Решение по дело №13402/2020 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 26.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на единадесети юни две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                 ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                  Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13402 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Е.В.Й. срещу решение от 16.06.2020 г., поправено с решение от 02.10.2020 г., по гр.д. №39249/2019 г. на Софийския районен съд, 74 състав, в частта, в която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу жалбоподателя установителни искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ за сумата от 4902,89 лв., представляваща цена за доставена през периода мес.05.2015 г. – мес.04.2018 г. топлинна енергия за имот – ап.50, находящ се в гр. София, жк. „********аб. №080531, и сумата от 63,26 лв. - цена на услугата дялово разпределение за периода мес.05.2015 г. – мес.04.2018 г., ведно със законната лихва от 22.02.2019 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №10711/2019 г. по описа на СРС, 74 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното и исковото производство.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че има качеството на потребител, тъй като не живее в процесния имот. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Не претендира разноски.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която са отхвърлени изцяло предявените установителни искове за лихва за забава върху главниците за топлинна енергия и дялово разпределение, поради което решението е влязло в законна сила в тази му част.

Образувано е и по въззивна жалба на ответника Е.В.Й. срещу решение от 16.06.2020 г. по гр.д. №39249/2019 г. на Софийския районен съд, 74 състав, с което е допусната на основание чл.247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение от 16.06.2020 г., постановено по гр.д. №39249/2019 г. по описа на СРС, 74 състав, като вместо грешното име на ответника – Е.В.Й., да се чете правилното: Е.В.Й., а началният момент, от който е присъдена законна лихва върху главницата, като вместо 22.09.2019 г. да се чете 22.02.2019 г.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, тъй като не живее на адреса. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По въззивната жалба срещу решението от 16.06.2020 г.:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил, че е вещен ползвател на процесния имот през процесния период, но това обстоятелство се установява от представения по делото нот. акт за дарение на недвижим имот №67, т.LLXXXVІІІ, н.д. №27929 от 03.11.1993 г. Ирелевантно за облигационната връзка с топлопреносното дружество, респ. за задълженията за доставената ТЕ, е дали ответникът е обитавал имота през процесния период.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

По въззивната жалба срещу решението по чл.247 ГПК:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Очевидна фактическа грешка е налице, когато съдът, след като е обсъдил данните по делото и в мотивите е направил извод във връзка с правния спор между страните, е пропуснал или погрешно е отразил в диспозитива на решението тези свои изводи. Или очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно проявление в писмения текст на решението, като данни, относно наличието на очевидна фактическа грешка, следва да се черпят от мотивите на решението.

В конкретния случай, при постановяване на описаното по-горе решение съдът е допуснал очевидна фактическа грешка, изразяваща се в погрешно посочване на бащиното име на ответника в диспозитива на решението, тъй като е видно, че правилното има на ответника е Е.В.Й., а не посоченото Е.В.Й.. Ирелевантни са доводите на въззивника относно дължимостта на процесните вземания, тъй като в производството по чл.247 ГПК съдът е ограничен единствено от наличието или липсата на допуснати в постановеното решение очевидни фактически грешки.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

        Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №123053 от 16.06.2020 г., постановено по гр.д. №39249/2019 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, в обжалваната част.

ПОТВЪРЖДАВА решение №20213701 от 02.10.2020 г., постановено по гр.д. №39249/2019 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав.

ОСЪЖДА Е.В.Й., ЕГН **********, адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.