Р Е Ш Е Н И Е №
03.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на осми декември две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Ива
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 13312
по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 153617 от 17.07.2020 г. по гр.д. № 22684/2019 г. Софийски
районен съд, 141 състав признал по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че И.Б.Г., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 22.06.2018 г. по ч.гр.д. № 37504/2018 г. по описа
на СРС, 141 състав, както следва: на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
149 ЗЕ – сумата 156.92 лева, представляваща вземане за неизплатена стойност на
доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 25.08.2015 г. включително,
и сумата 11.25 лева, представляваща вземане за неизплатена цена на услуга за
дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до м. 08.2015 г. включително,
относно топлоснабден имот – апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж.к. „********,
отчитани по партида с аб. № 211555, ведно със законната лихва от 07.06.2018 г.
до изплащане на вземанията, като отхвърлил исковете, предявени по реда на чл.
422 ГПК - с правно основание чл. 79 ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за
установяване на дължимост на вземане за стойност на доставена топлинна енергия
за разликата над 156.92 лева до пълния предявен размер от 377.71 лева и за
периода от 26.08.2015 г. до 31.12.2015 г., и за установяване на дължимост на
вземане за стойност на цена на услуга за дялово разпределение за разликата над
11.25 лева до пълния предявен размер от 28.50 лева и за периода от м. 09.2015
г. до 31.12.2015 г., както и отхвърлил исковете с правно основание чл. 86 ЗЗД
за установяване на дължимост на сумата 91.78 лева, претендирана като мораторно
обезщетение за забава за периода 16.09.2015 г. – 25.05.2018 г. върху главницата
за стойност на доставена топлинна енергия, и за установяване на дължимост на
сумата 7.89 лева, претендирана като мораторно обезщетение за забава за периода
16.09.2015 г. – 25.05.2018 г. върху главницата за цена на услуга за дялово
разпределение. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 98.90 лева - разноски в
производството пред първата инстанция, и сумата 12.47 лева – разноски в
заповедното производство. Решението
е постановено при участието на „Б.“ ООД, като трето лице-помагач на страната на
ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника И.Б.Г., който го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за недопустимост -
тъй като решението било постановено по нередовна искова молба, евентуално – за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно съдът приел, че между
страните е било налице облигационно правоотношение за доставка на ТЕ, след като
от ищеца не бил представен договор. В нарушение на съдопроизводствените правила
възражението на ответника в този смисъл не било разгледано, нито ищецът бил
задължен да представи договор, сключен между страните. Не било разгледано и възражението
на ответника за погасяване по давност на част от вземанията на ищеца.
Ответникът не бил пасивно легитимиран по исковете, тъй като в процесния период
той и съпругата му не били собственици, респ. ползватели на имота, поради което
не били и потребители на ТЕ в същия. Това било видно от приетото постановление
за възлагане по изп.д. № 174/2012 г. по описа на ЧСИ Б.Б., вписано в АВ – ИР -
считано от 08.05.2014 г. и в периода след тази дата собственик бил друго лице.
Обстоятелството, че постановлението е влязло в сила на 25.08.2015 г., както и
това, че третото лице – купувач на публичната продан било въведено в имота на
по-късен етап, неправилно били преценени от районния съд. Поради липсата на
облигационно отношение между страните в процесния период, неоснователни били и
претенциите за цена на услугата „дялово разпределение“ и за лихви за
забава. Моли съда да отмени решението в
атакуваните части, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с
което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно.
Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано
от въззивника адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.“ ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
на длъжника И.Г. срещу издадената заповед за изпълнение е подадено в срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове срещу него са предявени в срока по
чл. 415 ГПК и са допустими. С молби-уточнения от 03.07.2019 г. и 11.09.2019 г.
ищецът е отстранил противоречието между титулната част и петитума на исковата
молба. Претенциите за главници и лихви са надлежно индивидуализирани с размери
и периоди, поради което доводите на въззивника районният съд да се произнесъл
по нередовна искова молба са неоснователни.
Въззивният съд намира, че при постановяване на атакуваното решение не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
непреклудираните доводи в жалбата е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая от приетите и неоспорени договор от 09.03.2005 г. за продажба на
имот – частна общинска собственост и нотариален акт № 183/2008 г. за учредяване
на договорна ипотека се установява по несъмнен начин, че ответникът И.Г. и
съпругата му Д.Г.са били собственици в режим на съпружеска имуществена общност
на процесния ап. № 6. С постановление за възлагане от 08.05.2014 г. по изп.д. №
20128560400174 по описа на ЧСИ Б.Б., рег. № 856 на КЧСИ, процесният имот е
бил възложен на трето лице – купувач на проведената публична продан. Видно от
отбелязването върху постановлението, същото е влязло в сила на 26.08.2015 г.
Въвод на купувача е извършен на 14.01.2016 г.
С оглед така установеното, доводите в жалбата по делото да не било доказано
наличие на облигационно правоотношение между страните за периода м. 05.2014 г.
– 25.08.2015 г. вкл. са неоснователни. Собствеността върху имот, придобит на
публична продан, се прехвърля едва с влизане в сила на възлагателното
постановление, което в случая е станало на 26.08.2015 г. До 25.08.2015 г. вкл. ответникът
и съпругата му са били собственици на топлоснабдения имот и същите дължат
цената на доставената в имота топлинна енергия, независимо дали реално са
ползвали същия, както правилно е приел и районният съд. Няма и никакви данни
преди въвода във владение на 14.01.2016 г. длъжниците да са били отстранени от
имота и същият да е бил предоставен за пазене на трето лице.
Неоснователни са и поддържаните в жалбата доводи за допуснати от районния
съд процесуални нарушения. Отговорът на исковата молба е бил подаден от лице
без представителна власт, а дадените с определението по чл. 140 ГПК указания по
реда на чл. 101, ал. 1 ГПК не са били изпълнени, поради което правилно
районният съд е приложил последиците на чл. 101, ал. 3 ГПК (за които ответникът
е бил предупреден), като е приел, че отговор на исковата молба не е подаден.
Съответно правилно с решението си съдът не се е произнесъл по заявеното от лице
без представителна власт възражение за погасяване по давност на част от
вземанията на ищеца.
При съобразяване на неоспореното заключение на СТЕ, районният съд е приел,
че за периода м. 05.2014 г. – 25.08.2015 г. вкл. дължимата цена на топлинна
енергия е в размер на 313.84 лв., като при това е признал за дължима от
ответника само половината от тази сума, тъй като не било доказано имотът да е
ползван от съпрузите за нужди на семейството.
Предвид неоснователността на доводите в жалбата, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в атакуваните части, вкл. в частта за
разноските, определени съобразно уважената част от исковете.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки извършената от
юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 153617 от 17.07.2020 г., постановено по гр.д. № 22684/2019 г. на
Софийски районен съд, 141 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ********, искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че И.Б.Г., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 149 ЗЕ сумата 156.92 лева, представляваща вземане за неизплатена стойност
на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 25.08.2015 г. включително,
и сумата 11.25 лева, представляваща вземане за неизплатена цена на услуга за
дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до м. 08.2015 г. включително,
относно топлоснабден имот – апартамент № 6, находящ се в гр. София, ж.к. „********,
отчитани по партида с аб. № 211555, ведно със законната лихва от 07.06.2018 г.
до изплащане на вземанията, вкл. в
частта за разноските.
ОСЪЖДА И.Б.Г., ЕГН **********, да заплати
на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 22684/2019 г. на
Софийски районен съд, 141 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.“ ООД, ЕИК ********,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.