Решение по дело №387/2019 на Окръжен съд - Шумен

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

№9/10.01.2020г.

гр. Шумен

Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на дванадесети декември, през две  хиляди  и  деветнадесета  година, в състав:

 

                                                                           Председател:  А.Карагьозян                                                                                              

                                                                                    Членове: 1.З.Иванова                                                                                                   

                                                                                                     2.С.Стефанова 

при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия Зара Иванова в.гр.д. №387  по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №796/06.08.2019г., постановено по гр.д.№2275/2018г., Районен съд – Шумен е отхвърлил предявените по реда на чл.422,ал.1 от ГПК  от  „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,  ЕИК , искове за признаване за установено, че Д.Г.Е.,  ЕГН  **********, му дължи следните суми : 500 лева  – непогасена главница по Договор за паричен заем № *56/09.09.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията, по който са прехвърлени с Извлечение от 01.04.2015 г., Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г.,  59,92 лева -  договорна лихва върху главницата, за периода от 08.10.2014 г. (падеж на първа неплатена вноска) до 07.03.2015 г. (падеж на последна погасителна вноска), сумата 353,40 лева - неустойка за неизпълнение на договорно задължение, 45 лева – договорни разходи по принудително събиране на просрочено вземане, 203,37 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 09.10.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 01.03.2018 г., за които суми по ч.гр.д.№ 611/2018 г., по описа на РС Шумен, в полза на ищеца е издадена Заповед № 274/02.03.2018 г. по чл. 410 ГПК. Ищецът е осъден да заплати в полза на на Държавата, към бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Шумен, сумата 150 лева, разноски в производството за невнесена държавна такса, на основание чл. 77 ГПК.

Недоволен от така постановеното решение останал ищецът, който е подал въззивна жалба, в която изтъква доводи  за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Моли съда да го отмени и постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира присъждане на деловодни разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и процесуално допустима.

В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна, чрез назначения и особен представител представя писмен отговор, в който твърди, че обжалваното решение е правилно и моли да бъде потвърдено.

Съдът констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.

Шуменският окръжен съд, след като се запозна с  доводите изложени в жалбата, становищата на страните, както и събраните доказателства прецени поотделно и в съвкупност, приема въззивната жалба за частично основателна, по следните съображения :

Производството пред първоинстанционния съд по гр.д.№2275/2018г. по описа на  Районен съд – Шумен е образувано въз основа на подадена от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу Д.Г.Е., искова молба с правно основание чл.422,ал.1 от ГПК.  Ищецът е твърдял, че на 09.09.2014 г. между „Изи Асет Мениджмънт” АД, като заемодател  и Д.Г.Е., като заемател, бил сключен Договор за паричен заем с № *56/9.09.2014 г., съгласно който заемодателят се задължил да предостави на заемателя парична сума в размер на 500,00 лева, представляваща чиста стойност на кредита. Била договорена лихва в размер на 55,92 лева, като по този начин общия договорен размер на плащанията възлизал на 559,92 лева, а заемателят се задължил да върне същия на 6 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 93,32 лева. С Договора за заем, кредитополучателят  се задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя алтернативно два вида обезпечения. Предвид обстоятелството, че ответникът не бил представил нито едно от договорените обезпечения заемодателят начислил неустойка за неизпълнение, в размер на 353,40 лева, която страните се споразумели да бъде разсрочена на 6 равни вноски, всяка в размер на 58,90 лева, платими на съответните падежни дати на погасителните вноски по Договора за заем.  Ищецът твърди, че ответникът не е извършил нито едно плащане по заема . Съгласно Договора за заем, за периода от 9.10.2014 г. (ден след падежа на първата погасителна вноска 08.10.2014 г.), до датата на подаване на заявлението в съда, на ответникът била начислена лихва за забава в размер на действащата законна лихва, в общ размер 203,37 лева - съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва. Срокът на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска - 7.03.2015 г. и не бил обявяван за предсрочно изискуем.  Съобразно предвидената в договора клауза , заемодателят прехвърлил вземането по кредита на ищеца  съобразно Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. Ищецът в качеството на цесионер  и  предвид предоставеното му от ищеца правомощие  изпратил на ответника  Уведомително писмо Изх. № УПЦ-П-ИАМ/*56/08.04.2015 г. Ответникът не бил намерен на адреса и писмото било върна в цялост. На 18.07.2018 г. ищецът изпратил повторно Уведомително писмо с Изх. № УПЦ-С- ИАМ/*56/17.07.2018 г. чрез куриер на същия адрес на длъжника, като от Обратна разписка към товарителница № 67914883 се установявало, че писмото е получено лично от длъжника на 19.07.2018 г. След придобиване на вземането цесионерът подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, по което е образувано  ч.гр.д.№ 611/2018 г., по описа на РС Шумен. Съдът е издал Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Длъжникът не е намерен на установените в адреси и Заповедта за изпълнение му е била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като същият не се е явил в съда да получи книжата по делото, поради което за ищеца е възникнал правен интерес от предявяване на настоящите искове, за да не бъде обезсилена издадената заповед. Съобразно горното е заявил да бъде признато за установено, че ответникът му дължи следните суми : 500 лева  – непогасена главница по Договор за паричен заем № *56/09.09.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията, по който са прехвърлени с Извлечение от 01.04.2015 г., Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. ,  59,92 лева -  договорна лихва върху главницата, за периода от 08.10.2014 г. (падеж на първа неплатена вноска) до 07.03.2015 г. (падеж на последна погасителна вноска) , сумата 353,40 лева - неустойка за неизпълнение на договорно задължение ,  45 лева – договорни разходи по принудително събиране на просрочено вземане, 203,37 лева - обезщетение за забава в размер на законната лихва, за периода от 09.10.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 01.03.2018 г.,  за които има издадена Заповед № 274/02.03.2018 г. по чл. 410 ГПК,  по ч.гр.д.№ 611/2018 г., по описа на РС Шумен.

В отговора по чл.131 от ГПК и в хода на делото, ответникът, чрез назначения особен представител поддържал  становището, че искът е неоснователен . Намира клаузата за неустойка в чл. 4, ал. 2 от Договора за заем за неравноправна и нищожна на основание чл. 143 ЗЗП, както и прави възражение за недействителност на Договора по чл. 22 ЗПК, обосновано с твърдението, че не са изпълнени законовото изискване, както на чл. 10, ал. 1, така и на чл. 11, ал. 1, точки 10,11 ЗПК. В тази връзка намира, че следва да се върне само чистата стойност, без да се дължи лихва и други разходи по заема.

В първоинстанционното производство съдът е приел, че  по делото е доказано, че праводателя на ищеца „Изи Асет Мениджмънт” АД  и ответника са сключили  Договор за паричен заем № *56/09.09.2014 г.  с конкретно посочено параметри . Изложени са мотиви за валидността на извършената цесия  по силата на която ищецът е придобил от „Изи Асет Мениджмънт” АД   процесното вземане, както и извършеното уведомяване на длъжника за същата . По отношение на горните обстоятелства в настоящото производство не  са заявени оплаквания, ето защо не са предмет на въззивната проверка .

Във възивната жалба са развити оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд относно констатираната недействителност на процесния договор за кредит. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че договора за кредит е недействителен. Заявява, че в настоящият случай разпоредбата на чл.11,ал.1, т.1 от ЗПК не е приложима, т.к доворът за кредит е уговорен с фиксиран лихвен процент. Счита, че по делото не са събрани надлежни доказателства, че е нарушена разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК и по-конкретно нарушение на изискването шрифтът на договора да не е по-малък от 12. На последно място посочва, че дори и да се приеме, че договорът е недействителен, ответникът, на основание чл.23 от ЗПК дължи връщане на чистата стойност на кредита.

 Действително в мотивите на  обжалвания съдебен акт е прието, че при сключване на договора за кредит не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК и  чл.10,ал.1 от ЗПК, поради което на основание чл.22 от ЗПК същият се явява недействителен.

Относно нарушението на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, районният съд е приел , че процесният договор съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не е посочена последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съгласно договора, за длъжника възниква задължението да плати предоставената главница и надбавка, а при определени условия - неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и различни други лихви и такси. При това положение, за да е изпълнено изискването на закона, ШРС счита, че  в договора следва да бъде посочено по ясен и разбираем за потребителя начин разпределението на погасителната вноска между различните дължими суми, както и последователността, в която същите ще се погасяват, което в случая не е сторено.  В обжалваното решение е посочено, че самата информация е най - обща, не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от главницата и лихвата. договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Въззивният съд намира за неправилни горните изводи,  счита, че изложеното във въззивната жалба относно неприложимостта на изискването за заложено в чл. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК , а именно посочване в договора на последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването е основателно. В настоящия случай кредитът се погасява при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, т. е. няма промени в лихвения процент за срока на отпускане на кредита, поради което и не се изисква предоставяне на информация за последователността на разпределяне на вноските между различните неизплатени суми и това условие на ЗПК е неприложимо. Законът не вменява задължение за посочване на размера на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащане на всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план. В същия смисъл е и практиката на  СЕС, напр.  Решение от 09.11.2016 г. по дело № С-42/15, което прилага, и с което се тълкува Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредит, разпоредбите на която са въведени със ЗПК. В решението се казва, че "в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски", както и че "в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница". В решението е посочено още, че "когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. " Поради изложеното въззивният съд намира, че процесният договор не противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК .

Независимо от горното, настоящият съдебен състав приема, че договора е недействителен, т.к. е нарушена разпоредбата на чл.10,ал.1 от ЗПК, което обстоятелство е достатъчно  да обуслови извод за приложението на разпоредбата на чл.22 от ЗПК .

Съобразно изготвената и приета  пред ШРС съдебно-техническа експертиза шрифтът на който е изготвен договора е „Times New Roman”, с размер 11 (единадесет), което е в противоречие с изискването на чл.10,ал.1 от ЗПК , размерът на шрифта да не е по малък от 12 . Жалбоподателят възразява , че експертизата не е изготвена компетентно и не може да послужи за формиране на изводите на съда относно размера на шрифта. Твърди , че при изследване на шрифта, ВЛ не е работило с оригиналния екземпляр на документа, което довело до неправилно заключение. Не са налице основания въззивният съд да възприеме за основателни горните твърдения, при изслушване на СТЕ не е изложено обосновано оспорване, не е направено искане за изготвяне на повторна или тройна експертиза, а при изслушването му в съдебно заседание ВЛ изрично е посочило, че е извършил изследване върху оригиналния екземпляр находящ се на стр.68 и сл. по делото. С оглед посоченото съдът намира, че заключението по СТЕ е годно доказателство и е достатъчно да наложи убедителен извод за недействителност на договора за кредит поради неспазване на разпоредбата на чл.10,ал.1 от ЗПК.

След като е достигнал до правилния извод , че договорът за кредит е недействителен, първоинстанционният съд  е посочил, че съобразно чл.23 от  ЗПК последиците на тази недействителност са, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи или  приел е, че ответникът дължи връщане на  сумата от 500 лева – главница. Изложени са аргументи, които въззивният съд споделя,  че са налице доказателства, че сумата е предадена реално, както и че задължението за връщане не е погасено. Независимо от посоченото ШРС е приел, че в производството  по чл.422,ал.1 от ГПК, главницата не може да се приеме за дължима, т.к. ще се достигне до подмяна на основанието на вземането. Предвид обстоятелството, че претенциите заявени както в заповедното, така и в производството по чл.422,ал.1 от ГПК произтичат от договор, а връщането на сумата се дължи на основание  чл. 23 ЗПК, която  е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на неоснователното обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това, което е получил.

Жалбоподателят  твърди, че този подход  е неправилен, счита, че няма пречка, напротив съществува задължение за съда когато установи недействителност на договора да приложи императивната норма на чл.23 от ЗПК и да присъди чистата стойност на кредита. Изложеното възражение се явява основателно, според въззивният съд  се касае за особен вид недействителност на договора за потребителски кредит, при установяването на която, съобразно специалната законова разпоредба на чл. 23 от ЗПК, заемополучателят връща чистата стойност на кредита, предоставен му по процесния договор за заем/кредит.  Прилагайки законоустановените последици по чл.23 от ЗПК, съдът няма да се произнесе по отделен иск, различен  от първоначално предявения, а единствено ще приложи едно специално правило, което регламентира резултата от недействителността произтичаща от нарушението на конкретни посочени правни норми .

В обобщение, съдът намира , че по делото е доказано вземане на ищеца за сума от 500 лева – главница , представляваща чистата стойност на кредита по смисъла на чл.23 от ЗПК, ето защо обжалваното решение в тази част следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца посочената сума, ведно със законната лихва върху нея , считано от датата на подаване на Заявлението по чл.410 от ГПК.

В обжалваното решение е прието, че дължимата държавна такса по предявените искове е в общ размер на 250 лева. ШРС е констатирал, че в заповедното производство е заплатена държавна такса от 25 лева , а по исковото 75 лева, в резултат на което е счел, че ищецът е останал задължен за сумата от 150 лева – невнесена държавна такса, поради което на основание чл.77 от ГПК го е осъдил да я заплати в полза на Бюджета на СВ по сметка на ШРС. С оглед изхода пред настоящата инстанция, държавната такса по уважения иск или сума от 50 лева  е дължима от ответника . Доколкото тази такса не е заплатена , но е присъдена в тежест на ищеца , следва решението в тази част да бъде отменено за сумата над 100 лева.

В останалата обжалвана част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

По аналогия с чл.78,ал.1 от ГПК и с оглед изхода от спора пред въззивната инстанция въззиваемата страна следва да заплати на жалбоподателя деловодни разноски съразмерно на уважената част от иска в общ размер от 508,27лева, разпределени както следва : 32,28 лева в заповедното производство по ч.гр.д.№ 611/2018 г., по описа на РС Шумен , 432,99 лева – в производството пред първоинстанционния съд и 338,43 лева – във възивното производство.

Водим от горното, и на основание чл.271 от ГПК, Шуменският окръжен съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение №796/06.08.2019г., постановено по гр.д.№2275/2018г.  по описа на ШРС, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,  ЕИК , седалище и адрес на управление: гр. С..., иск по чл.422,ал.1 от ГПК , за признаване за установено, че ответникът Д.Г.Е., с ЕГН: **********,*** му дължи сума от 500 лева  – непогасена главница по Договор за паричен заем № *56/09.09.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията, по който са прехвърлени с Извлечение от 01.04.2015 г., Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г.  , за която сума е издадена Заповед № 274/02.03.2018 г. по чл. 410 ГПК по  ч.гр.д.№ 611/2018 г., по описа на РС Шумен  и в ЧАСТТА , в която  „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, е осъдена  да заплати в полза на  Държавата, към бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Шумен  разноски – невнесена държавна такса  , за размера над  100 лева , като вместо това в тази  част ПОСТАНОВЯВА:

            ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че  Д.Г.Е., с ЕГН: ********** дължИ на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК  сумата 500 (петстотин) лева   – непогасена главница (чиста стойност) по Договор за паричен заем № *56/09.09.2014 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията, по който са прехвърлени с Извлечение от 01.04.2015 г., Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, от датата на заявлението – 01.03.2018г. до окончателното и изплащане, за която сума е издадена Заповед № 274/02.03.2018 г. по чл. 410 ГПК по  ч.гр.д.№ 611/2018 г. по описа на РС Шумен  .

            ПОТВЪРЖДАВА Решение №796/06.08.2019г., постановено по гр.д.№2275/2018г.  по описа на ШРС   в останалата част.

ОСЪЖДА Д.Г.Е., с ЕГН: ********** да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК ,  направени по делото разноски съразмерно на уважената част от иска , в общ размер на 508,27 (петстотин и осем лева и двадесет и седем ст.)., разпределени както следва : 32,28 лева в заповедното производство по ч.гр.д.№ 611/2018 г., по описа на РС Шумен , 432,99 лева – в производството пред първоинстанционния съд и 338,43 лева – във възивното производство.

 

На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението е окончателно.

 

 

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                           ЧЛЕНОВЕ: 1.

                                                                                                                           2.