№ 471
гр. София , 11.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на единадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Елеонора Т. Михайлова
като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20201000503413 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба
вх.№25237/25.02.2020 г., подадена от Я. С. Я., чрез адв. Я.В., против Решение
№927/04.02.2020 г. по гр.д.№8707/2019 г. на СГС, ГО I – 27 състав, с което
жалбоподателят е бил осъден да заплати на ищеца „Кредит Плюс“ООД, сумата от
90 375 лв., дължима по Договор за кредит №**********/20.11.2017 г. и сключения към
него Анекс/Допълнително споразумение/ №1/20.11.2018 г., включваща усвоена и
непогасена главница в размер на 75 000 лв., договорна възнаградителна лихва за
периода от 20.10.2018 г. до 23.04.2019 г. в размер на 10 650 лв., и наказателна лихва за
периода от 20.02.2019 г. до 23.04.2019 г. в размер на 4725 лв., както и да заплати на
ищеца сумата от 4090 лв. за направени по делото разноски. Решението се обжалва
изцяло, с оплаквания за незаконосъобразност, поради противоречие с нормите на ЗПК,
ЗЗП и ЗКИ, необоснованост, както и за нарушение на процесуалните разпоредби на
чл.235, ал.2 от ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК. Неправилно съдът е разглеждал процесния
кредит като банков кредит, и към процесното правоотношение са приложени
разпоредбите на чл.430-чл.432 от ТЗ, а не е приложил разпоредбите на ЗПК, който
закон е следвало да се приложи. Подписаният между страните Договор за кредит е
нищожен, поради което не е породил правни последици – съдът необосновано /при
липса на доказателства по делото за това/ е приел, че ищецът е вписан в регистъра на
финансовите институции, подписаният договор не отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1 и ал.2 и чл.22 от ЗПК, като не е спазена изискуемата писмена форма за валидност,
договорът не съдържа задължителната клауза за размера на годишния процент на
разходите по кредита. За нищожността на договора съдът е следвало да следи
служебно, и да отхвърли предявения иск, поради липса на валидно възникнали
договорни задължения. При условията на евентуалност се поддържа оплакване за
1
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва на осн. чл.26, ал.1, предл.трето от
ЗЗД, поради противоречие с добрите нрави, както и нищожност на клаузата за
наказателна лихва, поради противоречие на чл.33, ал.2 от ЗПК, като начислената
неустойка от 3% месечно е по-голяма от обезпеченото с нея вземане, съставляващо
възнаградителна лихва в размер на 2% месечно. Така начислената неустойка
надхвърля присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради
което противоречи на добрите нрави, а наред с това и заобикаля законовата забрана да
се начислява лихва върху лихва. Договорената наказателна лихва противоречи и на
раздел III, т.1 от ОУ, съгласно които тя не може да бъде по-голяма от 1% на годишна
база. Разпоредбата на чл.8 от процесния Договор за потребителски кредит е
неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.15 от ЗЗП, която е приложима на
осн.чл.24 от ЗПК – кредиторът не е изпълнил задължението си да предостави изцяло на
кредитополучателя заемната сума от 80 000 лв., поради което, като неизправна страна,
не е имал право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Настоява се за отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове изцяло. При условията на
евентуалност се иска да се приемат за нищожни клаузите на чл.5, ал.1 и чл.7, ал.1 от
договора, обективиращи задължения за заплащане на възнаградителна и наказателна
лихва, като с изплатената от ответника сума в размер на 20 267 лв. бъде намалено
задължението за връщане на заемната сума до размера от 54 733 лв. Заявява се
претенция за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално
легимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е
процесуално допустима, и подлежи на разглеждане.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, която в срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е депозирала Отговор на въззивната жалба вх.№57595/22.06.2020
г., подаден от „Кредит Плюс“ООД, чрез адв. А.Т.. Поддържа се становище за
неоснователност на въззивната жалба, и се настоява за оставянето без уважение.
Съдът правилно е приложил разпоредбите на материалния закон, като е приел, че
между страните е налице валидно сключен договор за кредит. Неоснователни са
доводите за нищожност на уговорената възнаградителна и наказателна лихва –
възнаградителната лихва не надхвърля максималния размер на ГПР, съобразно чл.19,
ал.4 на ЗПК, не е налице анатоцизъм, когато наказателната лихва се начислява върху
възнаградителната лихва, и уговореният размер на наказателната лихва не е
прекомерен. Не е налице неравноправност на клаузата на чл.8 от Договора за кредит –
процесният договор е за ползването на кредитна линия, като Кредитополучателят има
право да усвои парични средства до определен размер/лимит, като Кредиторът има
задължение да осигури парични средства до определения лимит, и при поискване от
страна на Кредитополучателя, да му ги предостави, като лихва се начислява върху
усвоените средства. Не е налице искане от Кредитополучателя да усвои средства над
размера от 75 000 лв., до максимално уговорения размер от 80 000 лв., и респективно –
не е налице отказ на Кредитора да му предостави такива средства. Настоява се за
потвърждаване в цялост на първоинстанционното решение. Заявява се искане за
присъждане на сторените разноски за въззивното производство.
В производството по настоящото въззивно дело е приета за съвместно
разглеждане по реда на чл.274 и сл. от ГПК и Частна жалба вх.№87722/27.08.2020 г.,
подадена от „Кредит Плюс“ООД, чрез адв. А.Т., против Определение
2
№12023/28.07.2020 г., постановено по гр.д.№8707/2019 г. на СГС, ГО I – 27 състав,
постановено по реда на чл.248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на
частния жалбоподател да бъде изменено Решение №927/04.02.2020 г. по гр.д.
№8707/2019 г. на СГС, ГО I – 27 състав в частта му за разноските, като на ответника
бъдат присъдени и направените разноски за държавна такса в размер на 3615 лв. по
сметка на СГС. Релевирани са оплаквания за неправилност на определението, тъй като
по делото е представено платежно нареждане за внесената държавна такса, в края на
исковата молба изрично е посочено, че се претендира присъждане на съдебните
разноски, включително на адвокатското възнаграждение. По делото е представен
списък по чл.80 от ГПК, поради което искането за изменение на решението в частта за
разноските е допустимо, а непосочването на разноските за държавна такса в списъка по
чл.80 от ГПК не лишава страната от възможността да иска изменение на решението в
тази част. Настоява се за отмяна на обжалваното определение, и вместо него – за
постановяване на ново, с което в полза на ответника да се присъдят и направените от
него разноски за държавна такса.
Частната жалба е депозирана в указания от съда в разпоредителната част на
определението срок, поради което на осн. чл.62, ал.3 от ГПК, във вр. чл.62, ал.2 от
ГПК, частната жалба е депозирана в срок. Същата е подадена срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез
надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията на
чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане.
Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна, от която е постъпил
Отговор вх.№271746/12.10.2020 г., подаден от Я. С. Я., чрез адв. Я.В., в който се
поддържа становище за неоснователност на частната жалба, и се излагат подробни
съображения. Настоява се за потвърждаване на обжалваното определение. Заявява се
претенция за присъждане на разноски за производството по частната жалба, съобразно
приложен договор за правна защита и съдействие.
С въззивната жалба и отговора на въззивната жалба страните не са представили
нови доказателства и не са направили доказателствени искания. По указания на съда
по делото е представен препис от приетите по делото като доказателство Общи
условия към договори за предоставяне на потребителски кредити на физически лица,
сключвани от „Кредитекс плюс“ООД, в уголемен мащаб.
При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в
изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено по
допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е
допустимо. По правилността на решението съдът е ограничен от оплакванията във
въззивната жалба.
На осн. чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства в двете
съдебни инстанции, съдът намира следното:
С Исковата молба от 22.05.2018 г., по която е образувано производството по
делото, ищецът „Кредит плюс“ООД е поискал осъждане на ответника ЯЯ. С. Я., да му
заплати общо сумата от 90 375 лв., което вземане от сключени между страните Договор
за кредит №********** от 20.11.2017 г., и Анекс /Допълнително споразумение/ №1
3
към него от 20.11.2018 г., в това число усвоена и непогасена главница в размер на
75 000 лв., договорна възнаградителна лихва за периода от 20.10.2018 г. до 23.04.2019
г. в размер на 10 650 лв., и наказателна лихва за периода от 20.02.2019 г. до 23.04.2019
г. в размер на 4725 лв., както и да заплати на ищеца сумата от 4090 лв. за направени по
делото разноски.
Страните не спорят, че на 20.11.2017 г. са подписали помежду си Договор за
кредит №**********, по силата на който (съгласно чл.1) ищецът, като Кредитор,
предоставя на ответника, като Кредитополучател, ползването на парични средства под
формата на кредитна линия в размер до 80 000 лв., която сума, ведно с начислените и
дължими върху същата лихви, Кредитополучателят се е задължил да усвои, ползва и
върне в срок до 20.11.2018 г. Съгласно чл.2, средствата се усвояват по посочена
разплащателна сметка, след направено писмено искане от Кредитополучателя, като в
срока на договора Кредитополучателят може многократно да усвоява и погасява суми
до размера от 80 000 лв. в режим на кредитна линия, като ново усвояване може да бъде
направено след пълно погасяване на всички начислени договорни лихви, такси и други
разходи към датата на отправяне на искането за усвояване. Съгласно чл.5 дългът по
кредита се олихвява с лихва в размер на 2% месечно, върху размера на усвоената
главница, за срока на ползване на същата. Съгласно чл.6, Кредитополучателя заплаща
ежемесечно начислените договорни лихви. Съгласно чл.7, при забава на плащането на
начислената договорна лихва, считана от деня, следващ падежната дата,
Кредитополучателят дължи и наказателна надбавка в размер на 3% месечно, върху
размера на непогасената главница, или общото задължение за заплащане на лихва, в
случай на просрочие на плащанията за възнаградителна лихва, е в размер на 5%
месечно.
Не се спори, че на 20.11.2018 г. страните са подписали помежду си Анекс
/Допълнително споразумение/ №1 към Договор за кредит №********** от 20.11.2017
г., с който са признали, че към датата на подписване на анекса, Кредитополучателят е
усвоил средства в размер на 75 000 лв. Със същия страните са се съгласили Кредиторът
да предостави допълнителна възможност на Кредитополучателя за доброволно
погасяване на дължимите суми в срок до 20.09.2019 г. /съгласно чл.2/, като за
допълнителния период върху главницата от 75 000 лв. ще се начислява лихва в размер
на 2% месечно, или общо сумата от 15 000 лв. за целия период, платима на равни
месечни вноски в размер на по 1 500 лв. всяка от тях, с падеж до 20-то число на месеца
/чл.3, ал.1, ал.2 и ал.3/, а при просрочие, за дните на забавата, към договорената
възнаградителна лихва от 2%, ще се начислява и неустойка/наказателна лихва в размер
на 3% от главницата на месечна база, или общо за дните на забавата ще се начислява
5% лихва върху непогасената главница.
С депозирания в срока по чл.131 от ГПК отговор на исковата молба ответникът
е оспорил предявените искове, като е релевирал възражения:
възражение с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД за нищожност на чл.5,
ал.1 от Договор за кредит №********** от 20.11.2017 г., с която е договорена
месечна възнаградителна лихва в размер на 2%, поради накърняване на добрите
нрави;
възражение с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, за нищожност на чл.7
от Договор за кредит №********** от 20.11.2017 г., с която разпоредба е
предвидена наказателна лихва в размер на 36% годишна лихва, поради
4
противоречие със закона, тъй като предвижда анатоцизъм;
възражение с правно основание чл.92, ал.2 от ЗЗД, за прекомерност на
уговорената неустойка в чл.7 от Договор за кредит №********** от 20.11.2017
г.;
Оспорва се претендираният размер на задължението за главница над размера от
55 500 лв., като се твърди частичното му погасяване, чрез извършени плащания
на обща стойност от 19 500 лв.;
Твърди се липса на изискуемост на главното задължение за връщане на заемната
сума към датата на подаване на исковата молба;
С депозирания отговор не се оспорва наличието на задължение за главница до
размера от 55 500 лв., както и дължимостта на законна лихва върху тази сума, до
размера, определен в чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С депозираната от ответника въззивна жалба се поддържат възраженията,
направени с отговора, като са релевирани за пръв път и допълнителни възражения:
1. За нищожност на Договор за кредит №********** от 20.11.2017 г.:
поради липса на изискуемо от ЗПК качество на заемодателя – да е вписан в
регистъра на финансовите институции при БНБ, поради което е нелегитимен
кредитодател;
на основание чл.22 от ЗПК, поради липса на изискуемата форма на договора:
същият не отговаря на изискванията на чл.11, ал.2 от ЗПК – общите
условия, представляващи неразделна част от договора, да са подписани от
кредитополучателя на всяка страница ;
същият не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19 от ЗПК -
липсва посочен годишен процент на разходите по кредита;
Поддържа се, че за нищожността на договора съдът е бил длъжен да следи
служебно.
2. За нищожност на уговорената неустойка на основание чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД,
поради противоречието й с добрите нрави, тъй като вместо върху забавената
възнаградителна лихва, е предвидено тя да се начислява върху неизискуемата
главница. Така уговорената неустойка от 3% върху главницата, е по-голяма от размера
на обезпеченото с нея вземане – договорна лихва в размер на 2% от главницата, и
надхвърля нейната обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Въпреки релевирането на тези възражения едва с въззивната жалба, съдът
намира, че следва да ги разгледа, поради следните съображения:
На съда е служебно известно, че е налице образувано тълкувателно дело №
1/2020 г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегии, за приемане на
тълкувателно решение по следния въпрос: „Длъжен ли е съдът служебно да следи за
нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор,
или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата
страна е направила съответно възражение за нищожност?“. В искането за тълкуване
и в разпореждането е посочено, че по въпроса са налице две групи съдебни актове,
постановени от различни състави на ВКС по аналогични казуси. Според едното
становище „нормите, уреждащи нищожността на сделките, са от императивен характер
5
и за приложението им съдът следи служебно. Когато страна се позовава на договор,
съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точка на формалните
основания за нищожност – форма, предмет, и без да има позоваване на
нищожност“ (Решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС,
Първо ГО). Според другото становище, за да се произнесе съдът по въпроса за
нищожността, той трябва да е въведен като част от предмета на делото чрез съответно
възражение, заявено в преклузивните срокове, или по предявен инцидентен
установителен иск (Решение № 305/27.04.2009 г. по гр. д. № 5803/2007 г. по описа на
ВКС, Четвърто ГО; Решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. по описа на
ВКС, Второ ТО). Според това разбиране, въпросът за валидността на договора трябва
да бъде разгледан само доколкото ответникът е оспорил действителността му и е
посочил фактите и обстоятелствата, от които извежда противоречието му с конкретна
императивна правна норма. По така образуваното тълкувателно дело към настоящия
момент не е постановено решение, от което настоящият съд да се ръководи.
Разпоредбите, уреждащи основанията за нищожност на сделките, имат
императивен характер. Когато правораздава, съдът следва да следи служебно за
прилагането на императивните материалноправни норми. Този принцип е разгърнат
последователно в съдебната практика още при действието на ГПК (отм.) в
постановеното ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, като е възприето и мотивирано и в т.1
и т.2 на ТР. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Когато допусне касационното обжалване,
ВКС трябва да отмени въззивното решение на основание чл.281,т.3, пр.1 ГПК, ако с
него е допуснато нарушение относно прилагането на императивно правило за
поведение, независимо дали заинтересуваната страна се е позовала на това касационно
основание. Към настоящият момент с нормата на чл.7, ал.3 ГПК е въведено
задължение на съда служебно да следи за неравноправност на клаузи, съдържащите се
в договор, сключен с потребител. С дадените на съдилищата указания с т.1 от ТР
№1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК относно правомощията на
въззивната инстанция, се указва на съдилищата, че ограниченията в обсега на
въззивната дейност не следва да се прилагат в хипотезата, когато осъществяването на
въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е
дължимо и в защита на друг, публичен интерес. В тези случаи служебното начало
следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Затова, когато
законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в
процеса, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или
опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от
страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето.
Ответникът е физическо лице, за което няма данни при сключването на
процесния договор да е действало в рамките на своята професионална или търговска
дейност. От друга страна, ищецът е търговско дружество, като част от регистрирания
му предмет на дейност е: „Отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства“, което се
6
установява от направената служебно справка по партидата на дружеството в
ТРРЮЛНЦ. От справка в публичния Регистър на финансовите институции по чл.3а от
ЗКИ в официалния сайт на БНБ, се установява, че същият е вписан в регистъра с
регистрационен номер BGR00315 въз основа на Заповед за вписване № РД22-1408/
21.06.2013 г. Следователно, при сключването на договора ищецът е действал в
качеството на „търговец“ по смисъла на легалната дефиниция, дадена в §13, т.2 от ДР
на ЗЗП, а ответникът има качеството на „потребител“ съобразно легалната дефиниция,
дадена в §13, т.1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, в настоящото производство е приложима
разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК, изискваща от настоящия съд служебно да следи за
наличието на неравноправни клаузи в процесния договор. На още по-голямо
основание, с оглед засилената защита на потребителите, регламентирана в
разпоредбите на ЗЗП, съдът намира, че не е налице процесуална преклузия за
релевиране на възраженията за недействителност на процесния договор от страна на
ответника. По аргумент на по-силното основание, изведен от разпоредбата на чл.7, ал.3
от ГПК, съдът следва да следи служебно за нарушението на императивни правни
норми, регламентиращи условията за валидност на самия договор.
Доколкото общият размер на кредита, предвиден в процесния договор, е в
размер до 80 000 лева, няма данни договорът да е обезпечен с ипотека, или друго
сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и няма данни да е налице друга
отрицателна предпоставка, предвидена в чл.4 от ЗПК, процесният Договор за кредит
№********** от 20.11.2017 г. има качеството на договор за потребителски кредит,
съобразно дефиницията, дадена чл.9 от Закона за потребителския кредит. Ето защо,
разпоредбите на ЗПК намират приложение в облигационните отношения, възникнали
между страните по повод подписването между тях на процесния Договор за кредит
№********** от 20.11.2017 г.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни
законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, установени в защита на потребителите. В настоящия случай, съдът констатира,
че процесния Договор за кредит №********** от 20.11.2017 г. не са спазени част от
тези императивни изисквания към формата и съдържанието на договора, а именно:
установява се нарушение на изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК всички елементи
на договора трябва да са предоставени в шрифт, не по-малък от 12, като Общите
условия на търговеца за предоставяне на потребителски кредити на физически
лица, приложими към процесния договор /на л.15-18 от гр.д.№29077/2019 г. на
СРС/, както и предложения на ответника формуляр на Искане за кредит /на л.13-
14 от гр.д.№29077/2019 г. на СРС/, съдържащ обвързващи потребителя
декларации, че е запознат и приема ОУ, че е получил изискуемата от закона
преддоговорна информация, че е получил изискуемите от закона разяснения по
7
отпускането, усвояването, обслужването и погасяването на кредита /и др./ не са
представени на потребителя в четивен вид, като е използван много по-ситен
шрифт от изискуемия шрифт 12;
установява се нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като в договора липсва
посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента
на сключването на договора, съобразно установената методика в Приложение №1
към чл.19, ал.2 от ЗПК.
Неоснователни са релевираните възражения, че ищецът няма качеството на
финансова институция по чл.3а от ЗКИ, както и че Общите условия на ищеца,
приложими към процесния договор, не са подписани от кредитополучателя на всяка
страница. От направената служебна справка в публичния Регистър на финансовите
институции се установява, че същият е имал това качество преди датата на сключване
на процесния договор. Видно от представените по делото два броя преписи от
посочените общи условия, съставляващи неразделна част от Договор за кредит
№********** от 20.11.2017 г. /на л.15-18 от гр.д.№29077/2019 г. на СРС, а също така и
на л.30-31 от въззивното дело/ се установява, че същите са подписани от
кредитополучателя на всяка страница, като автентичността на подписа не се оспорва.
Въпреки това, поради наличието на констатираните съществени нарушения на
изискуемата форма и съдържание на Договор за кредит №********** от 20.11.2017 г.,
на основание чл.22 от ЗПК във вр. чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът
следва да бъде обявен за недействителен. Недействителността на първоначалния
договор има за последица и недействителност на сключения между страните Анекс от
20.11.2018 г., доколкото същия няма самостоятелно правно действие и има
субсидиарен характер спрямо Договор за кредит №********** от 20.11.2017 г.
Поради приетата недействителност на целия договор, не следва да се обсъждат
оплакванията и възраженията, касаещи недействителността на отделни клаузи от
договора.
На осн. чл.23 от ЗПК, в този случай кредитополучателят дължи връщане само на
остатъкът от главницата, след приспадане на заплатените от него на ищеца суми.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза вх.
№131564/28.10.2019 г. /на л.43-47 от гр.д.№8707/2019 г. на СГС/ се установява, че в
периода от 20.11.2017 г. до 09.03.2018 г. ответникът е извършвал усвоявания на суми в
общ размер на 75 000 лв. /на 20.11.2017 г. – 10 000 лв., на 15.01.2018 г. – 10 000 лв., на
12.02.2018 г. – 10 000 лв., на 21.02.2018 г. – 20 000 лв., на 02.03.2018 г. – 10 000 лв., и
на 09.03.2018 г. – 15 000 лв./. В периода от 20.12.2017 г. до 17.09.2018 г. ответникът е
извършил погасявания по кредита в общ размер на 11 267 лв., а в периода от 20.11.2018
г. до 17.04.2019 г. е извършил погасявания на суми в размер на 9000 лв. Или общо
платените от ответника на ищеца суми са в общ размер на 20 267 лв.
Съдът намира заключението на експертизата за компетентно изготвено, подробно и
обосновано, поради което го кредитира.
Следователно, след приспадане на извършените от ответника плащания в размер на
20 267 лв., е останала невърната част от главницата в размер на 54 733 лв., до който
размер предявеният иск за връщане на главницата се явява основателен, и ще следва да
се уважи, като се осъди ответника да заплати на ищеца тази сума, ведно със законната
8
лихва от датата на предявяване на иска. За останалата част от претендираната главница
– до размера от 75 000 лв., както и за претендираните от ищеца възнаградителни лихви
за периода от 20.10.2018 г. до 23.04.2019 г. в размер на 10650 лв., и наказателни лихви
за периода от 20.02.2019 г. до 23.04.2019 г. в размер на 4725 лв., предявеният иск се
явява неоснователен, и ще следва да се отхвърли.
Като е достигнал до различни фактически и правни изводи, първостепенния съд е
постановил частично неправилно решение, което ще следва да се отмени в частта му, с
която ответникът е осъден да заплати на ищеца сума над размера от 54 733 лева, до
размера от 75 000 лв., представляваща дължима главница по Договор за кредит
№********** от 20.11.2017 г., както и изцяло за претендираните от ищеца
възнаградителни лихви за периода от 20.10.2018 г. до 23.04.2019 г. в размер на 10650
лв., и за претендираните наказателни лихви за периода от 20.02.2019 г. до 23.04.2019 г.
в размер на 4725 лв.
С оглед на този резултат, следва да бъде частично отменено и решението на
първостепенния съд в частта му, в която ответникът е бил осъден да заплати на ищеца
сумата от 4090 лв., като същата следва да бъде редуцирана до размера на 54733/90375
части от тази сума - пропорционално на уважената част от иска с решението на
въззивната инстанция. Ето защо, решението на първостепенния съд в частта му за
разноските, които ответникът е бил осъден да заплати на ищеца, следва да бъде
отменено за сумата над размера от 2476,99 лв., до размера от 4090 лв.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемата страна следва да бъде осъдена да
заплати на жалбоподателя част от претендираните от него разноски, съответна на
уважената част от въззивната му жалба. Обжалваемият интерес на ответника е общо в
размер на 90 375 лв., частично удовлетворен до размера от 35 642 лв., поради което
следва да му се присъдят 35733/90375 части от направените от него разноски за
въззивната инстанция. Също така, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде
осъден да му заплати 35733/90375 части и от направените от него разноски за
първоинстанционното производство. Ответникът е претендирал със списък по чл.80 от
ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на 5307,50 лв., в това число 3500 лв. за
адвокатско възнаграждение и 1807,50 лв. за държавна такса, както и разноски за
производството пред СГС в общ размер на 3700 лв., в това число 3500 лв. адвокатско
възнаграждение, и 200 лв. – депозит за експертиза. Ищецът е релевирал възражение за
прекомерност на претендираните разноски за процесуално представителство. Съдът
констатира, че съобразно обжалваемия материален интерес във въззивното
производство, съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер на
възнаграждението за процесуално представителство за един адвокат се изчислява в
размер на 3241,25 лв. Претендираните разноски за адвокатско възнаграждение за всяка
от двете съдебни инстанции надхвърля с около 8% минималния размер на
адвокатското възнаграждение, като съдът отчита, че по делото са предявени няколко
обективно съединени иска /за главница, за възнаградителна лихва и за наказателна
лихва/, поради което съдът намира възражението за прекомерност на претендираните
от ответника разноски за процесуално представителство за неоснователно. От така
претендираните суми, съразмерно на отхвърлената част от предявените искови
претенции, ищецът следва на осн. чл.78, ал.3 от ГПК да бъде осъден да заплати на
ответника сумата от 1462,93 лв. за разноски за първоинстанционното производство, и
на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2098,51 лева за разноски за въззивното
9
производство.
В полза на въззиваемата страна, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, следва да бъдат
присъдени 54733/90375 части от направените от нея разноски за въззивното
производство, пропорционално на отхвърлената част от обжалваемия интерес на
ответника. С депозираният списък по чл.80 от ГПК ищецът е претендирал разноски за
процесуално представителство пред въззивната инстанция, в размер на 2900 лв. с ДДС,
удостоверени с представен ДПЗС с реквизити на разписка за получената сума.
Ответникът е релевирал възражение на осн. чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на
претендираните разноски за процесуално представителство. Претендираните от ищеца
разноски за процесуално представителство са в по-малък размер от минималния,
изчислен съобразно Наредба №1/09.07.2004 г., поради което възражението за
прекомерността им е неоснователно. От претендирания размер от 2900 лв., в полза на
ищеца следва да се присъдят 54733/90375 части, или сумата от 1756,30 лв.
По приетата за разглеждане по реда на чл.274 и сл. от ГПК, Частна жалба вх.
№87722/27.08.2020 г., подадена от „Кредит Плюс“ООД, против постановеното по реда
на чл.248 от ГПК Определение №12023/28.07.2020 г., постановено по гр.д.№8707/2019
г. на СГС, ГО I – 27 състав, съдът намира следното:
С обжалваното определение съдът е оставил без уважение молбата на ищеца,
депозирана в срока по чл.248 от ГПК, за изменение на решението в частта му за
разноските, като в полза на ищеца бъдат присъдени и направените от него разноски за
държавна такса в размер на 3615 лв. и за експертиза в размер на 200 лв., или
ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца още сумата от 3815 лв. За да остави
без уважение молбата, съдът е приел, че молбата за присъждане на сумата от 200 лв. за
направени разноски за експертиза е неоснователна, тъй като в действителност тези
разноски са присъдени на ищеца, а за сумата от 3615 лв., представляваща разноски за
процесуално представителство, съдът е приел молбата за неоснователна, тъй като тези
разноски не са били поискани от ищеца със списъка по чл.80 от ГПК. Доколкото в
петитума на частната жалба се поддържа искане за отмяна на обжалваното
определение, и присъждане на претендираните разноски за процесуално
представителство в размер на 3615 лв., съдът намира, че Определение
№12023/28.07.2020 г. се обжалва частично - досежно отказът да бъде допуснато
изменение на решението с присъждане в полза на ищеца на разноските за процесуално
представителство. По отношение на отказа да бъде уважена молбата за изменение на
решението в частта, в която се иска присъждане на разноски в размер на 200 лв. за
експертиза, определението е влязло в сила.
Съдът констатира, че с исковата молба ищецът е претендирал осъждане на
ответника да му заплати съдебните разноски за производството, включително /но не
само/ адвокатско възнаграждение. В представения по делото от ищеца списък по чл.80
от ГПК /на л.54 от гр.д.№8707/2019 г. на СГС/ ищецът е претендирал присъждане на
3890 лв. с ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение, както и разноски за
експертиза в размер на 200 лв., или общо сумата от 4090 лв., която му е била
присъдена изцяло с решението на първостепенния съд. Налице е приложен по делото
вносен документ /на л.8/ – преводно нареждане от 17.07.2019 г. за сумата от 3615,00
лв., внесена по сметка на СГС за държавна такса. Този разход обаче не е бил включен в
списъка по чл.80 от ГПК на претендираните от ищеца разноски. В приложената към
частната жалба съдебна практика на ВКС, инкорпорирана в Определение №
10
9/08.01.2020 г. на ВКС по ч.т.д.№2152/2019 г. на ВКС – I т.о., и Определение
№546/16.10.2015 г. по ч.т.д.№2014/2015 г. на ВКС - I т.о., се поддържа именно
становището, че при произнасянето си по разноските съдът е ограничен от разноските,
включени от страната в списъка по чл.80 от ГПК, като невключването на определен
разход в списъка по чл.80 от ГПК освобождава съда от задължението му да се
произнесе по отговорността за разноските за този разход. Допълването на списъка по
чл.80 от ГПК след приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, чрез
молбата за изменение на решението в частта му за разноските по реда на чл.248 от
ГПК, е недопустимо. Това разрешение е приложимо за всички видове разноски на
страната, а не само относно разноските за процесуално представителство. Настоящият
състав споделя даденото разрешение в посочената практика на ВКС, поради което
молбата за изменение на решението в частта за разноските е неоснователна. Като е
стигнал до същия правен извод, първостепенният съд е постановил правилно
определение, което ще следва да се потвърди.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №927 от 04.02.2020 г., постановено по гр.д.№8707 по описа за
2019 г. на Софийски градски съд, ГО I – 27 състав, В ЧАСТТА МУ, с която Я. С. Я., с
ЕГН **********, от гр. ***, ж.к.“***“, бл.***, вх.*, ет.*, ап.**, е осъден да заплати на
„Кредит Плюс“ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район „Триадица“, бул.“Гоце Делчев“ №100, бл.22 Б, ет.7, ап.12, сумата над
размера от 54 733 лв. /петдесет и четири хиляди седемстотин тридесет и три лева/, до
размера от 75 000 лв. /седемдесет и пет хиляди лева/, представляваща усвоена и
непогасена главница по Договор за кредит №**********/20.11.2017 г. и сключения
към него Анекс/Допълнително споразумение/ №1/20.11.2018 г., КАКТО и в която Я. С.
Я., с ЕГН **********, е осъден да заплати на „Кредит Плюс“ООД, с ЕИК *********,
сумата от 10 650 лв. /десет хиляди шестстотин и петдесет лева/, представляваща
договорна възнаградителна лихва по Договор за кредит №**********/20.11.2017 г. и
сключения към него Анекс/Допълнително споразумение/ №1/20.11.2018 г., за периода
от 20.10.2018 г. до 23.04.2019 г., КАКТО и в която Я. С. Я., с ЕГН **********, е
осъден да заплати на „Кредит Плюс“ООД, с ЕИК *********, сумата от 4725 лв.
/четири хиляди седемстотин двадесет и пет лева/, представляваща наказателна лихва
по Договор за кредит №**********/20.11.2017 г. и сключения към него
Анекс/Допълнително споразумение/ №1/20.11.2018 г. за периода от 20.02.2019 г. до
23.04.2019 г., КАКТО И В ЧАСТТА, в която Я. С. Я., с ЕГН **********, е осъден на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на „Кредит Плюс“ООД, с ЕИК *********, за
направени по делото разноски, сумата над размера от 2476,99 лв. /две хиляди
четиристотин седемдесет и шест лева и деветдесет и девет стотинки/ до размера от
4090 лв./четири хиляди и деветдесет лева/, И ВМЕСТО ТОВА, ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Кредит Плюс“ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул.“Гоце Делчев“
№100, бл.22 Б, ет.7, ап.12, против Я. С. Я., с ЕГН **********, от гр. ***, ж.к.“***“,
бл.***, вх.*, ет.*, ап.**, иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. чл.240 от
11
ЗЗД, за сумата над размера от 54 733 лв. /петдесет и четири хиляди седемстотин
тридесет и три лева/, до размера от 75 000 лв. /седемдесет и пет хиляди лева/,
представляваща усвоена и непогасена главница по Договор за кредит
№**********/20.11.2017 г. и сключения към него Анекс/Допълнително споразумение/
№1/20.11.2018 г., КАКТО и за сумата от 10 650 лв. /десет хиляди шестстотин и
петдесет лева/, представляваща договорна възнаградителна лихва по Договор за
кредит №**********/20.11.2017 г. и сключения към него Анекс/Допълнително
споразумение/ №1/20.11.2018 г., за периода от 20.10.2018 г. до 23.04.2019 г., КАКТО и
за сумата от 4725 лв. /четири хиляди седемстотин двадесет и пет лева/,
представляваща наказателна лихва по Договор за кредит №**********/20.11.2017 г. и
сключения към него Анекс/Допълнително споразумение/ №1/20.11.2018 г. за периода
от 20.02.2019 г. до 23.04.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №927 от 04.02.2020 г., постановено по гр.д.№8707
по описа за 2019 г. на Софийски градски съд, ГО I – 27 състав, В ЧАСТТА МУ, с която
Я. С. Я., с ЕГН **********, от гр. ***, ж.к.“***“, бл.***, вх.*, ет.*, ап.**, е осъден да
заплати на „Кредит Плюс“ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Триадица“, бул.“Гоце Делчев“ №100, бл.22 Б, ет.7,
ап.12, сумата до размера от 54 733 лв. /петдесет и четири хиляди седемстотин тридесет
и три лева/, представляваща усвоена и непогасена главница по Договор за кредит
№**********/20.11.2017 г. и сключения към него Анекс/Допълнително споразумение/
№1/20.11.2018 г., КАКТО И В ЧАСТТА, в която Я. С. Я., с ЕГН **********, е осъден
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати на „Кредит Плюс“ООД, с ЕИК *********,
сумата до размера от 2476,99 лв. /две хиляди четиристотин седемдесет и шест лева и
деветдесет и девет стотинки/, представляваща направени разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Кредит Плюс“ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Триадица“, бул.“Гоце Делчев“ №100, бл.22 Б, ет.7,
ап.12, да заплати на Я. С. Я., с ЕГН **********, от гр. ***, ж.к.“***“, бл.***, вх.*, ет.*,
ап.**, на осн. чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1462,93 лв. /хиляда четиристотин шестдесет
и два лева и деветдесет и три стотинки/, представляваща разноски за
първоинстанционното производство, КАКТО И на основание чл.78, ал.1 от ГПК -
сумата от 2098,51 лв. /две хиляди деветдесет и осем лева и петдесет и една стотинки/,
представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА Я. С. Я., с ЕГН **********, от гр. ***, ж.к.“***“, бл.***, вх.*, ет.*,
ап.**, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, да заплати на „Кредит Плюс“ООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“,
бул.“Гоце Делчев“ №100, бл.22 Б, ет.7, ап.12, сумата от 1756,30 лв. /хиляда
седемстотин петдесет и шест лева и тридесет стотинки/, за направени разноски за
въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №12023 от 28.07.2020 г., постановено по реда на
чл.248, ал.1 от ГПК по гр.д.№8707 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд, ГО I –
27 състав.
Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от
ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред
Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от
12
ГПК.
Решението в частта му, постановена по реда на чл.248, ал.3 от ГПК, има характер
на определение, и подлежи на касационно обжалване в едноседмичен срок от
връчването му на страните, с частна касационна жалба пред Върховния касационен
съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13