№ 22865
гр. С., 16.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20241110124731 по описа за 2024 година
Предявени са от М. В. В. срещу „СС.к“ ООД следните искове:
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за паричен заем №
... от 29.05.2023 г.;
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 6.2. от Договор за паричен заем № ... от 29.05.2023 г.,
предвиждаща неустоечна клауза, поради противоречие с добрите нрави и поради това,
че е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП;
осъдителен иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр.чл. 23
ЗПК, за сумата в размер на 5 лева, предявена като частичен иск 8109,90 лева,
представляваща заплатена без правно основание сума по договор за потребителски
кредит с № ... от 29.05.2023 г., ведно със законната лихва от 26.04.2024 г. /датата на
подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане на вземането.
„СС.к“ ООД е предявил срещу М. В. В. осъдителни искове с правно основание чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 4000 лева,
представляваща неплатена главница по Договор за паричен заем № ... от 29.05.2023 г.,
ведно със законната лихва считано от 24.07.2024 г. до изплащане на вземането.
Ищцата М. В. В. твърди, че между нея и ответника бил сключен процесиният
договор за паричен заем за главница от 4000 лева при ГПР от 47,95%, ГЛП от 40,05% и
срок на погасяване 18 месеца. В чл. 6.1 от договора било уговорено задължение за
потребителя в тридневен срок от усвояване на сумата да предостави обезпечение под
формата на поръчител или банкова гаранция, отговарящи на условията по чл. 33, ал. 1
от Общите условия. При неизпълнение, потребителят дължал неустойка в размер на
8109,80 лева съгласно чл. 6.2. от договора. Сочи, че неустойката следвало да бъде
включена като компонента в годишния процент на разходите по кредита, поради което
1
липсата й нарушавала нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че е налице
нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което водено до нищожност на целия договор, тъй
като кредиторът бил заблудил потребителя относно размера на разходите. Счита, че
клаузата, с която е уреден ГПР е незаместима, поради което нейната нищожност
водела до нищожност на целия договор. Отделно от това счита, че клаузата на чл. 6.2
от договора била неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Моли съдът да
уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „СС.к“ ООД е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Не оспорва да е
сключен процесният договор, с посоченото в ИМ съдържание, нито оспорва сумата да
е получена от ответника. Оспорва твърденията, че договорът е нищожен на всички,
посочени от ищеца, основания. Счита, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не изисква
да бъде посочен в договора математическият алгоритъм, по който се определя ГПР.
Редът за определяне на ГПР бил имепративно установен в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните
не разполагали с правна възможност да определят размера му по различен начин.
Сочи, че не било налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като годишният
лихвен процент бил фиксиран с ясно изразена стойност при подписване на договора и
същият не подлежал на промяна. Несъстоятелно било твърдението на ищцата, че не
били посочени условията за прилагане на размера на лихвения процент. Клаузата за
неустойка не била нищожна, тъй като обезпечението на задължението било съществен
елемент при преценка на носения от кредитора риск. Именно с оглед обезпечения
характер на кредита ищецът се бил съгласил да поеме финансовия риск по неговото
отпускане, разчитайки, че ще може да се удовлетвори от учреденото обезпечение.
Поради тази причина неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение било съществено за кредитора, а потребителят могъл да избира коя от
двете форми на обезпечение да предостави. Не била налице и заблуждаваща търговска
практика относно посочването на размера на ГПР. Моли съдът да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски.
С отговора на исковата молба е предявен и насрещен иск от първоначалния
ответник „СС.к“ ООД срещу М. В. В. за заплащане на сумата в размер на 4000 лева,
представляваща неплатена главница по Договор за паричен заем № ... от 29.05.2023 г.,
ведно със законната лихва считано от 24.07.2024 г. до изплащане на вземането.
В исковата молба ищецът по насрещния иск „СС.к“ ООД сочи, че между страните
бил сключен процесният договор за заем, по който бил отпуснал, а насрещната страна
била усвоила уговорената заета сума. Претендира заплащане на сумата от 4000 лева,
представляваща неплатена главница по Договор за паричен заем № ... от 29.05.2023 г.,
ведно със законната лихва считано от 24.07.2024 г. до изплащане на вземането. Моли
съдът да уважи предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на насрещния иск, с които частично
се оспорва иск. Ответницата заявява, че евентуално би дължала само чистата стойност
на кредита, с оглед недействителността на сключения договор за паричен заем. Прави
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
По първоначалния иск с правно основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
В доказателствена тежест на ищцата е да докаже сключването на процесния
2
договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил изискванията
на закона за потребителския кредит относно предоставянето на информация на
потребителя, съдържанието на договора и погасителния план и реда за определяне на
годишния процент на разходите, както и че клаузата на чл. 6.2 от договора е
индивидуално уговорена.
Ответникът не сочи доказателства, че клаузата на чл. 6.2 от договора е
индивидуално уговорена.
По първоначалния иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22
вр. чл. 23 ЗПК.
В доказателствена тежест на ищецът е да докаже при условията на пълно и
главно доказване, че ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца, т.е.
че е получил конкретна по размер и основание сума, която не му се е следвала, както и
липса на основание за получаване на сумите.
В доказателствена тежест на ответника е при доказване на горните факти, да
установи положителния факт на плащане, както и основание за получаване на сумите
По насрещния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД
в доказателствена тежест на ищеца „СС.к“ ООД.
В доказателствена тежест на ищецът е да докаже, сключването на валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит; предоставянето на кредита на
кредитополучателя; размера и изискуемостта на вземанията за главница.
В доказателствена тежест на ответника по насрещния иск - М. В. В. е да докаже
изпълнение на договорните задължения за плащане.
С определението по чл.140 ГПК, са отделени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване следните обстоятелства: 1) че на 29.05.2023 г. между тях е сключен Договор
за паричен заем № ... за главница от 4000 лева при ГПР от 47,95%, ГЛП от 40,05% и
срок на погасяване 18 месеца; 2) че главницата по кредита е предоставена от кредитора
и усвоена от кредитополучателя; 3) че кредитополучателят е заплатил на кредитора
сумата от 4000 лева по договора.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, се установява, че: по процесния Договор за паричен заем № ... от
29.05.2023 г. не са постъпили суми за погасяване на задължението от ищцата.
Договорът е сключен при действието на ЗПК, като по делото няма доказателства,
нито твърдение, физическото лице да е получило заемната сума за търговска или
професионална дейност, поради което и ищецът има качеството „потребител“ по
смисъла на закона, на основание § 13, т.1 ДР на ЗЗП. Относно твърденията, направени
в исковата молба – действително, разпоредбата заобикаля закона. Разпоредбата на
чл.24 ЗПК препраща към чл.143 до 148 ЗЗП. Неравноправна е всяка клауза в договор,
сключен с потребител, която: 1.е неиндивидуално уговорена и в негова вреда; 2.не
отговаря на изискванията за добросъвестност и 3.води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца, и тези на потребителя. Клаузата, въпреки
че е включени в договора, са типизирани, следователно не може да се приеме, че са
били индивидуално уговорени с ответника. Тази неустойка – съдът намира, че
вземането е за неустойка, а не „оскъпяване” – термин, непознат за правото, доколкото
уговорката отговаря на всички предвидени в чл.92 ЗЗД белези – предварително
3
изготвена разпоредба, предвиждаща отговорност за договорно неизпълнение, на
конкретно задължение. Разпоредбата на чл.4,ал.2 от договора, не отговаря и на
изискването за добросъвестност, тъй като кредиторът не предлага насрещна престация.
ВКС е разгледал въпроса за наличието на противоречие с добрите нрави при
сключване на договор, като постановките са приложими и при разглеждането на
отделните разпоредби на един двустранен договор. Така например, с решение № 119 от
22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г., Г. К., I г. о. ВКС постановява: „Противоречие с
добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените
нравствено етични правила на морала. Съдебната практика приема, че значителната
липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да
се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са опредени като граница на
свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Свободата на договарянето пък е
рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка
действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са
накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на страните,
защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да
установява действителната обща вола на страните, 2 формирана от всичките им
уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Доколкото
възмездните сделки и в частност продажбата е каузална сделка, то следва да се
съобразява при преценката на действителността й целта, а тя най-често е свързана с
удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните. Преценката дали
нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на
преследваната от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим допустим от закона
интерес“.
Неизпълнението на задължението на ответника да предостави обезпечение на
кредитора, може да доведе до намаляване на възможността на кредитора да се
удовлетвори на крайния падеж на договора. Тази неустойка се следва заедно с
обезщетението за забава, като същата неустойка увеличава задължението на заемателя
с 1/3 , като не предвижда насрещно задължение за кредитора. Поради изложеното,
неустойката не удовлетворява значим законов интерес, нито изпълнява
обезпечителната си функция, поради което и нищожна, защото води до неоснователно
обогатяване на кредитора.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да
уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а
в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските
сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК. В случая и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства не може да се приеме, че процесния договор отговаря изцяло на
изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за потребителски кредит. Форма и
съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
4
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,95 %, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл.
19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – предвидената отнапред неустойка за
непредоставяне на обезпечение, което се включва в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора
за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите
за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за
да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да в тридневен срок от
сключването на договора да предостави обезпечение – банкова гаранция или
поръчител/и, като са поставени множество неизпълними изисквания към
обезпечението с цел автоматично задействане на неустоечната клауза на чл. 6.2, която
предвижда при неизпълнение на условията на чл. 6.1 да бъде автоматично начислена
неустойка в размер на 8106.40 лева, при отпуснат кредит в размер на 4000 лева.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай неустойката има за
цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност
на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и
да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции.
В частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които
изрично е посочено и задължението за неустойка (месечния размер на вноската е
начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и сумата от 762,00
лв. –месечно дължимо възнаграждение за предоставяне на гаранция). Плащането на
неустойката обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР –
47,95 ℅, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
С оглед изложеното съдът намира, че предвидената неустойка за
непредоставяне на обезпечение по процесния договор за потребителски кредит,
отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по
кредита (така Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г.,
5
Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, Решение
№ 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СРС счита, че макар формално договорът за паричен заем да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата
на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК.
В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г.
по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. №
7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният
договор за кредит е изцяло нищожен и главният иск следва да бъде уважен. Не следва
да бъде разглеждан предявения в условие на евентуалност иск, тъй като не се е
сбъднало процесуалното условие за разглеждането му.
Доколкото не се доказа, че е извършено плащането й на ответното дружество, то
и на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, искът за връщането на платената сума в размер на
на 5 лева, предявена като частичен иск 8109,90 лева, представляваща заплатена без
правно основание сума по договор за потребителски кредит с № ... от 29.05.2023 г.,
ведно със законната лихва от 26.04.2024 г. /датата на подаване на исковата молба/ до
окончателното изплащане на вземането е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По насрещния иск:
При този изход на спора - уважаване на главния иск, не е настъпило
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск и съдът не дължи
произнасяне по него.
От страна на ответника в производството е предявен насрещен иск, който е
приет за съвместно разглеждане, с който се иска първоначалният ищец да бъде осъден
да заплати сумата от 4000 лв., представляваща неплатена главница по договора за
кредит, ведно със законната лихва.
Както се посочи, съдът приема сключеният между страните договор за кредит за
недействителен съгласно чл. 22 ЗПК поради нарушение на предвидените в нормата
изисквания. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна
санкция за недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови
изисквания, които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски
6
кредит, като целта е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не
прави разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото
понятие лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита и никакви лихви – възнаградителни или
мораторни.
В случая от заключението по ССчЕ се установява, че ищецът не извършил
никакви плащания по процесния договор, т.е. никаква част от претендираната главница
не е заплатена. Поради изложеното, предявеният насрещен иск се явява изцяло
основателен.
В най-актуалната практика на ВКС - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр.
дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т.дело №
1023/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г.,
ІІІ г. о. на ВКС, се приема, че при недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи
в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението
си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на
чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит,
посочена по-горе. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума
по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен
договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла
погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл.
23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради това, чистата стойност следва да бъде присъдена в
същото производство, като бъде съобразен предявеният размер съгласно принципа на
диспозитивното начало.
По разноските.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право на присъждане на сторените
разноски за първоначалния иск, като същият е доказал такива в размер на 160 лв. за
платена държавна такса и сумата от 300 лева за ССчЕ. Претендира се и адв.
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. от процесуалния му представител за оказана
безплатна правна защита.
От страна на ответната страна е релевирано своевременно възражение за
недължимост на адв. възнаграждение по 38, ал. 2 ЗАдв. Поради липса на
предпоставките за присъждането му – материална затрудненост на ищцата.
На първо място, налице е противоречива практика на Върховния касационен съд
по въпроса дали съдът може да проверява при искане за осъждане на насрещна страна
по делото да плати хонорар на адвокат, осъществил безплатна правна помощ, дали е
налице предпоставката за това, предвидена в чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв – материално
затруднение на клиента. В една част от актовете на касационния съд – Определение №
7
163/13.06.2016 г. по частно гражданско дело № 2266/2016 г., I ГО, цитирано и в
Определение № 48/21.01.2021 г. по частно търговско дело № 47/2021 г., II ТО, се
поддържа, че по принцип предпоставката „материално затруднение“ на клиента се
установява от договора с адвоката, но насрещната страна по делото може да я оспорва,
като ангажира доказателства за това. В друга част от актовете, цитирани в посоченото
от ответника Определение № 50199/04.10.2023 г. по частно търговско дело №
1624/2022 г., I ТО, се приема, че съдът никога няма право да проверява дали е налице
тази предпоставка, а това е предмет на установяване и преценка на адвоката. Тъй като
е налице противоречива практика, настоящият съдебен състав не е обвързан от нито
едно от решенията, а следва да изложи собствени мотиви в едната или в другата
насока.
В случая следва да се има предвид, че спорът за разноските е имуществен спор
за осъществяване на гражданско право – за парично вземане за разноски, на основание
на предпоставки, изведени абстрактно в закона. Когато тезите на страните относно
предпоставките си противоречат, то е налице правен спор. Споровете за граждански
права съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи
(„Европейската конвенция за правата на човека“, „ЕКПЧ“) следва да се решават от
независим и безпристрастен съд в рамките на справедлив съдебен процес. Второто от
посочените становища на ВКС застъпва, че в случая на определяне на една от
предпоставките на материалното право на адвоката да получи възнаграждение от друг
частноправен субект (насрещната страна по делото) – материалното затруднение на
клиента му, се проверявала само от адвоката по негова преценка. Не следва да се
приема, че крайният арбитър при това тълкуване – адвокатът, може да отговаря на
критериите за установен от закона съд, който е независим и безпристрастен, най-
малкото защото защитава интересите на една от страните по делото. При това
положение оставянето на преценката на адвоката на въпроса дали същият има право на
възнаграждение срещу друго лице, не е поверена на орган, отговарящ на изискванията
на чл. 6, пар. 1 от Конвенцията, като приемането на обратното дори за държавен орган
вече е водело до осъждане на държавата пред Европейския съд за правата на човека
(вж. Решение по дело Zlinsat spol.s.r.o. с/у Б. жалба № ..../00, §§ 76 и 80, 15 юни 2006
г.). При това положение следва да се приеме първата застъпена в практиката на ВКС
теза – че при спор дали защитаваният по делото безплатно е материално затруднено
лице, е възможно съдът да решава спора на база на доказателства по делото.
В случая съгласно Определение № 163/13.06.2016 г. по частно гражданско дело
№ 2266/2016 г., I ГО, тежестта да обори установеното от декларация на адвоката на
ищеца в договора за правна помощ материално затруднение е на ответника, който би
бил осъден да плати. В тази връзка същият е отправил доказателствени искания за
събиране на доказателства, касаещи материалното положение на ищцата към датата на
сключване на договора за правна защита и съдействие. От събраните в хода не
8
производство доказателства обаче не може да се приеме за оборена презумпцията за
материално затруднение и да се приеме, че адв. М. няма право на разноски. От
приетите по делото писмени доказателства се установява, че ищцата няма регистирани
МПС и има притежава ½ ид. част от магазин с площ 34,03 кв.м (л. 164 и л. 173). В
искането за кредит (л. 45 по делото) ищецът е декларирал месечен доход в размер на 0
лева. Поради изложеното, съдът приема, че по делото не се събраха доказателства, от
които да е видно, че ищцата не е материално затруднена. И следва да се приеме, че в
полза на адв. М. се дължи възнаграждение по уважения главен иск.
При разглеждане въпроса относно дължимия размер за предоставената правна
помощ следва да бъдат взети предвид и фактическата и правна сложност на делото, и
в тази връзка извършените процесуални действия по осъществяване на защитата, които
според настоящия съдебен състав не оправдават присъждане на адвокатско
възнаграждение в претендирания размер от 1960,00 лева.
Съгласно възприетото в решение по дело С-438/22 от 25.01.2024 г. на ЕС,
съобразно което чл. 101, параграф 1 ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС,
националният съд дължи да откаже да приложи тази национална правна уредба, която
противоречи на така цитираните разпоредби и съгласно, която адвокатът и клиентът не
могат да договорят възнаграждение в по-нисък размер от минималния, определен с
наредба, приета от съсловна организация на адвокатите, като от друга страна съдът
няма право да присъди размер по-нисък от определения в наредбата такъв. С оглед
изложеното в полза на адв. М. следва да бъде определено адв. възнаграждение в
размер на 300 лева по уважения главен иск. При определяне размера му, съдът
съобрази правната и фактическа сложност на делото, проведените съдебни заседания
без участие на процесуалния представител на ищеца, както и образуваните от същия
ищец дела срещу настоящия ответник ( гр. дело № 24729/24 г., 43544/2023 г.,
43550/2024 г. и др.), по които също са присъдени възнаграждения.
По насрещния иск, право на разноски има ответната страна. В полза на
ответника следва да бъде присъдена сумата от 480 лева разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение и сумата от 160 лева за заплатена държавна такса.
При тези мотиви Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски заем № ... от
29.05.2023 г., сключен между М. В. В., ЕГН ********** и „СС.к“ ООД, ЕИК 2..., по
предявения от М. В. В., ЕГН ********** срещу „СС.к“ ООД, ЕИК 2..., със седалище
и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ № ет., иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. В. В., ЕГН ********** против „СС.к” ООД ЕИК
9
2... осъдителен иск с пр. осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати сумата в размер на 5 лева, предявена като частичен иск 8109,90 лева,
представляваща заплатена без правно основание сума по договор за потребителски
кредит с № ... от 29.05.2023 г., ведно със законната лихва от 26.04.2024 г. /датата на
подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА М. В. В., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 23 ЗПК на „СС.к“ ООД, ЕИК 2..., със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „С.“ № ет., сумата от 4000,00 лв., представляваща неплатената
чиста стойност (главница) по сключения между страните договор за предоставяне на
потребителски кредит № ... от 29.05.2023 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 640,00 лева представляваща разноски по делото по насрещния иск.
ОСЪЖДА „СС.к” ООД ЕИК 2... със седалище и адрес на управление град С.,
улица „С.” № ет да заплати на М. В. В., ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 460,00 лева – разноски по делото за държавна такса и ССчЕ.
ОСЪЖДА „СС.к” ООД ЕИК 2... със седалище и адрес на управление град С.,
улица „С.” № ет да заплати на еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ...,
с адрес: гр. С., кв. „М.л“ на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 300
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на безплатна правна
помощ на М. В. В. в производството пред СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10