Решение по дело №921/2025 на Административен съд - Хасково

 

Производството е по реда на чл.185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Т. И. Д. от [населено място], чрез адв. Б. Б. от Адвокатска колегия – Хасково, против чл.33 /без ал.5/ от Наредба № 9 за обществения ред при използване на пътни превозни средства на територията на [община], приета от Общински съвет – Димитровград.

Жалбоподателката на първо място обосновава правен интерес от оспорването, като се сочи в тази връзка, че е трайно обвързана с територията на община Димитровград, била жител по постоянен адрес там и имала апартамент в града и къща в [населено място], имала също и собствен автомобил Ф. Ф. с рег. № [рег. номер], и СУМПС. Сочи, че местата за паркиране в междублоковите пространства и централна градска част са малко и понякога паркира на тротоара или където може другаде. Стараела се да не нарушава предвидените в Закона за движението по пътищата забраните за паркиране, но с оспорените разпоредби Общински съвет – Димитровград създал нови забрани за паркиране или пресъздал вече уредени в ЗДвП обществени отношения. Поради това била засегната и застрашена от оспорените норми, защото можело да й бъде наложена санкция двукратно, както по ЗДвП, така и по текстове от наредбата, без да било ясно коя норма ще се прилага преимуществено, или ще се прилага всяка поотделно.

На следващо място жалбоподателката твърди, че издателят на акта не е спазил правилото на чл.5, ал.5 от Конституцията на Република България, във връзка с чл.22, ал.2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация, като не обнародвал процесната наредба по трите кумулативни способа – в печата, в интернет и по друг подходящ начин, поради което атакуваните разпореди били нищожни, тъй като нормативният акт не бил влязъл в сила от 01.01.2009г., както невярно се сочило в § 1 от ДЗР на наредбата.Освен това, Законът за движението по пътищата имал генерално приложение на територията на цялата страна и съгласно § 11 от него, правото да издават наредби за неговото приложение имали само лимитативно изброени министри, от което следвал извода, че Общински съвет – Димитровград нямал компетентност да издава оспорената част от процесната наредба, поради което тази част била нищожна. Съгласно чл.12 ЗНА, във вр. чл.99 ЗДвП, ответникът можел да уреди само размер на цените за паркиране, зоните за платено и безплатно паркиране и таксата за отговорно пазене на ППС в наказателния паркинг, но не и да издава забрани за паркиране, каквито са генерално уредени в чл.98 ЗДвП. Също така, издателят на акта нарушил правилото на чл.2, ал. 1 и чл.8 от Закона за нормативните актове, което ограничавало пределите на нормотворческата му дейност до неуредени от закона хипотези. С оспорената част от наредбата обаче било извършено преуреждане и дописване на вече уредени обществени отношения със ЗДвП. Обжалваните текстове били и в противоречие с материалния закон, тъй като съпоставката им с норми от ЗДвП показвала преповтаряне на последните, което било в нарушение на чл.44, ал.1 от Указ №883/1974г. на Президиума на Народното събрание. И още, конкретно разпоредбата на чл.33, ал.2, т.3 от наредбата била нищожна, тъй като въвеждала забрана за паркиране на таксиметровите стоянки, каквато забрана не била разписана в ЗДвП. По отношение на разпоредбите на чл.33, ал.3, ал.6, ал.8 и ал.10 от наредбата, също било налице още едно основание за обявяване на нищожност, тъй като текстовете по тези норми били неразбираеми и противоречащи на закона, защото можело да се тълкуват свободно, неопределено и субективно от всеки контролен орган по негово усмотрение.Това били нарочно издадени забрани за създаване на допълнителни хипотези за противозаконната активност на местното звено по налагане на глоби, заскобяване и репатриране на ППС от „неправилно“ паркиране.

По изложените съображения се претендира обявяване на нищожност или отмяна на обжалваните текстове от наредбата, и присъждане на разноски по делото.

С Определение на съда № 5840 от 11.06.2025г., на основание чл. 189, ал. 2 от АПК, към оспорването на Т. И. Д. е присъединен П. Т. З.. В молбата за присъединяване са изложени възражения за незаконосъобразност на наредбата в оспорената част, които са идентични с изложените от жалбоподателката Д.. Добавя се твърдение, че както при издаване на процесната наредба, така и при издаване на оспорената част от нея, не били спазени изискванията на чл.26 ЗНА, с което били нарушени принципите на съгласуваност, прозрачност, стабилност, предвидимост, обоснованост и откритост. Липсвал и доклад за съответствие на оспорените разпоредби с правото на Европейския съюз, нямало и мотиви за очакваните финансови резултати от прилагането на й, което било в разрез на нормотворческите правила на чл.28, ал.2 и ал.4 ЗНА. Искането е за обявяване на нищожност или отмяна на оспорените нормативни текстове, и присъждане на разноски по делото.

Ответникът, Общински съвет – Димитровград, редовно призован, не се явява и не се представлява. В писмен вид изразява становище за неоснователност на оспорването и за злоупотреба с право, като във връзка с последното се навеждат конкретни доводи и се изтъква, че жалбата е подадена единствено с цел реализиране на разноски в полза на жалбоподателката. Поради това се иска при отмяна на оспорените нормативни текстове, съдът да не присъжда разноски в полза на Т. Д.. С допълнителна молба във връзка с молбата за присъединяване, в случай на приемане на жалбата за допустима и основателна, се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, предвид фактическата и правна сложност на делото, като се иска при присъждане на такова размерът му да бъде определен под нормативно предвидения минимум, като се имала предвид липсата на процесуално представителство по делото, изготвена била единствено жалба.

Административен съд – Хасково, като обсъди твърденията на страните и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

С Докладна записка 100-20-06/17.10.2008г. (л.56) председателят на Временна комисия по изготвяне на Наредба за обществения ред при използване на превозни средства и общи площи на територията на [община], е предложил на Общински съвет – Димитровград на основание чл.21 ал.2 от ЗМСМА да приеме Наредба за обществения ред при използване на превозни средства и общи площи на територията на [община], на която е приложен проект.

С Решение № 402/27.11.2008г. (л.66), на основание чл.21, ал.2 от ЗМСМА, Общински съвет – Димитровград е приел предложената наредба (към днешна дата Наредба № 9 за обществения ред при използване на пътни превозни средства на територията на [община], издадена от Общински съвет – Димитровград). Съгласно § 1 от Допълнителните и заключителни разпоредби, Наредбата се издава на основание чл.21, ал.2 от ЗМСМА и влиза в сила, считано от 01.01.2009г.

Като част от административната преписка е представена Справка (л.65) относно становищата на постоянните комисии на Общински съвет – Димитровград, дадени във връзка с проекта на Наредбата.

Наредбата е многократно изменяна и допълвана с решения на Общински съвет – Димитровград, представени по административната преписка /л.79, 84 гръб, 92, 99, 107, 115, 116, 123, 131, 138, 146, 159, 169, 185, 190, 206, 232, 258, 294 (260-293. вж. и л.268), 317, 335, 356, 378, 406 (л.381-408, вж. 391), 429, 457/.

Член 33 от Наредбата е приет с приемането на нормативния акт, още на 27.11.2008г. След това, с Решение №582/27.04.2017г. е допълнен текстът на ал.9 от чл.33 от Наредбата (л.295), а впоследствие, с Решение №1015 от 23.03.2023г., е изменена и допълнена т.3 от ал.2 на чл.33 и е създадена ал.10 на чл.33 от Наредбата (л.406).В гласуването при приемане на Решение № 582/27.04.2017г. са участвали 28 общински съветници, от които 18 са гласували „за”, 5 „против” и 5 „въздържали се” (л.267).В гласуването при приемане на Решение №1015 от 23.03.2023г. са участвали 33 общински съветници, от които 27 са гласували „за”, 0 „против” и 6 „въздържали се” (л.386).

Проектът за изменение и допълнение на Наредбата, приет с Решение №582/27.04.2017г., заедно с докладна записка на кмета на общината за това, е бил публикуван на интернет страницата на О. Д. на 02.11.2016г., видно от предоставените разпечатки (л.281-292), като от съдържанието на Справката по чл.26, ал.5 ЗНА (л.288) за постъпилите предложения към 12.04.2017г. се установява, че след публикуването на докладната е постъпило предложение за допълнение на ал.9 от чл.33 от Наредбата (вж. л.288, л.281-286 и л.274) с текста „Във всички останали случи не се допуска престой и паркиране на моторни превозни средства върху тротоарите“, след което от кмета на общината е била изготвена нова докладна записка, с изменението (л.273).

Проектът за изменение и допълнение на Наредбата, приет с Решение №1015 от 23.03.2023г., заедно с докладна записка на кмета на общината за това, също е бил публикуван на интернет страницата на [община], като това е станало на 20.02.2023г. (л.395). След това, видно от справка по чл.26 от ЗНА (л.402), са постъпили предложения във връзка с докладната. Предложените с докладната изменения и допълнения (вж. л.396) се отнасят до добавяне в т.3 от ал.2 на чл.33 на текста „и на таксиметровите стоянки“ и създаване на нова ал.10 на чл.33 със следния текст „За паркиране на ППС върху или в непосредствена близост до какъвто и да било вид пожарен хидрант или друг вид инсталация, имаща същото предназначение, която се намира на тротоарните площи на територията на [община], по начин, по който се затруднява или би се затруднила възможността за безпрепятственото им използване по предназначение от екипите на служба „Пожарна безопасност и защита на населението“, на извършителите се налагат глоби в размер от 50 /петдесет/ до 500 /петстотин/ лева.“

Предложенията за допълнения и изменения са били разгледани от постоянните комисии при Общински съвет – Димитровград (л.293, 400).

Така установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Оспорването е допустимо. Насочено е срещу разпоредби от нормативен административен акт, подлежащ на съдебен контрол, от активно легитимирани лица –засегнати неблагоприятно от атакуваните нормативни текстове.

На основание чл.187, ал.1, във вр. чл.185 от АПК, подзаконовите нормативни актове могат да бъдат оспорени пред съд, включително в отделни техни разпоредби, без ограничение във времето. Съгласно чл.186, ал.1 от АПК, право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати, или могат да бъдат засегнати от него, или за които той поражда задължения.

В случая правният интерес на жалбоподателите да оспорят цитираните норми се удостоверява от представените по делото писмени доказателства, видно от които същите имат постоянни адреси на територията на община Димитровград и са собственици на регистрирани моторни превозни средства, поради което предвидените в атакуваните разпоредби забрани и глоби може да засегнат техни права и интереси.

Разгледано по същество, оспорването е ОСНОВАТЕЛНО.

Съгласно чл.7, ал.2 от Закона за нормативните актове, наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по-висока степен, а според чл.8 от ЗНА, всеки общински съвет може да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен неуредени от тях обществени отношения с местно значение. В същия смисъл са и разпоредбите на чл.75, ал.2 и чл.76, ал.3 от АПК.

Като компетентни да издават нормативни (подзаконови) административни актове разпоредбата на чл.76, ал.1 от АПК сочи изрично овластените от Конституцията или закон органи, в какъвто смисъл е и по-общата разпоредба на чл.2, ал.1 от ЗНА, доколкото се отнася до всички нормативни актове. Като колективен орган на местното самоуправление по смисъла на чл.18, ал.1 от Закона за местното самоуправление и местната администрация, общинският съвет е овластен да издава нормативни актове, с които урежда, съобразно нормативни актове от по-висока степен, обществени отношения с местно значение. Според чл.15, ал.1 от ЗНА, нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен.

С оглед тази нормативна уредба и във връзка с наведеното от оспорващите възражение за нищожност на чл.33 (без ал.5) от Наредбата, следва да се има предвид следното:

В нормативната уредба липсва легална дефиниция на понятието „нищожност“. За преценка дали порокът, от който актът страда, води до нищожност или унищожаемост, следва да се изхожда от това дали нарушението на изискването за валидност е съществено, в който случай актът следва да бъде отменен, или особено съществено, в който случай актът следва да бъде обявен за нищожен. Правната теория е възприела няколко критерия за разграничаване на нищожните от унищожаемите административни актове. Безспорно акт, издаден от некомпетентен орган – било то материална, териториална или по степен, винаги е нищожен. Порокът във формата на акта и съществените нарушения на административно производствените правила водят до нищожност, само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление. Нищожен поради противоречие с материалния закон би бил само този акт, който изцяло е лишен от законова опора – тоест издаден е при пълна липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма и не е налице възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание. Несъответствието с целта на закона би обосновало нищожност, ако актът не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон или когато правните последици от акта са нетърпими от правовия ред.

Като съобрази тези критерии, настоящият съдебен състав приема, че оспорените разпоредби действително са нищожни. Този извод се обуславя от следните съображения:

Съобразно чл.76, ал.3 от АПК, чл.8 от ЗНА и чл.21, ал.2 от ЗМСМА общинските съвети имат нормотворческа компетентност, която обаче е ограничена по териториален и предметен обхват.

Както вече се посочи по-горе, регламентацията, която дава общинската наредба, следва да уточнява и конкретизира законовата уредба съобразно местните условия, а не да я възпроизвежда, нито да преурежда по различен начин вече уредени от закон обществени отношения. Тази регламентация не е съобразена от ответника в случая по отношение на процесните разпоредби.

Оспорените нормативни текстове, към настоящия момент, имат следното съдържание:

„Чл.33. (1) Престоят и паркирането са забранени:

1. на място, където превозното средство създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал;

2. до престояващо или паркирано пътно превозно средство от страната на движението;

3. в тунели и подлези, на мостове, надлези, стеснени участъци от пътя и в участъци с ограничена видимост;

4. на пешеходни или велосипедни пътеки и на разстояние, по-малко от 5 метра преди тях;

5. на кръстовище и на по-малко от 5 метра от тях;

6. на платното за движение, където разстоянието между пътното превозно средство и пътната маркировка, забранена за пресичане, е по-малко от 3 метра или с пътен знак е забранено изпреварването;

(2) Освен в посочените в ал. 1 случаи паркирането е забранено:

1. пред входовете на паркове, театър, кина, предприятия, както и на други места, където е възможно да влизат или да излизат пътни превозни средства;

2. на платното за движение и на тротоара непосредствено пред входовете на жилищни сгради и гаражи, когато това затруднява достъпа до тях;

3. ( Изменена с Решение № 1015/23.3.2023 г.) на спирките на превозните средства от редовните линии за обществен превоз на пътници и на таксиметровите местостоянки;

4. на места, определени за инвалиди; чл.98, ал.2, т.4 - на места, определени за хора с трайни увреждания;

5. пред входовете и на прилежащите тротоари на детските заведения и училищата.

(3) Забранява се спирането за престой и паркиране на МПС по улиците за общо ползване, сигнализирани с пътни знаци или пътна маркировка, съобразно принципните схеми за престой и паркиране.

(4) Забранява се престояването и паркирането на превозни средства в паркове, градини, зелени площи, градински плочници и детски площадки и подходи за инвалиди.

(6) Забранява се паркирането и престояването на моторни превозни средства около съдовете за смет по начин възпрепятстващ сметосъбирането.

(7) Забранява се съхраняването на стари, снети от движение или катастрофирали моторни превозни средства по улици, тротоари, площади, междублокови пространства и другите територии за обществено ползване.

(8) Забранява се паркирането и престоят на МПС по начин, възпрепятстващ снегопочистването на уличните платна.

(9) /изм. с Р №582/27.04.2017г./ Допуска се по изключение престой и паркиране на моторни превозни средства с допустима максимална маса до 2,5 тона върху тротоарите, само на определените от [община], успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 2 метра за преминаване на пешеходци. Във всички останали случаи не се допуска престой и паркиране на моторни превозни средства върху тротоарите.

(10) ( Нова с Решение № 1015/23.3.2023 г.) За паркиране на ППС върху или в непосредствена близост до какъвто и да било вид пожарен хидрант или друг вид инсталация, имаща същото предназначение, която се намира на тротоарните площи на територията на [община], по начин по който се затруднява или би се затруднила възможността за безпрепятственото им използване по предназначение от екипите на служба „Пожарна безопасност и защита на населението“, на извършителите се налагат глоби в размер от 50 /петдесет/ до 500 /петстотин/ лева.“.

Правилата за движение по пътищата, отворени за обществено ползване и изискванията към пътните превозни средства за участие в движението по тези пътища са уредени в Закона за движението по пътищата (ЗДвП). В Глава втора „Правила за движението по пътищата“ на този закон има специален Раздел ХIХ, озаглавен „Престой. Паркиране. Пътно превозно средство, спряно поради повреда“, в който освен дефиниции на понятията „престой“ и „паркиране“ на пътно превозно средство, са въведени и забрани за престой и паркиране на превозни средства (чл.98, ал.1) и за паркиране (чл.98, ал.2) на същите, с изрично изброяване на случаите, в които се прилагат. Такива забрани са предвидени и с други разпоредби на ЗДвП.

Според чл.98 ал.1 от ЗДвП престоят и паркирането са забранени:

1. на място, където превозното средство създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал;

2. до престояващо или паркирано пътно превозно средство от страната на движението;

3. в тунели и подлези, на мостове, надлези, стеснени участъци от пътя и в участъци с ограничена видимост;

4. върху трамвайни и железопътни линии или в такава близост до тях, която може да затрудни движението на релсовите превозни средства;

5. на пешеходни или велосипедни пътеки и на разстояние, по-малко от 5 метра преди тях;

6. на кръстовище и на по-малко от 5 метра от тях;

7. на платното за движение, където разстоянието между пътното превозно средство и пътната маркировка, забранена за пресичане, е по-малко от 3 метра или с пътен знак е забранено изпреварването;

8. върху пътна лента, предназначена за движение на бавнодвижещи се пътни превозни средства, обозначена с пътен знак.“.

Според чл.98 ал.2 от ЗДвП освен в посочените в ал. 1 случаи паркирането е забранено:

1. (изм. - ДВ, бр. 51 от 2007 г.) пред входовете на паркове, театри, кина, предприятия, както и на други места, където е възможно да влизат или да излизат пътни превозни средства;

2. на платното за движение и на тротоара непосредствено пред входовете на жилищни сгради и гаражи, когато това затруднява достъпа до тях;

3. на спирките на превозните средства от редовните линии за обществен превоз на пътници;

4. (изм. - ДВ, бр. 60 от 2012 г., в сила от 7.08.2012 г.) на места, определени за хора с трайни увреждания;

5. (нова - ДВ, бр. 85 от 2004 г., изм., бр. 81 от 2016 г., в сила от 1.01.2018 г. - изм., бр. 98 от 2016 г., в сила от 1.01.2017 г., изм., бр. 97 от 2017 г., в сила от 1.01.2018 г.) на пътя - за регистрирани пътни превозни средства, свидетелството за регистрация на които е отнето или върнато в Министерството на вътрешните работи;

6. (нова - ДВ, бр. 51 от 2007 г.) пред входовете и на прилежащите тротоари на детските заведения и училищата.

Според чл.94, ал.3 от ЗДвП „За престой и паркиране в населените места пътните превозни средства се спират възможно най-вдясно на платното за движение по посока на движението и успоредно на оста на пътя. Допуска се престой и паркиране на моторни превозни средства с допустима максимална маса до 2,5 тона върху тротоарите само на определените от собствениците на пътя или администрацията места, успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 2 метра за преминаване на пешеходци.“.

Според чл.15, ал.7 от ЗДвП „Забранено е преминаването и паркирането на пътни превозни средства в паркове, градини и детски площадки в населените места извън обозначените за това места.“.

Според чл.178е от ЗДвП наказва се с глоба от 50 до 200 лв. лице, което паркира пътно превозно средство в паркове, градини, детски площадки, площи, предназначени само за пешеходци, и на тротоари в населените места извън разрешените за това места.

Текстът по чл.6, т.1 от ЗДвП предвижда, че участниците в движението съобразяват своето поведение със сигналите на длъжностните лица, упълномощени да регулират или да контролират движението по пътищата, както и със светлинните сигнали, с пътните знаци и с пътната маркировка.

Съгласно чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП наказва се с глоба 20 лв. водач, който неправилно престоява или е паркирал неправилно;

В случая разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Наредбата преповтарят част от въведените с нормите по чл.98, ал.1 и ал.2 от ЗДвП забрани за престой и паркиране, като текстовете по чл.33, ал.1 по точки 1, 2, 3, 4, 5 и 6 от Наредбата са напълно идентични с текстовете на чл.98, ал.1 от ЗДвП (съответно по т.1, т.2, т.3, т.5, т.6 и т.7), а текстовете по чл.33, ал.2 по точки 1, 2, 3, 4 и 5 от Наредбата – с тези на чл.98, ал.2 от ЗДвП, съответно по т.1, т.2, т.3 (с изкл. на текста „и на таксиметровите местостоянки“), т.4 (идентична по смисъл) и на т.6.

За текста в чл.33, ал.2, т.3 „...и на таксиметровите местостоянки“ следва да се отбележи, че макар и в ЗДвП да не е предвидена изрична забрана за паркиране на тези места в населено място, това не означава, че законодателят не е предоставил правомощия на други органи, различни от общинските съвети, да уредят този въпрос с други правни норми. Разпоредбата на чл.21, ал.2 от ЗМСМА делегира правомощия на общинския съвет да издава подзаконови нормативни актове за регулиране на определени обществени отношения с местно значение, но тези правомощия са ограничени в случаите, когато законоустановена се явява изключителната компетентност на други органи да решават въпроси с местно значение, респ. когато правната регламентация на обществените отношения е вече изчерпателно уредена от нормативни актове от по-висока степен. В случая коментираната забрана е регламентирана в чл.47, ал.3 от Правилника за прилагане на ЗДвП (приет, на основание § 80 от Заключителните разпоредби на ЗИД на ЗДвП с ПМС № 36 от 1996г., обн., ДВ, бр. 25 от 22.03.1996г., в сила от 1.06.1996г.), където са посочени видът и изображенията на пътни знаци, като с оглед обсъждания случай относими са пътни знаци В27 в комбинация пътни знаци Т17, Е20, Т2 и други, или друг вид сигнализация, при наличието на която биха били приложими нормите на чл.6, т.1 и чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП – за лицата, нарушили забраната за паркиране.

Предвид съдържанието на посочените норми от ЗДвП и ППЗДвП се налага извода, че не е следвало с посочения текст общинският съвет да регулира повторно обществени отношения, които вече са били уредени с норми от по-висок ранг. Като е сторил това, ответникът е излязъл извън рамките на правомощията си, което обосновава извод за нищожност на чл.33, ал.1 и ал.2 от Наредбата, вкл. и на текста „...и на таксиметровите местостоянки“ от нормата на чл.33, ал.2, т.3 от Наредбата. Анализът на цитираните норми, съпоставен с оспорения текст на чл. 33, ал.2, т. 3 от Наредбата, в частта на текста „…и на таксиметровите местостоянки“ сочи на незаконосъобразно разширително тълкуване, като на практика са въведени ограничения, които вече са уредени в нормативни актове от по-висока степен. Създадено е ново правило за поведение в противоречие с действащата правна уредба.

Относно разпоредбата на чл.33, ал.3 от Наредбата („Забранява се спирането за престой и паркиране на МПС по улиците за общо ползване, сигнализирани с пътни знаци или пътна маркировка, съобразно принципните схеми за престой и паркиране“) съдът намира за нужно да посочи, че доколкото в ЗДвП са налице редица разпоредби – чл.94, ал.2-4, чл.98, ал.1 и ал.2, чл.130, ал.2, чл.178е, 183, ал.2, т.1, 182, ал.4, т.8 и 9, регламентиращи забрани за престой и паркиране, общинският съвет също е преуредил вече уредени със закон отношения. Ответникът е действал и е приел норма без да има компетентност да го стори, т. е. излязъл е извън правомощията си по чл.8 от ЗНА. Освен това, атакуваната разпоредба в частта „…съобразно принципните схеми за престой и паркиране“ е напълно неясна, съответно лишава адресатите от възможността да разберат каква е действителната воля на нормотвореца.

Нормата на чл.33, ал.4 от Наредбата („Забранява се престояването и паркирането на превозни средства в паркове, градини, зелени площи, градински плочници и детски площадки и подходи за инвалиди“), е сходна с тази по чл.15, ал.7 от ЗДвП („Забранено е преминаването и паркирането на пътни превозни средства в паркове, градини и детски площадки в населените места извън обозначените за това места“), като е видно, че „зелените площи“, посочени в нормата от Наредбата, се обхващат смислово и логически от понятията „паркове“ и „градини“, регламентирани в законовата норма. При това положение е ясно, че в обсъжданата разпоредба на Наредбата са добавени думите и словосъчетанията „…престояването и ….градински плочници …….и подходи за инвалиди“, като следва да се отчете, че забраната е както за престой, така и за паркиране на посочените места. В тази връзка, с разпоредбата на чл.178е от ЗДвП е предвидено да се наказва с глоба от 50 до 200 лева лице, което паркира пътно превозно средство в паркове, градини, детски площадки, площи, предназначени само за пешеходци и на тротоари в населените места извън разрешените за това места. Ясно е, че с тази законова норма на практика се допълва разпоредбата на чл.15, ал.7 от ЗДвП, като се въвежда общо понятие, касаещо всички площи, предназначени за пешеходци, което несъмнено обхваща както градинските плочници, така и подходите за инвалиди, които съгласно чл.107, т.1 и т.3 от ЗДвП, също се дефинират като пешеходци. Тоест, с предвиденото в чл.33, ал.4 от Наредбата ответникът отново е преуредил вече съществуваща нормативна уредба, регламентирана с норми от акт с по-висок ранг, което е недопустимо. Следва тук да се отбележи, че извършваните от различни субекти действия на коментираните места са обект на съблюдаване както от общинския съвет, така и от кмета на общината – предвид стопанисването и контрола (вж. чл.23 и чл.19, ал.1, т.2 от ЗП, и чл.99, ал.1 от ЗДвП), но те не се разпростират и до правомощия за налагане на забрана за паркиране или престой на превозни средства.

Текстът по чл.33, ал.6 от Наредбата („Забранява се паркирането и престояването на моторни превозни средства около съдовете за смет по начин възпрепятстващ сметосъбирането“) също представлява недопустимо преуреждане от страна на Общински съвет – Димитровград на вече уредени обществени отношения, и същият се отклонява от регламентацията по ЗДвП, като освен, че въвежда нови, различни от изброените в закона места, на които се забранява престой и паркиране, предвижда и забрана относно самия престой и паркиране, каквато законът не предвижда. Уреждайки счл.33, ал.6 от Наредбата правоотношения, вече въведените със ЗДвП общи забрани за паркиране и престой на превозни средства (чл.94, ал.2-4, чл.98, ал.1 и ал.2, чл.130, ал.2, чл.178е, 183, ал.2, т.1, 182, ал.4, т.8 и 9), ответникът е надхвърлил предела на предоставената му с чл.21, ал.1, т.13 от ЗМСМА компетентност по издаване на Наредбата и в частност на обжалваната разпоредба, т.е. същата се явява приета извън правомощията на колективния орган.

Относно забраната по чл.33, ал.7 от Наредбата („Забранява се съхраняването на стари, снети от движение или катастрофирали моторни превозни средства по улици, тротоари, площади, междублокови пространства и другите територии за обществено ползване“) е нужно да се посочи, че съгласно легалната дефиниция по чл.93, ал.2 от ЗДвП, паркирано е пътно превозно средство, спряно извън обстоятелствата, които го характеризират като престояващо, както и извън обстоятелствата, свързани с необходимостта да спре, за да избегне конфликт с друг участник в движението или сблъскване с някакво препятствие, или в подчинение на правилата за движение. Сравнителният анализ на двете разпоредби показва, че с нормата от наредбата Общински съвет – Димитровград на практика също като законодателя е регламентирал паркирането, като е сторил това по заобиколен начин, използвайки термина „съхраняване“. С други думи, отново е преуредил обществени отношения, които не са в неговата компетенция, като е сторил това, използвайки различна от ползваната в ЗДвП терминология. Следва за пълнота да се добави тук и че употребеното от ответника понятие „стари“ е многозначително. В този смисъл, забраната може да се прилага субективно предвид това, че дадено превозно средство може да бъде възприето от съответния контролиращ орган за старо на основание собствените му разбирания за стара движима вещ, т.е. налице е липса на обективен критерии за определянето на съответното превозно средство за старо. Забраната за съхранение на „снети от движение“ превозни средства по улици и тротоари, е лишена от конкретика с оглед факта, че за „снето от движение“ може да бъда възприето превозно средство по чл.143, ал.7 или ал.8 от ЗДвП, или такова с наложена принудителна административна мярка по разпоредба от чл.171 от ЗДвП. Текстът на нормата в частта на съхранение на „катастрофирали“ превозни средства също не е конкретен, тъй като при тази формулировка е невъзможно да се установи защо тези превозни средства не може да бъдат съхранявани на посочените места и в тази връзка неразбираемото е дали всякакъв вид щета по съответното превозно средство, настъпила при катастрофа, ще е повод да се приложи обсъждания нормативен текст. Така например, в зависимост от тълкуването на съответния орган, контролиращ спазването на забраната, може да бъде прието, че последната е нарушена дори и в случай на минимална и незначителна щета, резултат от ПТП.

С другата оспорена разпоредба – тази по в чл.33, ал.8 от Наредбата, ответникът също е извършил недопустимо преуреждане на вече уредени обществени отношения. Въведената забрана се отклонява от регламентацията от ЗДвП, като въвежда нов начин, различен от изброените в закона, да се забранява престой и паркиране. Уреждайки вече предвидени със закон правоотношения, конкретно на вече въведените със ЗДвП общи забрани за паркиране и престой на превозни средства – чл.94, ал.2-4, чл.98, ал.1 и ал.2, чл.130, ал.2, чл.178е, 183, ал.2, т.1, 182, ал.4, т.8 и 9, Общински съвет – Димитровград е надхвърлил законовите се правомощия по издаване на обжалваната разпоредба, т.е. сторил е това при липса на компетентност.

Нормата на чл.33, ал.9 от Наредбата („Допуска се по изключение престой и паркиране на моторни превозни средства с допустима максимална маса до 2,5 тона върху тротоарите, само на определените от [община], успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 2 метра за преминаване на пешеходци. Във всички останали случаи не се допуска престой и паркиране на моторни превозни средства върху тротоарите“) е идентична с нормата на чл.94, ал.3 изр. второ от ЗДвП, като е допълнен в Наредбата текста „…Във всички останали случаи не се допуска престой и паркиране на моторни превозни средства върху тротоарите“.

Тук следва да се отбележи, че ЗДвП или друг специален закон не предвиждат недопускане на престой и паркиране на МПС върху тротоарите, като в чл.178е от ЗДвП законодателят на практика предвижда, че паркирането на тротоар е допустимо, приемайки налагане на глоба в случаи на паркиране на такова място само, ако то е извършено „…извън разрешените за това места“. С други думи, съгласно ЗДвП забраната за паркиране на тротоари не е абсолютна, а на санкция подлежи лице, което паркира на тротоари в населените места извън разрешените за това места. Тази формулировка на законовия текст е идентична по смисъл с текста по чл.33, ал.9 от Наредба, а останалия текст от последната, както вече се посочи, е идентичен с този по чл.94, ал.3 изр. второ от ЗДвП. Следователно отново е налице регламентиране на обществено отношение, което вече е било уредено от нормативен акт с по-висок ранг, което е недопустимо.

По отношение разпоредбата на чл.33, ал.10 от Наредбата („За паркиране на ППС върху или в непосредствена близост до какъвто и да било вид пожарен хидрант или друг вид инсталация, имаща същото предназначение, която се намира на тротоарните площи на територията на [община], по начин по който се затруднява или би се затруднила възможността за безпрепятственото им използване по предназначение от екипите на служба „Пожарна безопасност и защита на населението“, на извършителите се налагат глоби в размер от 50 /петдесет/ до 500 /петстотин/ лева.“.“) следва да се има предвид, че както в ЗДвП, така и в друг нормативен акт не е регламентирана специфична и конкретна забрана за паркиране върху или в непосредствена близост до какъвто и да било вид пожарен хидрант или друг вид инсталация, имаща същото предназначение, по начин по който се затруднява или би се затруднила възможността за безпрепятственото им използване по предназначение. Не е налице и законова делегация, по силата на която общинският съвет да има право да налага подобна специфична забрана. От друга страна, в ЗДвП са уредени общи забрани за паркиране като тези по чл.94, ал.2-4, чл.98, ал.1 и ал.2, чл.130, ал.2, чл.178е, 183, ал.2, т.1, 182, ал.4, т.8 и 9, от което следва, че това обществено отношение вече също е уредено с норми от по-висок ранг, съответно това изключва компетентност на общинския съвет да извършва повторна регламентация. В тази насока следва да се посочи, че при необходимост от използване на съответния пожарен хидрант нормата на чл.125, ал.1, т.4 от Закона за Министерство на вътрешните работи дава специални правомощия на органите по пожарна безопасност и защита на населението да издават писмени разпореждания или уведомления за изпълнение на правилата за пожарна безопасност в случай на установен случай по чл.20, т.4 от Наредба № 8121з-647 от 1.10.2014г. за правилата и нормите за пожарна безопасност при експлоатация на обектите, съгласно която „По време на експлоатация не се разрешава спиране и паркиране на транспортни средства, поставяне на преместваеми обекти, материали и съоръжения на разстояние, по-малко от 5 m, преди и след пожарните хидранти и подстъпите, шахтите и площадките за засмукване на вода от водоемите за пожарогасене“. Посочената регламентация представлява още един аргумент, изключващ нормотворческа компетентност на общинския съвет относно паркирането върху или в непосредствена близост до коментираните съоръжения.

По изложените съображения чл.33, ал.1, ал.2, ал.3, ал.4, ал.6, ал.7, ал.8, ал.9 и ал.10 от Наредбата следва са се обявят за нищожни, като издадени от Общински съвет – Димитровград при липса на компетентност.

По отношение нищожността на визираните разпоредби следва да се посочи в заключение, че издаването на подзаконов нормативен акт, който възпроизвежда или разширява уредбата на законова разпоредба, е недопустимо и излиза извън компетентността на органа, който го е приел. В този смисъл е и Решение №9205 от 25.07.2024г. на ВАС по адм. д. №331/2024г. Нарушението на чл.8 от ЗНА е съществено, тъй като води до правна несигурност и затруднява правоприлагането, създавайки неяснота относно приложимото право. Законодателят е възложил на общинските съвети правомощия да уреждат местни обществени отношения чрез приемане на наредби, но в пределите на делегираните им компетентности. В случая Общински съвет – Димитровград е преуредил отношения, които вече са изчерпателно регламентирани със закон, като освен това е регламентирал отношения, без да има законово правомощие за това. Оспорените разпоредби не само противоречат на принципа за йерархия на нормативните актове, но и препятстват единството на правната уредба, което е от съществено значение за гарантиране на правната сигурност. Липсата на формулирана подобна пряка законова делегация и по отношение на общинските съвети налага извод, че Общински съвет – Димитровград не разполага с компетентност посредством подзаконов нормативен акт да въвежда забрани и ограничения при движение, престояване и паркиране на МПС на територията на [община], и съответно санкции за неизпълнението им, за които вече са регламентирани такива в специалния ЗДвП.

При този изход на спора и с оглед своевременно направеното искане за присъждане на разноски, на основание чл.143 АПК, в полза на жалбоподателите се следват такива. Те се доказват пред съда, както следва: от Т. И. Д. – общо 1040 лева, от които 10 лева такса за образуване на делото, 30 лева такса за обявление в „Държавен вестник“, 1000 лева договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение; от П. Т. З. – общо 1400 лева договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение.

От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения, което съдът намира за основателно. В случая се касае за дело без определен материален интерес, което не се отличава с фактическа или правна сложност, като се релевирани пред съда твърдения и доводи с бланкетен характер – навеждани и преди при сходни оспорвания на текстове от Наредбата. Ето защо следва да се присъди възнаграждение под минимума, определен в чл.8, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа, като в случая следва да намери приложение решение на СЕС по дело C-438/22. Съгласно същото, размерите на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба № 1/09.07.2004г. могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в наредбата, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, т.е. при приложение на чл.78, ал.5 от ГПК определяща при намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение е фактическата и правна сложност на делото. С оглед преценката на последната и доколкото в случая извършената адвокатска защита в полза на жалбоподателите се свежда до минимално необходимите по закон действия, а също и факта, че е налице утвърден модел на процесуално поведение на жалбоподателите Д. и З. в инициираните по техни жалби многобройни съдебни производства с предмет оспорвания на разпоредби от различни общински наредби и безспорната рутина в осъществените от пълномощника му процесуални действия, претендираните размери на адвокатско възнаграждение следва да се намалят на 500 лева адвокатско възнаграждение за жалбоподателката Т. Д. и 500 лева адвокатско възнаграждение за жалбоподателя П. З.. В този смисъл е и Определение №10154 от 30.09.2024г. на ВАС по адм. д. № 8879/2024г.

 

Водим от всичко изложено, на основание чл.193, ал.1 АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНИ разпоредбите на чл.33, ал.1, ал.2, ал.3, ал.4, ал.6, ал.7, ал.8, ал.9 и ал.10 от Наредба № 9 за обществения ред при използване на пътни превозни средства на територията на [община], приета от Общински съвет – Димитровград.

ОСЪЖДА О. Д. да заплати на Т. И. Д., [ЕГН], адрес: [населено място] [улица]-* разноски по делото в размер на 540 (петстотин и четиридесет) лева.

ОСЪЖДА О. Д. да заплати на П. Т. З., [ЕГН], адрес: [населено място], [улица]-*, разноски делото в размер на 500 (петстотин) лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба, подадена в 14-дневен срок от съобщаването му на страните до Върховен административен съд на Република България, чрез Административен съд – Хасково.

Решението, срещу което няма подадени в срок касационна жалба или протест или те са отхвърлени, да се обнародва по начина, по който е бил обнародван актът, съгласно чл.194 от АПК.

Препис от решението да се изпрати на страните и на Окръжна прокуратура – Хасково на основание чл.138, ал.3 от АПК.