Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
08.01.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 864 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 272261 от 20.11.2017г. по гр.д. № 47399/2015г. Софийски районен
съд, 43 състав: Осъдил „У.Б.” АД, ЕИК ********, да заплати на Е.Ч.Н., ЕГН **********,
на основание на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 2 606.02 лв.,
подлежаща на връщане като платена без основание и представляваща разлика между
реално погасения и действителния размер на дължимата възнаградителна лихва в
резултат от едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката за
периода от 07.12.2010г. до 07.08.2015г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба - 07.08.2015г., до окончателното плащане,
като отхвърлил този иск за разликата до пълния му предявен размер от 10 000 лв.
като неоснователен; Отхвърлил предявените от Е.Д.Д. и Ч.А.Д. срещу „У.Б.” АД главни
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000
лв., подлежаща на връщане като платена без основание и представляваща разликата
между реално погасения и действителния размер на дължимата възнаградителна
лихва в резултат от едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката
за периода от 07.12.2010г. до 07.08.2015г., както и предявените евентуални
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 10 000 лв.,
недължимо платена поради неправилно изчисляване на лихвата от банката за
периода от 07.12.2010г. до 07.08.2015г.; Оставил без разглеждане предявения от Е.Ч.Н.
срещу „У.Б.” АД евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 10 000 лв.,
недължимо платена поради неправилно изчисляване на лихвата от банката за
периода от 07.12.2010г. до 07.08.2015г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищцата Е.Н. сумата 574.84 лв. – разноски по
делото, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят на
ответника разноски в размер на 1 338.30 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „У.Б.” АД, който го
обжалва в частта, с която главният иск на ищцата Е.Н. е уважен до размер от 2 606.02
лв., с оплаквания за неправилност. За да уважи иска районният съд приел, че
присъдената сума е платена без основание поради нищожност на т. 9.1, 9.2, 9.3 и
9.4 от договора, но изложените съображения се отнасяли само до т. 9.3. Т. 9.1
представлявала прекратително условие за прилагането на т. 4 и т. 5 от договора.
Договорът бил сключен при преференциални условия поради наличието на трудово
правоотношение между страните и нямало да бъде сключен при тези параметри, ако
кредитополучателката не била служител на банката. При отпадане на този факт т.
9.1 предвиждала отпадането на преференциите по т. 4 и т. 5, като по този начин
договорът се явявал без договорена възнаградителна лихва, и именно поради това
било предвидено сключване на анекс по т. 9.4, което страните направили на
26.02.2014г., сключвайки анекс № 1. Предвиденото в т. 9.3 заплащане на лихви по
лихвения бюлетин на банката към момента на отпадане на преференцията не
нарушавало правата на потребителя, защото не го поставяло в по-неблагоприятно
положение спрямо всички други клиенти на банката. Дори да се приеме, че
клаузата на т. 9.3 е нищожна поради това, че не фиксира точен лихвен процент на
възнаградителната лихва, това не можело да се отрази на действителността на т.
9.1, 9.2 и 9.4 от договора, тъй като те уреждали последиците от отпадането на
правопораждащия факт – наличието на трудово правоотношение. С анексите били
уговорени нови условия по кредитите, като условията по анекс № 2 били
съобразени с финансовите възможности на ищцата и били договорени по нейно
искане. Първонстанционният съд неправилно се позовал на решение №
146/01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. на ВКС, Първо ТО. Същото касаело друга
фактическа обстановка, а в случая в периода от прекратяване на трудовото
правоотношение до подписването на анекс № 1 ищцата заплащала първоначално
договорената лихва в размер на 0.93 %, поради което в анексите нямало
констатации, направени въз основа на нищожна клауза. Поради това моли съда да
отмени решението в атакуваната част и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски за двете инстанции,
като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави
евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна
адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмена защита от 26.10.2018г.
Въззиваемата страна Е.Ч.Н. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения
излага в писмена защита от 22.10.2018г.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Е.Ч.Н., Е.Д.Д. и Ч.А.Д. с главни
субективно активно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за сумата 10 000 лв., представляваща заплатена без основание
възнаградителна лихва по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №
3/07.12.2010г. в резултат от едностранно увеличение на лихвения процент от
страна на банката в периода 07.12.2010г. - 07.08.2015г., претендирана солидарно
от ищците; При условията на евентуалност са предявени субективно активно
съединени искове искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата
10 000 лв., недължимо платена поради неправилно изчисляване на лихвата от
банката за същия период, претендирана солидарно.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част. Настоящият
състав намира, че при постановяването му не са нарушени императивни
материалноправни норми, то е
правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите
на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично
установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269,
изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:
При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание” обикновено са обусловени от едно
преюдициално договорно правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на
основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта
на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице
основание за получаването, съответно за задържане на полученото.
В случая не е било спорно и по делото се
установява, че между Е.Ч.Н., като кредитополучател, и солидарно задължилите се Е.Д.Д.
и Ч.А.Д.. от една страна, и ответната
банка, от друга, са възникнали облигационни отношения по договор за банков
ипотечен кредит, сключен на 07.12.2010г. при общи условия, които
кредитополучателят и солидарните длъжници са заявили писмено, че приемат.
Съгласно т. 9.1 - т. 9.4 от процесния
договор, разпоредбите на т. 4 и т. 5, уреждащи размера на дължимата
възнаградителна лихва, се прилагат единствено по отношение на
кредитополучатели, работещи на безсрочен трудов договор с банката за срока на
действие на трудовото правоотношение; При прекратяване на трудовия договор
кредитополучателят има право в срок до падежа на първата погасителна вноска,
дължима след датата на прекратяване на трудовото правоотношение, да погаси
остатъка от предоставения му кредит и лихвите по него без такса за предсрочно
погасяване, а според т. 9.3 неупражняването на това право изразява безусловното
и неотменяемото му съгласие да продължи обслужването и издължаването на
кредита, считано от датата на прекратяването на трудовия договор при условията,
установени в лихвения бюлетин на банката за физически лица - за лихвите, а по
отношение на комисионните - в Тарифата на банката за размера на дължимите й
комисионни към съответния момент на изискуемостта им. Видно от тези клаузи е, че
не няма яснота какъв ще е процентът на възнаградителната лихва /или поне на
лихвената надбавка - постоянният елемент, формиращ общия размер на лихвата/,
който следва да се прилага спрямо кредитополучателя при отпадане на
преференцията /прекратяване на трудовото правоотношение/. Правилно СРС е приел,
че за да се установи неговата величина следва да се направят множество
предположения, които не гарантират установяването на точната воля на страните
по време на предлагането, съответно приемането на клаузата. Последната не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици и рискове от
договора, налага на потребителя приемането на условия, с които той не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора. Поради това клаузата
на т. 9.3 от договора е неравноправна и като такава – нищожна.
За неоснователни съдът
намира доводите в жалбата във връзка с приетото от първостепенния съд, че
сключените въз основа на нищожната клауза на т. 9.3 от договора анекси от
26.02.2014г. и 28.02.2014г., представляващи спогодба с предмет предоговаряне на
кредита и в които задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на
неравноправни клаузи на първоначалния договор, са нищожни на основание чл. 366 ЗЗД. Действително, решение № 146/01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. на ВКС,
Първо ТО касае по-различна фактическа обстановка, но в него ясно е отговорено
на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване – допълнително
споразумение /анекс/, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне
на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа
на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД. Такъв е и настоящият случай – двата
анекса са сключени именно на основание нищожната клауза на т. 9.3 от договора.
Несъстоятелни са твърденията на банката анекс № 2 да бил сключен по предложение
на кредитополучателя. Сключването и на двата анекса е станало предвид
отправеното от банката предупреждение, че при неявяване за сключване банката ще
обяви кредита за предсрочно изискуем.
Независимо
от дотук изложеното, и дори да се приеме, че двете спогодби не са нищожни,
клаузите на т. 4 от двата анекса, с които е уговорен размер на дължимата
възнаградителна лихва, също са неравноправни и като такива - нищожни – същите не
съдържат механизъм, по който ще бъде изменян БЛП, вкл. и т.нар. премия,
определяна от оторизирания за това орган на банката. По делото не са
представени общите условия на банката в сила към датите на сключване на
анексите, а в представените общи условия, с последно изменение от 01.08.2010г.,
такъв ясен механизъм за изменение на БЛП и на премията като част от него
липсва. Дали банката се е възползвала от правото си да изменя БЛП в процесния период
е неотносимо за преценка действителността на клаузите, тъй като тази преценка
следва да се извършва към момента на сключване на договора, респ. анекси към
него.
По тези съображения въззивният съд
намира, че предявеният от Е.Н. главен иск е основателен до установения от
заключенията на ССЕ размер от 2 606.02 лв., които като платени без основание подлежат на
връщане.
Крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
При този изход, разноски се следват на
въззиваемата. Доказано направените такива са в размер на 5 867.49 лв. –
адвокатско възнаграждение, заплатено в брой според представения договор за
правна защита и съдействие. Възражението на въззивника за прекомерност по
смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за основателно. Определеното по реда
на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатски
възнаграждения съобразно обжалваемия интерес от 2 606.02
лв. минимално възнаграждение възлиза
на 412.42 лв. Делото не е било усложнено от фактическа и/или правна страна пред
настоящата инстанция, и предвид извършените от адвоката процесуални действия
възнаграждението следва да бъде намалено на 450 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 272261 от 20.11.2017г., постановено по гр.д. № 47399/2015г. на
Софийски районен съд, 43 състав в обжалваната част, с която „У.Б.” АД, ЕИК ********,
е осъдено да заплати на Е.Ч.Н., ЕГН **********, на основание на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата 2 606.02 лв.,
подлежаща на връщане като платена без основание и представляваща разлика между
реално погасения и действителния размер на дължимата възнаградителна лихва в
резултат от едностранно увеличение на лихвения процент от страна на банката за
периода от 07.12.2010г. до 07.08.2015г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба - 07.08.2015г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „У.Б.” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл. „********7,
да заплати на Е.Ч.Н., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 450.00
лв. /четиристотин и петдесет лева/,
представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 47399/2015г. на Софийски районен
съд, 43 състав е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.