Р Е Ш Е Н И Е
№ 48
гр. Русе, 15.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ХІІ граждански състав, в
открито заседание на 17 декември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Десислава Великова
при
участието на секретаря Светла Георгиева, като разгледа докладваното от съдията
гр.д. №1949 по описа за
2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД твърди,
че на 28.01.2017 г. между „Провидент Файненшъл България" ООД и ответника
Т.Ж.И.
бил сключен Договор за потребителски кредит № 2880944. С него дружеството се
задължило да отпусне на ответницата потребителски кредит размер на 1800 лева, а
тя се задължавала да върне заемната сума, ведно с начислената договорна лихва и
такси, в сроковете указани в договора, посредством заплащането на 60 седмични
погасителни вноски, всяка в размер на 63,01 лева. Първата погасителна вноска
била платима на 06.02.2017 г., а последната на 26.03.2018 г. Ответницата
заплатила по посочения договор за потребителски кредит сума в размер на общо
1608,01 лева. Твърдят, че към настоящия момент дължимата главница била в размер
на още 1128,79 лева. За ползването на предоставения кредит ответникът дължал и
договорна лихва, която била в размер на 122,60 лева за периода от 06.02.2017
г., датата на първата вноска до 26.03.2018 г., датата на настъпване на падежа
на договора. С подписването на договора, кредитополучателят се съгласил да му
бъдат начислени такси и комисионни за допълнителни услуги, като същите
съставлявали: Такса за оценка на кредитното досие, както и Такса за услуга
„Кредит у дома". Услугата „Кредит у дома" била по избор на клиента,
като кредиторът се задължавал да предостави на ответницата допълнителна услуга,
изразяваща се в доставка на заемната сума в брой по неговото местоживеене и
услуга по седмично събиране на вноските по кредита също по местоживеенето на
кредитополучателя. За предоставяната услуга, кредитополучателят се задължавал да
заплати на кредитора такса. 30% от таксата била равна на разходите, свързани с
организирането на допълнителната услуга Такса Кредит у дома и предоставянето на
кредита в брой по местоживеенето на кредитополучателя, а останалата част била
свързана с разходите на кредитора направени за събиране на седмичните вноски в
дома на кредитополучателя. Таксите и комисионните за допълнителни услуги били в
размер на 921 лева. Ответникът трябвало да изплати целия заем на 26.03.2018 г.,
но т.к. не сторил това, той им дължал и мораторна лихва върху непогасената
главница, в размер на 125,86 лева за периода от 27.03.2018 г. до 11.01.2019 г.
На 01.07.2017 г. бил сключен Договор за продажба на вземания /цесия/ между
„Провидент Файненшъл България" ООД, с ново име „Файненшъл България"
ЕООД /цедент/ и „Изи Асет Мениджмънт" АД /цесионер/, по силата на който
вземането било прехвърлено в полза на „Изи Асет Мениджмънт" АД изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности. На 01.09.2018 г. „Изи Асет
Мениджмънт" АД прехвърлило в полза на „Агенция за контрол на просрочени
задължения" ЕООД изцяло процесното вземане с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности. Ответницата не заплатила на ищеца дължимите суми
и било образувано ч.гр.дело № 241/2019 г. по описа на РРС, с което било разпоредено
същата да му заплати сумата от 1128,79 лева – главница, ведно със законната
лихва от 17.01.2019 г. до изплащане на вземането; 122,60 лева – договорна лихва
за периода от 06.02.2017 г. до 26.03.2018 г.; 921,00 лева – такси и комисионни
за допълнителни услуги; 125,86 лева – мораторна лихва за периода от 27.03.2018
г. до 11.01.2019 г. и 145,97 лева – разноски в производството, но ответницата в
срок предявила възражение, предвид което претендират за установяването им по
исков ред. Искат да бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 1128,79 лева – главница; 122,60 лева – договорна лихва за периода от
06.02.2017 г. до 26.03.2018 г.; 921,00 лева – такси и комисионни за
допълнителни услуги; 125,86 лева – мораторна лихва върху непогасената главница
за периода от 27.03.2018 г. до 11.01.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 17.01.2019 г. до окончателното й изплащане.
Ответникът Т.Ж.И. не е представил
отговор на исковата молба.
Съдът, като
взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за
установено следното:
По заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК от 18.01.2019 г. по гр. д. № 241/2019 г.
по описа на РРС, с която е разпоредено на длъжника Т.Ж.И. да заплати на ищеца
сумата от 1128,79 лева – главница, ведно със законната лихва от 17.01.2019 г.
до изплащане на вземането; 122,60 лева – договорна лихва за периода от
06.02.2017 г. до 26.03.2018 г.; 921,00 лева – такси и комисионни за
допълнителни услуги; 125,86 лева – мораторна лихва за периода от 27.03.2018 г.
до 11.01.2019 г.; 45,97 лева - държавна такса по делото и 100,00 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Не е спорно, че „Провидент Файненшъл България” ООД
сключил с ответника Т.Ж.И. Договор за потребителски кредит кредит от 28.01.2017г., по който и предоставил кредит в размер на 1800 лв., който следвало
да се погаси в рамките на 60 бр. седмични вноски, 59 от които в размер на 63.01
лв. и последна от 62.81лв. Годишната лихва за ползване на кредита била
определена на 31.82%, а ГПР-48%.
Вещото лице е представило варианти в заключението си
по назначената по делото съдебно-икономическа експертиза съобразно прилагането
на чл.9 от Договора или не. То е посочила, че ответницата е заплатила общо по
договора за кредит сумата от 1608.01 лв. , като за периода 18.07.2017 г.-
20.09.2017 г. ответницата е платила на Изи Асет Мениджмънт” АД общо сума в
размер на общо 660 лв.
От приетия по делото Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения от 30.01.2017 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, е видно, че цедентът прехвърлил и продал на цесионера заедно със
съпътстващите гаранции необслужвани вземания, произхождащи от договори за
потребителски кредити, сключени между цедента и трети лица, описани съгласно
приложение №1 от 01.09.2018 г., представляващо неразделна част от договора,
според което било прехвърлено вземане на цедента „Изи Асет Мениджмънт” АД срещу ответника в общ размер на 2246.42 лв.
Следва да се посочи обаче, че по делото не е
представен Договор за продажба на вземания /цесия/ между „Провидент Файненшъл
България” ООД с ново име „Файненшъл България” ЕООД и „Изи Асет Мениджмънт” АД –
цесионер, от което да е видно, че процесното вземане срещу ответника било
прехвърлено в полза на „Изи Асет Мениджмънт” АД изцяло с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности.
„Изи Асет Мениджмънт” АД упълномощил ищеца, да
извършва от негово името на уведомяване на длъжниците по смисъла на чл.99, ал.3
от ЗЗД, чиито договори били предмет на Договор за прехвърляне на вземания
/цесия/ от 30.01.2017 г. Това пълномощно било нотариално заверено относно
неговото съдържание и подписа на представителя „Изи Асет Мениджмънт” АД на
14.02.2017 г.
Към исковата молба е приложено Уведомление от „Изи
Асет Мениджмънт” АД , чрез ищеца до ответника по чл.99, ал.3 от ЗЗД за
извършената цесия въз основа на сключения между тях Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017 г.
Въз основа
на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Предявен е положителен установителен иск, в
производството, по което ищецът цели да установи, че ответникът му дължи
парични суми по цедирано вземане по сключен договор за кредит въз основа на
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Предявеният иск е процесуално допустим, тъй като е издадена заповед за
изпълнение, като длъжникът е бил призован по реда на чл.47, ал.5 от ГПК.
По делото не се спори, че между ответникът и „Файненшъл
България" ЕООД са съществували облигационни правоотношения, съгласно които
ответникът получил по Договор за паричен заем от 28.01.2017г. , от заемодателят
парична сума в размер на 1800 лева.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето
на вземането поражда действие между цедента и цесионера с постигането на
съгласие между тях, а по отношение на третите лица и на длъжника от момента на
съобщаването на цесията на длъжника от предишния кредитор.
По делото не са представени доказателства, че процесното
вземание е прехвърлено с цесия между „Провидент Файненшъл България” ООД с ново
име „Файненшъл България” ЕООД на „Изи
Асет Мениджмънт” АД, както и че същата е била съобщена на ответника. За да има
действие извършеното прехвърляне на вземането по отношение на длъжника,
законодателят е посочил, че договорът за цесия следва да бъде съобщен на същия
от предишния кредитор/ цедента/. Законът не урежда изрично начина, по който
следва да бъде извършено уведомяването на длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, а само
установява, че това е задължение на предишния кредитор/ цедент/. Самото
уведомяване като правно-релевантен факт не е основание да се приеме, че липсата
му препятства изискуемостта и дължимостта на вземането. Уведомяването има за
цел за извести длъжника за промяната на лицето-кредитор т. е. на лицето, комуто
следва да се престира паричното задължение за да се счита, че длъжникът е изпълнява
точно. Липсата на уведомяване е от значението като факт, че доколкото длъжникът
е престирал чрез плащане дължимата част от паричното задължение на
първоначалния кредитор /цедент/, то не може да му се вмени неизпълнение на
задължението спрямо новия кредитор. Ако след датата на договора за цесия, макар
и без данни за надлежно уведомяване за договора за цесия, длъжникът е престирал
част от паричното задължение на новия кредитор / цесионер / без възражения, че
не му е съобщено за цедираното вземане, то не може да се приеме, че остатъкът
от вземането не се дължи на основание липсата на надлежно уведомление по см. на
чл. 99, ал. 3 ЗЗД. В този смисъл Решение № 93 от 1.02.2017 г. на ВКС по к. гр.
д. № 60268/2016 г. С оглед изложеното съдът приема, че тъй като ответницата е
заплатила на „Изи Асет Мениджмънт” АД общо сумата от 660 лв. по процесния
договор, първата цесия е породила действие спрямо нея.
На 30.01.2017 г., бил подписан към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/, сключен между „Изи Асет Мениджмънт" АД и ищеца, по силата на което „Изи
Асет Мениджмънт" АД прехвърлило в полза на ищеца вземането, произтичащо от процесния
договор за потребителски кредит от 28.01.2017г., сключен между
„Провидент Файненшъл България" ООД и ответника, ведно с всички привилегии,
обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви, такси, комисионни и други разноски.
Разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗПК изрично предвижда,
че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит
на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава
възможност. Такава възможност в случая е предвидена в клаузата на чл. 22 от
общите условия (договорните разпоредби) на сключения договор, според която
кредиторът има право да прехвърля, изцяло или частично, правата си по договора
без съгласието на клиента като впоследствие информира същия.
Във формираната с редица решения практика на ВКС (вж.
Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по
т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. №
12/2009 г., II т. о., ТК и др.), безпротиворечиво се приема, че уведомлението
за цесията, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Уведомяването
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено
като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска на
основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.
Като приложение към исковата молба ищецът е представил
и уведомително писмо за извършеното прехвърляне на вземанията между него и „Изи
Асет Мениджмънт" АД , изходящо от цедента и адресирано до ответника в
качеството му на длъжник. Уведомлението, заедно с исковата молба и останалите
писмени доказателства, е връчено на ответника, чрез /сина му/на 13.05.2019
год., поради което следва да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по
сключения договор за потребителски кредит в полза на ищеца е произвело действие
спрямо последния, още повече, когато той не твърди, че е извършил плащане на
задължението си на стария кредитор (в този смисъл Решение № 114 от 7.09.2016 г.
на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, Решение №198 от 18.01.2019г. по
т.д. №193/2018г. на І т.о. на ВКС).
Предвид изложеното съдът приема, че ответницата се
счита за уведомена по реда на чл. 99, ал. 3
от ЗЗД за извършените продажби на вземането от страна на „Файненшъл
България" ЕООД и от „Изи Асет Мениджмънт" АД по втората цесия, поради което следва да се приеме, че прехвърлянето
на вземанията по сключения договор за потребителски кредит в полза на ищеца е
произвело действие спрямо последната.
Последователна е практиката на Съда на ЕС по
тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която
съдът е длъжен да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските
договори, дори и такова възражение да не е било направено от потребителя. По
отношение на договорите за кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се
прилагат правилата на чл. 143 – чл.148 от ЗЗП.
На първо място следва да се отбележи че, макар и
поместени в индивидуалния договор с ответника, а не в общите условия към него,
клаузите на същия не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от
ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството
дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и
различни потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито е доказал
условията по договора да са били уговорени с ответника индивидуално. По тези
съображения съдът намира, че същите следва да бъдат подложени на проверка за
тяхната равноправност – арг. от чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на
кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен
начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор
с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства
за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този
начин“.
Не са представени доказателства за предоставяне на услугите
„оценка на досие” и „администриране на кредита“ от страна на първоначалния
кредитор - в какво конкретно се изразяват тези услуги, от кого и кога са
предоставени, поради което и претенциите за тяхното заплащане също се явяват
недоказани. На основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита, какъвто характер имат уговорените, поради което тази претенция в
първоначален размер от 90 лв. не се дължи.
При главница в размер на 1800 лева, в б.”Д” от
сключения договор за потребителски кредит е уговорена такса за услугата „Кредит
у дома” в размер на 1535.34 лева. Посочено е, че тази услуга се предоставя по
избор на клиента и се дължи за домашната доставка на заетата сума в брой по
негово местоживеене и седмично домашно събиране на вноските по кредита. В
разпоредбите на чл. 25 и чл. 26 от договорните условия е посочено, тази такса
се дължи, макар и в намален размер от 30 %, дори и в случаите на пълно предсрочно
погасяване на кредита, както и при отказ от услугата.
Действително, договорената такса за услугата „Кредит у
дома”, доколкото е свързана с извършването на плащанията по договора и е
отделно уговорена, не се включва в размера на годишния процент на разходите –
чл. 19, ал. 3, т. 3 от ЗПК, поради което за нея принципно не намират приложение
ограниченията на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. Според тези разпоредби нищожни
са клаузите в договора за потребителския кредит, в резултат на които годишният
процент на разходите би надвишавал пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута. Това обаче не означава, че
клаузата, с която се уговаря такса, свързана с извършването на плащанията, не
може да бъде подложена на служебна проверка за валидност. За тази клауза на
общо основание (чл. 24 от ЗПК) ще се прилагат правилата на чл. 143 – 148 от
ЗЗП.
Според чл. 143, т. 14 вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
неравноправна и следователно нищожна ще е и тази клауза в потребителския
договор, която налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако
търговецът или доставчикът не изпълни своите.
По тази причина съдът намира, че чл. 25 и чл. 26 от
договорните разпоредби (с характер на общи условия), чието тълкуване налага
извода, че таксата за услугата „Кредит у дома” се дължи, дори и когато тя не е
била предоставена на клиента, съставляват неравноправни и следователно нищожни
клаузи, за което съдът е длъжен да следи и служебно.
Няма спор, че кредиторът има право да начислява и
събира от длъжника и предвидените в договора такси. Трябва обаче да се държи
сметка за естеството на конкретното вземане – то е именно такса, т.е.
възнаграждение за извършена от кредитора дейност или услуга, която се дължи
отделно от главницата, възнаградителната и мораторната лихви по договора.
Дължимостта на таксата обаче е обусловена от това дали кредиторът е изпълнил
задължението си да извърши дейността, респ. да предостави услугата, за която се
дължи тя. Таксата, за разлика от възнаградителната лихва, не съставлява
възнаграждение за кредитора и не следва да се превръща в основен източник на
печалба за него. Не се установява от събраните по делото доказателства, че
първоначалният кредитор е изпълнил задълженията си по договора за кредит
съобразно уговореното, и от който факт ищецът черпи права, в които задължения
се включва и предоставянето на въпросната услуга, ищецът не ангажира
доказателства за това, че услугата „кредит у дома” реално е била предоставена
на ответницата. Ако задълженията по договора не са обявени за предсрочно
изискуеми или не са заплатени предсрочно от ответника, каквито твърдения
липсват, за кредитора е съществувало задължение всяка седмица да организира
посещения на негов служител на адреса, включително ако при тези посещения
кредитополучателят не е намерен или не е предал дължимата седмична вноска.
Доказателства за предаване на сумата по кредита на адреса на ответницата, както
и такива за ежеседмични посещения на служител на кредитора на адреса на
последната за събиране на вноските, не са ангажирани по делото. Предвид това
ищецът следва да понесе и неблагоприятните последици от недоказването на това
обстоятелство.
Съдът намира, че таксата за услугата „Кредит у дома”
на практика представлява втора, скрита възнаградителна лихва, която в нарушение
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК не е включена в годишния процент на разходите. По тези
съображения съдът намира, че на ищеца не се дължи плащане на тази такса. Ако
сумата беше включена в годишния процент на разходите, то заедно с общия размер
на фиксираната лихва и таксата за оценката на досието на клиента, общият размер
на ГПР би надхвърлил размера по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и следователно тази клауза
би била нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от същия закон. По тези съображения
искът за таксата за услугата „Кредит у дома” следва да бъде отхвърлен.
От приетото по делото заключение на назначената
съдебноикономическа експертиза, което съдът кредитира, предвид специалните
знания на вещото лице, е видно, че ответницата е извършила плащания по
процесния Договор за потребителски кредит за периода от датата на неговото усвояване до 20.09.2017
г. в общ размер от 1608.01 лв. Общо
дължимата сума по кредита е 1800 лв.- главница и 355.06 лв. възнаградителна лихва или общо 2155.06 лв. С
изплатената от ответницата сума в размер на 1608.01 лв. е била погасена
съгласно разпоредбата на чл.76 от ЗЗД дължимата възнаградителна лихва от 355.06
лв. и част от главницата от 1252.95 лв., т.е неизплатената главница по кредита
е в размер на 547.05 лв. Върху нея е претендирана лихва за забава за периода от
датата след падежа на последната дължима вноска 27.03.2018 г. до 11.01.2019 г. По
делото не са ангажирани доказателства за размера на лихвата за забава, то съдът
намира, че на основание чл.162 от ГПК следва да определи неговия размер по своя
преценка, а именно в размер на 44.22 лева.
С оглед изложеното предявените искове до посочените
размери следва да се уважат, а над тях - да се отхвърлят.
Съразмерно с уважената част от исковете и на основание чл.
78, ал.1 от ГПК ищецът има право на направените в заповедното производства
разноски в размер на 37.55лв.
На ищецът следва да
се присъдят и направените в исковото производство разноски съобразно уважената
част от иска както следва: за държавна такса, депозити за вещо лице и адвокатско
възнаграждение, или общо разноски в размер на 193.99 лв.
Предвид изхода на спора на ответника не се дължат
разноски, тъй като такива не са направени .
Така мотивиран,
съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО ЧЕ, Т.Ж.И.,
ЕГН **********,***, дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот
Волов” № 29, ет. 3, сумата от 547.05лв. – главница, ведно със законната лихва
върху нея, считано 17.01.2019г. до окончателното и изплащане, лихва за забава,
за периода от 27.03.2018 г. до 11.01.2019г. в размер на 44,22лв., по
прехвърлено от „Провидент Файненшъл България” ООД, чрез цесия на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, прехвърлено с втора цесия от „Изи Асет Мениджмънт” АД на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, вземане по Договор за
паричен заем, сключен на 28.01.2017г., за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.01.2019 г. по гр. д. № 241/2019
г. по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот Волов” № 29, ет. 3, срещу
Т.Ж.И., ЕГН **********,*** искове с правно основание чл.422 от ГПК за
установяване съществуването на парични
задължения за сумата над 547.05лв. до 1128,79 лева – главница, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 17.01.2019 г. до окончателното й
изплащане; 122,60 лева – договорна лихва за периода от 06.02.2017 г. до
26.03.2018 г.; 921,00 лева – такси и комисионни за допълнителни услуги; сумата
над 44.22 до 125,86 лева – мораторна лихва върху непогасената главница за
периода от 27.03.2018 г. до 11.01.2019 г., по прехвърлено от „Провидент Файненшъл България”
ООД, чрез цесия на „Изи Асет Мениджмънт” АД, прехвърлено с втора цесия от „Изи
Асет Мениджмънт” АД на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК ********* вземане
по Договор за паричен заем, сключен на 28.01.2017г., за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.01.2019 г. по
гр. д. № 241/2019 г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА Т.Ж.И.,
ЕГН **********,*** да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот
Волов” № 29, ет. 3, сумата от 37.55лв.– разноски, за които е издадена Заповед
№303 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 18.01.2019 г. по гр.
д. № 241/2019 по описа на РРС, както и
сумата от 193.99 лв. разноски за настоящото производство.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис
от него на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: