Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.Русе, 26.07.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
XIII – ти
граждански състав, в открито заседание на четвърти
юли през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Дарина Илиева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 450 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявеният иск
е с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК и материалноправно такова чл.146,
ал.1 вр.чл.200, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „Състейнъбъл
бизнес солюшънс“ АД гр.София твърди, че на 07.11.2014 г. сключил с „Мобилтел“
ЕАД, с актуална фирма „А1 България“, договор за поръчителство, по силата на
който се задължил, в качеството си на поръчител, да обезпечи задълженията на
абонати, сключили договори за продажба на изплащане на крайни устройства с „Мобилтел“
ЕАД. На 26.10.2016 г. между последния, като продавач, и ответника М.Г.М., като
купувач, бил сключен договор за продажба на изплащане № ********* от същата
дата. Поради неплащане в срок на две месечни вноски договорът бил прекратен
предсрочно като непогасените вноски в общ размер на 183,54 лева станали
предсрочно изискуеми. На 16.08.2017 г., поради липсата на доброволно плащане, ищецът,
като поръчител, след като бил поканен от кредитора и след като уведомил
ответника, заплатил задължението по сметка на кредитора. Поддържа, че с
плащането в негова полза възникнало регресно право срещу ответника в размер на заплатената
сума като остатък от неплатената цена по договора за продажба. Сочи, че за нея
се снабдил със заповед № 4080/ 29.09.2017 г., издадена по ч.гр.д. № 6831/2017
г. по описа на РРС, която била връчена на ответника при условията на чл.47,
ал.5 от ГПК. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено
по отношение на последния съществуването на посоченото вземане. Поради
оттегляне на акцесорния иск за мораторната лихва производството по делото в
тази част е прекратено с определение от 14.03.2018 г., което не е обжалвано и е
влязло в сила. Ищецът претендира деловодните разноски в заповедното и исковото
производства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК особеният представител,
назначен на ответника М.Г.М., е депозирал писмен отговор, в който оспорва
предявения иск. Твърди, че ответникът не бил надлежно уведомен за плащането от
страна на поръчителя, както изисква разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗД, поради
което в полза на ищеца не е възникнало регресно право срещу него. Сочи, че не
са представени доказателства, че задължението на ответника е било погасено от
страна на ищеца. Твърди, че липсват и доказателства ищецът да е извършвал
кредитна оценка, както е предвидено в договора с кредитора „Мобилтел“ ЕАД,
поради което за ищеца не възникнала отговорност, като поръчител, съгласно
сключения договор, респективно в негова полза не е възниквало и регресно право
срещу ответника-длъжник. Прави възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност
на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в исковото и заповедното
производства като сочи, че с оглед на ниския материален интерес и липсата на
съществена правна сложност на делото възнаграждението може да бъде намалено и
под минималните размери по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения при условията, формулирани в решение на Съда на
ЕС от 23.11.2017 г., постановено по съединени дела C-427/16 и C-428/16.
Съдът, като взе предвид събраните по
делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:
На 26.10.2016 г. между „Мобилтел“ ЕАД,
като продавач, и ответника, като купувач, бил сключен договор за продажба на
изплащане № ********* от същата дата на мобилно устройство Lenovo Vibe S1 Lite blue MAT 25 23 m.
Цената била разсрочена на 24 вноски като при сключване на договора била
заплатена само първоначалната вноска, а остатъкът от 183,54 лева бил разсрочен.
Този остатък не бил заплатен от ответника. Следва да се отбележи, че
твърдението, че определена сума не е заплатена, е твърдение за отрицателен
факт, доказателствената тежест за установяването на който носи не кредитора, а
длъжника, който твърди, че е погасил задължението. В този смисъл неоснователно
е възражението на особения представител на ответника, според което искът е
неоснователен, тъй като не било изяснено дали ответникът не е заплатил
дължимите по договора суми. След покана от страна на кредитора „Мобилтел“ ЕАД ищецът,
в качеството на поръчител, изпратил уведомление до ответника, че възнамерява да
заплати задължението му, в какъвто смисъл е и чл.2.2.4 от сключения договор от
07.11.2014 г. На 16.08.2017 г. ищецът заплатил на кредитора „Мобилтел“ ЕАД остатъкът
от дължимата от ответника цена в размер на 183,54 лева. Със същото преводно
нареждане е преведена обща сума, дължима от ищеца на кредитора за всички
длъжници, посочени в протокол № 100/07.06.2017 г., за които той е
поръчителствал. В същия протокол фигурира името на ответника с посочен размер
на неговото задължение. Ответникът е посочен и в протокол № 110/24.08.2017 г.
съдържащ списък на лицата, чиито задължения са били погасени от поръчителя.
Представеното по делото уведомление до ответника за извършеното плащане на
задължението му действително не му е било връчено. Върху плика е отбелязано, че
на 13.06.2017 г. пратката е била върната, тъй като адресатът се е преместил.
Въпросът, който се поставя тук, е какво е правното
значение на уведомяването на длъжника по чл.143 от ЗЗД от гледна точка на суброгацията
на поръчителя. Според утвърдената съдебна практика (вж. решение № 229 от
10.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 452/2011 г., IV г. о., ГК, решение № 306 от
6.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 185/2014 г., IV г. о., ГК и др.) длъжникът не
получава никакви права срещу платилия поръчител само поради факта на неуведомяването
му от поръчителя и може да противопостави на последния единствено възраженията,
с които разполага срещу кредитора. По отношение на кредитора поръчителят
отговаря за чуждо задължение и затова, ако плати, той има регрес срещу длъжника
за всичко, което е платил със законната лихва от деня на плащането. Приема се,
че когато кредиторът предяви вземането си срещу поръчителя (използван е изразът
"иск" в материалноправното му значение на "вземане"),
поръчителят трябва да уведоми длъжника, за да узнае възраженията му, иначе той
рискува да плати недължимо или в повече, а и длъжникът, ако не знае за
извършеното плащане от поръчителя, може да продължи да изпълнява на кредитора.
Задължението на поръчителя да уведоми длъжника е уредено, за да бъдат избегнати
тези усложнения. Когато обаче поръчителят има доверие на кредитора, както е и в
разглеждания случай с оглед съдържанието на сключения между кредитора и ищеца
договор и поетите от последния задължения за кредитна оценка на клиентите на кредитора,
поръчителят плаща на свой риск. Ако задължението е съществувало, той получава
регрес срещу длъжника за всичко, което е платил със законната лихва от деня на
плащането. Ако задължението е било погасено от длъжника, то поръчителят ще има
иск срещу кредитора за връщане на даденото като недължимо платено. Както беше
посочено по-горе, по делото няма ангажирани никакви доказателства ответникът да
е изпълнил задължението си, поради което следва да се приеме, че в полза на
ищеца е възникнало регресно право срещу него независимо от липсата на
уведомяване по реда на чл.143 от ЗЗД. По изложените съображения предявеният иск
се явява основателен и следва да бъде уважен.
С влязло в сила определение от 14.02.2018
г. съдът е прекратил производството по делото в частта по иска за мораторната
лихва в размер на 2,53 лева поради неговото оттегляне от ищеца. Съдът обаче е
пропуснал да обезсили заповедта за изпълнение в тази част. Съгласно указанията
по т.13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК, компетентен да обезсили заповедта за изпълнение при
прекратяване на производството по иска по чл.422, ал.1 от ГПК е именно съдът в
исковото производство, който е постановил определението за прекратяване. Този
пропуск следва да бъде отстранен като заповедта за изпълнение бъде обезсилена в
съответната част с настоящото решение, което в тази част ще има характер на
определение.
Ищецът е представил доказателства за
заплатено адвокатско възнаграждение в исковото и в заповедното производства в
размер на по 360 лева с ДДС или общо 720 лева с ДДС. Особеният представител,
назначен на ответника, е направил възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение като изрично се е позовал
на решение от 23.11.2017 г. на Съда на ЕС, постановено по съединени дела
C-427/16 и C-428/16. В посоченото решение е прието, че националната ни правна
уредба, според която адвокатът и неговият клиент не могат, под страх от
дисциплинарно производство срещу адвоката, да договорят възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, определен с наредбата, приета Висшия адвокатски
съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, пар.1
ДФЕС като задача на националните съдилища е да проверят дали с оглед на
конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до
това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
В т.45 от мотивите на решението на СЕС,
при дефиниране на критериите, при които определяните от Висшия адвокатски съвет
минимални размери на адвокатските възнаграждения биха били справедливи и
обосновани и определени при зачитане на общия интерес, изрично се препраща към
решение № 9273 от 27.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3002/2015 г., III о. В това
решение на ВАС се приема, че минималните размери на адвокатските възнаграждения
биха били справедливи и обосновани, ако цената на адвокатския труд представлява
кумулативно изражение на два критерия – обема и сложността на извършената
дейност и величината на защитавания интерес. Сочи се, че в Наредба № 1 от
9.07.2004 г., вместо съчетаното прилагане на тези два критерия единственият,
ползван за оценката на труда, критерий е този за величината на материалния
интерес. Посочено е също, че правото на самоуправляващата се адвокатска общност
да определи сама цената на своя труд, при което нивата на минималните
възнаграждения получават нормативна сила, следва да се балансира с
обществения интерес така че, от една страна, високоотговорният труд на
адвоката да не бъде подценен и поставен в зависимост от пазарни механизми, а от
друга, неоправдано високата му стойност да не препятства достъпа на гражданите
и юридическите лица до квалифицирана правна помощ или да бъде средство за
икономически натиск при воденето на делата на едната над другата страна, което
влияе негативно върху законността.
Следователно, след постановяването на
посоченото по – горе решение на СЕС и предвид предимството на първичното
общностно право – чл.101, пар.1 от ДФЕС пред националното ни законодателство и
на основание чл.633 от ГПК, разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК в частта,
предвиждаща минимален размер, под който намаляване на прекомерното адвокатско
възнаграждение не може да бъде извършено („…но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата“), не следва
да бъде прилагана. По всяко дело, по което е направено възражение по чл.78,
ал.5 от ГПК, националният съд, наред с величината на защитавания интерес, ще
следва да извърши преценка на правната
и фактическа сложност на делото без да бъде ограничаван от определения в Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. минимален размер. Единственото ограничение тук ще бъде
свързано с преследваната от наредбата цел, чиято легитимност настоящият съдебен
състав безспорно признава и която се подчертава и в цитираните решенията на СЕС
и ВАС, а именно да се гарантира, че високоотговорният труд на адвоката няма да
бъде подценен и поставен в зависимост единствено от пазарни механизми, което би
имало за свой (отрицателен) резултат влошаване качеството на предоставяните
правни услуги и ограничаване достъпа до квалифицирана правна помощ.
В конкретния случай материалният интерес
по делото е нисък – в размер на 183,54 лева. Самото исково производство също не
се отличава с особена правна и фактическа сложност, поради което съдът намира,
че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за него бил в размер на
150 лева. Върху това възнаграждение, с оглед регистрацията на процесуалния
представител на ищеца по ЗДДС, се дължи и ДДС в размер на 20 %, т.е. сумата от 180
лева с ДДС. Заповедното производство, както в отговора си подчертава и
особеният представител на ответника, се провежда в закрити заседания, чрез
използване на утвърдени формуляри и без възможност за развитие на процесуални
усложнения, подобни на тези в исковото производство, поради което съдът намира,
че справедливият размер на възнаграждението за същото е в размер на 50 лева или
60 лева с ДДС.
След намаляването на заплатеното от
ищеца адвокатско възнаграждение до горепосочените размери съдът намира, че в
полза на последния, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, следва да бъдат присъдени
деловодни разноски в общ размер от 290 лева – за държавна такса и адвокатско
възнаграждение в исковото и заповедното производства.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.Г.М., с ЕГН **********,***, че дължи на
„Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, бул.“България“ № 81, вх.“Б“, ет.1, представлявано заедно
от изпълнителните директори Станимир Христов Бургаски и Георги Нинов Пенев,
сумата от 183,54 лева, представляваща неплатената част от цената по
договор за продажба на изплащане № *********/ 07.11.2014 г., за което
задължение поръчителствал ищецът, ведно със законната лихва, считано от 28.09.2017
г. до окончателното й изплащане, за което вземане по ч.гр.д. № 6831/2017 г. по
описа на Районен съд - Русе е издадена заповед № 4080/29.09.2017 г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК.
ОБЕЗСИЛВА заповед
№ 4080/29.09.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 6831/2017 г. по описа на Районен съд - Русе, в частта за
сумата от 2,53 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 16.08.2017 г.
до 27.09.2017 г.
ОСЪЖДА М.Г.М.,
с ЕГН **********, да заплати на „Състейнъбъл бизнес солюшънс“ АД, с ЕИК
*********, сумата от 290 лева – деловодни разноски в исковото и
заповедното производства.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването на препис от него на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: