РАЗПОРЕЖДАНЕ
№ 88852
гр. С., 18.07.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182, в закрито заседание на
осемнадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Я.Е.В.-П.
като разгледа докладваното от Я.Е.В.-П. Частно гражданско дело №
20231110138194 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 2
ЗЗП.
Подадено е заявление от /ФИРМА/ срещу Л. А. К., ЕГН: **********, с което се
иска издаване на заповед за изпълнение по чл .410 ГПК за сумата от общо 2881,32 лв.,
от която: 1 500 лв. главница, 311,27 лв. възнаградителна лихва, 963,58 лв. договорна
неустойка, 106,47 лв. лихва за забава.
Процесното вземане е за задължения по договор за паричен заем № 615347,
сключен на 31.12.2021 г.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение по чл.
411, ал. 2, т. 3 ГПК, така и с оглед въведено от практиката Съда на Европейския съюз
задължение за служебна преценка неравноправност на договорни клаузи, когато са
налице фактически данни за такава неравноправност (С-147/16; C-243/08) намира, че
от представените по дело документи може да се направи извод за вероятна
неравноправност на договора за кредит, а на самостоятелно основание – и на отделни
клаузи от договора за него.
По отношение на чл. 7, във вр. с чл. 6.6 от договора, вр. чл. 37 от общите
условия за уговаряне на „неустойка“ в размер от 2000,61 лв., от които се претендират
963,58 лв. - клаузата представлява уговорено допълнително възнаграждение, като
предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или
банкова гаранция като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна
лихва (чл. 6.5 от договора), в тежест на заемополучателя се начислява „неустойка“,
платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Уговорена по този начин
„неустойката“ обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на
главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена „неустойката“ се дължи
независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва
съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че така уговорената дължима
сума по посочената клауза не представлява неустойка, тъй като не зависи от вредите от
неизпълнението, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като
размер от погасителните вноски), в отклонение от обезпечителната и
обезщетителната функция, която неустойката би трябвало да има, което противоречи
на принципа на добросъвестността. Уговорена по този начин клаузата задължава
потребителя да заплати необосновано висока „неустойка“ при неизпълнение на
1
задължение за предоставяне на обезпечение, което я прави неравноправна по смисъла
на чл. 143, ал. 1 ЗПП, защото създава съществена и необоснована неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията. Очевидно клаузата не цели
обезпечаване на задължението, а цели да е в ущърб на потребителя, защото въвежда
още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна, като
поставя пред потребителя невъзможни за изпълнение условия (вж. чл. 33, ал. 1, т. 1 от
Общите условия относно изискванията към поръчителите – да имат осигурителен
доход в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната за един поръчител или 4 пъти размера на минималната работна заплата
за страната за двама поръчители; вж. чл. 33, ал. 1, т. 2 ОУ относно изискването за
предоставяне на банкова гаранция). С оглед обстоятелството, че възнаграждението по
тази клауза е включено наред с основното задължение по погасителния план също води
до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е
включено в годишния процент на разходите, с което на самостоятелно основание
заобикаля закона с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК, във вр. § 1 ДР ЗПК и прави целия договор
за кредит вероятно недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК – не е посочен действителният годишен процент на разходите по кредита,
което прави невъзможно за потребителя да прецени икономическите му последици.
Отделно от това, с така уговорената „неустойка“ се цели дерогиране разпоредбите на
глава IV от ЗКП относно оценката на кредитоспособността на потребителя, която
оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски
кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно
неравноправна.
Отделно от гореизложеното и по повод претендираната сума за възнаградителна
лихва, съдът намира, че при нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер,
до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната
същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за
използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя
овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва
паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по
договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до
несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от
30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015
г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва
може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за
времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Действително
съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК (изменение на ЗПК с ДВ, бр. 35 от 2014 г.) годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. От разпоредбата може да бъде направен
извод, че доколкото възнаградителната лихва е компонент от годишния процент на
разходите по кредита, същата би могла да бъде уговорена в размер над трикратния
размер на законната лихва, без това да води до нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, и без да
противоречи на морала и добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Това обаче не означава, че
в определени случаи договарянето на възнаградителна лихва в размер от 40,05% не
обуславя противоречие с добрите нрави. При съобразяване с чл. 4, ал. 1 от Директива
93/13/ЕИО, съгласно който преценката за неравноправност на дадена клауза се
извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен
договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към
момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива,
2
съдържащи се в друг договор, от който той произтича, националният съд следва да
провери дали разглежданите от него договорни клаузи трябва да се квалифицират като
неравноправни, като по принцип вземе предвид съгласно чл. 4, § 1 от сочената
директива всички обстоятелства по конкретния случай (вж. в този смисъл решение от
20.09.2018 г. по дело С-448/17 и решение от 14 март 2013 г. по дело C‑415/11).
В конкретния случай съдът намира, че предвид размера на задължението,
уговореното скрито допълнително възнаграждение („неустойка“) за необезпечаване на
задължението, както и при съобразяване с икономическата тежест, произтичаща от
така уговорените задължения на потребителя, възнаградителната лихва от 40,05% се
явява уговорена в противоречие с добрите нрави. В този смисъл вж. и актуална
съдебна практика: решение № 4237 от 14.07.2020 г. по в. гр. д. № 16951/2019 г. на III-б.
състав на СГС, решение № 263875 от 10.06.2021 г. по в. гр. д. № 3275/2021 г. на III-б.
състав на СГС, решение № 263878 от 11.06.2021 г. по в. гр. д. № 1821/2021 г. на III-б.
състав на СГС и др.
Предвид обстоятелството, че договорът се основава на неравноправни клаузи и
съществува обоснована вероятност същият да е недействителен на основание чл. 22,
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съдът намира, че по него се дължи връщане на
чистата стойност на кредита (чл. 23 ЗПК).
Отделно от това следва да се отбележи, че съгласно гореизложените
съображения, клаузата по чл. 7, във вр. с чл. 6.6 от договора, вр. чл. 37 от общите
условия, както и клаузата по чл. 3.7 от договора относно уговорената възнаградителна
лихва, са неравноправни на самостоятелно основание.
При това положение и доколкото заявителят е признал, че потребителят е
направил плащания по договора в общ размер от 1723 лв., съдът приема, че с плащания
по договора, който съдържа клаузи, които съдът счита за недействителни по чл. 19, ал.
5 ЗПК, то с оглед чл.19, ал. 6 ЗПК надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат
при последващи плащания по кредита, като съдът намира, че разпоредбата позволява
на съда според настоящия състав и с оглед решение от 30.06.2022г. по С-170/21 на СЕС
надвзетите средства да се удържат от последващите плащания, т.е. с плащане на
сумата от 1723 лв. са погасени всички дължими по кредита суми.
Следователно заявлението следва да се отхвърли. При това положение на
заявителя не се дължан разноски.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 182 състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заявление за издаване на
заповед за изпълнение с вх. № 194316/7.07.2023 г., подадено от /ФИРМА/, ЕИК: ****.
УКАЗВА на заявителя, на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, че може да предяви
осъдителен иск за вземанията си в едномесечен срок от съобщението, като при
спазване на срока ще се ползва от внесената в заповедното производство държавна
такса и следва да довнесе единствено разликата.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3