Р Е Ш Е Н И Е
Номер 133 / 25.04.2019 г. Град Стара
Загора
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД І
граждански състав
На двадесет и седми март Година 2019
в публичното заседание, в следния
състав:
Председател: ДАНИЕЛА
ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
Членове:
1. НИКОЛАЙ УРУКОВ
2. А. АТАНАСОВ
Секретар ПЕНКА ВАСИЛЕВА
Прокурор ……………………..
като разгледа докладваното от съдията - докладчик УРУКОВ
въззивно гражданско дело № 1072 по описа за 2019 година.
Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.
Производството е
образувано по въззивната жалба на Р.Н.Т., подадена чрез адв. А.С., против
решение № 1122 от 02.11.2018г., постановено по гр.дело № 626/2018 г. на
Старозагорския районен съд.
Въззивникът
е останал недоволен от решението на първоинстанционния съд в частта му, с която
е осъден да заплати на ищцата сумата от 8000 лв. главница от неплатено
обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за продължено от 26.04.2016 г. до 28.08.2017
г. въпреки противопоставянето й, ползване на наети помещения и неплатени за
същия период разходи по поддръжка на имотите в размер на 169,07 лв. главница,
както и разноски по делото. Счита, че решението е неправилно поради нарушение
на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила,
както и необосновано. Намира, че съдът не е разгледал направените възражения и
наведени доводи на защитата му свързани с това, дали имотите са се ползвали от
него, в какъв обем, и дали тя е имала достъп до тях и дали е била лишена от
ползването им изобщо, предвид което е допуснал съществено процесуално
нарушение. Освен това не били обсъдени релевантни за делото факти и обстоятелства, което е обусловило
неправилността на решението. Недоказан е останал и размерът на иска за
обезщетение. Излага подробни съображения.
Моли
съдът да отмени решението в обжалваната част, като вместо него постанови ново,
с което да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани., както
и да му присъди направените по делото разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от другата страна А.С.С..
След извършената служебна проверка по
реда на чл.267, ал.1 ГПК във връзка с чл.260 и чл.261 ГПК съдът намира
въззивната жалба за допустима и редовна, поради което
Въззивникът Р.Н.Т., редовно и
своевременно призован, не се явява лично по делото пред въззивния съд, вместо
него се явява пълномощника му адв. С., който взема становище по жалбата, че
същата се явява основателна и моли да се отмени обжалваното Решение на РС-Стара
Загора в обжалваните му части.
Въззиваемият А.С.С., редовно и
своевременно призован, явява се лично,
пред въззивния съд, заедно с адв. Ц., като същите молят съда да се остави без
уважение въззивна жалба на въззивника и да се потвърди Решението на
първоинстанционния съд.
Съдът като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл. чл.79 от ЗЗД във връзка с чл.233,
ал.1,
от ЗЗД и чл.236, ал.2 от ЗЗД предмет предявяване
на вземания за обезщетение от неплатени
вноски за наем и свързаните с тях консумативни разходи по наетия имот.
При
разглеждане на делото, въззивният съд намира, че в първоинстанционното производство
правилно е установена следната фактическа обстановка:
С влязлото в законна
сила в тази му част на датата 22.06.2017 г, решение под № 233/13.03.2017 г. по
приложеното гр.д. № 2029/2016 г. на СтРС, въззивникът е осъден да освободи и
предаде на ищцата държането на процесните
наети апартамент…в Стара Загора, на ул. …№ …, с прилежащото му мазе, и гараж в
Стара Загора, на ул. …№ …. За да постанови този резултат съдът е приел в това
решение, че предявеният от ищцата иск по
чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да й върне тези наети
имоти, е основателен, тъй като валидно съществувалото между страните
наемно правоотношение, възникнало въз
основа на сключения между тях на 12.04.2010 г. договор за наем, по силата на което ищцата е предоставила същите имоти на
ответника за временно и възмездно ползване
под наем, е било прекратено с изтичането на даденото му с уведомлението й от 17.03.2016 г, получено на 25.03.2016 г,
седемдневно предизвестие за прекратяването му, поради неплащане на дължимия наем (л. 160). А след като с това решение със сила на присъдено
нещо е бил разрешен съществуващият между страните до влизането му в сила спор за съществуването в периода от 12.04.2010 г.
до 01.04.2016 г. на валидно възникналото
въз основа на процесния договор за наем от 12.04.2010 г. - наемно правоотношение между тях за процесиите имоти, този
спор не може да бъде пререшаван по настоящото дело (чл. 299, ал. 1 ГПК). Ето
защо, въз основа на това задължително не само за съда съгласно чл. 297 ГПК, но
и за страните по делото, горепосочено решение, съдът намери за безспорно установено по делото, че въз основа на
сключеният от страните на 12.04.2010
г. договор за наем, между тях е съществувало до 01.04.2016 г. валидно възникнало наемно правоотношение, по
силата на което ищцата е предоставила на
ответника за временно и възмездно ползване под наем процесните имоти, като на 01.04.2016 г. е прекратила/развалила с
горепосоченото си предизвестие сключеният между страните договор за
възникване на това правоотношение, поради неплащане от ответника на дължимия наем, и предявила срещу него на
28.04.2016 г. иска си по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД по приложеното дело за осъждането му да й върне същите имоти, поради
прекратяването му.
Поради това възражението на
ответника в отговора му, че изразеното в този договор съгласие било привидно, е
преклудирано от силата на присъдено нещо на същото решение по гр.д. № 2029/2016 г. на СтРС, в което дело, видно и от
представените с отговора му протокол и
негов отговор по същото дело, той вече е и направил същото възражение (л. 29 и
31). Поради това, силата на присъдено нещо на решението по това друго дело е преклудирала това му възражение и то
не може да бъде пререшавано в настоящото производство между същите страни за
следващият период от живота на възникналото от този договор между тях
спорно наемно правоотношение за същите имоти, респективно
- последиците по чл. 233 и 236, ал. 2 ЗЗД от прекратяването му (Р 990-1957-1У г.о., Р 987-1990-1 г.о. и Р 112-2014-11 г.о. на
ВКС). Поради това съдът не обсъжда същото му възражение в настоящото
решение и представените в негова подкрепа с отговора му доказателства. Забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на спор,
разрешен с влязло в сила решение, по
същество означава преклудиране на всеки факт и основаните на него възражения, осъществен преди постановяване
на влязлото в сила решение, независимо
дали те са били релевирани от ответника в съдебното производство (Р 112-2014-11
г.о. на ВКС). Поради това и в случая посоченото възражение на ответника е преклудирано, независимо дали въззивникът го е
заявил в приложеното друго дело между
същите страни. Ето защо съдът не може и не обсъжда същото възражение .в
настоящото производство (аргумент и от чл. 439, ал. 2 ГПК).
С исковата си молба от
28.04.2016 г. по приложеното дело, с която е поискала и осъждането на ответника да й върне процесиите наети имоти на основание
чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, поради прекратяване на договора за наема им, ищцата
се е противопоставила на
продължаващото им и след това ползване от ответника по смисъла на чл. 236, ал.
2 ЗЗД. Поради това, доколкото
задължението за връщане на наетата вещ от наемателя, след прекратяване
на облигационната връзка, е предвидено в чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и подлежи на доказване от наемателя, то тежестта да
докаже по делото, че е изпълнил това си задължение и поради това не е ползвал
наетите имоти за исковия период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г, лежи по делото върху ответника (Р 73-2016-!\/ г.о.),
Според ВКС, връщането на наетата
недвижима вещ по смисъла на посочения законов текст, не се изчерпва с непосещаването й от наемателя занапред,
нито само с изнасянето на вещите му от нея. Наетият имот е върнат, когато
наемателят осигури достъп на наемодателя до него във вида му, в който е бил към момента на сключване на наемния
договор - имотът трябва да е напълно
опразнен от вещи на наемателя и той трябва да предаде ключа за него на наемодателя. Само при кумулативното наличие
на тези две предпоставки имотът се
счита за върнат от наемателя, като законът не предвижда това му задължение да отпада,
ако по някаква причина, наемодателят е имал достъп до имота чрез свой ключ (Р 73-2016-ІVг.о.).
Оплакванията
във въззивната жалба са само в частта на Решението, с която жалбоподателят е осъден да
заплати на ищцата сумата от 8000 лв. главница от неплатеното обезщетение по
чл.236, ал.2 от ЗЗД за продължено от датата 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г.
въпреки противопоставянето й, ползване на наети помещения и неплатени за същия
период разходи по поддръжка на имотите в размер на 169,07 лв. главница, както и
разноски по делото.
В случая по делото въззивникът,
чиято тук според гореизложеното се явява и доказателствената тежест, не само, че не представи и по делото няма
доказателства, от които пълно и главно, тоест несъмнено, да се установява, да е изпълнил задължението си по чл.
233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и да е върнал
доброволно до 28.08.2017 г. процесиите наети имоти на ищцата, респективно - да ги е опразнил от свои вещи и да
й е предал ключовете си за тях, но се и установява по категоричен начин от
съвкупната преценка на кредитираната част от показанията на разпитаните пред
първостепенния съд свидетели М., Л., Г. и А.,
и представеният от ищцата и неоспорен от
ответника протокол за въвода й във владение на същите имоти на 28.08.2017 г, че
въпреки противопоставянето й, въззивникът
е ползвал тези имоти през целия исков период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г., като едва на 28.08.2017 г. ищцата е
била въведена във владение на същите
по изп.дело № 3110/2017 г. на ДСИ при СтРС, образувано въз основа на издаденият й по приложеното дело на 22.06.2017
г. изпълнителен лист за опразването им от ответника (л. 99 от
последното). От протокола за въвод във владение се установява, че едва на 28.08.2017 г. въззивникът е предал на
държавния съдебен изпълнител по посоченото изп.дело, а той след това на
ищцата - ключовете за тези имоти, като на същата дата въззивникът е освободил и гаража от вещите си в него (л. 165). Без правно значение при това положение е обстоятелството, дали въззивникът
е ползвал до 28.08.2017 г. тези имоти по предназначение или само за
съхраняване в тях на свои вещи, защото и в двата случая не е изпълнил до 28.08.2017 г. задължението си по чл. 233, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД да ги върне на ищцата, като
не само ги опразни от всички свои вещи, но кумулативно й предаде и ключовете си за тях (Р 73-2016-ІV г.о.). Поради това й дължи за исковия период от 26.04.2016 г. до 28.08.2017 г., през който,
въпреки прекратяването на договора за наема им и противопоставянето й, е
продължил да ползва тези имоти, обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД (Р73-2016-ІVг.о.).
Тези оплаквания във въззивната жалба,
въззивният съд намира изцяло за неоснователни, тъй като в обжалваното решение
СтРС е обсъдил всички твърдения и възражения на ответника и преценил събраните
по делото доказателства, в резултат на което правилно и законосъобразно е
уважил предявеният иск в тази му част относно дължимото обезщетение по чл.236,
ал.2 от ЗЗД. Обсъдени са и фактите, че въззивникът не само не е заплащал
дължимия наем за периода, който е ползвал процесния имот, но и дължимите сметки
за ток и вода и правилно е прието, че това твърдение е голословно, и неподкрепено
с никакви доказателства.
.
Неоснователно
и необосновано се явява и оплакването в жалбата, че видно от протокола за въвод
във владение, ищцата също е имала поставен катинар на външната метална
врата на процесния
гараж, който катинар е отключила в деня на въвода й в него. Защото на същата
външна врата на този гараж въззивникът е имал, видно от същия протокол, още
други два катинара, които лично е премахнал едва в деня на въвода, а същият
гараж е имал и друга вътрешна заключена
врата, която също е била отключена едва при този въвод с помощта на
посочения в протокола ключар. А без отключването на същата и на двата му външни
катинара, ищцата очевидно не е имала достъп и
до този гараж, от който едва след отключването му на 28.08.2017 г. въззивникът
е изнесъл и вещите си (л. 165). Поради това, с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на
доказателствената тежест, съдът
намери за безспорно установено по делото, че за исковия период от 26.04.2016 г.
до 28.08.2017 г. въззивникът е ползвал без основание процесиите наети
апартамент с мазе и гараж, въпреки
прекратяването на 01.04.2016 г. на сключения от страните договор за наема им и противопоставянето на ищцата да продължи
да ги ползва след това. Поради това й
дължи за този период обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД (Р 73-2016-ІV го.). В
тази насока първостепенния съд е изложил подробни и обосновани мотиви, които
изцяло се споделят и от настоящия въззивен съд. В този смисъл изцяло
неоснователни се явяват оплакванията на въззивника във въззивната му жалба, че
същият изразил готовност да съдейства при предаването на имота и че доброволно
е бил готов да предаде същия. Изцяло тези твърдения се опровергават и от самия
факт, че предаването на имота не е станало доброволно, а чрез намесата на ДСИ и
чрез принудителен въвод във владение на въззиваемата.
Ищцата и въззиваема С. основава исковите си
претенции на представения с исковата молба и приет от първостепенния съд като
писмено доказателство договор за наем именно
на процесния недвижим имот, подписан между двете страни на датата 12.04.2010
г., в който е договорена и наемната цена за месец, предвид материалния интерес
по делото - в размер на 150 лева за месец. Същият договор
за наем е приложен като доказателство както по първоинстанционното дело, така и
по приложеното такова с гр. д. с № 2029/2016 год. /лист 6 и 7. от последното/.
Налага се категоричния извод, че се явяват
неоснователни и недоказани възраженията и оплакванията на въззивника Т. във
въззивната му жалба относно дължимостта на обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД
против обжалваното решение на първоинстанционният съд.
От друга страна са и оплакванията във въззивна жалба на въззивника Т., с която той на практика е направил и възраженията си за недължими от него сметки за тока и вода в процесния имот касателно иска по чл. 236, ал.2 ЗЗД за неплатени разходи, по отношение на които въззивният съд възприема следното.
Според нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако наемателят продължи ползването на наетата вещ въпреки
противопоставянето на наемодателя, освен обезщетение, трябва да изпълнява и
всички свои задължения, произтичащи от прекратения наемен договор. Такова
задължение е и това по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, според който, наемателят е
длъжен да плаща и разходите, свързани с ползването на наетата вещ, сред които
несъмнено са и тези за цената на доставената до наетия имот питейна и отведена
и пречистена канална вода. В случая от представените по делото от ищцата и
неоспорени от ответника фискални и системни бонове/фактури (л. 7-12), преценени
в съвкупност с т. 7 от ЗКСТИЕ (л. 69), се установява несъмнено, че въззивникът
не е платил следните разходи за цената на доставена питейна и отведена канална
вода, свързани с ползването на процесния апартамент, за периоди и в размери,
както следва: 13.27 лева разходи с лихва за доставената от 20.07.2016 г. до
18.08.2016 г. питейна и отведена канална вода по квитанция № **********/01.09.2016 г; 17.70 лева разходи с лихва за доставената
от18.08.2016 г. до
16.09.2016 г. питейна
и отведена канална
вода по квитанция
№**********/01.10.2016 г; 17.45 лева разходи за доставената от
16.09.2016 г. до 20.10.2016г. питейна и отведена канална вода по квитанция №
**********/01.11.2016 г.; 13.20 лева разходи за доставената от 20.10.2016 г. до
18.11.2016 г. питейна и отведена канална вода по квитанция № **********/01.12.2016
г.; 16.62 лева разходи за доставената от 18.11.2016 г. до
19.12.2016 г. питейна
и отведена канална
вода по квитанция №**********/01.01.2017 г; 14.84 лева
разходи с лихва за доставената от 19.12.2016 г. до 19.01.2017 г. питейна и отведена канална вода
по квитанция № **********/01.02.2017 г; 5.95 лева разходи за доставената от
19.01.2017 г. до 10.02.2017 г. питейна и отведена канална вода по квитанция №
**********/01.03.2017 г; 7.01 лева разходи за доставената от 10.02.2017
г. до 15.03.2017
г. питейна и
отведена канална вода
по квитанция
№**********/01.04.2017 г; 13.85 лева разходи с лихва за доставената от
15.03.2017 г. до 15.04.2017 г. питейна и отведена канална вода по квитанция №
**********/01.05.2017 г; 13.63 лева разходи с лихва за доставената от
15.04.2017 г. до 22.05.2017 г. питейна и отведена канална вода по квитанция №
**********/01.06.2017 п; 8.17 лева разходи за доставената от 22.06.2017 г. до
14.07.2017 г. питейна и отведена канална вода по квитанция №
**********/01.08.2017 г; и 27.38 лева разходи за доставената от 22.05.2017 г.
до 22.06.2017 г. и от 14.07.2017 г. до 25.08.2017 г. питейна и отведена канална
вода по квитанции съответно №№ **********/01.07.2017 г. и № **********/01.09.2017
г. или общо 169.07 лева.
Въззивният съд изцяло споделя
изводите на първостепенния съд, че тежестта да докаже при това положение, че е
платил тези дължими се от него разходи с лихви, свързани с ползването на наетия
апартамент, лежи по делото върху ответника (чл. 154, ал. 1 ГПК). Последният
обаче не представи и по делото никакви доказателства да ги е платил до
приключване на съдебното дирене. Нещо повече. От представените от ищцата
системни и фискални бонове се установява, че именно тя е платила (доколкото
именно тя представя тези бонове за плащането им по делото) на „Водоснабдяване и
канализация" ЕООД тези разходи с лихви, за доставената питейна и отведена
канална вода. При това положение, с оглед правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за
разпределение на доказателствената тежест, съдът намери за установено по
делото, че въззивникът не е платил и на ищцата тези дължими се от него
горепосочените разходи до приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК).
Това му неизпълнение се явява виновно, защото по делото няма данни да се дължи
на причина, която да не може да му се вмени във вина (чл. 81 ЗЗД). При това
положение ищцата има право да иска изпълнението/плащането им, което е и сторила
с предявеният по делото иск за плащането им (чл. 236, ал. 2, пр. 2, във вр. с
чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД).
Поради това съдът намери и този иск
за напълно доказан по основание и размер, и следва да го уважи, като
основателен, ведно с акцесорното искане на ищцата за присъждане и на законна
лихва върху претендираната с него сума от 169.07 лева от подаване на исковата й
молба в съда до изплащането й (чл. 86, ал. 1 ЗЗД).
Първоинстанционният съд правилно, законосъобразно
и задълбочено е
разгледал и обсъдил както твърденията , така и оспорванията на въззивника Т. относно
оспорване съществуването на горепопосочения писмен договор за наем, така и
възраженията му относно ползването и начина на предаването на владението върху
процесния имот, като обосновано и законосъобразно е стигнал до изводите в първоинстанционния
си съдебен относно дължимостта както на обезщетението по чл.236, ал.2 от ЗЗД,
така и на консумативните разходи и разноски във връзка с неговото ползване
именно от въззивника Т. за процесния период от време.
С оглед на
гореизложеното въззивният съд счита, че обжалваното решение в обжалваните му
части се явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено в тези му части.
В необжалваната му
част Решението е влязло в законна сила.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
във вр. с чл. 273 от ГПК въззивникът р.н.т.
следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата А.С.С. направените от последната разноски по
делото пред въззивната инстанция, НО ТЪЙ КАТО СЪДЪТ НАМИРА, ЧЕ ТАКИВА РАЗНОСКИ
НЕ СА ПОИСКАНИ ОТ ВЪЗЗИВАЕМАТА, А И НЕ СА НАЛИЦЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА В ТАЗИ НАСОКА,
то такива разноски не следва да бъдат присъждани от настоящия съд.
На
основание чл.280, ал.3 от ГПК тъй като цената на иска е над 5000 лева,
настоящото въззивно решение подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок
от връчването му на страните, пред ВКС на РБ.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1122
от 02.11.2018г., постановено по гр.дело № 626/2018 г. по описа на Старозагорския
районен съд, като ПРАВИЛНО и законосъобразно
в обжалваните му части.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен
срок от връчването му на страните, пред ВКС на РБ чрез Окръжен съд – Стара
Загора при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.