Решение по дело №5064/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 263557
Дата: 30 декември 2022 г.
Съдия: Елена Тодорова Иванова
Дело: 20181100505064
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 18 април 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

                                           РЕШЕНИЕ

 

                                                      гр.София, 30.12.2022 г.

 

                                                     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. Иванова  

                                                                                          ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева  

                                                                                                               Андрей Георгиев

секретаря Милена Кюркчиева в присъствието на прокурора ..................... като разгледа докладваното в.гр.дело N: 5 064 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

              Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

 

              С решение № 308984, постановено на 09.01.2018 г. по гр.д.№ 58 260/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав /с отстранена очевидна фактическа грешка в диспозитива на същото с решение № 352551/02.03.2018 г./, З. „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК *******е осъден да заплати на С.А.Ю., ЕГН ********** на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ сумата 3 580,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в разходи за закупуване на подколянна протеза /лява/, за което е издадена фактура № 10868/19.06.2014 г., настъпили вследствие на ПТП от 01.11.2009 г., реализирано на път І-7, км.319, Община Елхово, по вина на водача А. Е.Р., чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е била застрахована при ЗК „Български имоти” АД, чийто правоприемник е З. „Б.В.И.Г.” АД, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 27.10. 2014 г. до окончателното заплащане на сумата, като за разликата над сумата от 3 580,00 лева до пълния предявен размер от 4 107,01 лева искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е отхвърлен.

              Със същия акт З. „Б.В.И.Г.” АД е осъден да заплати на С.А.Ю. на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1 325,64 лева – разноски по делото.

 

              Така постановеното съдебно решение в частта, в която е уважена претенцията по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ е обжалвано от ответника З. „Б.В.И.Г.” АД като неправилно. Във въззивната жалба се поддържа, че дружеството е изплатило застрахователно обезщетение за причинените на пострадалата неимуществени вреди, като многократно е заплащал и обезщетения за причинените на ищцата имуществени вреди, изразяващи се в сторени разходи за лечение, медикаменти и консумативи, в т.ч. и за подколянна протеза, в която връзка в първоинстанционното производство са представени удостоверения, съдебни решения и определения, от които е видно, че за същото застрахо-вателно събитие и за същите увреждания С.Ю. е овъзмездена, като в рамките на 4 години същата е закупила пет подколенни протези, като на последните са извършвани и периодични ремонти. Наведени са доводи и че не са представени никакви доказателства, които да обуславят необходимостта от многократна смяна на протезата, още повече че на закупените са извършвани периодични поправки и подмяна на отделни елементи, както и годността на този вид протези; че ищцата не е представила доказателства, че се е възползвала от възможността да получава осигуряваната й от държавата безплатна протеза и нейната поддръжка или да е налице отказ от предоставянето на такава.   

              Сочи се и че по делото не е доказано и обстоятелството, че процесната фактура № 10868/19.06.2014 г., действително е била заплатена от ищцата, в т.ч. с представената квитанция, за която са инвокирани доводи, че е изготвена с оглед нуждите на процеса и че от същата не може да се направи еднозначен извод, че касае именно фактурата-предмет на спора, като са наведени твърдения и че ищцата не е ангажирала никакви други доказателства, с които да установи оспореното обстоятелство. Отделно от горното се поддържа и че жалбоподателят своевременно е оспорил както по съдържание, така и по авторство, приложеното по делото писмо от „Д.П.”, като заключението на изготвената в тази връзка съдебно-графологична експертиза неправилно е било кредити-рано от първоинстанционният съд, предвид това че вещото лице е използвал сравнителен материал, който не е представен в оригинал, което буди съмнение относно констатациите му, че не се наблюдават признаци на предварителна подготовка при полагане на подписите, както и признаци на имитация, като са релевирани и съображения, че дори да се приеме, че подписите, които експертът е изследвал, принадлежат на едно и също лице, по делото не са представени никакви материали, които да наведат вещото лице, че това лице е именно М.Д.– подписите не са положени пред експертът, като не е използван материал, който да е нотариално заверен или положен върху документ, издаден от държавен орган. Твърди се и че неправилно е възприел възраженията на жалбоподателя относно тази експертиза, тъй като не се касае за това, че вещото лице може да използва сравнителен материал, който да провери и огледа на друго място, а за въпроса, че от използвания сравнителен материал не може да се направи извод, че подписът е именно на Мехмед Д..

             Инвокирани са и съображения, че по делото не е било безспорно доказано, че протезата, която вещото лице е установило при прегледа на ищцата, е закупената с процесната фактура, доколкото тя не е имала сериен номер или друго обозначение, необходимо ли е било закупуването й, предвид обстоятелството, че вече са били закупени четири протези в рамките на няколко години и действително ли е била заплатена претендираната сума.

             Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло искът. Претендира присъждането на разноски по делото.

 

              Ответникът по жалбата – С.А.Ю.,*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК е подала писмен отговор на въззивната жалба, в който същата е оспорена в цялост, с наведени съображения за неоснователност на инвокираните в нея оплаквания и възражения и за правилност и обоснованост на изводите на първоинстанцион-ния съд. Релевирани са съображения, че е извършено плащане от страна на З. „Б.В.И.Г.” АД единствено за една протеза по фактура от 26.11.2010 г.; че е доказана необходимостта от смяната на протезата с изслушаните заключения на съдебно-медицинската експертиза, като изводите на съда напълно кореспондират с доказателст-вения материал по делото. Инвокирани са доводи и за необоснованост на твърденията на застрахователя за неустановеност на обстоятелството за заплащане на процесната фактура предвид представените документи от фирма „Д. Ортопеди”, като се поддържа, че оспорването на истинността на документа от „Д. Ортопеди”, приложен на 23.10.2015 г., не е проведено успешно с оглед заключението на приетата съдебно-графологична експертиза, установяваща, че подписът в писмото е положен от М.Д.като представител на фирмата. Намерено е за неоснователно и наведеното от ответното дружество възражение във връзка с ползвания сравнителен материал за съдебно-графологична експертиза, за който вещото лице не е посочило, че е негоден или недостатъчен; че ответникът не е оспорил сравнителния материал, но дори и да се приеме, че го е направил, той не е провел насрещно доказване, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 171/18.06.2009 г. по гр.д.№ 6412/2007 г. на ВКС, І ГО, решение № 256/30.10.2014 г. по гр.д.№ 3196/2014 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 60/23.04. 2013 г. по гр.д.№ 693/2012 г. на ВКС, ІІ ГО.  

              Заявено е искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди първоинстанционното решение в атакуваната част. Претендира присъждането на разноски по делото.

             В частта, в която искът по чл.226, ал.1 КЗ /отм./, е отхвърлен решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

             Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено следното:

 

              Въззивната е жалба е процесуално допустима – същата е подадена от легитимира-на страна в производството, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

              Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи слу-жебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.

              Въззивният съд намира за неоснователни наведените от жалбоподателя доводи, че по предходни образувани от ищцата съдебни производства са репарирани същите вреди на последната от същото събитие и за същите увреждания, които по своята правна същност представляват възражение за недопустимост на съдебния акт на СРС в обжалваната част.

              Безспорно е в теорията и константната съдебна практика, че недопустимо е съдеб-ното решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по съ-щество. Такива са решенията, постановени въпреки липсата на право на иск или ненадлеж-ното му упражняване, както и в случаите, когато съдът е бил десезиран. При първата визи-рана хипотеза, както липсата на положителна, така и наличието на отрицателна процесуал-на предпоставка, правят решението недопустимо. Към групата на отрицателните проце-суални предпоставки, представляващи пречки за надлежното упражняване на правото на иск, се включва и разрешаването на същия гражданскоправен спор със сила на присъдено нещо. 

              Съгласно данните от ангажираните в първоинстанционното производство съдебно удостоверение от 01.06.2015 г. по гр.д.№ 37 780/2014 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, представените преписи от исковите молби по това дело, както и по гр.д.№ 42 666/2010 г. по описа на СРС, ГО, 53 състав, по гр.д.№ 38 240/2011 г. по описа на СРС, ГО, 39 състав, по гр.д.№ 25 437/2012 г. на СРС, ГО, 50 състав и по гр.д.№ 41 268/2013 г. на СРС, ГО, 52 състав, ангажираните влезли в сила решения: от 09.02.2011 г., постановено по гр.д.№ 42 666/2010 г. по описа на СРС, ГО, 53 състав, от 21.05.2012 г., постановено по гр.д.№ 38 240/2011 г. по описа на СРС, ГО, 39 състав, № І-50-112/05.10.2012 г., постановено по гр.д.№ 25 437/2012 г. на СРС, ГО, 50 състав, определение от 07.02.2014 г., постановено по гр.д.№ 41 268/2013 г. на СРС, ГО, 52 състав на основание чл.232 ГПК, влязло в сила на 27.02.2014 г., протокол от проведено открито съдебно заседание на 18.05.2015 г. по гр.д.№ 37 780/2014 г. на СРС, ГО, 24 състав и постановеното по последното решение на 13.10.2015 г., както и фактурите – предмет на претенциите за имуществени вреди по тези дела, е вид-но, че в дадената хипотеза не се касае за обезщетяване на едни и същи вреди, които да са установени със сила на пресъдено нещо, предвид което производството по делото и атакуваното съдебно решение се явяват процесуално допустими.

              С оглед изложеното следва да се обсъдят релевираните доводи от жалбоподателя относно неговата правилност.

 

              С подадената искова молба с уточненията към нея съдът е сезиран с иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 4 107,01 лева, причинени на ищцата С.А.Ю. в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 01.11.2009 г. около 16,10 ч. на път І-7, км.319, Община Елхово, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” по полица № 045090331677, валидна за времето от 05.09.2009 г. до 04.09. 2010 г. за л.а.”Фолксваген Пасат” с ДК № *******, заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното й заплащане.

              В исковата молба с уточненията към нея са наведени твърдения, че произшествието е реализирано по вина на водача на л.а.”Фолксваген Пасат” с ДК № ******* – А. Е.Р., който е самокатастрофирал отдясно в крайпътна мантинела, която при сблъсъка е навлязла в купето на автомобил и е заклещила ищцата – пътник в превозното средство; че от това събитие същата е получила телесни увреждания: силно е бил увреден левият й крак, което наложило той да бъде ампутиран на мястото на катастрофата на ниво под коляното, счупени кости на дясната голямопищялна кост и малкопищялната кост. Поддържа се, че в резултат на причинените й травми от ПТП освен неимуществени вреди, С.А.Ю. търпи и имуществени такива, изразяващи се в разходи за лечение и медицински консумативи, както и че на 19.06.2014 г. ищцата е извършила разход във връзка с лечението си за закупуване на 1 бр. подколянна протеза за ходене, за което е издадена фактура № 10868/19.06.2014 г. на стойност 5 657,04 турски лири с левова равностойност 4 107,01 лева, за която имуществена вреда ищцата не е обезщетявана.   

              В депозирания отговор в срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът З. „Б.В.И.Г.” АД, *** оспорва предявения иск като неоснователен, като поддържа, че дружеството в качеството си на правоприемник на ЗК „Български имоти” АД с поведението си не е дало повод за завеждане на делото, а тъкмо обратното – претенди-раните от ищцата имуществени вреди за предходен период са признати и изплатени изцяло, в т.ч. и по гр.д.№ 41 286/2013 г. на СРС, 52 състав, представляващи разходи за протеза, закупена в Турция на 01.03.2013 г. Твърди, че впоследствие на 10.06.2014 г. отново е било депозирана претенция пред застрахователя за възстановяване на направени разходи за закупена подколянна протеза с фактура от 04.04.2014 г., като поради липсата на предста-вени доказателства за необходимостта от поредното закупуване на нова протеза, претенцията е била отказана, след което е било образувано гр.д.№ 37780/2014 г. на СРС, 24 състав, както и ново дело с претенция за възстановяване на разходи за още една нова протеза, закупена отново в Република Турция, като се твърди, че разходът е направен на 19.06.2014 г. или само два месеца след закупуването на същата протеза на 04.04.2014 г. Във връзка с гореизложеното ответникът оспорва както необходимостта от изработването на нова подколянна протеза, като е оспорил представената по делото фактура, както и нали-чието на реално извършени разходи от страна на ищцата.

 

              Между страните в процеса не е налице спор, което се установява и от събраните по него писмени доказателства /протокол от открито съдебно заседание, преведено по нохд № 233/2010 г. по описа на Елховски районен съд, с одобрено на основание чл.384 във връзка с чл.382, ал.7 от НПК споразумение, с което подсъдимият по делото А. Е.Р. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.343, ал.3, б.”а” във вр. с ал.1, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, протокол за ПТП № 1087873/01.11.2009 г. на ОД – МВР Ямбол, протокол за оглед на местопроизшествие на РУ на МВР гр.Елхово от 01.11.2009 г. с фотоалбума, неразделна част от него, епикриза по ИЗ №  15819 за периода от 01.11.2009 г. – 26.11.2009 г. на МБАЛ „Св.Пантелеймон” АД, гр.Ямбол и справка от базата данни на Ивформационен център към Гаранционен фонд от 27.05.2010 г./, относно правно-релевант-ните факти по делото, касаещи реализирането на процесния инцидент на 01.11.2009 г. около 16,10 ч. на път І-7, км.319, Община Елхово, вследствие на виновното и противоправно поведение на водача на л.а.”Фолксваген Пасат” с ДК № ******* – А. Е.Р., допуснал нарушения на правилата за движение по пътищата, предвидени в разпоредбите на чл.5, ал.1, т.1 ЗДвП и чл.20, ал.1 ЗДвП; механизъма на същото; получените от ищцата С.А.Ю. травматични увреждания при този инцидент в качеството й на пътник в превозното средство, вкл. и ампутация на подбедрицата на долен ляв крайник, както и обстоятелствата, че към момента на произшествието за л.а.”Фолксваген Пасат” с ДК № ******* е налице задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” по полица № 045090331677, със срок на покритие от 05.09.2009 г. до 04.09.2010 г., сключена със „ЗК Български имоти” АД, чийто универсален правоприемник е ответното дружество З. „Б.В.И.Г.” АД.

              Във връзка с предмета на спора с исковата молба е представена двустранно подписана фактура с пореден № 10868 /търговски регистрационен № 855264/, издадена на 19.06.2014 г. от фирма „Д. Ортопеди”, Истанбул, с получател: С.А.Ю.,***, България, с предмет на стопанската операция по нея: 1 бр. подколянна протеза /лява/ на стойност 5 657,04 турски лири с ДДС.              

              За установяване на обстоятелствата по фактурата, която е оспорена общо по съдържание в отговора на исковата молба, по искане на ищцата е приет и писмен акт, издаден на 05.06.2015 г. от фирма „Д. Ортопеди”, Център за изработка и поставяне на протези, ортези, чрез М.Д.. В същия е удостоверено, че на 19.06.2014 г. на С.А.Ю. от фирмата е издадена фактура № 10868 за следните изделия: фиксиран глезен с баркод № 8698657640179, фиксиран крак с баркод № 8698819442603 силиконова подложка 4032767132560, ключалка с пирамидална вложка за силиконова подложка с баркод № 4032767111145, ключалка с регулиращ се болт за силиконова подложка с баркод № 4032767111169, цилиндричен адаптор с баркод № 4032767003655, като използваните изделия с баркод са на обща стойност 5 657,04 турски лири, която сума е платена в брой.  

              Ангажирана е и платежна квитанция № 000217 от 19.06.2014 г., издадена от фирма „Д. Ортопеди” на С.А.Ю. за заплатена в брой от нея сума в размер на 5 657,04 турски лири, чиято истинност е оспорена.

              С адресирано до СРС удостоверение, представено в откритото съдебно заседание, проведено на 23.10.2015 г., фирма „Д.П.”, действаща чрез отговорния й директор М.Д. е удостоверила, че С.А.Ю., ЕГН ********** им е заплатила общо сумата 5 657,04 турски лири за изработената й подколянна протеза /лява/, за което е издадена фактура № 10868 и платежна квитанция № 000217, предадени на пациентката Ю. лично на 19.06.2014 г.   

              Във връзка с оспорване на авторството на този документ от страна на застрахо-вателното дружество, по искане на ищцата е назначена съдебно-графическа експертиза с вещо лице Г.М., което настоящата инстанция кредитира като обективно, пълно и компетентно изготвено. От приетото заключение на същата, обективирано в протокол за СГЕ № 06/2016 г., депозиран в съда на 14.01.2016 г., се констатира, че подписите в текста на изследваното писмо-удостоверение на „Д.П.”, са положени от М.Д.. 

              В откритото съдебно заседание от 30.03.2016 г. вещото лице М.е отбелязал, че сравнителният материал се използва само и единствено в процеса на сравнителното изследване и че техническо изследване с цел установяване на наличие или отсъствие на признаци за предварителна подготовка, т.е. че подписът не е пренесен с техническо средство, на същия не се налага, доколкото той са използват само в процеса на сравняване, с оглед на което за изготвяне на експертизата не е задължително сравнителният материал да бъде представен в оригинал. Експертът е посочил и че подписът върху документа – обект на изследването и този, който е положен в сравнителния материал са положени от едно и също лице.

              Обстоятелството, касаещо изработването на протезата, фактурирана на 19.06.2014 г., е потвърдено и в писмо на фирма „Д. Ортопеди” от 16.12.2015 г., а качеството на М.Д. като отговорен директор на тази фирма е установено с ангажираното в производството удостоверение № 0554/20.06.2013 г. на Областна администрация Истанбул, Областна дирекция Здравеопазване, както и от данъчната регистрация на фирмата в Администрацията по приходите на Република Турция с дан.№ **********, с начална дата на дейността: 13.02.2013 г.                     

              От ангажираната медицинска документация и основното заключение на изслуша-ната съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещото лице д-р Д.К., се констатира, че в причинно-следствена връзка с пътно-транспортното произшествие от 01.11.2009 г. С.А.Ю. е загубила лявата си подбедрица, която е била ампутирана, след което оперативно е била извършена реампутация на същата; че за да може да се придвижва на ищцата й е необходима подколянна протеза и че фактурата от 19.06.20214 г. е за закупуване на нова лява подколянна протеза, като не е уточнено дали същата е обикновена или водоустойчива. Видно е и че към момента на прегледа е извършен и оглед на две нови протези – едната за обикновено придвижване /стандартна/, с която е ходела, при която сглобките са явни, прекачващият стъпалото винт е видим от долната му част и е изработена от материал, който не е подходящ за мокрене, а другата – водоустойчива, която е силиконизирана със скрити сглобки – прикачващият винт е скрит, материалът, от който е направена, е по-мек и по-бързо се износва при стандартна ежедневна употреба, като гилзата, която поема чукана е различна; че този вид протеза се използва при мокрене и престой във вода /за къпане и водни спортове/, както и че двете протези обслужват различни нужди на ищцата и разходът за тях е бил наложителен.

              Посочено е и че само по турските каталожни номера не може да се отговори коя от двете протези е закупена с фактурата от 19.06.2014 г., като в откритото съдебно заседание, проведено на 23.10.2015 г. експертът е пояснил, че двете протези имат едни и същи части и че не може да знае номерата пред всеки елемент във фактурата на какво отговаря, дали е стъпало, което е силиконизирано или такова, което е обикновено, както и че годността на протезата за ходене е две години, за което време технологично се износват материалите, от които е направена – износва се глезенната става и се разбива, разпуква се и самото стъпало, като обстоятелството колко ще издържи протезата зависи и от тежестта на човека.

              С оглед извършено оспорване на пояснението на вещото лице относно срока на годност на подколянната протеза е допуснато изслушване на допълнителна съдебно - медицинска експертиза, изготвена от вещото лице д-р Д.К., депозирана на 22.01.2016 г. От неоспореното заключение на същата се установява, че в зависимост от начина на употреба и натовареността на една протеза срокът й на годност е между 2 и 5 години, като съгласно социалното законодателство – хората с увреждания имат право на подпомагане за нови протези на всеки 4 години, за който период се счита, че старата е напълно амортизирана, както и че средната пазарна цена на подколянна протеза за предходната година в страната е 3 580,00 лева.    

              По основание чл.200, ал.2 ГПК д-р К.е конкретизирал, че при нормално ежедневно ползване би следвало протезата да са подменя на всеки четири години, както и че при падане протезата може да се счупи по начин, че да стане неизползваема – примерно при счупване на гилзата.

 

              Настоящият съдебен състав като извърши преценка на събраните по делото писмени доказателства, изслушаните заключения на допуснатата пред СРС съдебно-медицинска експертиза с вещото лице д-р Д.К., както и заключението на приетата съдебно-графическа експертиза, изготвено от вещото лице Г.М. - с поясненията на експертите, дадени по реда на чл.200, ал.2 ГПК – поотделно и в тяхната съвкупност, напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на претендираното обезщетение и неговия размер, изведени при правилно установена фактическа обстановка по делото и при приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите и във връзка с наведените в жалбата доводи, в рамките на които въззивният съд е ограничен, следва да бъдат добавени и следните съображения: 

              Разпоредбата на чл.226, ал.1 КЗ от 2005 г. – отменен, но действал към момента на настъпване на процесното събитие и регламентиращ правоотношенията – предмет на спора, вменява в задължение на застрахователя да репарира причинените вреди на трето лице, пряка и непосредствена последица от виновните и противоправни действия или бездейст-вия на деликвента по застраховка „Гражданска отговорност”, покриваща отговорността на собственика на МПС и всяко друго лице, ползващо същото на законно основание, съгласно чл.257, ал.2 КЗ /отм./.  

              От визираните предпоставки спорни в производството са единствено обстоятелст-вата относно настъпването на претендираните имуществени вреди и наличието на причин-но-следствена връзка между тях и процесното събитие.

              Като частни свидетелстващи документи фактурите и приходните ордери не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, като дори и да е налице нередовност, изключваща последните да са носители на информация за предвидените в нормативната уредба счетоводни цели, това евентуално несъответствие не се отразява на посочената правна характеристика на визираните документи. Затова при направено оспор-ване на верността на последните съдът е длъжен да прецени доказателственото им значение за удостоверените факти с оглед на всички доказателства по делото.  

               Настоящата съдебна инстанция намира, че преценката на фактура № 10868/19.06. 2014 г. и платежна квитанция № 000217/19.06.2014 г. в съвкупност с всички останали ангажирани документи, издадени от турската фирма „Д. Ортопеди”, посочени по-горе в мотивите на решението и приетото заключение на съдебно-графическата експертиза, обуславят еднозначния извод, че за изработената лява подколянна протеза на ищцата С.Ю., за която й е издадена фактура № 10868 от 19.06.2014 г., същата е направила разходи за заплащане на нейната стойност.    

              Неоснователни са наведените във въззивната жалба доводи, касаещи обсъжданите документи. На втория ред от табличната част на фактурата са отразени датата и часът на нейното издаване, като от факта на по-късното представяне на приходната квитанция не може да се направи извод, а още по-малко обоснован и еднопосочен, че този акт е изготвен за нуждите на процеса. Не представянето на даден документ с исковата молба и в първото съдебно заседание може да се дължи на много обективни и/или субективни причини, вкл. техническа грешка при окомплектоването на книжата, а изводите на съда относно доказа-телствената тежест на събрания доказателствен материал не могат да почиват на предпо-ложения. От друга страна, по делото нито са налице твърдения, нито са ангажирани доказателства, че между ищцата  С.Ю. и фирма „Д. Ортопеди” към 19.06.2014 г. са съществували и други правоотношения, при това на стойност: 5 657,04 турски лири, освен тези по фактура № 10868/19.06.2014 г.

              Не могат да бъдат споделени и възраженията на жалбоподателя относно осъществяването на тези разходи. С оглед цената и вида на разходите за тяхното доказване са допустими всички доказателствени средства, предвидени в ГПК. Дори това обстоя-телство да не беше налице в дадената хипотеза, по силата на разпоредбата на чл.162 ГПК, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключение на вещо лице, каквото  в конкретния случая е изслушано. От неоспореното заключение на допълнителната СМЕ на вещото лице д-р К.е доказано в процеса, че средната пазарна цена на подколянна протеза за ходене към исковия период е 3 580,00 лева.  

              Въззивният съд намира за неоснователни и инвокираните в жалбата възражения на З. „Б.В.И.Г.” АД относно кредитирането на заключението на изслушаната съдебно-графическа експертиза. Както правилно е посочил първоинстанцион-ният съд процесуалният закон не установява изискване материалите, които се представят на вещите лица, съгласно чл.197, ал.1 ГПК да бъдат представени по делото и то в оригинал или образците да бъдат положени пред вещото лице. За пълнота на изложението във връзка с разглеждания въпрос следва да се посочи и че представеният сравнителен материал е намерен за годен от вещото лице, както и че инвокираните оплаквания не отговарят на обективната действителност, с оглед на това, че писмото от 16.12.2015 г. е приложено в оригинал в производство пред СРС, а декларацията за образец от подписа на оперативния директор М.Д. е с нотариална заверка на подписа, извършена от нотариус А.Г.А., Нотариална кантора – 1349, Истанбул.    

              На последно място, както е прието в константната практика на ВКС, когато е налице спор относно автентичността на сравнителния материал простото оспорване на имащата интерес от това насрещна страна, че сравнителните образци не изхождат от дадено лице, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на експертизата, а оспорващият сравнителния материал следва да проведе насрещно доказване, като е достатъчно същото да бъде и непълно, за да разколебае изводите във връзка с автентичността, каквито насрещно доказване от страна на жалбоподателя в хода на първоинстанционното дело не е проведено. В този смисъл освен цитираните в отговора по чл.263, ал.1 ГПК решения на ВКС, е и решение № 64/19.07.2022 г. по гр.д.№ 2945/2021 г. на ВКС, І ГО.  

              От приетото основно заключение на допуснатата съдебно-медицинска експертиза, изготвена от д-р Каменов, неоспорено от страните в тази му част, което съдът кредитира като обективно, пълно и компетентно изготвено, безспорно е установено в процеса, че във връзка с възстановяването на част от функционалността на долния ляв крайник на ищцата от полученото увреждане /ампутация/ в резултат на реализираното на 01.11.2009 г. ПТП е обективно необходимо закупуването на протеза за ходене и че разходът от 19.06.2014 г. е наложителен, тъй като протезата осигурява на С.Ю. по-пълноценно придвижване и качество на живот.   

              Неоснователни са инвокираните в жалбата твърдения по отношение на идентич-ността на изделията и необходимостта от смяна на протезата. Съвкупната преценка на данните от основното заключение на съдебно-медицинската експертиза с поясненията на експерта, дадени по реда на чл.200, ал.2 ГПК, че предоставената за оглед на д-р К.протеза е била нова, индивидуално изработена /с оглед характеристиките на ищцата като пациент/, която към момента на прегледа се е ползвала за ходене; че втората нова протеза е за друг вид нужди – водоустойчива, за къпане и водни спортове; тези от представените фактури за направените разходи във връзка с лечението на ищцата за времето до 2014 г., от които е видно, че в предходните години е закупена само една протеза за ходене – по фактура № 802118 от 26.11.2010 г., както и документите от гр.д.№ 37 780/2014 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав, съгласно които предмет на спора по това дело е протеза за къпане по фактура № 10 774/04.04.2014 г., обосновават еднозначния извод, че представената на експерта лява подколянна протеза е тази по процесната фактура № 10868/19.06.2014 г.

               Ирелевантно към този извод на съда е обстоятелството, че вещото лице не е индивидуализирало частите на протезата по каталожните им номера на турското дружест-во, предвид това че последните касаят вътрешно фирмена организация на отчетност на частноправен субект, а не международна класификация.

               Необходимостта от смяната на протезата за ходене през 2014 г. е безспорно доказана в производството от депозираното заключение на допълнителната СМЕ, съгласно което този вид протеза при нормално ежедневно ползване има технологична годност за експлоатация от четири години, както и от факта, че предходната закупена протеза за ходе-не от С.Ю. е от 26.11.2010 г. /фактура № 802118/.   

                 С оглед изложените обстоятелства настоящата инстанция приема, че вследствие на процесното ПТП в патримониума на ищцата Ю. са настъпили имуществени вреди,  равняващи се в направените през м.06.2014 г. разходи за нова лява подколянна протеза – за ходене, на стойност от 3 580,00 лева, които следва да бъдат предмет на възстановяване от страна на застрахователното дружество по реда на чл.226, ал.1 КЗ /отм./.

              Въззивната инстанция намира, че като преклудирано не следва да бъде обсъждано, заявеното от жалбоподателя-ответник за първи път във въззивната жалба възражение, касаещо възможността пострадалата да получи безплатна подколянна протеза от Държавата чрез МТСП. Това възражение е несвоевременно. Ответното дружество е следвало да го заяви с отговора на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК, а най-късно – до момента на приключване на съдебното дирене пред първа инстанция при наличие на предпоставките на нормата на чл.147 ГПК. Пропускът да направи това своевременно, води до прилагане на неблагоприятната последица на преклузията, касаеща неговото необсъждане. 

 

              Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд относно разглеждането на спора, атакуваното решение в обжалва-ната част като правилно следва да бъде потвърдено.

              Съобразно приетия изход на делото на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивното производство на основание чл.78, ал.1 ГПК.  

              На основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение по делото в размер на 600,00 лева с ДДС.    

             Воден от горното, Съдът

 

                                                       Р    Е    Ш    И:

     

              ПОТВЪРЖДАВА постановеното по гр.дело гр.д.№ 58 260/2014 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 54 състав решение № 308984 от 09.01.2018 г. /с отстранена очевидна факти-ческа грешка в диспозитива на същото с решение № 352551 от 02.03.2018 г./ в обжалваната осъдителна част.

 

              ОСЪЖДА З. „Б.В.И.Г.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, пл.”*******да ЗАПЛАТИ на С.А.Ю., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата  600,00 лева /шестстотин лева/ – разноски за въззивното производство.  

 

              Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

 

                           

             ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                              2.