Р  Е  Ш  Е  Н  И   Е

 

град София, 26.04.2018 година

 

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19-ти състав, в публично заседание на двадесет и шести март две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

                                                   СЪДИЯ: НЕВЕНА  ЧЕУЗ

 

        при секретаря Радослава Манолова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 5 052 по описа на 2016 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

        Предявени искове с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. чл. 415 ал.1 от ГПК.

 

Ищецът „Б.Д.” ЕАД твърди, че съгласно договор за кредит от 12.06.2008 г. е предоставила на ответницата Е.Б.К. кредит в размер на 40 000 евро, при условия, уговорени в договора. Изложени са твърдения, че кредитът не е обслужван редовно, поради което е станал предсрочно изискуем. В производство по чл. 417 от ГПК била издадена заповед за незабавно изпълнение, а  в срока по чл. 414 от ГПК ответницата е депозирала възражение. При тези наведени фактически твърдения е мотивиран правен интерес от иска и от съда се иска да признае за установено по отношение на ответницата, че същата дължи сумата от 37 690 евро – главница, сумата от 748, 17 евро – договорна лихва за периода 05.06.2015 г. – 17.09.2015 г., сумата от 178, 36 евро – наказателна лихва за периода 01.09.2015 г. – 17.09.2015 г., сумата от 109, 45 евро – заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от 18.09.2015 г. до изплащане на вземането и сумата от 1 514, 83 лв. – разноски в заповедното производство за държавна такса и сумата от 1 666, 12 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата Е.Б.К. оспорва исковете в открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител – адв. Димитрова. В писмените си отговори, депозирани в срока по чл. 367 от ГПК са наведени възражения досежно нищожност на договорни клаузи. Претендират разноски, съобразно депозиран списък по чл. 80 от ГПК.

Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК и приетият по делото доклад, установи следното от фактическа страна:

Видно от приложеното ч.гр.д. 2069/2015 г. по описа на РС – Хасково на 17.09.2015 г. Б. „Д.” ЕАД е депозирала заявление по реда на чл. 417 от ГПК.

В заявлението е отправено искане до съда да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника Е.Б.К. за сумата 37 690 евро – главница, сумата от 748, 17 евро – договорна лихва за периода 05.06.2015 г. – 17.09.2015 г., сумата от 178, 36 евро – наказателна лихва за периода 01.09.2015 г. – 17.09.2015 г., сумата от 109, 45 евро – заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от 18.09.2015 г. до изплащане на вземането и разноските по делото, на основание извлечение от сметки по договор за кредит, сключен на 12.06.2008 г. и допълнително споразумение от 27.02.2015 г.

Представен е договор за жилищен и ипотечен кредит от 12.06.2008 г., ведно с приложимите общи условия към него, от съдържанието, на който се установява, че на същата дата Б. „Д.” ЕАД е сключила договор за ипотечен кредит с Е.Б.К. за сумата от 40 000 евро със срок на издължаване от 360 месеца и падежна дата на издължаване на месечните вноски „двадесет и седмо число” /т. 6 от договора/. Съгласно договора през първите три години от срока на договора се ползва преференциален лихвен процент от БЛП + надбавка от 1,4%, а за останалия срок лихвата е в размер на БЛП+ надбавка като е посочено, че към датата на сключване на договора БЛП възлиза на 4,19%, а стандартната надбавка е 3,6% /т. 7 от договора/.

Представено е и допълнително споразумение към договора за кредит, сключено на 27.02.2015 г., от което се установява, че остатъкът по дълга е в размер на 38 755, 40 евро, от които 37 077, 47 евро – главница и 1041, 91 евро – редовна лихва, като кредиторът се е отказал от вземането си за 0,68 евро – наказателна лихва и за вземането си за 635, 34 евро – заемни такси. Постигнато е съгласие за промяна на лихвения процент, като кредитът се олихвява с променлив такъв в размер на 7,10%, формиран от стойността на 6-месечен EURIBOR 0,166% и надбавка в размер на 6,934%.

По делото е представено уведомление изх. № 01-20-05995/20.08.2015 г. на Б. „Д.” ЕАД, отправено до Е.К., с което същата е уведомена, че сключения на 12.06.2008 г. договор за кредит е обявен за предсрочно изискуем. Уведомлението е получено лично от адресата на 24.08.2015 г., видно от приложеното потвърждение за получаване.

На 24.09.2015 г. РС - Хасково е издал заповед № 1081 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за сумата от 37 690 евро – главница, сумата от 748, 17 евро – договорна лихва за периода 05.06.2015 г. – 17.09.2015 г., сумата от 178, 36 евро – наказателна лихва за периода 01.09.2015 г. – 17.09.2015 г., сумата от 109, 45 евро – заемни такси, ведно със законната лихва върху главницата от 18.09.2015 г. до изплащане на вземането и сумата от 1 514, 83 лв. – разноски в заповедното производство за държавна такса и сумата от 1 666, 12 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Видно от отбелязването, сторено върху заповедта за изпълнение за горецитираните суми на 28.09.2015 г. е издаден изпълнителен лист, с отбелязване, че същият е получен от заявителя на 02.10.2015 г.

По делото е представено възражение на Е.Б.К., депозирано по ч.гр.д. 2069/15 г. на РС - Хасково на 11.02.2016 г.

С разпореждане от 15.03.2015 г. РС- Хасково, по ч.гр.д. 2069/15г. е дал указания на заявителя по чл. 415 ал.1 от ГПК. Указанията са връчени на заявителя на 22.03.2016 г.

На 22.04.2016 г. „Б.Д.” ЕАД е представила доказателства по ч.гр.д. 2069/15 г. за предявяване на установителен иск, съгласно дадени й указания.

Представен по делото е препис – извлечение от протокол № 46/16.10.2008 г. на КУАП на „Б.Д.” ЕАД, от който се установява, че на същата дата е взето решение за увеличение на БЛП за жилищните и ипотечни кредити в евро с 0,5% като същият стане 4,69%.

По делото е изслушана и съдебно счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице В.Х.М..

При тези ангажирани от страните доказателства съдът прави следните правни изводи:

Видно от ангажираните по делото доказателства искът е заявен в указания в нормата на чл. 415 ал.1 от ГПК преклузивен срок. Предметът на исковата претенция, заявен в настоящото производство е идентичен с предмета, посочен в заявлението по чл. 417 от ГПК. Депозираното възражение от страна на длъжника в заповедното производство е в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, предвид което съдът намира, че заявените искове в настоящото производство са процесуално допустими.

Съгласно нормата на чл. 154 от ГПК, установяваща правилата за разпределяне на тежестта на доказване ищецът следва да установи по безспорен и категоричен начин - договорно правоотношение с ответника, обстоятелството, че ответникът – длъжник не е изпълнил в срока и при условията по договора задължението да върне предоставената му по договора сума т.е. че същият е неизправна страна по договора, размера и периода на претенцията си.

От своя страна ответникът следва да установи факта на изпълнение т.е. че е изплатил на ищцовото дружество /изцяло или отчасти/ дължимите от него суми, както и възраженията си срещу вземането на ищеца или неговата изискуемост.

С оглед на представените писмени доказателства – договор за ипотечен кредит от 12.06.2008 г. и допълнително споразумение към него, съдът приема, че между Б. „Д.” ЕАД и ответницата са възникнали облигационни отношения по повод сключен договор, по силата на който банката е предоставила кредит в определен размер на кредитополучателя – ответник срещу насрещното му задължение да погаси задължението си за срок от 360 месеца. Страните не са формирали спор относно фактът, че кредитът е усвоен изцяло от страна на кредитополучателя, а това се установява и с оглед изводите на вещото лице по допуснатата ССчЕ.

При тези установени по делото факти ищецът твърди, че с оглед неизпълнение на договорните задължения на ответника точно и в срок да плаща дължимите месечни погасителни вноски кредитът е станал предсрочно изискуем, от което мотивира и претенцията си спрямо него. Такава клауза за предсрочна изискуемост е уговорена в отношенията между страните в чл. 20 т. 2 и чл. 21 т.1 от ОУ към договора. С оглед задължителното разрешение за настоящия съдебен състав, установено в ТР 4/2013 г. на ВКС за настъпването на предсрочна изискуемост по договорно правоотношение е необходимо кредиторът да уведоми длъжника за нея и уведомлението да достигне до адресата си. По настоящото дело доказателства в тази насока са ангажирани – депозираното уведомление, ведно с доказателства за надлежното му и лично връчване на адресата, настоящ ответник. Датата на връчване на уведомлението е в момент, предхождащ датата на депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК в съда.

Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател, и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. В настоящото производство ищецът е уведомил надлежно длъжника за наличието на предсрочна изискуемост на кредитните му задължения.

          При проведено насрещно доказване ответницата е противопоставила възражение, че не са били налице условията за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита като в тази връзка е заявила и възражение за нищожност на договорни клаузи, а именно – т. 7 и т.14 от договора и т. 9.1, т. 9.4 и т. 25.3 от ОУ към договора с оглед тяхната неравноправност. Не е спорен по делото фактът, че ищецът е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а съконтрахентът – ответник е потребител, съгласно легалната дефиниция, дадена в § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на което правната регламентация на договорната им връзка намира своето приложно поле в Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г. т.е. действащ към датата на сключване на процесния договор. В тази връзка с оглед императивния характер на разпоредбите, уреждащи материята досежно наличието респ. липсата на неравноправни клаузи съдът следи за наличието на такива служебно и без да е наведено възражение /решение № 23/07.07.2016 г. по дело 3686/2014 г. на Първо ТО на ВКС/.  За да се произнесе по наведените твърдения за неравноправност на клаузите от договора и общите условия към него, с които е сезиран настоящият съдебен състав, от които ответникът пряко черпи права, за защита на интересите си следва да се има предвид дефинитивната норма на чл. 143 от ЗЗП, където законодателят е установил характеристиките на неравноправната клауза, а именно това е всяка договорка  във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката като позволява на търговеца  да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т.10 от същата разпоредба/  или му дава право да увеличи цената на услугата без потребителя да има право да се откаже от договора /т.12 от същата разпоредба/. Санкцията при наличие на такава уговорка е установена в нормата на чл.146 от ЗЗП, където законодателят е предписал нищожност на  неравноправните клаузи в договорите с изричното изключение - освен ако не са индивидуално договорени. В нормата на чл. 144 от ЗПП са предвидени и други хипотези, изключващи приложното поле на чл. 143 от ЗПП  и касаещи клаузи, с които доставчикът на  финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим се от потребителя или към сделки с финансови инструменти и услуги, чиято цена  е свързана с колебанията на борсов курс или индекс. 

          С оглед заявените възражения на ищцата досежно едностранната промяна на БЛП, обуславящ неравноправността на клаузите, посочени по-горе в мотивите на настоящото решение, а и с оглед служебното задължение на съда по изложените вече съображения, същият намира, че в процесния договор за кредит и ОУ към него липсват клаузи, в които да са уговорени обективни критерии за промяна на БЛП, въпреки изричното изискване на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ, в който е посочено, че договорът следва да съдържа методиката и условията за определяне на лихвата до края на договора. В договора такава методологията за определяне не БЛП не се съдържа, липсва и препращаща разпоредба в договора към тази методология респ. няма данни при наличие на такава тя да е доведена до знанието на потребителя - ищец. В този смисъл са и изявленията на вещото лице по ССчЕ в съдебно заседание от 26.03.2018 г., че не може да се установят показателите и тяхната тежест за/при промяна на уговорения БЛП. Съвсем отделен въпрос е, че не е посочен и размерът на „надбавката” и критериите по-които се определя, с оглед уговорената възможност за нейното намаляване респ. стойността като аритметично изражение на уговореното намаление, при съблюдаване на условията за неговото ползване /т.7 в договора/.

          При ангажираните по делото доказателства съдът намира, че нормата на чл. 144, ал.2, т.1 ЗЗП не може да намери приложение. Това е така, защото за попадането й под приложното поле следва доставчика на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и другата страна по договора да има възможност незабавно да го прекрати. Страните са постигнали съгласие банката да известява кредитополучателя за настъпилите промени с оглед клаузата на чл. 25 т.3 от ОУ към договора „по подходящ начин”, без да е дадено дефинитивно определение на това понятие или поне същото да е изпълнено със съдържание чрез примерно изброяване или друг аналогичен начин. Отделен въпрос е, че липсва и предвидена възможност кредитополучателят незабавно да прекрати договора. Такава възможност в договора и ОУ към него не е предвидена.

          На следващо място самият ищец е заявил в допълнителната си искова молба, че промените на БЛП / 4 на брой, с оглед изричното му признание/ са вследствие променените финансови условия в страната, изменението на индекса на потребителски цени в страната и изменението на индексите LEONIA, EURIBOR и LIBOR. Съдът не споделя възражението на ищеца, че уговорените клаузи целят възстановяване на икономическото равновесие между страните. На първо място подобен критерий за равноправност, който по естеството си обслужва само единият субект по правоотношението, не е предвиден в ЗЗП, а и същият по естеството си цели ограничаване на риска за банката, прехвърляйки част от него върху потребителя. С други думи липсва договорна реципрочност между страните, което като естествен резултат води до извод за неравноправно положение на съконтрахентите в договорната им обвързаност. На следващо място, това възражение на ищеца се опровергава от заключението на ССчЕ, в което са посочени измененията на цитираните по-горе индекси за процесния по делото период. Същите в продължителен период от него бележат значително намаление, което по никакъв начин не е отразено в намаление на БЛП и пряко опровергава твърдението на ищеца, че промяната на БЛП не била „автономна преценка на Банката”.

          С оглед на горното настоящият съдебен състав обосновава извод, че тези клаузи от договора за банков кредит между страните изпълняват хипотезата на нормата на чл.143,т.10 от ЗЗП като дават право на банката да променя  едностранно условията на договора за банков кредит на основания, които не са предвидени в договора. 

          С оглед на горните съображения и по аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП, за да изключи нищожността им, ищецът следва да докаже, че те са индивидуално уговорени. Твърдения в тази насока не са заявени, не са ангажирани и доказателства, които поне да индикират за наличието на индивидуална уговорка. Още повече, че от съдържанието на договора и ОУ към него може да се направи извод, че се касае за договори, при които отнапред са предвидени отделните клаузи от една от страните по него, а индивидуално се уговаря единствено същественото съдържание на договора, за да може той да породи правно действие. Останалите типови клаузи, влизат в сила за страните и регулират отношения между тях като общи условия т.е. не може да се обоснове извод, че са определени индивидуално в процесния договор.

          По тези съображения настоящият съдебен състав обосновава извод, че оспорените от ответника клаузи са неравноправни, поради което същите са нищожни.

 По изложените съображения, касаещи нищожността на клаузите за едностранно увеличение на БЛП от страна на ищеца настоящият съдебен състав намира, че размерът на тези вноски следва да се определи по погасителния план по договора, приложен като Приложение 11 към изслушаната по делото ССчЕ /стр. 347/. Вещото лице по допуснатата ССчЕ е обосновало извод в заключението си, че за периода от датата на сключване на договора до датата на преуреждане на отношенията по него с допълнителното споразумение ответницата е заплатила сума в размер на 1258, 41 евро като лихва, в повече от уговореното по договора. Съгласно погасителния план по допълнителното споразумение /стр. 356 и сл./ до обявяване на кредита за предсрочно изискуем са били изискуеми 6 вноски – до 27.08.2015 г., всяка на стойност от по 277, 76 евро т.е. аритметичният сбор на същите възлиза на 1666, 56 евро. Вещото лице е установило обстоятелството, че в периода март 2015 – август 2015 г. ответницата е заплатила сумата от 741, 02 евро. Сборът от тази заплатена сума и надплатената сума от лихви по договора с оглед едностранното изменение на уговорения лихвен процент от страна на ищеца възлиза на 1999, 43 евро, която сума надхвърля като аритметично изражение стойността на дължимите погасителни вноски до обявяването на кредита за предсрочно изискуем.

Предвид което и при липса на други ангажирани от страните доказателства настоящият съдебен състав намира, че към датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем не са били налице, уговорените в договора условия за това, поради което исковете като неоснователни следва да се отхвърлят.

С оглед задължителната съдебна практика съдът е длъжен да се произнесе по дължимостта на разноските в заповедното производство. С оглед неоснователността на ищцовите претенции присъдените разноски в заповедното производство са недължими.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78 ал.3 от ГПК, предвид изричната претенция на ответника за разноски в настоящото производство такива се следват в размер на 3100 лв., с оглед депозирания списък по чл. 80 от ГПК и наличните доказателства за заплатено реално възнаграждение за процесуално представителство.

 

        Водим от гореизложеното съдът :

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.Д.” ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление *** искове с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. 415 ал.1 от ГПК срещу Е.Б.К., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. В.В., за признаване за установено, че Е.Б.К. дължи на „Б.Д.” ЕАД сумата от 37 690 евро – главница, сумата от 748, 17 евро – договорна лихва за периода 05.06.2015 г. – 17.09.2015 г., сумата от 178, 36 евро – наказателна лихва за периода 01.09.2015 г. – 17.09.2015 г., сумата от 109, 45 евро – заемни такси, предмет на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч.гр.д. 2069/2015 г. на РС- Хасково като неоснователни.

ОСЪЖДА „Б.Д.” ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Е.Б.К., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. В.В. на основание чл. 78 ал.3 от ГПК сумата от 3 100 /три хиляди и сто лева/ лв. – разноски.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред САС в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.

 

При влизане на решението в сила, препис от същото да се изпрати по ч.гр.д. 2069/2015 г. на РС- Хасково.

 

 

            СЪДИЯ: