Съгласно приетите по делото общи условия, приложими към договора, в
т.15.1. е описано, че съгласно „допълнителната услуга Фаст“ всеки клиент
пожелал и закупил допълнителната услуга получавал приоритетно
разглеждане на искането си за отпускане на потребителски кредит преди
клиент, който бил без закупена такава услуга. След одобрение отпуснатата
сума се нареждала към клиента по избрания от него начин на изплащане на
24ч. след получаване от кредитора на подписаните от клиента договор за
потребителски кредит и неговите приложения. В т.15.2. е описано, че
съгласно „допълнителна услуга Флекси“ – всеки клиент, пожелал и закупил
допълнителна незадължителна услуга ******, получавал право да променя
погасителния си план при изключение на специфични изисквания, както
следва: Клиентът можел да поиска от кредитора да му отложи на части или
накуп допустимия брой погасителни вноски при срок на кредита в 36м общ
брой на отложени вноски 6бр., с причина 3бр., без причина 3ббр., като
можело да се отложи след първа платена вноска, не повече от 3
последователни вноски, на всеки 12м. 1 вноска без доказване на причина. В
чл.15.2.1., б. „а“ са посочени причини, на които кредиторът отлагал
поисканите от клиента брой погасителни вноски (неработоспособност повече
от 3седмици, прекратен трудов договор, неплатен отпуск, загуба или повреда
3
на имущество в резултат на бедствие, смърт на лице от домакинството,
задължение на работодател към клиента или на член от домакинството,
намаляване на работно време или заплата, други причини по съгласие на
кредитора), за чието доказване клиентът следвало да предостави на кредитора
копие от изброени в чл.15.2.1., б. „б“ документи. Като заявлението, заедно със
съответните документи, доказващи наличието на посочените условия
следвало да се подадат от клиента към кредитора не по-късно от 25дн от
падежа на погасителната вноска, а самите документи следвало да са издадени
не повече от 2м. преди датата на заявлението. За извършване на отлагане на
вноски се подписвал анекс.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от правна страна следното:
Предявени са отрицателни установителни искове.
По допустимостта:
В отговора на исковата молба ответникът оспорва допустимостта на
исковете по твърдения, че ищцата разполагала с осъдителен иск за сумите.
Съдът намира, че ищцата има правен интерес, вкл. с оглед потребителската си
защита, като изрично в този смисъл се е произнасял и СЕС по дело С-
321/2022 „член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с
принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска
разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в
съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да
може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на
непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в
сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв
интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на
недължима престация или когато той може да се позове на тази
непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение,
предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата
клауза“.
По същество:
Ищцата е предявила отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК за
недължимост на суми с твърдения за нищожност на основанието за
начисляването им по договор за потребителски кредит, поради което и
правната квалификация е по чл.124, ал.1 ГПК отрицателен установителен иск
за недължимост на вземане, като съдът е дал квалификация по отношение на
правните последици, които се твърдят да са настъпили поради наличие на
порок в договора за потребителски кредит, конкретно се иска произнасяне в
мотивите на нищожността клаузи в договора за потребителски кредит.
Отрицателният установителен иск се обусловен от твърденията за пороците,
водещи до несъществуване на правно отношение. При отрицателните
установителни искове за нищожност на сделка – ролята на основание се
4
възлага върху отделните пороци на сделката /ищецът следва да посочи поне
един порок, който представлява основание за нищожност/, т.е.
правоизключващите факти се заявяват от ищеца в исковата молба, което е
специфика на иска за нищожност като отрицателен установителен иск,
доколкото при всички останали искове тези факти са предмет на
възраженията на ответниците. Негодността на отделните пороци, водещи до
нищожност, да изпълняват функцията на основание на иска, следва от
обстоятелството, че те не само че не са правопораждащи спрямо неговия
предмет – правните последици на сделката, а напротив – имат спрямо тези
последици правоизключващо действие. Именно поради това, спрямо
действията на ищеца, с които той заявява в делото основание за нищожност
на сделката, съответно приложение следва да намерят правилата на ГПК
важими по отношение на възраженията на ответника. Оттук следва, че не
следва да се възприема тезата, че отделните пороци на сделката са годни да
изпълняват ролята на основание на разглеждания иск. Това означава, че
основание и на ОУИ могат да бъдат само фактите, които пораждат спорното
материално право, и след като предмет на този иск са правните последици,
целени със сключената сделка, то логично е да се приеме, че основание на
иска за установяване на нищожност е самата сделка. Тук, за разлика от ОУИ
за собственост, не може да се породи съмнение, че е процесуално задължение
на ищеца в исковата молба да конкретизира сделката, чиято нищожност
претендира. По този начин, в рамките на висящ процес, ответникът твърди, че
сделката е валидна и е породила последици, а ищецът, който отрича
настъпването им, ще бъде длъжен в защитата си да изчерпи чрез своите
възражения всички конкретни пороци, които представляват правоизключващи
юридически факти. Поради това и служебното произнасяне на съда в рамките
на ТР 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, по незаявени изрично от ищеца пороци,
водещи до нищожност, не е в нарушение на диспозитивното начало, защото
няма добавяне на нови и незаявени от ищеца основания. Основанието е
непроменено, защото това не са пороците водещи до нищожност, а сделката,
за която ищецът твърди, че страда от такива пороци. Така и съгласно чл.7,
ал.3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в
договор, сключен с потребител, като осигурява възможност на страните да
изразяват становище по тези въпроси.
Поради което и съдът с доклада по делото съдът е разпределил в тежест
на доказване на ищеца, че между страните има сключен договор за
потребителски кредит *********** от 10.10.2019 г. с твърдените клаузи
(отделено за безспорно), в който случай ответникът следва да докаже, че не са
налице визираните пороци, а именно: че оспорените клаузи са действителни,
включително са договорени индивидуално, както и че договорът съдържа
всички необходими реквизити според изискванията на ЗПК и отговаря на
императивните правни норми. С определение № 14197/01.04.2024г. в тежест
на ищцата е разпределено да докаже, че по отношение на допълнителните
споразумения за допълнителни услуги „Фаст“ и ****** същите са били
5
условие за получаване на кредита при тези параметри, съответно, че е било
задължително сключването им за отпускане на кредита, т.е. договорени са
като условие за получаване на кредита при тези параметри (размер на
кредита, лихвен процент, отпускане и т.н.), съответно сключването на
договора за потребителски кредит при тези параметри е обусловено от
закупуването на допълнителните услуги. Съдът е предоставил възможност на
ответника за становище по чл.6, ал.3 ГПК.
С определение от 21.11.2022г. съдът е спрял производството по делото
до получаване на отговор на зададени преюдициални въпроси. На 21.03.2024г.
Съдът на Европейския съюз е постановил решение по образуваното дело С-
714/2022г. с предмет преюдиалното запитване по чл.267 ДФЕС, в което
решение СЕС приема, че:
„1) Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които
са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия
тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за
отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или
да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на
посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит.
2) Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва
да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
3) Член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април
1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори
трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането
му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата
сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните
вноски или да се намалява техният размер, по принцип не спадат към
основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба и
6
следователно подлежат на преценка за неравноправност.
4) Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в
смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на
съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на
месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи,
макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената
възможност, може да има неравноправен характер, когато по-специално
тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.
5) Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13,
разглеждани с оглед на принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в
смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява
потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски,
когато, след установяването на нищожността на договорна клауза поради
неравноправния характер, искането му за връщане на недължимо платени
от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с мотива,
че е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи
обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми.“
Настоящият съдебен състав, анализирайки клаузите на процесния
договор, приема следното:
Процесният договор е за потребителски кредит съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК,
поради което заемополучателят - ищец има качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, съответно съдържанието на процесния
договор следва да бъде изцяло съобразено с императивните правила на ЗПК,
съоотвенто ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
7
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР
от 49,02 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било
изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР - в клаузите на общите условия е посочено общо, че ГПР е
изчислен съобразно приложение 1 от ПЗР на ЗПК при допускане, че
договорът е валиден за срока, за който е сключен и лихвата и другите разходи
са неизменни спрямо техния първоначален размер за целия срок на договора,
но това не е достатъчно, за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, като е следвало да бъдат описани конкретно взетите предвид
допускания и кои са разходите, съобразени при изчисляване на годишния
процент на разходите по точно тази сделка, сключена с ищеца.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 49,02 % не
отразява реалния ГПР, тъй като в него не се включват част от разходите по
кредита, а именно възнаграждението за допълнителните пакети услуги, което
съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите
разходи по кредита. В посочената разпоредба се предвижда, че "общ разход
по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая,
възнаграждението за допълнителните пакети услуги несъмнено представлява
разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен
в ГПР по кредита, като то е била изначално известно на кредитора - същото е
уговорено още към момента на сключване на договора за кредит (така и
Решение № 2710/08.05.2024г. по в.гр.д. № 5910/2023г. на СГС; Решение
№2535/26.04.2024г. по в.гр.д. № 12402/2022г. на СГС; Решение №
1899/02.04.2024г. по в.гр.д. № 7543/2023г. на СГС и др.). Следователно, с
добавяне на възнаграждението за допълнителния пакет услуги
действителният ГПР по договора за кредит става значително по-висок от
обявения в него.
8
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар
предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с максимално установения
в закона, то не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който
предвижда като част от задължителното съдържание на договора посочването
на ГПР, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на
потребителите, тъй като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, а за целта е необходимо те да получават адекватна информация
относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения,
преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това
изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че води до недействителност на договора на
основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и решението на СЕС по т.2. Ето защо,
като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При недействителност на договора,
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
включително и уговорената възнаградителна лихва.
Оттук съдът приема, че договорът за потребителски кредит е
недействителен по чл.22 вр. 11, т.10 ЗПК, като с оглед чл.23 ЗПК
потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита, т.е. искът за недължимост на сумата от
7515.02лв. (разликата над чистата стойност от 5000лв. до общият размер от
12515.02лв.) е изцяло основателен.
По разноските:
Ищецът е доказал сторени разноски в размер на 300,60лв. за д.т., както и
е претендирано адв. възнаграждение по чл.38 ЗАдв., за което е представен
договор за правна помощ и съдействие от 23.03.2022г., сключен между
ищцата и адв. Б. и адв. ******, като доколкото следва да се присъди
възнаграждение за един адвокат и исковата молба е подписана от адв. Б., то
следва в полза на адв. К. И. Б., ЕГН: **********, ******** (офис – партер), да
се присъди адвокатско възнаграждение определено от съда по чл.38, ал.2
ЗАдв в размер на 1050лв.
Мотивиран от изложеното Софийският районен съд
РЕШИ:
9
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения отрицателен
установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, че С. Р. Г., ЕГН: **********, съдебен
адресат адв. К. Б., ******** (офис-партер), не дължи на ********, ЕИК:
********, **********, сумата от 7515.02лв., представляваща начислени
лихви и възнаграждение за допълнителни услуги по Договор за
потребителски кредит Стандарт от 10.10.2019г. поради недействителност на
същия по чл.23 ЗПК вр. чл.22 вр. 11, т.10 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ********, ЕИК: ********,
**********, да заплати на С. Р. Г., ЕГН: **********, съдебен адресат адв. К.
Б., ******** (офис-партер), сумата от 300.60лв. разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. вр. чл.78, ал.1 ГПК ********,
ЕИК: ********, **********, да заплати на на адв. К. И. Б., ЕГН: **********,
******** (офис – партер), разноски по делото за адвокатско възнаграждение в
размер на 1050лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10