№ 95
гр. Русе, 23.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Антоанета Атанасова
Михаил Драгнев
при участието на секретаря Ева Димитрова
като разгледа докладваното от Михаил Драгнев Въззивно гражданско дело
№ 20224500500124 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
Община Русе обжалва Решение № 955 от 16.11.2021г., постановено по
гр.д.№ 1312/21г. по описа на РРС, в частта с която е осъдена да заплати на
ИВ. Ж. ИВ. сумата над 4 500лв. до 15 000лв., представляваща частично
претендирано обезщетение за неимуществени вреди, които са причинени в
резултат на трудова злополука настъпила на 29.12.2018г.
Излагат се оплаквания за неправилност на постановеното решение,
поради неточно приложение на материалния закон. Навеждат се доводи за
съпричиняване от страна на И.И.. Поддържа се, че падането е настъпило на
леда на самата пързалка, а не пред входа, извън нея. Посочва се, че ищеца не е
изпълнявал възложените му от работодателя задължения, а напротив с
поведението си грубо е нарушавал правилата за безопасност на труда,
предвидени в чл. 33 ЗЗБУТ. Анализират се показанията на свидетелите и
изявленията на ищеца в исковата молба, като се изтъква, че съдът неправилно
е оценил същите. Иска се от въззивния съд да признае наличието на 70%
съпричиняване от страна на работника и да отмени решението на
първоинстанционния съд в обжалваната му част. Претендират се разноски по
делото.
В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба.
В съдебно заседание адв. М.А., представител на И.И., иска от съда да
се произнесе с решение, с което да остави въззивната жалба на Община Русе
без уважение и да потвърди първоинстанционното решение. Посочва, че
1
следва да бъдат анализирани изявленията на кмета на Община Русе в
представена по делото декларация за трудова злополука. Иска да се съобрази
проверката, проведена от служители на ТП на НОИ преди издаване на
разпореждането, с което се признава злополуката за трудова, при която не са
били констатирани нарушения на трудовата дисциплина от страна на И.И..
Сочи, че от анализа на свидетелските показания се установява как работника
към момента на злополуката е изпълнявал добросъвестно служебните си
задължения, включващи подпомагане на пропусквателния режим. Намира, че
доверителят е стоял на входа на ледената пързалка, за да възпрепятства
влизането на родители, докато излизат пързалящите се лица, което е част от
задълженията му. В заключение навежда доводи за липса на съпричиняване
от страна на И.И..
ИВ. Ж. ИВ. обжалва Определение № 88 от 11.01.2022г., постановено по
гр.д.№ 1312/21г. по описа на РРС, с което се оставя без уважение молбата за
изменение на решението в частта за разноските.
Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на
определението. В частната жалба се сочи, че за всеки от предявените искове
се дължи възнаграждение за безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА в
минимален размер, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 за адвокатските
възнаграждения. Претендира се възнаграждение за иска за причинени
неимуществени вреди съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 в размер на
980 лв. и възнаграждение за иска за причинени имуществени вреди съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 в размер на 504,40 лв. Иска се от въззивния
съд да отмени определението на първоинстанционния съд и да присъди
разноски в претендираните размери.
В законоустановения срок не е постъпил отговор на частната въззивна
жалба.
В съдебно заседание гл. юрисконсулт в отдел „ПНО“ в Община Русе ГИ
изразява становище, че частната жалба е неоснователна.
Съдът констатира, че жалбите са подадени от процесуално
легитимирани страни в законоустановения срок и срещу подлежащи на
съдебен контрол актове, поради което са допустими.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на
страните и обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
На 13.12.2018г. с Трудов договор № 79/12.12.2018г. ИВ. Ж. ИВ. бил
назначен на длъжност „Работник поддръжка сгради“, код НКПД- 71192016
при Община Русе за срок до 12.12.2020г. по Проект BG05M9OP001-1.010 за
„Обучения и заетост“ на Европейския съюз.
В приложена по делото длъжностна характеристика за длъжност
„Работник поддръжка сгради“ са изброени задълженията на служителя, част
от които са: помага при функционалното обслужване на външна мобилна
ледена пързалка; подпомага пропускателния режим на ледената пързалка и да
2
спазва утвърдените в ЗЗБУТ здравословни и безопасни условия на труд,
хигиенните изисквания и инструктажите за работа, както и му е предоставена
възможност сам да взема решения за организация на собствения си труд и
изпълнение на преките си задължения по длъжностна характеристика.
В правилник за ползване на ледената пързалка, утвърден от кмета ПС,
се посочва, че не се допуска на терена на пързалката влизане с обувки.
На 13.12.2018г. на служителите, включително и на ИЖ И., е бил
проведен начален инструктаж по безопасни и здравословни условия на труд и
противопожарна охрана, който обаче по съдържанието си не е станал известен
на съда.
На 29.12.2018г. в 14,00ч. в гр. Русе, пл. „Свобода“ на входа на външна
ледена пързалка ИВ. Ж. ИВ. бил изритан в краката изотзад от паднало на леда
дете и бил съборен на дървената повърхност извън огражданията . В
последствие на падането И.И. получил счупване на лява тазобедрена става,
след което бил откаран в МБАЛ „Канев“ за оказване на спешна медицинска
помощ.
С Декларация за трудова злополука с вх. № 1/03.01.2019г. Община Русе,
представлявана от кмета ПС, е подала данни към ТП на НАП за настъпила на
29.12.2018г. злополука, като изрично е посочено мястото на настъпването -
на входа, извън ледената пързалка.
С Разпореждане № 1/04.01.2019г. ТП на НОИ приема злополуката от
29.12.2018г. за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Разпореждането не е
било обжалвано и впоследствие е влязло в сила.
От изготвената по делото Съдебномедицинска експертиза и
приложената медицинска документация се установява вида на травматичното
увреждане и протичане на последвалото лечение и възстановяване на ИВ. Ж.
ИВ.. Констатира се, че в следствие на злополуката той е получил счупване на
шийката на лявата бедрена кост, наложило алопластика на лявата тазобедрена
става (потаяване на изкуствена тазобедрена става). Било е проведено 30
дневен болнично лечение. Първоначално се е наложило овладяване на
придружаващо заболяване- ХУХК с ретроагия, след което е била извършена
оперативна интервенция – алопластика на 24.01.2019г. В края на м.03.2019г. и
началото на м.04.2019г. е проведено едноседмично стационарно лечение в
Отделение по физиотерапия и рехабилитация, където И. е бил
вертикализиран, след което е започнал да се движи с помощни средства - две
патерици, впоследствие бастун и накрая е започнал да се придвижва без
помощни средства.
От приложени решения на ТЕЛК е видно, че процента на
работоспособност на ИВ. Ж. ИВ., който е бил с 79% трайно намалена
работоспособност преди инцидента, е спаднал вследствие на трудовата
злополука до 100% трайно намалена работоспособност без чужда помощ.
При изясняване на фактическата обстановка съдът съобрази и
показанията на свидетелите: БГ; ДДТ; ЛК КП; ГС и обясненията на ищеца
3
И.И..
При така установената и от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, същият правилно е приел, че И.И. е претърпял неимуществени
вреди в претендирания от него размер от 15 000лв., в следствие на настъпила
на 29.12.2018г. трудова злополука, като не е способствал/допринесъл за
настъпването ѝ.
Безспорен между страните е факта, че настъпилата на 29.12.2018г.
злополука е трудова, което е установено и с влязло в сила Разпореждане №
1/04.01.2019г. ТП на НОИ, обвързващо съда.
Несъмнено от злополуката са последвали имуществени и
неимуществени вреди по смисъла на чл. 200 КТ, вр. чл. 45 и сл. ЗЗД за което
също не се спори.
Оплакването на работодателя е за наличие на съпричиняване от страна
на работника по чл. 201, ал. 2 КТ, което от своя страна влияе върху размера
на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.
След анализ и оценка на събраните доказателства съдът намира, че
мястото на настъпване на злополуката е извън заледената част на пързалката,
а не както се твърди от жалбоподателя на леда. Единствено в тази насока са
показанията на св. КП, която е и служител в Община Русе, поради което е
заинтересована от изхода на делото. Тя също така признава, че не е възприела
пряко въпросния инцидент, а е гледала записи от случилото се, които не са
представени по делото. Това обстоятелство обаче се опровергава от всички
други показания по делото, които съдът кредитира, като преценява и липсата
на заинтересованост на някои от другите свидетели като св. ГС и ДДТ. Също
така при установяване на въпросния факт съдът взема предвид, че в
Декларация за трудова злополука с вх. № 1/03.01.2019г. Община Русе,
представлявана от кмета ПС, признава извънсъдебно, че мястото на
настъпване на трудовата злополука е на входа, извън ледената пързалка. При
така установеното от фактическа страна не може да се приеме, че И.И. е
нарушил правилника за ползване на ледената пързалка като е влязъл на терена
на пързалката с обувки. Несъстоятелно е оплакването на жалбоподателя във
връзка с посоченото в исковата молба място на падането от И. „на ледената
пързалка“, доколкото не само заледената част, а и околните съоръжения,
включително дървените скари около леда, са част от ледената пързалка, като
обичайно стационарно работно място на пострадалия. По надолу в молбата се
уточнява, че мястото на падането е входа на ледена пързалка, което изцяло
съответства с изложеното от И. в обясненията му, поради което и
изявлението, че е паднал „на ледената пързалка“ не представлява признание
на неизгоден за него факт.
Съдът намира, че И.И. не е допринесъл с поведението си за настъпване
на трудовата злополука. Неоснователно е оплакването на Община Русе за
съпричиняване поради неизпълнение на възложените на работника
задължения и грубо нарушение на правилата за безопасност на труда.
4
Задълженията на работника са уредени по общ начин в длъжностната му
характеристика, като му е предоставена възможност сам да взема решения за
организация на собствения си труд и изпълнение на преките си задължения.
Те включват и подпомагане на пропускателния режим на пързалката. Съдът
приема за доказано, че в изпълнение на така формулираното задължение
работника И.И. е стоял на входа на ледената пързалка. Следва да се посочи,
че в това задължение се включва проверка на билетите на излизащите, за
което сочат мнозинството от свидетелите. Извършването на проверка не само
при влизането, а и при излизането от ледената пързалка е въпрос на
организация на работата и лесно може да се обясни с необходимостта да бъде
заплатен престоя от всеки ползващ пързалката и да се ограничи избягване на
въведения пропусквателен режим. Във връзка с това в т. 6 от правилника за
ползване на ледената пързалка се посочва изрично, че касовият бон трябва да
се пази до напускане на обекта. Пропускателният режим следва да се налага и
при напускане на пързалката, доколкото от показанията на св. ЛК се
установява, че са им били дадени указания да не бъдат допускани на леда
майки, които искат да приберат децата си, излизащи от пързалката. При една
такава обичайна ситуация, в задълженията на И.И. е да съблюдава
пропускателния режим и да не допуска влизане от други лица на леда, което
задължение може да бъде изпълнено единствено на входа на ледената
пързалка, където се е намирал в момента на настъпване на злополуката. Дори
да се приеме, че И.И. е помагал на излизащите от пързалката деца и тези му
действия не са били свързани с въпросното задължение по длъжностна
характеристика, те несъмнено не са представлявали и нарушение на правила
за безопасни и здравословни условия на труда. Не всички дейности извън
кръга на изброените в длъжностната характеристика представляват
нарушение на задълженията на работника, а напротив те биха могли да бъдат
естествено продължение и част от трудовите му функции, както е в случая.
Не може да се приеме, че с действията си работникът грубо е нарушил
правилата на чл. 33 ЗЗБУТ за безопасни и здравословни условия на труд, от
което е произтекла и процесната трудова злополука. С оглед посочената от
жалбоподателя практика следва да се изтъкне, че за да е налице
съпричиняване за трудова злополука следва да е налице не просто нарушение
на правилата за безопасност на труда, но това нарушение трябва да е при
допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и
пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност.
Като грубата небрежност се преценява с оглед абстрактния критерий на
дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна
обстановка. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните
обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на
работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в
резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Така съгласно Решение
№ 135 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4075/2013 г., IV г. о., ГК; Решение №
348 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о., ГК; Решение №
5
291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., ГК; Решение №
62 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 18
от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 434/2011 г., III г. о., ГК. По делото липсват
посочени конкретни технологични правила и правила за безопасност, които
да са били нарушени от работника при осъществяване на дейността му.
Страната се позовава на общото правило на чл. 33 ЗЗБУТ, съгласно което
всеки работещ е длъжен да се грижи за здравето и безопасността си, както и
за здравето и безопасността и на другите лица, пряко засегнати от неговата
дейност, в съответствие с квалификацията му и дадените от работодателя
инструкции. Работодателят смята, че при несъобразяване с изискването на чл.
33 ЗЗБУТ, работникът към момента на злополуката се е намирал на входа на
ледената пързалка и е указвал помощ на излизащите деца. Както констатира
по-горе съдът И.И. е бил задължен да подпомага пропускателния режим на
пързалката и във връзка с това е изпълнявал работата си, като е стоял на
мястото на инцидента пред входа на ледената пързалка. Не се доказва същият
да е нарушил никакви правила във връзка ползването на пързалката, тъй като
се приема, че той не е бил стъпил на леда. Още повече, съгласно
длъжностната му характеристика И. е можел сам да организира собствения си
труд и изпълнение на преките си задължения, като реализация на тази
възможност е проявената от него самоинициатива да подпомага децата при
излизането им от пързалката. Също така следва да се посочи, че
работодателят в т. 26 от Декларация за трудова злополука признава
извънсъдебно, че според него работника не е предприел действия извън
обхвата на компетентностите си. Дори да се приеме, че не е бил длъжен и не е
следвало да изпълнява тази дейност, работникът отново би се намирал на
същото място и в същата позиция, с гръб към входа на пързалката, с оглед
осъществяваната от него в момента функция по подпомагане на
пропускателния режим. При така установената фактическа обстановка съдът
приема, че злополуката би настъпила без значение дали пострадалия
принципно е подпомагал децата при излизането им или не. Към онзи момент
той е изпълнявал задължения, включени в длъжностната му характеристика и
възложени изрично от работодателя. Затова съдът приема, че не е налице
елемент от фактическия състав на съпричиняването - нарушение на правилата
за безопасност на труда, поради което не следва да се обсъжда наличието на
груба небрежност.
Съдът приема, че определеният от районния съд размер на
обезщетението от 15 000лв. се явява справедлив с оглед обстоятелствата по
делото. Съгласно т. 2 на Постановление № 4 от 23.12.1968г. на пленума на ВС
размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по
справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от
съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни
обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на
6
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр.
Съдът преценява последиците от понесеното увреждане с оглед
показанията на св. БГ, изготвената съдебномедицинска експертиза и
останалата приложена по делото медицинска документация. Констатира се,
че в следствие на злополуката ищеца е получил счупване на шийката на
лявата бедрена кост, наложило алопластика на лявата тазобедрена става
(потаяване на изкуствена тазобедрена става). Болничното лечение на
заболяването е продължило 30 дни, като за това е допринесло наличието на
предходно съществуващо заболяване – ХУХК, като същото е удължило и
периода на оздравяване на травмата. В края на м.03.2019г. и началото на
м.04.2019г. е проведено едноседмично стационарно лечение в Отделение по
физиотерапия и рехабилитация, където И. е бил вертикализиран, след което е
започнал да се движи с помощни средства - две патерици, впоследствие
бастун и към 24.09.2019г. се е придвижвал без помощни средства. Съдът не
кредитира показанията на св. БГ в частта им относно периода на движение с
помощни средства, доколкото пряко противоречат на Решение № 1986 от
02.07.2019г. на ТЕЛК, в което се посочва че към тази дата И. се придвижва с
помощта на бастун, и Решение № 2576 от 24.09.2019г. на ТЕЛК, в което се
посочва че към тази дата той се придвижва без помощни средства.
От експертизата се установява, че И. е изпитвал силни болки
непосредствено след счупването до имобилизация на крайника. Болки със
значителен интензитет е усещал и в следоперативния период и по време на
раздвижване на крайника. Болки с по-слаб интензитет, но с продължителен
характер, особено при физически натоварвания, е възможно да се усещат за
дълъг период от време, включително години след инцидента.
От експертизата и показанията на св. БГ се констатира, че пострадалият
е имал затруднения в хигиенно-битовото си самообслужване и необходимост
от чужда помощ за целия период на затруднено придвижване, продължил от
29.12.2018г. до 24.09.2019г., в следствие на заболяването, като поради
невъзможността му да става от леглото в първите 30 дни на домашно лечение
се е налагало да ползва памперси.
В движението на засегнатия крайник на И. е констатиран функционален
дефицит- ограничено движение на лявата тазобедрена става, като вещото
лице предполага наличието на известно предходно съществувало ограничение
поради хроничното заболяване на ищеца- анкилозиращ спондилит. Приема се,
че при ендопротезиране на тазобедрена става не може да се постигне пълно
възстановяване до степен на здрава тазобедрена става.
Съдът намира, че твърдените в исковата молба последици от трудовата
злополука- коремни болки и световъртеж, не се намират в причинна връзка с
инцидента, доколкото съгласно заключението на съдебно медицинската
експертиза, те са обичайни симптоми на ХУКХ- установено хронично
7
заболяване на И..
В следствие на увреждането е настъпило трайно намаляване на
работоспособността му от 79% на 100% без чужда помощ, като счупването на
шийката на лявата тазобедрена кост и последвалата я алопластиката на
тазобедрена става самостоятелно биха обусловили 50% ТНР.
Несъмнено всички тези тежки последици от претърпяната трудова
злополука са се отразили негативно и на психичното и емоционалното
състояние на пострадалия, за което свидетелства и БГ.
За да определи приемания за справедлив в обществото размер на
обезщетението за неимуществени вреди при извършена алопластика след
счупване на шийката на лявата бедрена кост, съдът взе предвид и практиката
на съдилищата в подобни случаи:
В Решение № 266869 от 8.12.2021 г. на СГС по гр. д. № 7410/2017 г. за
справедлив размер на обезщетението при увреждане настъпило на 30.11.2015
г. е определен 30 000лв.; в Решение № 266777 от 30.11.2021 г. на СГС по гр.
д. № 7392/2019 г.-, настъпило на 07.09.2018 г. - 30 000лв. ; в Решение №
260375 от 23.09.2021 г. на ОС - Пловдив по т. д. № 62/2021 г. – настъпило на
30.11.2018 г. - 60 000лв.; в Решение № 1275 от 18.07.2021 г. на ОС - Варна по
в. гр. д. № 318/2021 г.- настъпило на 31.07.2018г. - 22 000 лв.; в Решение №
264247 от 24.06.2021 г. на СГС по гр. д. № 12154/2018 г.- настъпило на
29.11.2019 г. –ексцес от 14.02.2018 г. - 30 000 лв.: в Решение № 263989 от
17.06.2021 г. на СГС по гр. д. № 3706/2020 г. настъпило на 29.11.2019 г. -
48 000лв. С оглед на горепосочената практика и като отчете стандарта на
живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на
настъпване на трудовата злополука от 29.12.2018г., както и другите изброени
по-горе обстоятелства, съдът намира, че обезщетение в размер от 15 000лв.,
каквото е търсеното от ищеца с исковата молба, е справедливо и следва да му
бъде присъдено.
С оглед така приетото, въззивният съд смята решението на районния съд
за правилно и законосъобразно и намира, че следва да бъде потвърдено.
По частната жалба:
Съдът намира частната жалба за основателна.
С исковата молба са предявени два обективно съединени иска - иск за
имуществени вреди и иск за неимуществени вреди, причинени от трудова
злополука. Тези два иска се различават по основание и петитум, въпреки че
правата, чиято защита се търси, произлизат от един общ правопораждащ
факт. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 МРАВ за процесуално
представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията
се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от
тях поотделно. Следователно адвокатски възнаграждения при обективно
съединени два или повече иска следва да се определят за всеки един от тях в
размера на минималното, предвидено в наредбата, възнаграждение. В
противоречие с горното районният съд е изчислил адвокатското
8
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, дължимо на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 36, ал. 2 ЗА, въз основа на материалния
интерес общо за двата иска. Подобно тълкуване на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1
МРАВ противоречи на Определение № 118 от 15.03.2021 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1469/2020 г., I т. о., ТК, в което е прието, че следва да се определи
възнаграждение за адвокатска защита отделно за исковете за имуществени и
неимуществени вреди, като е отменено определение, в което адвокатското
възнаграждение е изчислено върху глобалната сума, тъй като исковете се
основават на един правопораждащ факт. Подобна е практиката в Определение
№ 60449 от 14.12.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 2392/2021 г., I т. о., ТК и
Определение № 77 от 24.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1692/2021 г., I т. о.,
ТК.
С оглед горното съдът намира, че следва да се преизчисли дължимото
адвокатско възнаграждение, както следва: За иска за имуществени вреди с
цена - 3920 лв., се прилага разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
МРАВ по формулата - 300 лв. + 204.40лв. ( 7 % от 2920лв.) или общо
504.40лв. За иска за неимуществени вреди с цена - 15 000лв. се прилага
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 МРАВ по формулата - 830 лв.
+ 150 лв. ( 3 % от 5 000лв.) или общо 980лв. При което сбора от определените
за двата иска минимални адвокатски възнаграждения, представляващ
дължимата от ответника сума, се получава 1 484.40лв.
Районният съд в решението си е присъдил сумата от 1 097.60лв., като с
определение по чл. 248 ГПК е оставил без уважение молбата за изменение на
решението в частта за разноските. Поради това въззивният съд намира, че
следва да отмени определението на районния съд и да постанови изменение
на решението в частта за разноските, като присъди допълнително сумата от
386.80лв., представляваща разликата между 1484.40лв. до 1097.60лв.
По разноските във въззивната инстанция:
С оглед изхода на делото разноски се дължат само на въззиваемия, като
се определят на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 36, ал. 2 ЗА и Наредба № 1 МРАВ.
Обжалваемият интерес е равен на разликата между 4 500лв.-
необжалвания размер на обезщетението за неимуществени вреди, до 15
000лв.- претендираното от ищеца обезщетение, или 10 500 лв. Въз основа на
този интерес по формулата на 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 МРАВ - 830лв. +
3% от 500лв. /горница над 10 000лв./ се определя минималното адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, което е в размер на 845лв.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 955 от 16.11.2021г., постановено по гр.д.
№ 1312/21г. по описа на РРС.
ОТМЕНЯ Определение № 88 от 11.01.2022г., постановено по гр.д.№
1312/21г. по описа на РРС, като вместо това ПОСТАНОВИ:
9
ИЗМЕНЯ Решение № 955 от 16.11.2021г., постановено по гр.д.№
1312/21г. по описа на РРС, в частта за разноските, както следва:
ОСЪЖДА Община Русе, с адрес: гр. Русе, пл. „Свобода“, № 6,
представлявана от кмета ПМ, ДА ЗАПЛАТИ на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА на адв.
М.А. от АК- Русе, с адрес: гр. Русе, ул. „***, допълнително сумата от
386,80лв.
ОСЪЖДА Община Русе, с адрес: гр. Русе, пл. „Свобода“, № 6,
представлявана от кмета ПМ, ДА ЗАПЛАТИ на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА на адв.
М.А. от АК- Русе, с адрес: гр. Русе, ул. „***, сумата от 845лв.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10