№ 199
гр. Враца, 09.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Надя Г. Пеловска-Дилкова
Членове:М. Д. Досов
Пламен К. Кучев
при участието на секретаря Веселка Кр. Николова
като разгледа докладваното от Надя Г. Пеловска-Дилкова Въззивно
гражданско дело № 20231400500247 по описа за 2023 година
Въззивното дело е образувано въз основа на въззивна жалба вх.
№1630/12.05.2023 г. на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, чрез
пълномощника му адв. Г. М., против решение №57 от 12.04.2023г. на Районен
съд-Оряхово, постановено по гр.дело №593/2022г., с което дружеството е
осъдено на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД да заплати на С. В. С. от
с.Липница, сумата от общо 144,40 лв. - недължимо платена по недействителен
Договор № 804093 за предоставяне на потребителски кредит от 04.10.2019 г.
и включваща сумите от 33,38 лв. - платена договорна лихва, 10,00 лв. - такса
предсрочно погасяване, 101,02 лв. - такса за банкова гаранция към фирма
партньор, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда - 05.10.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, сумата от
50,00 лв. - внесена държавна такса за предявения иск, както и да заплати на
адв. М. В. М. сумата от 300,00 лв., представляваща определено от съда
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от Закона
за адвокатурата.
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно и необосновано, и
1
в подкрепа на това становище се излагат подробни съображения.
На първо място, въззивникът „Фератум България“ ЕООД посочва, че
след сключването на договора за кредит и преди неговото усвояване от
кредитополучателя е заплатил на третото лице, предоставило обезпечение,
сумата от 1461,42 лв., поради правния си интерес да бъдат обезпечени
задълженията на кредитополучателя, за да може в случай на неизпълнение от
страна на последния и при липсата на секвестируемо имущество да се
удовлетвори от имуществото на третото лице. Сочи също, че с извършеното
на основание чл.73 ЗЗД плащане на дължимата от кредитополучателя сума в
посочения размер, третото лице се е съгласило да обезпечи задълженията му
до размер от 2460,00 лв. и така на основание чл.74 ЗЗД въззивникът е встъпил
в правата на третото лице, предоставило обезпечението, до размера на сумата
от 1461,62 лв., поради наличието на правен интерес от изпълнението на
чуждия дълг. В тази насока се позовава на практика на ВКС.
На второ място в жалбата се изразява несъгласие с извода на съда, че
сключването на договора за гаранция е било задължително условие за
сключването на договора за кредит. Навеждат се доводи, че такъв извод не
може да бъде направен въз основа на факта, че в преддоговорните отношения
между страните ответникът е изискал предоставяне на обезпечение от
евентуалния кредитополучател, тъй като съгласно чл.11, ал.1, т.18 ЗПК
кредиторът е в правото си да изисква обезпечение, а и от изслушаната
експертиза е видно, че на потребителя е била осигурена техническа
възможност да посочи избрано от него физическо лице, което да предостави
обезпечение на задълженията му.
На следващо място в жалбата се оспорва и изводът на
първоинстанционния съд, че уговореното възнаграждение в отношенията
между кредитополучателя и третото лице, предоставило обезпечението,
трябва да се включи при изчислението на ГПР. Навеждат се доводи, че
съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в договора за кредит следва да бъде посочен
ГПР, както и общият размер на дължимата сума от потребителя, като
формирането на ГПР е императивно установено и се изчислява съгласно
посочената в Приложение № 1 към ЗПК формула. Посочва се, че съгласно § 1
от ДР на ЗПК, общите разходи по кредита включват известните на
кредитодателя суми по допълнителни услуги, чието сключване е
задължително условие за отпускане на кредита, като информация за всички
2
компоненти на база на които законът изисква да се изчисли ГПР се съдържа в
чл.1-3 от договора за кредит. Отново се подчертава, че в случая потребителят
е можел да обезпечи изпълнението по различни начини, вкл. с поръчителство
на избрано от него физическо лице, поради което сключването на договор за
поръчителство с предложеното от кредитора юридическо лице не е било
задължително условие при отпускане на кредита, и въз основа на това се
прави извод, че кредитодателят не само не е бил длъжен да включи в ГПР по
кредита сумата, уговорена между потребителя и третото лице в договора за
предоставяне на поръчителство, но и не е имал право на това съгласно § 1 от
ДР на ЗПК. В допълнение се излагат аргументи, че тази сума не е била
известна на кредитодателя преди кредитоискателят да избере начин на
обезпечаване на отпуснатия кредит. Според въззивника за това свидетелства
и предоставения на потребителя СЕФ, съгласно който очакваните разходи
при евентуално сключване на договор за гаранция с предложено юридическо
лице ще бъдат в размер на 1860,00 лв., а впоследствие е постигнато
споразумение между кредитополучателят и третото лице за предоставяне на
обезпечение срещу сумата от 1540,00 лв. Излагат се аргументи, че
кредитиращата институция не може да бъде поставена в зависимост от волята
на трето лице-поръчител и правото й да иска обезпечение не може да бъде
поставено в зависимост от уговорките между кредитополучателят и третото
лице.
На последно място се изразява становище и за неправилност на извода
на съда, че със сключването на договора за гаранция се цели заобикаляне на
правилото на чл.19, ал.4 ЗПК, като отново се изтъква, че това не е бил
единственият възможен начин за обезпечаване на задълженията по договора
за кредит и не е задължително условие на неговото сключване.
Въззивникът моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на
предявените искове. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни
инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 1795/30.05.2023
г. от адв.М. М., като пълномощник на ищцата С. В. С., в който се изразява
становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.
Навеждат се доводи, че районният съд правилно е приел, че Договор
№ 804093/04.10.2019 г. е недействителен, тъй като същият не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Излагат се аргументи, че наред с това
3
договорът за кредит е нищожен и поради нарушение разпоредбата на чл.19,
ал.4 ЗПК, а оттам и на действителния размер на ГПР, тъй като сумата в размер
на 1540,00 лв., която се претендира чрез договор за гаранция/поръчителство,
не е включена в ГПР и ГЛП. Изтъква се, че в договора за кредит е посочен
ГПР в размер на 49,11%, а при включването на възнаграждението по договора
за гаранция/поръчителство, действителните разходи биха нараснали над 10
пъти, поради което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността
на разходите, които ще направи по обслужването на кредита. Въззиваемата
счита, че с предвиждането на заплащане на сумата по договора за
поръчителство, се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗП, тъй като
несъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление
на кредита. Счита, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК и поради невключването на уговорките за заплащане на разходи по
договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не съответства на
действително прилагания от кредитора. Според въззиваемата, това е и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП,
като в тази насока се извършва позоваване на практика на СЕС.
В отговора се посочва, че в случая не е приложима нито една от двете
хипотези по чл.26, ал.4 ЗЗД, тъй като нищожната клауза на процесния договор
за кредит относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право
от повелителни разпоредби на закона, нито договорът за потребителски
кредит би могъл да бъде сключен, ако в него не е включена клауза относно
ГПР, предвид изричното изискване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. При тези
съображения се прави извод, че нищожността на клаузата влече
недействителност и на целия договор, като следва да бъде взета предвид и
приложимата разпоредба на чл.22 ЗПК.
Развиват се съображения, че получаването на нещо без основание е
фактическо, а не правно действие, поради което получаването на
имуществената облага не означава непременно, че лицето, което я е
получило, я е придобило или по някакъв начин е увеличило имуществото си, а
е достатъчно да има неоснователно разместване на материални блага, за да се
счете, че са налице фактите, визирани в хипотезите на чл.55 ЗЗД. Ето защо
въззиваемата счита, че тези твърдения са без правно значение за
приложението на чл.55, ал.1 ЗЗД. В подкрепа на изложеното се извършва
позоваване на практика на ОС- Враца, както и на други съдилища в страната.
4
Прави се искане да бъде потвърдено обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане на направените
разноски.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в рамките на срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Производството пред Районен съд - Оряхово е образувано въз основа
на искова молба, подадена от С. В. С., чрез пълномощника й адв.М. М., срещу
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, гр. София, за заплащане на
сумата от 144,40 лв., представляваща недължимо платена сума по
недействителен Договор №804093 за предоставяне на потребителски кредит
от 04.10.2019 г., включваща платена лихва в размер на 18 лв. и такса за
предоставяне на гаранция (поръчителство) в размер на 126,40 лв., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 05.10.2022 г., до
окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност -
ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата сумата от 50 лв.
частичен иск от общо 126,40 лв., представляваща платена без основание такса
за предоставяне на гаранция (поръчителство) по Договор №804093 за
предоставяне на потребителски кредит от 04.10.2019 г. и договор за гаранция
към него, поради липса на клауза в договора за кредит, предвиждаща
заплащане на такава такса или евентуално поради нищожност на Договор за
гаранция от 05.10.2019г., ведно със законната лихва от датата на депозиране
на исковата молба - 05.10.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.
В хода на производството пред районния съд е уточнено, че сумата по
главния иск включва 33,38 лв.платена лихва, 10 лв.такса за предсрочно
погасяване и 101,02 лв.такса за банкова гаранция към фирма партньор.
С протоколно определение от 08.03.2023 г. районният съд е допуснал
увеличение на евентуално съединения иск, като го е увеличил съответно от 50
лв.на 111,02 лв. (10 лв. такса предсрочно погасяване и 101,02 лв. такса
банкова гаранция към фирма партньор.
Исковите претенции се основават на твърденията, че сумите са
платени въз основа на нищожен договор на основание чл.22 ЗПК, тъй като
същият не отговаря на изискванията на чл.11, т.9-т.11 ЗПК и чл.19, ал.4 ЗПК.
5
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
"Фератум България" ЕООД, в който се оспорва основателността на
предявения иск със съображения, че не са допуснати нарушения на
посочените в исковата молба разпоредби на ЗПК.
В производството пред районния съд са събрани писмени
доказателства и са назначени съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертизи.
С обжалваното Решение №57 от 12.04.2023г. на Районен съд-Оряхово,
постановено по гр.дело №593/2022г по описа на ОРС първостепенният съд е
приел доводите на ищеца за недействителност на договора на основание чл.
22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно
правомощията по чл.269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за
валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба
доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
Настоящият съдебен състав намира, че по делото са събрани всички
относими и необходими за изясняване на спора доказателства. Изложената и
възприета от районния съд фактическа обстановка е правилно установена и
изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Въззивната
инстанция споделя изложените от районния съд мотиви, довели до извода за
недействителност на договора за кредит на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК, и намира, че решението е постановено при правилно
приложение на материалния закон и доказателствата по делото, при което на
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
В отговор на наведените във въззивната жалба на ответното дружество
оплаквания, съдът намира за необходимо да изложи допълнително следните
фактически и правни съображения:
С оглед твърденията на ищеца в исковата молба и на ответното
дружество в отговора, съдът намира, че по делото няма спор, че между
страните е бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит
№804093 от 04.10.2019г., по силата на който "Фератум България" ЕООД, като
6
кредитор, е предоставил на С. В. С., като кредитополучател, сумата 2 000 лв.,
която последната се задължава да върне на 12 месечни вноски, съгласно
погасителен план, който е неразделна част от договора. Този факт е обявен от
районния съд за безспорен с постановеното по реда на чл.140 ГПК
Определение №393/15.12.2022 г.
Договорът е сключен чрез средства за комуникация от разстояние,
поради което същият представлява договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние по смисъла на чл.6 ЗПФУР.
Видно от представения по делото на хартиен носител Договор за
кредит №804093 от 04.10.2019г., кредитът се олихвява с лихвен процент в
размер на 23%, а дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва е в
размер на 460 лв. Посочено е, че за целия период на кредита
кредитополучателят следва да върне на кредитора общо 2460 лв., както и че
общият разход по кредита е 460 лв. и включва посочената възнаградителна
лихва, а годишният процент на разходите е 49,11%, изчислен по реда на чл.8.4
от ОУ и включва разходите, включени в общия разход по кредита, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В чл.5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“ в полза на кредитора.
Посочено е, че със сключването на договора кредитополучателят
потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е
посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както
физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който
да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора
поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателят да получи кредит
при едни и същи търговски условия.
Въззивният съд намира, че сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания
за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на
ЗПК. Според разпоредбата на чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на
посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1, т.10 и
т.11 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Въззивният
7
съд споделя изводите на районния съд за нарушаването на изискването на чл.
11, ал. 1, т.10 ЗПК по съображения, че посоченият в договора ГПР от 49,11%
не съответства на действителния такъв.
Съгласно императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Самият ГПР,
както и общата сума, дължима от потребителя намират своята легална
дефиниция в разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 2 от ДР на ЗПК,
според които "ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима от
потребителя е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. Общите разходи по кредита също са легално
дефинирани посредством разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която
това са "всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия".
Настоящият съдебен състав намира, че възнаграждението за гарант
/поръчител/, което се дължи в случая, безспорно съставлява общ разход по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като е пряко
свързано с договора за кредит, съставлява задължителна услуга и е
предварително известно на кредитора, доколкото гарантът е предложен от
него.
Изводът, че възнаграждението за гарант /поръчител/ е пряко свързано с
договора за кредит и съставлява задължителна услуга, следва от
8
предоставената на потребителя преддоговорната информация и по-конкретно
от част 2, т.8, където изрично е посочено, че за този вид кредит се изисква
предоставяне на обезпечение чрез договор за поръчителство/гаранция,
подписан от кредитополучателя. От заключението на изслушаната пред
районния съд СТЕ се установява, че за процесния кредит се кандидатства
чрез избор на „Гарант“, който може да бъде или гаранция от Фератум Банк
или личен гарант (поръчител). Установено е, че при избор на банкова
гаранция се генерира информация за дължимата такса за този избор.
Установява се също, че преди приемане на предложението за сключване на
договора за кредит, ответното дружество е изпратило на имейл адреса на
ищцата проект на договора за кредит, СЕФ, погасителен план и общи
условия.
Въз основа на това заключение първоинстанционният съд е формирал
правилни изводи, които се споделят напълно от въззивната инстанция, че
технически е осигурена възможност за сключване на договор за кредит с
ответното дружество и чрез личен гарант, но безспорно е и обстоятелството,
че предоставянето на обезпечение под формата на „Гарант“ („Избери Гарант“)
е било задължително условие за сключване на договора за кредит, т.е.
изисква се задължителен избор на „Гарант“ от предложените две опции за
такъв. В този смисъл и сключването на договора за гаранция се явява
задължително условие за сключване на договора за кредит, след като е
сключен от ищцата с посочено от ответника лице и при условия, които
ищцата не може да предоговори и измени. Възможността да се откаже от
т.нар. "услуга", при невъзможността да посочи личен гарант, би имала за
последица анулиране на заявката за кредит, а следователно и невъзможност
да бъде сключен договора за кредит. Именно затова сключването на договор
за гаранция (поръчителство) е пряко свързан с договора за кредит и
съставлява задължителен елемент в процедурата по сключването на договора
за кредит.
На следващо място, от приложения СЕФ - част 3, т.4.3 е видно, че е
посочен размер на разход от 1860 лв. при сключване на договор за гаранция с
гарант, предложен от кредитора. Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не
изключва възможността някои от общите разходи по кредита да произтичат
от друг договор, стига те да са пряко свързани с договора за кредит. Пряката
свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално обосноваване,
9
доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да бъде
отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява общ
разход по кредита, който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на
задължително включване в ГПР. Обстоятелството, че кредитополучателят не
е посочил поръчител-физическо лице, а се е съгласил на поръчителство от
предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора да отрази
таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на
закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и
изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и
обстоятелства, при които договора за кредит се сключва. Наведеното
обстоятелство, че ищецът е избрал поръчителя с и е без значение в случая.
След като ищецът е избрал възмездното поръчителство от „Фератум Банк”, то
ответникът е следвало да включи възнаграждението за това поръчителство в
ГПР, което обаче не е било сторено.
Следователно, при сключването на договора за кредит
жалбоподателят-ответник не само е знаел за договореното възнаграждение за
поръчителство и неговият размер, но и представянето на договора за
поръчителство е съставлявало фактическо и юридическо условие кредитът да
бъде одобрен.
При тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че
възнаграждението за поръчител, което се дължи в случая, съставлява общ
разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и като
такъв е следвало да бъде включен в размера на ГПР.
От преддоговорната информация и от самия договор за потребителски
кредит е видно, че в отразения в договора ГПР от 49,11% е включена като
разход единствено договорената възнаградителна лихва, но не и заплатената
сума за поръчителство. Като не е включил размера на таксата за
поръчителство в ГПР, кредиторът е заобиколил императивната разпоредба на
чл.19, ал.4 ЗПК, според която ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения.
С оглед изложеното въззивният съдебен състав намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит не са били
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което на основание
чл. 22 ЗПК договорът се явява изцяло недействителен и в този случай намира
приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която потребителят дължи
10
само чистата стойност по кредита.
От заключението на изслушаната в първоинстанционното
производство ССЕ се потвърждава, че ответното дружество е предоставило на
ищцата кредит в размер на 2000 лв. Ищцата е погасила предсрочно
задължението по заема на 14.10.2019г., като е заплатила сумата от общо
2 144,40 лв., с която сума е погасила 2000 лв. - главница, 33,38 лв. -
договорна лихва, 101,02 лв.такса за дружеството партньор /такса за
поръчителство/ и 10 лв. такса предсрочно погасяване. Тези суми са платени
на ответното дружество, като липсват доказателства някоя от тях да е
наредена към друго лице и по- конкретно сумата от 101,02 лв. ,
представляваща такса за поръчителство, да е платена от ищцата на друго
лице. От заключението на ССчЕ се установява още, че в счетоводните
регистри на ответното дружество кредитът е отразен като обща дължима от
ищцата сума от 4000 лв., която включва 2000 лв. - главница, 460 лв. -
договорна лихва и 1540 лв. - гаранционна такса. Също така се установява, че
на 04.10.2019г. /в деня на сключване на процесния договор за кредит/
ответното дружество е превело на „Фератум Банк“ ЕАД сумата от 1461,42 лв.,
чието основание за плащане е действителна такса за гаранция по Договор
№804093 за предоставяне на потребителски кредит от 04.10.2019 г. Тази сума
е преведена на гаранта „Фератум Банк“ ЕАД още преди усвояването на
процесния кредит, видно от посочения час на превода и часовете по
сключване и усвояване на кредита съгласно СТЕ, по силата на
правоотношения, които не са известни както на ищцата, така и на съда.
С оглед изложеното, настоящият състав споделя извода на районния
съд, че сумата от общо 144,40 лв. , включваща сумите от 33,38 лв. - платена
договорна лихва, 10 лв. - такса предсрочно погасяване и 101,02 лв. - такса за
банкова гаранция към фирма партньор, подлежи на връщане като преведена
при начална липса на основание предвид недействителността на договора за
потребителски кредит.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД ищецът следва да
докаже плащането на съответната парична сума. Когато ищецът е установил
плащането, ответникът следва да установи наличието на правно основание за
получаване на сумата, т.е. че съществува правно призната причина за
разместването на благата, тъй като именно наличието на това основание му
дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да
11
бъде отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че
има определено основание да я задържи, то той дължи нейното връщане.
Както бе посочено, в случая е доказано плащането на тази сума от ищеца на
ответника. Последният обаче не доказа наличието на основание за получаване
на сумата, установяването на който факт, съгласно чл.154 ГПК, е в негова
тежест, което изрично му е указано с определението на районния съд по
чл.140 ГПК. С оглед установената по-горе в мотивите пряка свързаност на
възнаграждението за гарант/поръчител с договора за кредит и обусловеност
на одобряването на кредита от представянето на договора за поръчителство,
то предвид недействителността на договора за кредит, договорът за гаранция
(поръчителство) се явява лишен от основание с оглед обезпечителния му
характер на задълженията на длъжника по договора за кредит. Следователно
плащането на възнаграждението по гаранцията подлежи на връщане от
ответника, защото за него е липсвало основание да го получи, а
обстоятелството дали е превел тази сума на третото лице - гаранта, е без
правно значение, тъй като касае вътрешните му отношения с това трето лице.
Още повече че предоставената с договора за гаранция услуга не е в полза на
ищеца, а единствено на ответника. Доколкото сумата от общо 101,02 лв. е
постъпила в патримониума на кредитора "Фератум България" ЕООД като
плащане по нищожния договор за кредит, то именно той дължи връщането й
като недължимо получена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
По изложените съображения, въззивния съд намира, че предявеният
иск е доказан и следва да се уважи изцяло. Посочената сума се дължи ведно
със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното погасяване на вземането. Като е осъдил ответното дружество
да заплати на ищеца тази сума, районният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, право на разноски за настоящата съдебна
инстанция има въззиваемата - ищца. Същата не е направила разноски, но на
пълномощника й адв.М. М. се дължи адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗАдв., в размер на 480 лв.с
ДДС, изчислено съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и представените
доказателства за регистрацията на адв.М. по ЗДДС.
12
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №57 от 12.04.2023г. на Районен съд-
Оряхово, постановено по гр.дело №593/2022г.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. " Фератум България"
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, жк
"Младост-3", бул."Александър Малинов" № 51, вх.А, ет.9, офис № 20, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. М. В. М., със служебен адрес гр. ***, сумата 480 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение с вкл.ДДС за осъщественото
безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция на
въззиваемата С. В. С..
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13