РЕШЕНИЕ
№ 126
гр. Пловдив, 17.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Елена Й. Захова
Членове:Весела Ив. Евстатиева
Даниела Д. Събчева
при участието на секретаря Гинка К. Големанска
в присъствието на прокурора Иван Л. Илевски
като разгледа докладваното от Весела Ив. Евстатиева Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20225300602387 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
Образувано е по жалби на подсъдимите Н. Г. Г. и Д. И. И. чрез
защитниците им, съответно адв.Ш. и адв. Д. срещу присъда № 260010 от
13.10.2022г., постановена по НОХД № 697 /2020г. по описа на Карловски
районен съд.
С горната присъда подсъдимият Н. Г. Г. е признат за виновен в
извършено престъпление по чл.196 ал.1 т.1 вр.чл.194 ал.1 вр.чл.29 ал.1 б.Б от
НК и осъден на наказание лишаване от свобода в размер на две години при
условията на чл. 54 ал.1 от НК, което да изтърпи при първоначален строг
режим на основание чл. 57, ал.1, т.2, буква Б от ЗИНЗС, по изменено в хода
на съдебното следствие обвинение в следния смисъл: на неустановена дата
през месец декември на 2019 г. в землището на с. П., обл. П. при условията на
опасен рецидив - извършил е престъплението, след като е бил осъждан за
тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по - малко от една
година, изпълнението на което не е отложено по чл.66 от НК е отнел чужда
1
движима вещ - черна кобила, порода “каракачанска”, на възраст между 4 и 6
години на стойност 600,00 лева /шестстотин лева/ от владението на Р.Г.Р. от
с.П., обл.П. без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои.
Със същата присъда КРС е признал подс. Д. И. И. за виновен в това, че
на неустановена дата през месец декември на 2019 г. в с. А., обл. П., с цел да
набави както за себе си, така и за другиго- Н. Г. Г. имотна облага е придобил
чужда движима вещ - черна кобила, порода “каракачанска”, на възраст между
4 и 6 години на стойност 600,00 лева, собственост на Р.Г.Р. от с. П., обл. П., за
която е знаел, че е придобита от Н. Г. Г. от с. С., обл. П. чрез престъпление -
кражба, и на основание чл. 215 ал. 1 от НК във вр. с чл. 54 ал.1 от НК го е
осъдил на една година лишаване от свобода, условно с тригодишен
изпитателен срок.
Обвинението на подс.И. също е било изменено от прокурора и прието от съда
при условията на чл.287 от НПК.
Измененото обвинение и за двамата подсъдими касае единствено
възрастта на отнетата и впоследствие вещно укрита кобила, за която е прието,
че била на възраст от 4 до 6 години, а не 6-годишна както е било
първоначалното обвинение.
Присъдата се обжалва с доводи за незаконосъобразност от двамата
подсъдими - Г. чрез защитника му адв.Ш. и И. – чрез адв.Д., с представено с
въззивната жалба пълномощно. В двете жалби се правят оплаквания за
необоснованост на съдебния акт, като постановен при превратна оценка на
доказателствените източници и несправедлив относно индивидуализацията на
наказанията. В подадените допълнения към жалбите отправеното от подс.Г.
до въззивния съд обективира искане за изменение на присъдата чрез
намаляване на наказанието, а от подс.И. - осъдителната присъда да бъде
отменена.
Доводите на защитниците и подсъдимите се поддържат в съдебното
заседание пред въззивния съд.
Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбите. Желае
атакуваният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.
Пловдивският окръжен съд, след като провери изцяло правилността на
присъдата с оглед законовите правомощията на въззивната съдебна инстанция
по чл.314 от НПК, след като взе предвид становищата и оплакванията на
2
страните, намира за установено следното:
От събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е
намерил за установена следната фактическа обстановка, която се възприема
напълно от настоящия съд:
През месец декември 2019 г. свидетелят Р.Г.Р. от с. П., обл. П.,
притежавал кобила, на възраст между четири и шест години, черна на цвят, от
породата „каракачанска“, която често оставял да пашува вързана на поляна в
землището на с. П., обл. П., а понякога и в розовите насаждения на свидетеля
Б., кмет на с. П., находящи се в същото землище. На тези места оставяли
конете си да пашуват и други от жители на с. П..
На неустановена дата през месец декември 2019г. подсъдимият Н. Г. и
свидетелите И.Г. и Я.Г. се срещнали в с. С., където живеели и решили да
отидат да се разходят до с. П. при сестрата на подсъдимия. По пътя
подсъдимият Г. предложил на двамата свидетели да откраднат кон и да го
продадат на подсъдимия Д. И., известен им с прякор „***“, за който ги
осведомил, че купува крадени коне за месо. Двамата свидетели не се
съгласили с предложението му и продължили към с. П.. Там посетили дома на
сестрата на подсъдимия Г., където И.Г. и Я.Г. останали, а подсъдимият Г.
известно време отсъствал. Именно през този времеви отрязък подс.Н. Г. се
насочил към розовия масив на свидетеля Б. в землището на с. П., където била
вързана кобилата на свидетеля Р.. Освободил същата от въжето, с което била
вързана. Отвел я в с. А., където я продал на подсъдимия И. за сумата от 300
лева, като го уведомил преди това, че е откраднал животното. Придобивайки
кобилата, за която знаел, че е открадната, Д. И. успокоил подс.Г. да не се
притеснява, защото веднага щял да я заколи. Подсъдимият Г. се уплашили и
се върнал веднага в с. П., откъдето заедно със свидетелите И.Г. и Я.Г.
тръгнали да се прибират за с.С.. По пътя подсъдимият Н. Г. им казал, че е
откраднал кон и го е продал в с. А. на подсъдимия И., посочвайки го, както му
бил известен - Д. с прякор „***“. Дал им и по сто лева, за да си мълчал и да не
го издават, че е извършил престъплението и защото трябвало да закупи
продукти за семейството си, с каквито средства преди това не разполагал.
През пролетта на следващата година по повод възникнал скандал в с. С.
в Полицейски участък гр.С. при служителите на РУ на МВР К., свидетелите
П.П. и К.М., били доведени свидетелите И.Г. и Я.Г., които наред със
сведенията, касаещи актуалните събития, споделили че подсъдимият Н. Г.
3
извършил кражбата на коня в с. П. и го продал на другия подсъдим, известен с
псевдоним „***“, а Г. на двамата свидетели дал пари, за да не го издават. Тези
факти потвърдил след като бил извикан и подсъдимият Г. пред свидетелите П.
и М., както и пред свидетеля Б.Д..
След като подсъдимият Д. И. узнал, че полицията е известена за
участието му в придобиване на животното, предмет на кражбата, започнал да
прави опити да уговаря подсъдимия Г. да го прикрие като посочи друго лице
за купувач на коня, а именно – свидетеля Х.М. Осведомил Г., че причината да
иска това от него е предходното му осъждане и му обещал, че ще подсигурява
семейството му с месо, докато е в затвора. С тази уговорка първоначално
подс.Н. Г. се съгласил и изложил тезата на подс.И. в ранния етап на
разследването по делото.
Районният съд е извел горната фактическа обстановка от показанията на
свидетелите Р.Р., П.П., К.М., А.И., И.Г., Х.М, Я. Г., И. Д., С.Г., Б. Б., Б.Д., Д.
С., А.В., Й.С., Л.Д., прочетената на основание чл. 281 ал. 5 вр. ал. 1 т. 2 от
НПК част от показанията на свидетеля П., дадени в хода на досъдебното
производство пред разследващ орган, прочетената на основание чл. 281 ал. 5
вр. ал. 1 т. 2 от НПК част от показанията на свидетеля А.И., дадени в хода на
досъдебното производство пред разследващ орган, прочетената на основание
чл. 281 ал. 1 т. 2 от НПК част от показанията на свидетеля Я.Г., дадени в хода
на досъдебното производство пред съдия, прочетените на основание чл. 281
ал. 5 вр. ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК части от показанията на свидетеля Р., дадени в
хода на досъдебното производство пред разследващ орган, прочетените на
основание чл. 281 ал. 5 вр. ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК части от показанията на
свидетеля Х.М, дадени в досъдебното производство пред разследващ орган.
Тези гласни доказателствени източници е обсъдил във връзка с депозираните
обяснения на подсъдимите Г. и И. пред съда, както и на приобщените чрез
прочитането им на основание чл. 279 ал. 2 вр. ал. 1 т. 3 от НПК обяснения на
подсъдимия Г., дадени в хода на досъдебното производство пред разследващ
орган в присъствието на защитник.
Изводимото относно участието на подсъдимите в извършените
престъпления за всеки един от тях, първият съд е приел, че освен от
кредитираните в съответните части гласни доказателствени източници, се
подкрепя и от приобщените по делото писмени доказателства, както и
изготвените експертизи. Обосновано е кредитирал двете заключения на
вещото лице Р.М., тъй като те не си противоречат, а взамно се допълват. Така,
според заключението на първоначалната съдебно-оценителна експертиза,
стойността на шестгодишна кобила, черна на цвят, от породата
„каракачанска“ към инкриминираната по делото дата възлиза на 600,00 лева,
а съгласно заключението на допълнителната такава, стойността на
4
четиригодишна кобила, черна на цвят, от породата „каракачанска“ към
инкриминираната по делото дата възлиза на 600,00 лева. Изслушано в
съдебно заседание вещото лице е уточнило, че стойността на процесното
животно, независимо дали е на четири, пет или шест години, е една и съща -
600лв., тъй като определящо за стойността на коня е било физическото му
състояние, което за тези възрастови граници не е търпяло промени.
Основните възражения на защитата на подс.И. касаят авторството на
осъщественото от него вещно укривателство по отношение на предмета на
двете престъпления, който е идентичен – процесната кобила. По безспорен
начин се установява, че подс.Г. е предал на подс.И. живо животно, а не
трупно месо и това обстоятелство е било изяснено пред първия съд и
обсъдено от него. Направеното възражение е провокирано от твърдението на
пострадалия, че неговото животно е било дадено за мръвка, но в показанията
си самият пострадал е уточнил пред съда, че е научил, че животното е било
продадено живо, за да бъде заколено и продадено за „мръвка“. В жалбата,
която пострадалият е депозирал в полицията с искане за съдействие /л.14
дос.пр./ също е посочил, че кобилата му е била открадната и продадена за
клане. Коментираният факт се установява от показанията на всички свидетели
по делото, които са научили за деянието, както и от обясненията на подс.Г.,
като подс.И. го е успокоил, че стореното няма да бъде разкрито, именно
поради моменталното ликвидиране на живата стока и превръщането й в месо.
Установен факт по делото е, че действително конят на пострадалия след
отнемането му е изчезнал окончателно и единствено от подс.И. и
ангажираните от него свидетели се твърди, че кобилата на Р. е била видяна
след отнемането й. В тази насока красноречиви са предприетите постъпки от
подс.Д. И. за прехвърляне деятелността на друго лице по придобиване на
кобилата – на свид.Х.М, който също се занимавал с продажба на конско месо.
Спор относно самото животно няма, което е недвусмислено описано от
всеки от разпитаните по делото участници в наказателния процес – женски
кон, черен на цвят с бяло петно в задната част на крайника и по-светла
опашка, въпреки домогването до установяване на факт, че по същото време
били изчезнали два коня - този на Р. и този на свид. Й.С., чийто кон е кафяв на
цвят, което своеобразно е изместило фокуса на съдебното дирене, каквито
факти за първи път са прокарани за всяване на съмнение от обясненията на
подс.Д. И. и законосъобразно първият съд е предприел действия по
проверката им, като е изискал писмени доказателства и е допуснал до разпит
5
на редица свидетели по почин на подс.И., вкл.и за установяване на
обстоятелството, че процесното животно е престояло много кратко време у
пострадалия, след като последният го е придобил от свид.М.
В тази връзка обосновано са били отхвърлени депозираните
противоречиво пред съда показания на свид.Р.Р. относно обстоятелството за
времето, през което отнетата кобила е престояла у пострадалия преди да бъде
отнета. Всъщност свид.М., който също се занимавал и с коне, продал преди
това животното на пострадалия Р.Р., което наложило последния да търси
кобилата си при М. с опасения дали същата не се е върнала при предишния си
стопанин – факт, също лансиран от подс.И., който твърди да е видял два коня
отвързани непосредствено след изчезването им и то в момент, в който все
още оплакване до правозащитните органи не е имало. Коментираната по-горе
жалба на пострадалия е депозирана в значителен период от време след
деянието. Самият той твърди, че в полицията не се е оплакал веднага след
изчезването на коня му /жалбата му е подадена на 12.05.2020г./. В тази насока
аргументирано са кредитирани показанията на свидетелите Р.Р. и Х.М, дадени
на досъдебното производство, когато все още преди съдебната фаза те не са
били уговаряни от подс.И., както и поради това, че към онзи по-ранен момент
те не са били вътрешно противоречиви. Следва да се посочи, че свид.М. след
прочитане на предходните му показания е отрекъл казаното пред първия съд и
е потвърдил факта, че е не е лъгал пред разследващия орган и истината се
съдържа в първите му показания, доколкото явно се е подлъгал от
съобщеното му впоследствие от самия пострадал и е изразил недоумение за
констатираното противоречие /л.164 гръб, съд.пр.КРС/. В същата насока са
отхвърлени показанията на свид.Л.Д., като такива, обслужващи единствено
обстоятелства, касаещи версията на подс.И. за едновременно изчезнали два
коня – този на пострадалия и на тъста му по прякор „***“. Районният съд е
изискал доказателства в тази насока, като видно от постъпилия отговор от
полицейския орган /л.111от съд.пр КРС/ лице по прякор „***“ и с имена
Й.Г.С. не е подавал жалба за извършена кражба на кон след началото на м.12
на 2019г. В останалата си част, показанията на свид.Л.Д. съответстват на
установеното по делото описание на кобилата на подстрадалия, както и на
факта, че е била закупена от свид.Х.М по прякор „Пината“.
Относно първоначалното твърдение на подс.Н. Г., че продал кобилата
6
на свид.М., а не на подс.И., първият съд е изложил убедителни мотиви,
включително и с юридическа прецизност е съзрял цялостната линия на
активно предприети действия от вещния укривател за отклоняване на
вниманието от престъпната му деятелност. Установено е, че причината за
прежде дадените от Н. Г. пред разследващия орган обяснения, уличаващи
свид.М., се корени в мотивирането му от подс.И. с обещания да снабди
семейството му с хранителни помощи – отново месо, докато изтърпява
наказанието лишаване от свобода, за да го прикрие. В същата насока
„набеденият“ свидетел Х.М отрича категорично каквато и да е съпричастност
към придобиването на коня на свид.Р., отнет от подс.Г.. На следващо място в
същата насока е предприето мотивиране и към пострадалия по делото от
страна на Д. И., който искал да му заплати коня, без каквото и да е логично
обяснение за този „жест“. На следващо място са ангажирани и свидетели от
страна на подс.И., които да твърдят, че подс.Г. бил накаран от полицейските
служители да го „натопи“, което ще се коментира по-долу от настоящия съд,
наред с изложените от проверявания съд мотиви в същата насока.
Механизмът на отнемане на кобилата и предоставянето й на вещния
укривател е доказан по несъмнен начин и обстоятелствено анализиран от
районния съд. Правилна е констатацията му, че обясненията на подсъдимия
Г., депозирани пред съда, се подкрепят напълно от показанията на
свидетелите Я.Г. и И.Г., също дадени при условията на устност и
непосредственост пред решаващия съд, без данни за изопачаване и стремеж
да помогнат на своя роднина, а напротив – правилно са преценени като
добросъвестни и обективни. Тук следва да се добави, че разкриването на
двете престъпления е стартирало случайно и независимо от която и да е
страна по делото. Във връзка със съвсем различен инцидент, около 6 месеца
по-късно, свидетелите Я.Г. и И.Г., а не подсъдимият Н. Г., са съобщили на
свидетелите полицаи П. и М., че Н. Г. е отнел коня на Р. и го е продал на лице
с име Д. по прякор „***“. Именно вследствие това изявление на свидетелите
Г.И по делото са установени и двамата подсъдими. Първият от тях, Н.Г., след
призоваването му в полицейското управление самостоятелно и независимо
потвърдил вече добитата информация от полицейските органи и признал
извършеното пред свидетелите П., М. и Д.. На свой ред последните
установили и другия подсъдим по узнатото име и прякор. Същевременно още
преди това, в периода на изчезване на животното, подс.И., започнал офанзива
7
по заблуждаване на пострадалия, че е видял жива кобилата заедно с друг кон
и се погрижил този лъжлив факт да достигне до знанието на пострадалия чрез
свидетеля А.В., които надлежно депозирал показания пред районния съд. От
показанията на този свидетел се установява, че точно той е съобщил на
подс.И., че Р. си търси неговия кон, както и още един, след което ведната на
следващия ден Д. И. му се обадил и му казал, че е видял конете отвързани и
приканил А. да съобщи това на самия пострадал. Свид.А.В. чинно изпълнил
заръчаното му от подсъдимия. Прави впечатление, че след извършване на
престъплението подс.И. сам е предприел действия по „разследване“ на
стореното, като е търсел чрез свой познат пострадалия с информация, че
конят му заедно с още един бил забелязан на следващия ден с откъснати
въжета, т.е. с цел доказване, че не са били обект на престъпно деяние, а били
избягали и визирайки именно кобилата на свид.Р.Р..
На следващо място, бидейки заподозрян вече в извършеното
престъпление от полицията, подс.Д. И. предприел обсъденото по-горе
мотивиране на първия подсъдим, което рефлектирало в първите обяснения на
Н.Г. в началото на образуваното досъдебно производство. Освен тези му
действия, сочещи на несъмнена заинтересованост от изхода на делото,
подс.И. започнал да уговаря и пострадалия в насока облекчаване на
положението му, видно от градацията в показанията на свид.Р., които
първоначално обслужват версията на подс.Д. И., а впоследствие свид.Р.
недвусмислено заявява пред съда, че действително е бил търсен от подс.И.,
който изявявал желание да му заплати липсващото животно, „за да си
признаел крадецът и така да се установи истината“ /л. 162 гръб, съд.пр. /.
Формалната житейска логика, подкрепена от доказателствената съвкупност
по делото, води на несъмнения извод, направен и от контролирания съд, че
предприетите действия на подс.И. именно подкрепят обвинителната теза и е
абсолютно алогично невинен човек да желае възстановяване на вреди на
пострадало лице, без каквато и да е обяснима причина.
В продължение на горното, усилията на подс.И. да въздейства и на
подс.Г. са закрепени освен в четените обяснения на подсъдимия, дадени на
досъдебното производство по реда на чл.279 от НПК, така се и извеждат от
показанията на свидетелите И.Г. и Д.С., разпитани пред първия съд, въз
основа на тези, ангажирани от подс.И. – свидетелите С.Г. и И.Д., на които
8
първият съд е отдал нужното обсъждане относно изводимите от тях факти и
кредитираните им части на стр.10-11 от мотивите към постановената присъда.
Опроверганото от обясненията на подс.И. и на двамата свидетели, посочени
от него за домогване до обстоятелството, че подс.Г. на срещата, на която са го
търсили и казал, че по нареждане на полицаите го е посочил като вещен
укривател, се опровергава наред с приетото от първия съд – от показанията за
тази среща на свид.И.Г. и свид.Д.С., според които подс.И. е търсел Н. Г., за да
го прикрие, а не да му иска обяснения защо го топи. Видно и от показанията
на свид.Р.Р., дадени пред първия съд в коментираната част, която настоящият
съд кредитира и обсъди по-горе, именно подс.Д. И. му предлагал заплащане
на отнетия кон. От последното може да се направи извод единствено, че
подс.И. желае да не бъде разобличен, предприемайки активни действия в тази
насока. Безпричинна и нелепа е версията му, полицаите да са инициирали
„набеждаването му“. Във връзка с това, нито един доказателствен факт по
делото не води на извод за каквато и да е заинтересованост нито на
свидетелите полицейски служители, нито на подсъдимия и неговите роднини
да желаят да навредят на втория подсъдим като му припишат знанието за
откраднатия кон и купуването му с цел облага. Напротив действията на Д. И.
в насока осуетяване на воденото наказателно преследване сочат на това
заключение. В този ред на мисли, КРС правилно е кредитирал обясненията на
подс.Г. депозирани пред него. Същите не представляват оговор.
На първо място подс.Г. не прехвърля вината на съпроцесника си, а
напротив – първоначално признава деянието пред свидетелите П. и М. и то за
извършена от него кражба при условията на опасен рецидив. Т.е. същият не
дава сведения, за да освободи себе си от наказателна отговорност, както и не
прехвърля отговорността на друг. Тук отново следва да се акцентира, че
информация за приобретателя на животното свидетелите полицаи
първоначално не са добили от подс.Н. Г., а от свидетелите по делото - Я.Г. и
И.Г., чиито показания правилно са оценени от първостепенния съд като
последователни, логични и непротиворечиви в хода на цялото наказателно
производство без данни двамата свидетели изобщо да познават Д. „***“
преди това. Показанията на свид. Я.Г., дадени пред съдия на досъдебното
производство, са били приобщени единствено за удостоверяване датата на
инкриминираното деяние.
9
Така, преките доказателствени източници, изходящи от обясненията на
подс.Г. не са изолирани, нито самоцелни. Неоснователни са възраженията в
тази насока на подс.И.. Същите напълно синхронизират с тези на Г.И, а факта
на участието на подс.И. в престъплението по чл.215 от НК е установен по
независим от самия крадец на животното начин. В случая производните
показания на свидетелите полицейски служители П., М. и Д., спомагат за
проверка на първичните такива и по-важното в случая е, че деятелността на
подс.Д. И. не се основава само на един доказателствен източник. Наред с това,
всички останали гласни доказателства за фактите, които установяват, се
явяват косвени, свързани с отхвърляне твърденията на И., и по своето
съдържание се ценят като такива, именно в подкрепа на държавното
обвинение. Защото в случая опровергават по несъмнен начин версията на
подс.И.. От вниманието на проверявания съд не е останала без коментар
констатираната несъстоятелност в обясненията на подс.И., които в случая
аргументирано са преценени единствено като стремеж към оневиняване и то
в двояка насока – за опровергаване покупката на животното и едновременно
с това липсата на знание, че е открадната от продавача Н.Г.. Противно на
това, депозираните от подс.Д.И. обяснения сочат на извода, че той е бил
наясно, че процесното животно е собствено на свид.Р., тъй като е активирал
коментираната по-горе инициатива да сведе до знанието на пострадалия, че
точно неговата кобила е била видяна невредима и на свобода, след като е
изчезнала. От показанията на свид.Р. е видно, че подс.И. му е съобщил за
изчезналия кон, без първият да му е казал, че си търси животното /л.163
гръб, съд.пр.КРС/. И не на последно място, в хода на процеса му предлага
помощ чрез заплащане на „изгубената“ кобила.
Несъстоятелни са възраженията в жалбата на защитника на подс.И., че
присъдата се крепи единствено на свидетелски показания, които се изменят в
хода на наказателното производство. Посочи се по-горе, че показанията на
свидетелите Г.И, както и на тримата полицейски служители са неизменни по
съдържание и непротиворечиви. Неоснователно е и възражението, че
показанията на Я.Г. и И.Г. са защитни. В нито един момент държавното
обвинение не е имало твърдение, че свидетелите Г.И са участвали в кражбата
на процесната кобилата, нито пък в последващата й продажба за месо, за да
се укриват от наказателна отговорност. По-горе настоящият съд даде отговор
и на твърдението на защитата дали подс.Г. е давал обяснения при т.нар.оговор
10
и прие, че такъв не е налице. Освен това, в съдебната практика има множество
решения / Р 829-1973 г. по н. д. 809/73 г. I н. о.; Р 522/26.12.1989 г. по н. Д. №
593/89 на II н. о.; Р 52/4.04.1997 г. по н. д.№ 54/1997 г. на ВС и др./, които са
утвърдили принципа, че обясненията на подсъдимия, с които той уличава в
престъпление други подсъдими по делото, могат да служат като
доказателствено средство и да се поставят в основата на присъдата, само след
щателна проверка и подкрепянето им от другите доказателствени материали.
Именно такъв е бил подходът на районния съд по настоящето дело.
Съдебната практика неотклонно е приела, че осъдителната присъда
може да се основава и единствено на косвени доказателства, стига този извод
да е единствено възможният. В този смисъл Решение № 194 от 12.10.2012 г.
на ВКС по к. д. № 72/2012 г., I н. о. (делото "Белнейски") – „Когато по-
голямата част от доказателствата са косвени, а източниците за преките
доказателствени факти са производни, това не прави невъзможен процесът на
доказване по принцип, нито е недопустим от гледна точка на
доказателственото ни наказателно право. Той обаче изисква проверка на
съдържанието на всеки наличен доказателствен източник чрез всички
допустими от закона средства, вкл. и чрез установяване на не толкова
значими на пръв поглед и пряко относими факти, както и изключително
внимателен и задълбочен доказателствен анализ, за да бъде изведен наистина
единствено възможният извод относно главния факт на процеса“.
В решението си по делото Донохое срещу Ирландия от 2013г. ЕСПЧ е
приел принципно, че може да се ползват показания на полицейския служител,
като е изхождал от възможността от проверка на неговите твърдения – т.е.
при наличието на компенсиращи фактори, и на второ място тези показания да
не са били единственото и решаващото доказателствено средство. Утвърдена
е и практиката на ВКС, че производните доказателства могат да насочат съда
и разследващите органи към първоизточника и така да осъществят връзката с
него, от когото се добиват първичните доказателства /например Р 207-14-II
НО, P 182-14-II/. Подобно, в настоящия случай, освен че са налице преки
доказателства в авторството на деянието, които не представляват оговор, те
са подкрепени от посочените по-горе кредитирани свидетелски показания,
вкл. сред тях и производни и косвени, но хармонични такива, писмени
доказателствени средства и експертни заключения, при което цялостната
11
доказателствената обезпеченост на двете обвинения – кражба и вещно
укривателство, е категорично установена в лицето на двамата подсъдими по
делото. И това е така, защото друг извод в случая е невъзможно да се
направи. Като е приел същото, първостепенният съд правилно е приложил
материалния закон.
Изводите му за авторството на деянията и необхоД.стта от ангажиране
на наказателната отговорност на двамата подсъдими са законосъобразни.
Правилно са отмерени параметрите на наказанието лишаване от свобода по
отношение на подс.Д. И. И., което е ориентирано към минималния размер /1
година/ и е приложен институтът на условното отлагане изпълнението на
наказанието по чл.66 от НК с минимален изпитателен срок от три години.
Съображенията на проверявания съд се споделят изцяло и не е нужно
преповтарянето им.
Окръжен съд - Пловдив намира обаче, че са налице основания за
корекция на наложеното на подсъдимия Н. Г. наказание касателно
извършеното от него престъпление по чл.196 ал.1 т.1 вр.чл.194 ал.1 вр.чл.29
ал.1 б.А от НК. Резонно е оплакването в жалбата за несправедливост на
приложената спрямо този деец санкция. Извършеното от подс.Г. се наказва с
лишаване от свобода от 2 до 10 години. Първият съд е определил и наложил
наказанието при условията на чл.54 от НК в минималния размер от две
години лишаване от свобода. Споделят се съображенията на контролирания
съд относно наличието на отегчаващи и на смекчаващи обстоятелства в
конкретния случай, но не е отчетено наличието на едно значително и
съществено смекчаващо отговорността обстоятелство, реално способствало за
изясняване на обективната истина по делото. В този смисъл изводът на РС
Карлово, че не са налице основания за приложението на чл.55 от НК, е
незаконосъобразен. Не може да се пренебрегне фактът, че със своето
процесуално поведение подс.Г. е допринесъл изключително за изясняване на
делото и за доказване както на собствената му, така и на престъпната
деятелност на другия подсъдим. Дадените обяснения от страна на Г. пред съда
се приемат за достоверни и добросъвестни, депозирани независимо от
обстоятелството, че съдебното му минало грози ангажирането на сериозна
наказателна отговорност. Същевременно депозираните такива в началния
етап на разследването в противната насока, настоящият съд прие, че са били
единствено под давление на другия подсъдим, защото и още с извикването му
за първи път в полицията е съобщил вещния укривател, независимо от вече
известната им информация от свидетелите Г.И. По тези съображения,
настоящият съд намира, че за коментираното престъпление, осъществено от
подс.Г. адекватното на така обсъдените обстоятелства се явява наказанието
под минималния размер от две години лишаване от свобода, определено по
12
правилата на чл.55 ал.1 т.1 от НК, и се явява справедливо в размер на ЕДНА
ГОДИНА И ТРИ МЕСЕЦА. В конкретния случай минималното наказание,
определено по правилата на чл.54 от НК се явява несъразмерно тежко на
обстоятелствата, обуславящи отговорността на дееца. Довод в същата насока
е и обстоятелството, че от датата на извършване на престъплението до сега са
изминали 4 години, от който момент тепърва ще следва да търпи ефективното
наказание подс.Г.. Видно от приложената по делото справка съД.ст
последният постановен против подс.Н. Г. съдебен акт е за групиране на
предходните му наказания и датира от пролетта на 2016г. /л.22-26 ДП/. От
друга страна наказание в размер по-ниско от една година и три месеца ще се
яви несправедливо от гл.т., че именно деянието на Г. е предхождащо това на
съпроцесника му и е предопределило извършването на вещното
укривателство, за което подс.И. е получил наказание от една година лишаване
от свобода.
В този ред на мисли жалбата на подс.Г. е основателна и е необхоД.
изменение на атакувания съдебен акт.
В останалата част постановената присъда следва да се потвърди.
Според мнозинството на настоящия съдебен състав липсва основание за
отмяна на съдебния акт на процесуално основание.
Подлежащите на установяване факти са били обсъдени и анализирани в
приложените към присъдата мотиви, като е отделено нужното внимание на
всички противоречиви доказателствени източници, за които е даден отговор в
коя част се кредитират кои доказателствени факти се извеждат. Обсъдени са
възраженията на страните с оглед многобройността и разнопосочността на
подлежащите на установяване обстоятелства по чл.102 от НПК, релевантни за
изясняване на обективната истина по делото. В проверявания съдебен акт
първият решаващ съд не е бил многословен, но не е пропуснал да отдели
нужното за обсъждане на всеки един доказателствен източник по делото и не
е допуснал нарушение на чл.13 и чл.14 от НПК. Мнозинството на настоящия
състав споделя и доказателствения анализ на първия съд, който е обективирал
по ясен и несъмнен начин въз основа на какви доказателства е изградил
вътрешното си убеждение. Контролираният съд не може да бъде упрекнат и в
нарушение на чл.107 от НПК. Волята му е ясна и проследима, като е изложил
аргументи кои доказателства кредитира, в коя част и защо, вкл.от гл.т.на
разобличаващите и изключващите/смекчаващите отговорността
доказателствени източници. Така пресъздадената в мотивите към присъдата
аргументация на районния съд не препятства настоящият съд да проведе
адекватен въззивен контрол като втора инстанция по същество. Не е налице
порок в мотивите, приравняващ го на липса на такива. Не е допуснато
процесуалното нарушение по чл.348 ал.3 т.2 от НПК.
Мнозинството на настоящия състав на ОС Пловдив счита, че РС
Карлово не е допуснал процесуален порок и по чл. 348 ал.3 т.1 от НПК. Не е
извършено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване
13
правото на защита на страна в процеса, и по конкретно – на подс.Д. И. И.,
което да не е било отстранено.
Несъмнено двамата подсъдими имат противоречиви интереси. В хода на
досъдебното производство обаче подс.И. е останал в пасивна позиция, като не
е изразил становище нито по вината, нито е давал обяснения, касаещи
фактическата страна на стореното. И в тази предварителна фаза на процеса и в
съдебната, още с насрочване на делото за разглеждане в разпоредително
заседание, подс.И. е бил уведомен за правата му, вкл. и тези за ангажиране на
адвокатска защита, като е получил разпореждане на съда в тази насока с
текстово изписване на разпоредбата на чл.94 от НПК. Правата му са
разяснени и на фазата на досъдебното производство при привличането му
като обвиняем. И тогава подс.И. изрично е отказал да ползва професионална
адвокатска защита. На разпоредителното заседание, независимо, че към онзи
момент също все още не е била ясна позицията му по делото, след като е бил
уведомен от съда за правата му, подс.И. изрично е заявил, че не желае да бъде
представляван от адвокат, независимо, че другият подсъдим има защитник
/вж.съдебен протокол от проведеното РЗ/. Защитата по чл.94 ал.1 т.5 от НПК
е условно задължителна и визираната норма не налага задължение за
съответния орган да назначи на подсъдимия защитник, на когото ще следва да
заплати възнаграждение при евентуален осъдителен съдебен акт. Съгласно
ал.2 на чл.94 от НПК в случаите на ал. 1, т. 4 и 5 участието на защитник не е
задължително, ако обвиняемият заяви, че не желае да има защитник, в
каквато хипотеза се субсумира и настоящият случай. Подс.Д. И. се е отказал
сам от права, за които е бил надлежно уведомен и то в момент преди
упражняването им – т.е. преди предприемане на позиция в хода на съдебното
дирене по оспорване обясненията на подс.Г., и в период от време преди
депозиране на уличаващи такива от самия Г., от които момент единствено би
могло да се направи извод, че интересите им са действително противоречиви.
Не може да бъде упрекнат районният съд в липса на активност относно
охрана правата на единия подсъдим за сметка на другия. В хода на съдебното
следствие за всяко извършвано процесуално действие становището на
подсъдимия е било вземано предвид от съда, който му е разяснявал права и
последици, при всяко инициирано четене на гласни доказателствени способи,
събирани на досъдебното производство, разпоредбата на чл.281 ал.7 от НПК е
била разяснявана на подс.И.. Първият съд е уважавал в пълнота исканията на
защитаващият се сам подсъдим, които е проверил при условията на устност и
непосредственост и е анализирал в мотивите към постановената присъда. На
свой ред в съдебното производство пред въззивния съд подс.И. вече се
представлява от договорен защитник адвокат. Първият съд не е бил длъжен
да констатира порок, свързан с правото на защита на подсъдимия по чл.94
ал.2 вр.ал.1 т.5 от НПК, едва след депозиране на обяснения и от двамата
подсъдими, при все, че тези правата са разяснени при стартирането на
процеса. Такъв порок би бил и неотстраним от първоинстанционния съд,
доколкото пред него се е развило в пълнота съдебно дирене като централна
14
фаза на процеса и е безпредметно връщане на делото в предходна фаза.
Противното означава, че ако единият подсъдим, макар и запознат с правата
му и изразил недвусмислено становище, че не желае адвокат, независимо, че
другият подсъдими разполага с такъв, при депозиране от негова или от
насрещната страна на противоречиви обяснения едва преди пренията по
същество, съдът да заличи провеждано с години съдебно следствие и да го
стартира отново, обезличавайки всички извършени до момента процесуално-
следствени действия. Абсурдно би било съдът при спазени процесуални
гаранции на страните да бъде обвързан от тяхното конкретно предприето
поведение като линия на защита, при все, че тя е динамична и може да се
променя във всеки един момент. Прочее възражения в изложения смисъл
никога не са били навеждани, включително такива не се съдържат и във
въззивната жалба на подсъдимия И. и защитника му. Такива не се направиха
от страните и в хода на въззивното производство. В случая несъмнено се
налага извод за гарантиране упражняването правата на подс.И. в централната
фаза на процеса от страна на първоинстанционния съд в пълен обем, така
както е гарантирано в НПК. В нито един момент правото му на защита не е
било ограничено. Присъствието на защитник при определени процесуални
действия не е задължително, когато обвиняемият се откаже от това свое право
/ Р 286-2011-II НО/. Този отказ обаче трябва да е недвусмислен и да не буди
никакво съмнение, че действително е налице такъв /Р 318-2009-I НО/. При
проведеното разпоредително заседание подс.И. изрично е заявил, че не желае
защитник, независимо, че подс.Г. разполага с такъв. Същевременно към онзи
момент не е могло да се направи извод за наличие на техни противоречиви
интереси, но въпреки това от направеното изявление на подс.И. в съдебното
заседание е видно, че това му право е било разяснено и той е обективирал
волята си да не ползва адвокатска защита. Прегледът на съдебната практика е
в същия смисъл:
Участието на адвокат в процеса в крайна сметка зависи от волята на
подсъдимия / Р 49-2009-III НО, Р 365-2011- II НО/. Общото разясняване на
обвиняемото/подсъД.то лице за правото му да ползва защитник „от какъвто
той се е отказал, следва да бъде счетено и за отказ от защитник по силата на
чл.94 ал.2 от НПК / Р 18-2012-II НО/. При наличие на изрично изявление на
обвиняемия/подсъдимия, че не желае да има защитник, назначаването на
служебен в тези хипотези е недопустимо / Р 20-1991- ВК/. В случаите, когато
интересите на подсъдимите са противоречиви, но явилият се без защитник
заяви, че не желае да бъде защитаван от защитник, назначаване на служебен
такъв не е задължително /Р 434-1982 I НО, Р 480-1986-ВК/. Обвиняемите
нямат противоречиви интереси, когато единият се ползва от правото да не
дава обяснения, а другият от правото да дава обяснения /Р 543-2010- III НО/.
Мнозинството на настоящия съд намира за нужно да отбележи и
следното обстоятелство, което не влияе на процесуалната законосъобразност
на обжалваната присъда, но за пълнота следва да бъде обсъдено:
15
ВКС многократно е изразявал становището си, че съдът, който се
произнася по вината и отговорността на подсъдимия, е оправомощен да
приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление, когато
липсва съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, без
да се налага изричното му изменение от прокурора по реда на чл. 287 НПК
/напр. Р 3-2001-II НО, Р 463-81-II/.
В конкретния случай, не е било необхоД. да бъде изменяно обвинението
по чл.287 ал.1 от НПК, доколкото причината, за което това е било сторено –
ориентировъчна възраст на отнетата и след това вещно укрита кобила, не
изменя съществено обстоятелствената част на обвинението. Това е било
въпрос, подлежащ на обсъждане по съществото на делото и не е от
категорията на тези, рефлектиращи върху правото на защита на подсъдимите
лица срещу посочените в обвинителния акт факти, които имат значение за
определяне на фактическия състав на престъплението /Р 199-77-II, Р 723-92-
II/. Кръгът от обстоятелствата от фактическата страна на обвинението се
определя във всеки конкретен случай в зависимост от това дали съдържат
признаци от значение 1) за правната квалификация на обвинението и/или 2)
само за степента на наказателната отговорност. Единствено при промяна в
тези определящи параметри наказателната отговорност би могло да се
обсъжда необхоД.стта от изменение на обвинението при обсъжданата
хипотеза.
В случая измененото обвинение касае възрастта на кобилата, посочена
като 6-годишна преди изменението, а по новото обвинение тя е на възраст
между 4 и 6 години, без промяна в стойността й като вещ, при идентични
останали индивидуализиращи белези - цвят, пол, вид и порода на животното.
Липсват нови съществени обстоятелства, за които предадените на съд лица да
са изненадани и за които да следва да се защитават с нови усилия, като
подсъдимите са отказали и подготовка по „новото“ обвинение, видно от
съдебния протокол от последното проведено пред РС съдебно заседание.
Двамата са заявили и, че поддържат обясненията си, дадени по-рано и няма
да дават нови /т.е. различни/. Ако бяха решили да дават нови обяснения по
мнимото ново обвинение, формално не биха могли да се четат обясненията
им, дадени преди това на досъдебното производство или пред друг състав на
съда с оглед разпоредбата на чл.287 ал.4 вр.чл.279 от НПК. Но както се
посочи по рано, в настоящия казус не е налице процесуална ситуация по
съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението.
Воден от горното и на основание чл. 334, т.3 и т.6 вр. чл.337 ал.1 т.1 и
чл.338 от НПК, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Присъда № 260010 от 13.10.2022г., постановена по НОХД №
16
697 по описа за 2020 година на Районен съд гр.Карлово, като НАМАЛЯВА
наложеното на подсъдимия Н. Г. Г. наказание на ЕДНА ГОДИНА И ТРИ
МЕСЕЦА ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17