РЕШЕНИЕ
№ 17995
гр. София, 07.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ТИХОМИРА Й. ЦЕНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20241110100575 по описа за 2024 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД
за заплащане на сумата от 108,37 лв., представляваща платена без правно основание в полза
на ответника сума по договор за кредит № ********** от 07.04.2021 г. от страна на .....,
която последният е цедирал в полза на ищеца по силата на договор за цесия от 02.06.2023 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 02.01.2024 г. до
окончателното плащане.
Ищецът „..... твърди, че между него и третото за процеса лице – ....... е сключен договор
за цесия от 02.06.2023 г., по силата на който последният е цедирал свое вземане в размер на
108,37 лв. към ответника „....., произтичащо от договор за кредит № ********** от
07.04.2021 г., сключен чрез интернет платформа по реда на ЗПФУР. Поддържа, че
параметрите на договора са, както следва: 500 лв. – отпусната главница, 16,85 лв. –
възнаградителна лихва, 108,37 лв. – такса за бързо разглеждане, 41 % - годишен лихвен
процент, 49,70 % - годишен процент на разходите, падеж – 07.05.2021 г., или общо дължима
сума по договора - 625,22 лв. Заявява, че цедентът изцяло е изпълнил задълженията си,
погасявайки всички дължими по договора суми, включително и начислената му такса за
бързо разглеждане в размер на 108,37 лв., която подлежи на връщане, доколкото липсва
основание за нейното задържане, тъй като всички надплатени суми над главницата и
възнаградителната лихва са платени без основание. Уточнява, че договорът за кредит е
нищожен (недействителен) поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и/или
накърняване на добрите нрави и поради липса на форма и съгласие, излагайки конкретни
съображения в тази насока, както и конкретните разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, които счита
за нарушени, а именно: чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 и 3 ЗЗД, чл. 10, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9,
10 и 11 ЗПК, чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 1, вр. ал. 2, т. 10, 19 и 20 ЗЗП. Излага доводи,
че допълнителната услуга за бързо разглеждане е обособена от наличието на отпуснатия
кредит и без нея предоставянето му не би било възможно, като за нея кредитополучателят
дължи възнаграждение в размер по - висок от възнаградителната лихва, поради което
платената по договора за кредит сума за такса „бързо разглеждане“ представляват сигурна
1
печалба за кредитора, без да предоставя каквато и да било допълнителна услуга. Счита, че
възнаграждението за предоставяне на допълнителна услуга „бързо разглеждане“ следва да
бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ по договора, което
в случая не е сторено, поради което в договора за паричен заем липсва действителният ГПР,
което е в противоречие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, представляващо
самостоятелно основание за цялостната му недействителност, на основание чл. 22 ЗПК, тъй
като представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 от
ЗЗП. Допълва, че в случай, че възнаграждението за бързо разглеждане бъде включено при
изчисляване на годишния процент на разходите /ГПР/ по договора, размерът му би
надвишил максимално допустимия такъв, което би било в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Счита договорът за паричен заем за недействителен и поради неспазване на изискванията на
чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като текстът му не е написан по ясен и разбираем начин, не съдържа
наличието или правото на отказ на потребителя от него считайки за нарушени и правилата,
заложени в чл. 147 ЗЗП. Като самостоятелно основание за недействителност на договора
посочва допуснато нарушение на чл. 11, т. 9 ЗПК, тъй като липсва посочване на годишния
лихвен процент (ГЛП), доколкото не става ясно как посочената процентна стойност се
съотнася към ГПР, респ. каква е базата, върху която лихвеният процент се начислява - върху
целия размер на кредита или върху остатъчната главница по него. Счита, че недействителна
сама по себе си се явява и клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите
нрави, доколкото уговореният размер надхвърля над три пъти размера на законната лихва,
което от своя страна води до недействителност и на целия договор за паричен заем. Допълва,
че липсва яснота и ясно разписана методика относно данните, послужили за изчисляване и
формиране на ГПР, поради което потребителят е бил лишен от възможност да разбере какви
ще са икономическите последици от сключването на договора за паричен заем. При
условията на евентуалност излага доводи за недействителност на клаузата, предвиждаща
заплащането на такса за бързо разглеждане, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 33 ЗПК.
Отделно от изложеното твърди неравноправност на същата и липса на възможност да бъде
повлияно върху съдържанието от страна на потребителя. Обобщава, че в случай, че се
установи недействителност на целия договор за паричен заем и съответстващия му договор
за предоставяне на поръчителство, в който случай съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят
дължи да върне единствено главницата по кредита, то всичко друго надплатено се явява
платено без основание и като такова подлежи на връщане като сума, с която ответникът се е
обогатил без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „..... е подал отговор на исковата молба, с
който се изразява становище за нередовност, недопустимост и неоснователност на
претенцията. Оспорва ищецът да е придобил процесните вземания при твърденията, че
приложеният договор за цесия и уведомлението не съдържат конкретизация по вид, размер
и основание на придобитите вземания. Оспорва процесният договор за цесия да е валидно
сключен, както и да е надлежно уведомен за твърдяното прехвърляне на процесните
вземания в полза на ищеца. Поддържа, че в договора за цесия, както и в приложеното
уведомление не е извършена индивидуализация на процесните вземания. Навежда доводи за
нищожност на договора за цесия поради нарушаване на добрите нрави, липса на предмет,
както и поради неговата привидност. Твърди, че договорът за цесия не може да бъде
сключен под отлагателно условие, каквито характеристики има процесния договор. Счита,
че ищецът злоупотребява с права. Оспорва договорът за цесия да е бил валидно сключен,
като се позовава на вписания в ТРРЮЛНЦ предмет на дейност на ищеца, а именно:
дружество, занимаващо се с финансиране на съдебни дела и изкупуване на вземания. С тези
аргументи моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
2
С оглед съвпадащите твърдения на страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК
с проекта за доклад по делото, обективиран в определението от 26.06.2024 г. и обявен за
окончателен такъв, предвид липсата на проведено оспорване от тяхна страна, като безспорни
и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата относно сключването на
процесния договор за кредит № ********** от 07.04.2021 г. между „..... (с предишно
наименование „.....), в качеството на кредитодател, от една страна, и ....., в качеството на
кредитополучател, от друга страна, с твърдяното съдържание, както и относно извършеното
от страна на кредитополучателя погасяване в полза на кредитора на сумите по договора за
кредит в общ размер на 625,22 лв.
Нещо повече, в тяхна подкрепа са и данните, които се извличат от писмените
доказателства по делото – договор за кредит № ********** от 07.04.2021 г. и общи условия
към него, които кредитополучателят изрично е декларирал, че е получил, съгласява се с тях и
ги приема като обвързващи, приложими и представляващи неразделна част от същия, както
и разписка № 0400013031470858/07.05.2021 г., която не е оспорена от ответника,
удостоверяваща заплащането от ..... в полза на „..... на сумата от общо 625,22 лв. с посочено
основание на превода: кредит № ********** в размер на 500 лв. и падежна дата –
07.05.2021 г.
От съдържанието на договора за кредит се установяват параметрите му, а именно: 500
лв. – отпусната сума, срок на договора - 30 дни, стандартен лихвен процент – 40,97 %, лихва
за срока на договора – 16,85 лв., лихвен процент за срока на договора – 41,00 %, такса за
бързо разглеждане – 108,37 лв., подлежаща на връщане обща сума – 625,22 лв., краен срок за
връщане – 07.05.2021 г.
Съгласно общите условия „такса за бързо разглеждане“ представлява такса за
предоставяне на допълнителна незадължителна услуга по искане на кредитополучателя,
която гарантира обработка на искането за кредит и отговор в рамките на 15 минути от
подаването му по електронен път, по телефон или на хартиен носител в офиса на партньор,
като тя може да бъде заявена при подаване на искане за отпускане на кредит и/или
допълнителна сума по кредита при срокове и условия, посочени в ОУ и съгласно Тарифа на
кредитора.
В клаузата на чл. 4.4 от ОУ се предвижда, че за заявка за допълнителната
незадължителна услуга за бързо разглеждане на искането за кредит, кредитополучателят
дължи такса за бързо разглеждане, която се изчислява спрямо сумата на кредита и срока на
договора за кредит, като дължимата сума за тази допълнителна незадължителна услуга е
посочена в специалните условия на договора за кредит и е включена в тарифата на
кредитора, налична на началната страница. Съгласно чл. 4.5 от ОУ допълнителната
незадължителна услуга за бързо разглеждане не е задължително условие за отпускане на
сумата по заявения кредит и не увеличава възможностите на кредитополучателя да получи
кредит. Изяснява се също, че основното задължение на кредитополучателя, установено в чл.
11.1 от ОУ, е да изплати на кредитора общата дължима сума, включваща общия размер на
предоставения кредит – главницата и общите разходи, лихви и такси, надлежно и
своевременно – в срока, посочен в специалните договорни условия.
От представения в заверен препис договор за цесия № 1206/02.06.2023 г., сключен
между „..... и ....., се установява, че последният, в качеството на цедент, е прехвърлил на
ищеца, в качеството на цесионер, вземания, които има към ответника „..... в общ размер на 2
944,90 лв., като в т. 12 се посочва, че част от предмета на цесията е вземане в размер на
108,37 лв., представляващи всички платени от потребителя без основание суми по договор
за кредит № ********** от 07.04.2021 г., сключен между „..... и кредитора. Изрично страните
по договора са уговорили, че прехвърлените вземания преминават в патримониума на „.....
ведно с всички техни принадлежности, включително с изтеклите лихви. С клаузата на чл. 12
от договора цедентът упълномощава цесионера да изпрати от негово име съобщение до
3
длъжниците за прехвърляне на вземането в съответствие с разпоредбите на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
В договора се съдържа и изрично потвърждение на цедента за прехвърляне на вземанията,
посочени в него.
Като писмено доказателство е прието още уведомление за цесия от 03.07.2023 г. на .....,
адресирано до „....., с което длъжникът бива уведомен за сключения на 02.06.2023 г. договор
за цесия, с който са прехвърлени вземания на посоченото физическо лице, възникнали във
връзка с процесния договор за кредит № ********** от 07.04.2021 г.
Както договорът за цесия от 02.06.2023 г., така и уведомлението от 03.07.2023 г. са
подписани от името на „..... от ....., която съгласно представеното пълномощно от 01.12.2022
г. разполага с представителна власт да подписва договори за покупка на вземания (цесия) от
името на дружеството.
По делото не се спори, а и водно от представената куриерска разписка уведомлението
за цесия е връчено на своя адресат „..... на 10.07.2023 г., който факт е удостоверен с подписа
на лице, чиято представителна власт не е оспорена в хода на процеса.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира
следните правни изводи:
Исковата молба е редовна, а предявените иск за връщане на даденото без основание е
процесуално допустим.
По иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: твърдяното имуществено разместване - реалното предаване, съответно
получаване от ответника на претендираната сума, платена от кредитополучателя ..... по
процесния договор за кредит № ********** от 07.04.2021 г., валидното сключване на
действителен договор за цесия от 02.06.2023 г. с твърдяното съдържание, респ. прехвърляне
на вземанията в полза на ищеца, за което ответникът да е бил уведомен по реда на чл. 99, ал.
3 ЗЗД. При установяване на тези обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже
наличието на правно основание за осъществяване на имущественото разместване,
останалите доводи за недължимост на исковата сума, както и, че е погасил задълженията си
в случай, че твърди това.
В случая, с оглед отделените за безспорни по делото факти съдът приема, че
кредиторът „..... се е съгласил да отпусне на потребителя ..... сума в размер на 500 лв., която
последният се е задължил да му върне до 07.05.2021 г., заедно с възнаградителна лихва от
16,85 лв. и такса за бързо разглеждане от 108,37 лв., като именно последната ищецът твърди
да е била заплатена без основание, позовавайки се на представената разписка №
0400013031470858/07.05.2021 г., удостоверяваща заплащането на сумата от общо 625,22 лв.
За да обоснове липсата на основание за предаване на посочената сума на ответника
„..... в исковата молба се излагат доводи за нищожност на процесния договор за кредит №
********** от 07.04.2021 г. поради противоречие с императивни норми на закона, тъй като в
него не е посочен реалният годишен процент на разходите (ГПР), доколкото при изчисляване
му не е включено възнаграждението за предоставяне на допълнителна услуга „бързо
разглеждане“, което е в противоречие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
представляващо самостоятелно основание за цялостната му недействителност, на основание
чл. 22 ЗПК.
С оглед на това, че страна по процесната двустранна сделка в качеството на
кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в
рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид нейния предмет, съдът
намира, че в случая кредитополучателят ..... има качеството на потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Следователно, същият се ползва от защитата на потребителите,
предвидена в Закона за защита на потребителите (ЗЗП), който въвежда разпоредбите на
4
Директива № 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи
в потребителските договори. Ето защо, доколкото договорът за кредит има
характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК
легална дефиниция, а заемополучателят по него има качеството на потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с
изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящия или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на
крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В случая, в процесния договор за кредит № ********** от 07.04.2021 г. е посочен
процент на ГПР от 49,70 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е било
изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Не са
посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване, каквото е
изискването на закона. Не става ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и
размера на възнаградителната лихва, която е част от него, съответно дали в същия е включен
размерът на таксата за бързо разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем. Нещо
повече, очевидно е, че уговореният размер от 49,70 % не отразява реалният ГПР, тъй като в
него не се включват част от разходите по кредита, а именно: таксата за бързо разглеждане,
която съгласно легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по
кредита.
В посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая, посочената по-горе такса несъмнено представляват разход, свързан с договора за
кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на
5
кредитора. Това е така, тъй като тя е уговорена още към момента на сключване на договора
за кредит, като се дължи заедно с главницата и възнаградителната лихва, без заплащането на
същата да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредитополучателя. Ето защо, тя е следвало да бъде включена в общия разход по кредита,
което обаче не е сторено, като с нейното добавяне действителният ГПР по договора за
кредит е значително по - висок от обявения в него такъв от 49,70 %. В случая, при
използване на общодостъпен калкулатор за изчисляване на реалния ГПР с оглед срока на
договора (30 дни) става ясно, че при включване на таксата за бързо разглеждане на кредита в
размер на 108,37 лв., реалният ГПР би надвишил значително посочения в договора такъв –
49,70 %, включително и максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Нещо повече, таванът на ГПР, предвиден с тази императивна разпоредба на закона, би бил
многократно превишен - дори и без добавяне на възнаградителната лихва в размер на 16,85
лв., която също се дължи. В обратната хипотеза в случай, че посочената такса не бъде
включена в ГПР, макар изрично да е предвидено, че тя ще се плаща наред с главницата, то на
практика тя би представлявала добавък към възнаградителната лихва и сигурна печалба за
кредитодателя, поради което включването на същата в договора би довело до заобикаляне на
изискванията на закона, респ. до нейната нищожност, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че липсата на част от задължителните реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК – в случая по т. 10 – ясно определен ГПР в процесния договор за кредит,
сключен между „..... (с предишно наименование „.....), като кредитодател, и ....., като
кредитополучател, води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22
ЗПК. Както се изясни по-горе, в този случай и на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва, без да се прави
разграничение между възнаградителни или мораторни, както и други разходи /в този смисъл
са Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение №
60186 от 28.11.2022 г. по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от
12.01.2023 г. по гр. дело № 3620/2021 г. на ВКС, III г. о./.
По изложените съображения съдът приема, че договор за кредит № ********** от
07.04.2021 г. е нищожен и по него потребителят дължи единствено сумата за главница в
размер на 500 лв., като останалите заплатени от него такива се явяват платени без
основание, поради което в патримониума на последния е възникнало вземане за връщането
им.
В допълнение следва да се отбележи, че съгласно разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2
ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, като съгласно ал. 4
видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. При тълкуване на посочената
разпоредба се наблюдава ясно разграничение в подхода на законодателя към двете групи
такси, а именно между тези, които са дължими за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит и чието начисляване и събиране от потребителя е допустимо и
тези, които кредиторът е предвидил за действия по усвояване и управление на кредита,
които са забранени по силата на изричната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Същевременно,
целта на таксите и комисионните, чието събиране е разрешено по смисъла на разпоредбата
на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, е да се покрият административните разходи на кредитора при
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но
различни от основната услуга по предоставяне на кредит, в т. ч. застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия – арг. §1. т. 1 ДР на ЗПК, а съгласно чл. 10а, ал. 2 последният не
6
може да изисква заплащане на такси за действия, свързани с управление на кредита, тъй
като те са част от дейността му по предоставяне на кредита.
В случая, по делото се установи, че в специалните и общите условия на процесния
договор за кредит е предвидено заплащането от кредитополучателя на сумата от 108,37 лева,
представляваща такса за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит срещу
предоставяне от страна на кредитора на услуга, изразяваща се в разглеждане и произнасяне
по искането в срок до 15 минути от неговото изпращане, вместо в рамките на стандартния
срок с продължителност до 7 календарни дни. Съобразявайки съдържанието на тази клауза и
основно предпоставките, при наличието на които е дължима тя, съдът приема, че посочената
услуга – за бързо разглеждане на искането за отпускане на кредита е услуга, свързана с
усвояване и управление на кредита, поради което събирането на такса за нея е забранено по
силата на изричната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
В тази връзка, с оглед и изричното оспорване, проведено от ответника, съдът намира за
необходимо да отбележи, че изводът относно характера на процесната услуга и дължимата
за нея такса не се разколеба от обстоятелството, че в процесния договор за кредит изрично е
посочено, че същата представлява допълнителна и незадължителна по същността си услуга
и се предоставя единствено по изрично искане от потребителя. Определящи в случая са
видът на услугата и дали последната е свързана с усвояване на кредита, каквато в случая е
услугата по бързо разглеждане на искането за отпускането му. Наред с това, макар таксата за
бързо разглеждане да е дължима за услуга, която по дефиниция се предоставя от кредитора
на кредитоискателя и потребител преди формалното сключване на сделката и преди да е
налице одобрение на искането за отпускане на паричната сума, то следва да се отбележи, че
дължимостта й е установена именно в клаузите на договора, конкретно дължимата такса от
108,37 лв. е включена в общата дължима сума по кредита, а услугата във връзка с
предоставянето на която потребителят заплаща тази такса – разглеждане на искането за
отпускане на кредита в срок до 15 минути, е част от процедурата, установена и разписана в
общите условия на договора по отпускане на кредита и сключване на договора. Ето защо,
съдът приема, че тази такса има характера на такава, свързана с усвояване на кредита. В
допълнение следва да се отбележи, че от страна на ответното дружество не се установява
наличието на основанието за дължимост на сумата, представляваща такса за бързо
разглеждане, а именно, че „..... е разгледало заявката на кредитополучателя Николай Вълков
в срок от 15 минути, като липсват доказателства за часа, в който е подадено заявлението и
часът, в който е сключен договорът между страните.
По изложените съображения съдът приема, че включването на процесната, оспорена от
ищеца, клауза, като част от съдържанието на процесния договор за кредит № ********** от
07.04.2021 г. и на приложимите към същия общи условия, се явява в пряко противоречие с
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, с оглед което тази договорна клауза се явява нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД – поради допуснато противоречие със закона, което е
самостоятелно основание да се приеме, че сумата от 108,37 лв. се явява платена без
основание, поради което в патримониума на потребителя е възникнало вземане за
връщането на същата.
На следващо място на по - нататъшно изследване подлежи въпросът доказал ли е
ищецът „..... активната си легитимация да претендира процесното вземане с оглед
твърдението за извършена на цесия от страна на посочения цедент.
Както се посочи по-горе, за установяване на посоченото обстоятелство от негова
страна е представен договор за цесия № 1206 от 02.06.2023 г. и пълномощно към него, като в
договора се съдържа изрична упълномощителна клауза, с която цедентът е упълномощил
цесионера да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземанията. В случая, неоснователни
са доводите на ответника, че същите не са били надлежно индивидуализирани, тъй като с
оглед възприетия по-горе извод за нищожност на договора за кредит всички платени суми
7
извън главницата подлежат на връщане, независимо как е било дефинирано вземането в
самия договор, още повече, че в случая се наблюдава пълно съответствие в размера на
платената без основание сума с размера на начислената такса за бързо разглеждане – 108,37
лв., която съдът прие за изначално недължима.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това;
предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на
новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да
му потвърди писмено станалото прехвърляне; прехвърлянето има действие спрямо третите
лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор.
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права или вземания по силата
на който способ, се стига до промяна в субектите на облигационно правоотношение, като
кредитор става цесионерът, на когото цедента е прехвърлил едно свое вземане. Като всеки
договор и цесията следва да отговаря на условията за действителност, установени в общия
закон /ЗЗД/. Няма спор в практиката на съдилищата, че обект на цесионната сделка могат да
бъдат само съществуващи вземания, но не и бъдещи такива, като същите следва да са
определени или определяеми към момента на сключване на договора /така напр. Решение №
196 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV г. о., ГК. Според възприетото от ВКС
разбиране, изразено в решение № 32/09.09.2010 г., определяемостта на съдържанието на
престацията по договор за цесия, независимо от основанието на което се извършва тя, е
изискване за действителност на сделката, била тя (продажба, дарение, даване вместо
изпълнение и др). В случая, в процесния договор за цесия, страните са определили предмета
на същия като: „цедентът прехвърля възмездно на „..... свои вземания, част от които е това
по т. 12, а именно: към „..... в размер на 108,37 лв., представляваща платена без основание
суми във връзка с договор за кредит № ********** от 07.04.2021 г., сключен между „..... и
цедента.
От цитираната законова разпоредба и съдържанието на договора за цесия е видно, че
страни по договора за цесия са цедентът и цесионерът, като с този договор не се създават
нови права и/или задължения в правната сфера на длъжника, а само се променя субекта, на
който трябва да се изпълни. Предмет на договора е прехвърлянето на вземане, което следва
да съществува към момента на сключването му и да е прехвърлимо, каквито са и процесните
вземания. В този смисъл вземането, определено като такова, произтичащо от института на
неоснователното обогатяване, се явява допустим от гледна точка на закона предмет на
цесията, което прави възраженията на ответника за липса на предмет на договора за цесия,
неоснователни.
За да премине вземането върху цесионера е достатъчно да се постигне съгласие по
предмета, между досегашния му носител на правото/вземането и лицето, на което се
прехвърля, като с това се счита, че договорът е изпълнен.
В случая, съдът намира, че прехвърлените с договора за цесия от 02.06.2023 г. вземания
са индивидуализирани в достатъчна степен. Както се посочи по-горе, ясно е описано, че част
от предмета му е вземане на цедента, произтичащо от договор за кредит № ********** от
07.04.2021 г., посочен е длъжникът по него, както и източникът, а именно: че се касае за
недължимо платена поради липса на основание сума. Ето защо, несъмнено е, че процесното
вземане от 108,37 лв., подробно описано по-горе, е предмет на представения договор за
цесия, още повече, че именно на толкова се равнява и посочената в него сума, като ясната
воля на страните е да се прехвърлят на ищеца всички вземания по чл. 55 ЗЗД. Ако
ответникът твърди, че процесното вземане е изключено от страните от цитираните в
договора за цесия такова, то той е следвало да ангажира доказателства в тази насока, което
обаче той не е сторил в хода на процеса.
8
В случая, с оглед представеното уведомление за извършена цесия от 03.07.2023 г.,
подадено чрез куриерска служба, безспорно се установява, че цесионерът „..... е съобщил на
ответника „..... за извършената цесия, тъй като видно от представеното известие за доставяне
изявлението му в този смисъл е достигнало до него на 10.07.2024 г., още повече, че
ответникът изобщо не оспорва този факт. В тази връзка следва да се отбележи, че
упълномощаването е извършено от лице, което има качеството на цедент, а уведомяването
на длъжника, извършено от изрично упълномощения цесионер, е валидно.
Нещо повече, дори това да не беше така, в трайната съдебна практика се приема, че
няма пречка получаването на уведомлението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД да настъпи в хода на
процеса, който факт следва да бъде съобразен при решаването на делото с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването
на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск с предмет прехвърленото
вземане не може да бъде игнорирано (в този смисъл е постановената по реда на чл. 290 ГПК
съдебна практика – решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т. о.,
решение № 03/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т. о.)
В случая, от представеното изрично пълномощно е видно, че цедентът е упълномощил
цесионера да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне, като договорът за цесия и
пълномощното към него са връчени на ответника, заедно с преписа от исковата молба. Ето
защо, съдът намира за доказано прехвърлянето на вземането на кредитополучателя по
процесния договор за кредит с договора за цесия, който е породил действие спрямо
длъжника.
На следващо място, от страна на „..... е заявено изрично оспорване относно
действителността на договора за цесия, твърдейки, че същият е нищожен поради
невъзможен предмет и липса на съгласие – арг. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД, които негови
възражения съдът намира, че не следва да бъдат разглеждани. Това е така, тъй като
ответникът не е страна по този договор, но той поражда действие за него, тъй като цесията е
предвиден в закона случай по смисъла на чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Щом като е налице надлежно
полученото/връчено със съдебните книжа съобщение по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, той дължи
изпълнението по прехвърлените вземания на ищеца. Предвиденото в чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД
осигурява погасителния ефект на изпълнението на длъжника, извършено на цесионера, дори
и в хипотезата на нищожност на цесията. Ето защо, дори и цесията да е нищожна,
длъжникът-ответник не би трябвало (при възможност да плати неточно – не на когото
трябва) да плаща процесните суми на предходния кредитор. Поради това той няма право на
и интерес от подобни възражения (в този смисъл са решение № 97/21.08.2017 г. по гр. д. №
60282/2016 г. по описа на ВКС, III г. о. и решение № 60256/07.03.2022 г. по гр. д. №
3590/2020 г. по описа на ВКС, IV г. о.). Отделно от посоченото, за него съществува
процесуалната възможност да поиска привличане на цедента като трето лице - помагач – арг.
чл. 219 ГПК, като именно той би бил легитимиран да направи тези възражения за
нищожност, което обаче той не е сторил.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че възраженията за нищожност са и
неоснователни. Както беше посочено по-горе, прехвърленото вземане е индивидуализирано
в достатъчна степен. Предмет на договора за цесия може да бъде съществуващо
имуществено право. Именно такова е прехвърлено и с процесния договор за цесия,
доколкото към момента на сключването му – 02.06.2023 г., заемната сума по договора за
кредит вече е била заплатена – още на 07.05.2021 г. Правото да се иска връщане на дадено
без основание е имуществено, като възниква веднага след като недължимото е предадено на
длъжника – прехвърлени са суми, предадени до сключване на договора.
На следващо място, ответникът не се явява легитимиран да оспорва представителната
власт на лицето, подписало уведомлението за цесията като пълномощник на законния
9
представител на търговеца, както и да се позовава на липсата на представителна власт у
лицата, сключили го от името и за сметка на страните по договора за цесия. Когато едно
процесуално действие е извършено от името на едно лице, но без представителна власт, то
се смята за нередовно извършено, но тази нередовност може да бъде отстранена, като
лицето, от чието име се действа, потвърди действието. По силата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД това
лице може както да се позове на това, че действията, извършени от негово име са извършени
без представителна власт и не са породили правни последици за него, така и да ги потвърди.
Правото на потвърждаване принадлежи само на лицето, от чието име са извършени
действията и само то може да се позовава на липсата ан представителна власт на
извършилия действията пълномощник. В този смисъл са и задължителните указания на
ВКС, дадени в т. 2 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, според
които при липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето,
от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници.
Изложеното обосновава извод, че ищецът „..... е доказал активната си легитимиация да
претендира процесното вземане в размер на 108,37 лв., произтичащо от неоснователно
обогатяване на ответника въз основа на недействителен договор за паричен заем, респ.
отделни негови клаузи, сключен между ответника „..... и цедента ....., тъй като е платена без
основание, по който на основание чл. 23 ЗПК заемателят дължи връщане на чистата
стойност на кредита. Така всички внесени суми над главницата от 500 лв. в т. ч. и таксата за
бързо разглеждане в размер на 108,37 лв., която единствено се претендира, са недължимо
платени и подлежат на връщане.
Само за пълнота следва да се отбележи, че съдът не намира за необходимо да обсъжда
възраженията на ответника относно предмета на дейност на ищеца, тъй като не е налице
ограничение относно субектите, които могат да бъдат цесионери по договори за цесия,
сключени с потребители, независимо от характера на вписания предмет на дейност.
Изложеното обосновава извод, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД е доказан по основание и размер, поради което следва да
се уважи изцяло, като сумата от 108,37 лв. се присъди ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 02.01.2024 г. до окончателното плащане.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – цялостна основателност на предявения иск, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят сторените разноски в общ размер на
450 лв., от които: 50 лв. – платена държавна такса и 400 лв. – адвокатско възнаграждение,
чието реално заплащане съдът прие за доказано с оглед представеното платежно нареждане
от 01.10.2024 г. (л. 67 от делото). С оглед изхода на спора, в полза на ответника не следва да
се присъждат разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „....., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ..... да заплати на „.....,
ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: ....., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, вр. чл.
99, ал. 1 ЗЗД, сумата от 108,37 лв., представляваща платена без правно основание в полза на
ответника сума по договор за кредит № ********** от 07.04.2021 г. от страна на ....., която
последният е цедирал в полза на ищеца по силата на договор за цесия от 02.06.2023 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 02.01.2024 г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА „....., ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ..... да заплати на „.....,
ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: ....., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
10
450 лв., представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11