О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, 21.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ХVII въззивен състав, в закрито съдебно заседание на двадесет
и първи ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖИНА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
СИМОНА УГЛЯРОВА
като разгледа докладваното от младши
съдия Углярова в.н.ч.д. № 4687 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава
двадесет и втора от НПК.
Инициирано е по повод частен протест, депозиран
от прокурор при Софийска районна прокуратура, с който се атакува протоколно
определение от 14.05.2019г. по н.о.х.д. № 2609/2015г. по описа на Софийски районен
съд, НО, 103- ти състав, с което депозираната от подсъдимия молба за отмяна на
взетата спрямо него мярка за процесуална принуда "Забрана за напускане
пределите на Република България" е била уважена.
В протеста представителят на СРП
навежда довод за недостатъчна конкретизация на искането на подсъдимия,
доколкото в молбата му се сочи единствено, че същият смята да работи извън
пределите на страната, което от своя страна сочи на извод, че в един бъдещ
момент няма да може да бъде открит, а това ще доведе до неоснователно забавяне
на съдебния процес и ще попречи на своевременното приключване на делото. По
посочените аргументи се поддържа, че е налице опасност подсъдимият И. да се
укрие и да избегне реализацията на наказателната отговорност спрямо него.
Иска се въззивната съдебна инстанция да
отмени атакувания съдебен акт на първостепенния съд като неправилен и
незаконосъобразен, като вместо него да постанови друг, с който наложената на И.
забрана за напускане пределите на страната да бъде потвърдена.
В срока по чл.342, ал.2 от НПК
подсъдимият И.А.И., чрез процесуалния си представител адв.К.И.М.– САК, е
упражнил правото си на възражение срещу депозирания частен протест. Счита, че в
протеста изобщо се са изложени съображения относно обсъжданите в съдебно
заседание възражения, че четвърта година спрямо подсъдимия действа визираната
забрана, без да е налице причина или обоснованост за продължаващото й
прилагане. Твърди се, че подсъдимият е дисциплиниран и редовен участник в съдебния
процес, че семейството му има финансови затруднения, за които кратка работа в
чужбина би дала възможност за отстраняването
им. Излага се освен това, че характеристичните особености, проявявани до
настоящия момент от подсъдимото лице, не дават основание да се допусне наличие
на интерес у него за постоянен живот в чужбина. Моли се протестът на СРП да
бъде оставен без уважение, а атакуваният съдебен акт да бъде потвърден.
Софийски градски съд, като взе предвид
доводите, изложени в протеста и релевираното искане, както и доводите, изложени
в депозираното възражение, въз основа на материалите по делото и закона, приема
за установено следното:
С постановление от 05.10.2014г. по ДП № 2235/2014г.
по описа на 04 РУ – СДВР, пр. пр. № 45685/2014г. по описа на СРП, И.А.И. е
привлечен в процесуалното качество на обвиняем за извършено престъпление по чл.198,
ал.1 от НК. С постановление от същата дата спрямо обвиняемия е взета мярка за процесуална
принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“, освен с
разрешение на прокуратурата.
С обвинителен акт, внесен в Софийски
районен съд на 22.04.2015г., Софийска районна прокуратура е повдигнала на
подсъдимия И.А.И., с ЕГН **********, обвинение за извършено престъпление с
правна квалификация по чл. 198, ал.1 от НК. Въз основа на внесения обвинителен
акт е образувано НОХД № 6209 по описа за 2015 година на Софийски районен съд,
НО, 103 - ти състав.
На 07.03.2019 г. в деловодството на СРС
е била депозирана молба от подсъдимия И.И., същата с искане за отмяна на
наложената спрямо него мярка за процесуална принуда "Забрана за напускане
пределите на Република България". Визираната молба е разгледана от
първостепенния съд в проведено на 14.05.2019г. открито съдебно заседание по
реда на чл.270, вр. чл.68 от НПК, като с атакуваното пред настоящия въззивен
състав определение, молбата е била уважена. Видно от мотивната част на протестирания
съдебен акт, районният съд е намерил, че продължаване действието на наложената
мярка за процесуална принуда би било неоправдано, както предвид продължителния
период на нейното действие – повече от четири години и половина, така и с оглед
предстоящото приключване на първоинстанционното наказателно производство и
демонстрираното добросъвестно процесуално поведение от страна на подсъдимия в
хода на разглеждане на делото. По изложените аргументи СРС е счел, че от
данните по делото не може да се заключи, че е налице опасност подсъдимият И. да
се укрие извън пределите на Р.България, като в допълнение е посочил, че с
влизането на страната в Европейския съюз, всеки български гражданин има право
свободно да се придвижва на територията на страните членки, без да бъдат
ограничавани тези неговите права.
При така установеното от фактическа
страна, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Настоящият съдебен състав намира, че
искането, с което е сезиран, е подадено от процесуално легитимирана страна в
надлежна форма, направено е в законоустановения 7-дневен срок, съгласно
разпоредбата на чл.342, ал.1 от НПК, като разгледано по същество същото е
неоснователно. Съображенията за това са следните:
Съдебният контрол по отношение на
забраната за напускане на страната е последващ вземането й и се осъществява в
две възможни форми. В производството по чл.68 от НПК за съда не е налице
задължение да извършва преценка за наличието или липсата на обосновано
предположение за извършено престъпление. Преценката, която настоящият съдебен
състав следва да направи, се отнася до две категории обстоятелства: дали
подсъдимият е привлечен за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7
от НК или за друго престъпление, с което е причинена смърт, респективно дали
след анализ на събраните доказателствени материали е налице риск от укриване в
чужда държава.
В настоящия случай, повдигнатото на
подсъдимия от Софийска районна прокуратура обвинение, касае тежко умишлено
престъпление с правна квалификация по чл.198, ал.1 от НК, като наказанието,
предвидено в особената част на наказателния кодекс за това престъпление, е
лишаване от свобода от три до десет години. В този смисъл престъплението се
характеризира като тежко, с оглед дефинитивната разпоредба на чл.93, т.7 от НК.
Относно второто обстоятелство, което
съдът следва да анализира, а именно – риска от укриване на подсъдимия в чужда
държава, СГС се солидаризира напълно с изводите на първата инстанция.
На първо място контролиращият съд
споделя изводите на районния такъв по отношение неразумната продължителност на
наложената мярка за процесуална принуда, действаща от 05.10.2014г. Това
обстоятелство обаче въззивният съд изведе и от неразумния според него, срок на наказателното
производството в цялост. В този смисъл, в решенията си Европейския съд по
правата на човека е имал повод многократно да посочи кои са критериите, по
които следва да се преценява дали сроковете, в които се развива едно
производство, са разумни - фактическа и правна сложност на делото, действия на
подсъдимото лице, действия на компетентните държавни органи, насочени към
приключване на производството с окончателен акт. Въззивният състав държи
сметка, че производството срещу подсъдимия се води по обвинение за едно
престъпление, а в приложението към обвинителния акт са посочени имената на 6-ма
свидетели, което не сочи на по-голяма фактическа и правна сложност на делото от
обикновените случаи от този вид.
Отделно от това, обосноваване разумната
продължителност на срока на производството би могло да има в случай, че по
делото се извършват регулярно процесуално - следствени действия. В конкретния
случай решаващият състав не формира такъв извод. Делото е било внесено с
обвинителен акт в съда през 2015г., след което за период от около четири години
и половина, не се констатира да са извършени всички необходими действия,
насочени към попълване на делото с доказателствен материал. Характерът на извършените
до момента действия и срокът, за който са извършени, не разколебават извода на
настоящата инстанция, че по делото не е работено с нужната процесуална
активност, която би дала възможност визираният срок на производството да се
преценява като разумен. В рамките на целия този период подсъдимият е следвало
да търпи ограниченията на наложената му мярка за процесуална принуда по
причини, които стоят извън неговата вина и процесуално поведение.
Следва да се отбележи, че срокът, в
който се развива производството по НОХД № 6209/2015г. по описа на СРС, не се
свързва с недобросъвестно процесуално поведение от страна на подсъдимия или
защитата му. Действително, за съдебното заседание пред първата инстанция,
проведено на 05.02.2016г., същото първо по ред от общо проведени 15 открити
заседания, подсъдимият не се е явил, но неявяването му се дължи единствено на
нередовна процедура по призоваването му. На второто открито съдебно заседание
на 10.05.2016г., поради изрично заявеното от подсъдимия желание да бъде
процесуално представляван, делото е било
отложено за друга дата, с оглед осигуряване на гарантираната му от закона възможност
да ползва в пълен обем правото си на защита в производството. В своята практика
Европейския съд по правата на човека приема неотклонно, че отлагането на делото
поради упражняване право на защита на подсъдимото лице не може да обуслови
неразумност на срока на производството. В настоящия случай, при добросъвестното
процесуално поведение на подсъдимия, държавните органи е следвало да осигурят
ритмичното разглеждане на делото в разумен срок, което не е сторено и не следва
да се тълкува във вреда на подсъдимото лице и да обуславя продължаващото
ограничение на негови конституционно признати права.
В този смисъл, от първостепенно значение
за формиране изводите на настоящата инстанция и изводимо от материалите по
делото, е добросъвестното процесуално поведение на подсъдимия И., както в
досъдебното производство, така и в съдебното такова, което не води към каквото
и да било съмнение относно възможността същият да се укрие извън пределите на
страната с цел да осуети реализиране на наказателната си отговорност. Констатираното
безупречно до настоящия момент процесуално поведение на подсъдимия, ценено с
оглед липсата на каквито и да било данни за негова обвързаност /трайни връзки
от социално-икономически или личен характер/ на територията на страна, различна
от Република България, следва извод, че не съществуват причини, които да
обосновават презумптивна липса на негово завръщане в България в случай, че
напусне пределите й.
В допълнение съдът намира, че отмяната
на прилаганото спрямо И. процесуално ограничение, не би попречило на
приключването на воденото срещу същия наказателно производство. Настоящият
съдебен състав намира за безспорно установено по делото, че подсъдимият, за
времето между отделните съдебни заседания, пребивава на известния по делото
свой постоянен адрес, като не съществува пречка той да бъде призоваван и занапред
на визирания адрес, който не на последно място е и официален такъв за
кореспонденция с държавните органи.
Доколкото в материалите по делото не се
съдържат никакви данни и доказателства за опасност подсъдимият да се укрие в
чужда държава, то не е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки за
продължаване действието на коментираната забрана. Визираната от представителя
на държавното обвинение липса на необходимост от задгранично пътуване,
съотнесено към възраженията за липса на посочване от страна на подсъдимия на
конкретно място и адрес в чужбина, на които би могъл да бъде призоваван, е
относима единствено към хипотезата, в която подсъдимият иска разрешение да
напусне страната по конкретен инцидентен повод, но не и в случаите, когато
обсъжданата мярка е престанала да обслужва целите на наказателния процес и в
един продължителен период от време ограничава ненужно правата на подсъдимото
лице.
Съобразявайки всичко гореизложено, настоящият състав намира, че по
отношение на подсъдимия е налице липса на опасност от укриване, което преценено
ведно с неразумния срок, в който се развива производството, обосновават
правилния извод, до който е достигнал и районният съд, а именно - че молбата за
отмяна на мярката за процесуална принуда "забрана за напускане пределите
на страната" следва да се бъде уважена.
По посочените мотиви, въззивният съд
намира подадения частен протест за неоснователен, а определението на районния
съд, с което същият е уважил направеното от подсъдимия И. искане за отмяна на наложената
спрямо него мярка за процесуална принуда – за правилно и законосъобразно. Ето
защо обжалваният понастоящем съдебен акт следва да бъде потвърден изцяло.
Така мотивиран, Софийски градски съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 14.05.2019г.
по н.о.х.д. № 2609/2015г. по описа на Софийски районен съд, НО, 103- ти състав.
Определението не подлежи на обжалване и
протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.