Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 20.01.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Светослав Спасенов
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 17177 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
С Решение
от 20.09.2018 г., постановено по гр.д.№ 52717/ 2016 г. на Софийски районен съд,
ІІ ГО, 66 състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни искове по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД е признато за
установено, че Ц.В.К. /ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД /ЕИК *********/
сумата 358.66 лева, представляваща
стойност на доставена в имот, находящ се в гр. София, ул.„******, аб.№ 367276, през
периода 1.11.2013 г.- 30.04.2015 г. топлинна енергия, ведно със законната лихва
от 12.07.2016 г. до окончателното изплащане; сумата 20.82 лева-
законна лихва за забава върху вземането за стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от 31.12.2013 г. до 30.05.2016 г.; и сумата 15.64 лева- такса за дялово
разпределение за периода 1.11.2013 г.- 30.04.2015 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение от 18.07.2016 г. по гр.д. № 38211/ 2016
г. на СРС, 66 състав, като исковете са отхвърлени: относно главницата за
незаплатена топлинна енергия- за разликата над уважения размер от 358.66 лева
до пълния предявен размер от 411.43 лев; относно лихвите за забава върху тази
главница- за разликата над уважения размер от 20.82 лева до пълния предявен
размер от 68.89 лева; и относно лихвите за забава върху таксата за дялово
разпределение, претендирани за периода 31.12.2013 г.- 30.05.2016 г.- за сумата
1.64 лева /изцяло/. На основание чл.78, ал.1 ГПК
ответникът Ц.К. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 59.55 лева- разноски за заповедното
производството, и сумата 639.21 лева- разноски
за исковото производство. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД е
осъден да заплати на ответника Ц.К. сумата 103.39 лева-
разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от Ц.В.К. /ответник по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени исковете на „Т.С.“
ЕАД и в частта относно разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и
да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски
за въззивното производство.
Въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено в обжалваната част, като претендира
разноски за въззивното производство.
Третото лице-
помагач на ищеца- „Т.С.“ ЕООД- *** не изразява становище по повод жалбата на
ответника.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната
жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК
и е процесуално допустима.
Разгледана
по същество, жалбата на ответника Ц.К. е
неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в
обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за частично уважаване на предявените от „Т.С.”
ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД-
до посочените по- горе размери /за главница и лихви за забава/, като
основателни- чл.272 ГПК.
Основателността на предявените по делото установителни искове
е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на
ответника да отговаря по същите. Според приложимата през процесния
период норма на чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови
нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на
топло-снабдявания имот. Цитираната разпоредба императивно
установява кой е страна по облигационното правоотношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху
имота- собственост или вещно право на ползване. Като потребител на топлинна енергия по
силата на закона следователно е легитимиран собственикът на топлоснабдения
имот, освен ако същият е обременен с вещно право на ползване, в който случай
потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на
общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57
ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта.
Горните хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия
до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор, явяващ се по
правило основен източник на облигационните правоотношения.
В случая
според доводите във въззивната жалба на ответника К. по делото не е безспорно
установено, че през посочения в исковата молба период той и ищцовото дружество
са били обвързани от валидно договорно право-отношение.
Според
посоченото по- горе по силата на закона- чл.153, ал.1 ЗЕ, страна по
облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие е собственикът или
вещният ползвател на имота. В подадения от ответника писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК не е заявено оспорване на
Реш.
по гр.д.№ 17177/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
обстоятелството,
че е притежавал вещно право /собственост или право на ползване/ върху
процесното жилище през исковия период. Ненаведени в срока за отговор по чл.131 ГПК възражения се считат за преклудирани на основание чл.133 ГПК, поради
което и фактът, че през процесния период Ц.К. е била титуляр на вещно право
върху имота не е бил /пред СРС/ и не е спорен по
смисъла на чл.153 ГПК, което налага приемането на извод, че през
процесния период той е имал качеството потребител на топлинна енергия по
смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ. Независимо от това, въз основа на приложеното
от ищеца към исковата молба писмено доказателство- Нотариален акт за продажба на
право на строеж № 170/ 22.03.1995 г. на софийски нотариус, по силата на който
ответникът Ц.К. придобил в качеството на купувач правото на строеж върху
процесния апартамент, на дадените от ответника в о.с.з. на 13.12.2017 г.
обяснения, според които сградата е топлофицирана от 2000 г., и на писмените възражения
на ответника от м. януари, м. февруари, м. април, м. юни и м. ноември 2014 г.
/частни документи, съдържащи неизгодни за издателя си факти/, според които в
нея има работеща абонатна станция, се установява наличието на притежавано от К.
вещно право върху имота, съответно- наличието на облигационно правоотношение с
предмет доставка на топлинна енергия, което обосновава извод, че като
потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ К. е пасивно
легитимиран да отговаря по предявените от топлопреносното предприятие искове по
чл.422 ГПК.
Установено
е следователно наличието на облигационно договорно правоотношение между ищеца и
ответника К. през процесния период, произтичащо от договор за продажба на
топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е
достатъчно основание за доказване на иска по основание. Обстоятелството колко
точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно- в
жилището на ответника, е от значение единствено за доказване размера на иска,
като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето
му- съгласно чл.162 ГПК.
За
установяване доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена, са представени по делото извлечения за
начислените на ответника суми и индивидуални справки /дялови разпределения/,
съставени от фирмата за топлинно счетоводство, като са приети в
първоинстанционното производство и експертни заключения на съдебно- техническа
и съдебно- счетоводна експертизи. Няма основание посочените експертни
заключения да не бъдат съобразени от съда при формиране изводите по съществото
на спора, тъй като няма данни експертите да са дали неверни заключения
/съзнателно или по непредпазливост/. Според даденото от вещото лице по
допуснатата съдебно- техническа експертиза заключение /първоначално заключение/-
в конкретния случай дължимите суми за доставена в имота на ответника топлинна
енергия са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта
на енергетиката. Взето е предвид от експерта обстоятелството, че през процесния
период в имота не е имало монтирани отоплителни тела и съответно не са
монтирани топлоразпределители, като в същия не се ползва и топла вода, поради
което и от ФДР е начислена само топлинна енергия за сградна инсталация, като
изчисленията са направени съгласно Методиката за дялово разпределение към действащата
наредба за топлоснабдяването. Поради това и ответникът- като потребител на
посочената енергия, дължи на ищцовото дружество плащане на нейната цена, която
именно е отразена в приложените по делото документи и в приетите като
неоспорени от страните и възприети от въззивния съд като обективно дадени
експертни заключения.
Според
заключението на съдебно- счетоводната експертиза не е установено от страна на
ответника да е било извършено плащане цената на топлинната енергия за процесния
период. Съгласно даденото от вещото лице Б. В.-Т.заключение /СТЕ/, възприето от
съда като обективно дадено, размерът на главницата за топлинна енергия за целия
исков период, определен при отчитане на изравнителния резултат /сума за връщане
от 156.33 лв./, възлиза на 358.66 лв. общо /514.99 лв.- фактурирана прогнозно
начислена топлинна енергия, и 156.33 лв.- изравнителен резултат за връщане/.
Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 ЗЕ /обн. ДВ- бр.107/ 2003 г./ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общия условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. За процесния
период между страните е бил сключен действителен договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба на топлинна енергия, одобрени с Решение № ОУ-001/ 7.01.2008 г.
и Решение № ОУ-02/ 3.02.2014 г. на ДКЕВР, действали през целия процесен
период. Нормата на чл.150, ал.3 ЗЕ изрично предоставя възможност на
потребителите на топлинна енергия в тридесетдневен срок от обнародване на
Общите условия да внесат в топлопреносното предприятие своите възражения под
формата на заявление, в което да предложат специални условия. В случая ответникът
не е ангажирал доказателства, че се е възползвал от тази възможност, поради
което и следва да се приеме, че е приел действащите при ищеца Общи условия.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1
ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда- етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът на извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139- чл.148/ и в действалата през
процесния период Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн.
ДВ- бр.34/ 24.04. 2007 г./. Топлинната енергия за отопление на сграда- етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл.142, ал.2 ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 ЗЕ
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда- етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти. Съгласно разпоредбата на чл.153, ал.6 ЗЕ потребителите в сграда- етажна
собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите
си чрез монтираната на тях регулираща арматура, остават потребители на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на сградата. Следователно, доколкото процесната сграда е
топлофицирана и през исковия период в нея е доставяна топлинна енергия, няма
основание за освобождаване на ответника от отговорността да заплати стойността
на съответната /отнасяща се за имота му/ топлинна енергия за сградна инсталация.
Неоснователен
е доводът на въззивника К. относно приложението на установената в разпоредбата
на чл.62 ЗЗП забрана за непоискани доставки,
Реш. по гр.д.№ 17177/
2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
поради
следните съображения:
Съгласно
дадените с Тълкувателно решение № 2 от
25.05.2017 г. по тълк. дело № 2/ 2016 г. на ВКС- ОСГК,
задължителни разяснения, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна
енергия за битови нужди в сграда- етажна собственост, се прилагат разпоредбите
на Закона за енергетиката, които не
противоречат на чл.62 вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото
непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на
централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане- чл.62,
ал.2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а в унисон с уредбата на
отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл.133, ал.2 ЗЕ /в редакция след изм. ДВ-
бр.30/ 2006 г./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни
интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата топло-снабдена. Принципът,
който законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици, е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
В мотивите
на цитираното ТР е посочено, че централното топло-снабдяване се е наложило в
България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в градовете
през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и
начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл.37- чл.49 ЗС, Правилника за управлението, реда и надзора на етажната
собственост /ПУРНЕС- отм./ и с отделни разпоредби в други
нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в
писмена форма на етажните собственици за топло-снабдяването на сградата, което
е икономически обяснимо с оглед съществувалите тогава обществено- икономически
условия: отоплението с централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и
хигиенично. Поради това желанието за ползване на тази услуга се презумира от
нормотвореца. В правилника за прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен,
топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на етажна собственост в
цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е уредено като
задължително /чл.162, ал.1 и 2/, а искане от собствениците е предвидено като
условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на
които топлоснабдяването не е задължително /ал.3/. Няма изискване за съгласие на
собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост
и по Наредба № 1 за ползване на топлинна енергия, понастоящем отменена. В чл.55
от нея обаче е предвидена възможност за етажните собственици да се откажат от
ползването на топлинна енергия /за цялата сграда или за отделни обекти в нея/
при определени предпоставки. Нормативните актове от този период не предвиждат
сключване на индивидуални договори между потребителите на топлинна енергия и
топло-снабдителните предприятия.
При така
даденото разрешение непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на
етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на общите
части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на чл.153, ал.2 ЗЕ за прекратяване на топло-подаването
до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно
прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на
индивидуален обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество
да спре подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо
водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител единствено на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части
на сградата. В случая не се твърди, нито се доказва наличието на искане за
прекратяване на топлоподаването по реда на чл.153, ал.2
ЗЕ, поради което и доставената през исковия период топлинна
енергия не се явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната стойност. Следва
да се отбележи в тази връзка, че адресираното от ответника до ищеца изявление с
дата 5.11.2014 г. /л.79 от делото на СРС/, че не е съгласен да му бъде
доставяна топлинна енергия, не изпълнява горе-посочените нормативни изисквания,
поради което и извод за наличието на непоискана доставка, респ. за
неоснователност на претенцията за заплащане стойността на доставената за имота
топлинна енергия /само за сградна инсталация/ въз основа на него не може да
бъде направен.
Предвид горното, поради
неоснователност на доводите за недължимост на главницата от 358.66 лв.,
представляваща стойност на потребена в процесния имот топлинна енергия /само за
сградна инсталация/, решението в тази обжалвана от ответника К. част следва да
бъде потвърдено. Конкретни доводи за недължимост на останалите признати с
обжалваното решение вземания в жалбата на ответника не се съдържат, поради
което и въззивният съд не дължи излагането на самостоятелни мотиви за
основателност на исковете относно тях.
При
горните съображения, тъй като с подадената от ответника Ц.К. въззивна жалба не
може да се постигне като резултат отмяна на постановеното от СРС решение относно
признатите на „Т.С.“ ЕАД вземания, следва същото в обжалваната част да бъде
потвърдено.
Независимо от
отхвърлянето на подадената от ответника въззивна жалба, разноски на въззиваемата
страна за въззивното производство, по преценка на настоящия въззивен съд, не
следва да бъдат присъждани, тъй като от дружеството не е подаден отговор на
въззивната жалба, нито е осъществено процесуално представителство в проведеното
във въззивното производство открито съдебно заседание. Подадената от „Т.С.“ ЕАД
на 11.10.2019 г. писмена молба не може да обоснове ангажиране отговорността на въззивника
за сторени във въззивното производство разноски.
Реш.
по гр.д.№ 17177/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Водим
от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 20.09.2018 г., постановено
по гр.д.№ 52717/ 2016 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 66 състав, в обжалваната част, в която по
предявени от „Т.С.“ ЕАД- *** установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД е признато за установено, че Ц.В.К.
/ЕГН **********/ дължи на „Т.С.“ ЕАД
/ЕИК *****/ сумата 358.66 лева- главница, представляваща стойност на доставена
в имот, находящ се в гр. София, ул.„******, аб.№ 367276, през периода 1.11.2013
г.- 30.04.2015 г. топлинна енергия, ведно със законната лихва от 12.07.2016 г.
до окончателното й изплащане; сумата 20.82
лева- лихва за забава върху посочената главница, дължима за
периода 31.12.2013 г.- 30.05.2016 г.; и сумата 15.64
лева- такса за дялово разпределение за периода 1.11.2013 г.-
30.04.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 18.07.2016 г. по гр.д.№ 38211/ 2016 г. на СРС, 66 състав, а също и в частта относно присъдените на „Т.С.“ ЕАД разноски по чл.78, ал.1 ГПК
в размер на 59.55 лева- за
заповедното производството, и 639.21 лева- разноски
за исковото производство.
Решението
по гр.д.№ 52717/ 2016 г. на СРС, ІІ ГО, 66 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД- ***, като трето лице- помагач на „Т.С."
ЕАД- ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.