Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.09.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. М.
ИЛИЕВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 8817 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 133665 от 26.06.2020 г., постановено по
гр. дело № 17661/2018 г., Софийският районен съд, II ГО, 148 състав, е отхвърлил
предявения от ищеца „К.П.“ ЕООД срещу З. „А.“ АД иск с правно основание чл. 405
от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 7216,57 лева, представляваща незаплатено застрахователно обезщетение по
застраховка „КАСКО“ с полица № **********/28.07.2016 г. за настъпил
застрахователен риск – извършена на 19.11.2016 г. кражба на 2 бр. дистроници и
2 бр. решетки от лек автомобил с рег. № *****, застрахован при ответното
дружество, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба - 15.03.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от
603,39 лева представляваща обезщетение за забава за периода от 19.05.2017 г. до
14.03.2018 г.
С оглед изхода на спора, ищецът е осъден да заплати
на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 154 лева – разноски по
делото.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от „К.П.“ ЕООД чрез адв. М.Л., в която се правят оплаквания, че
неправилно и необосновано първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск
като е основал извода си на тълкуването на разпоредбата на т. 16.14 от ОУ,
приложими към договора, като е приел, че кражбата на части от автомобила е
представлява изключен риск, а изброяването в т. 16.10 от ОУ е само примерно.
Сочи, че автомобилът е застрахован като вещ за всички рискове, в това число и
за кражба чрез взлом на фабрично мултимедийно оборудване, от което дистроник
системата е част, като се позовава на чл. 11.5 от ОУ. Прави обстоен анализ и
тълкуване на трите норми от ОУ, на които се позовава и сочи, че не се
установява, че е налице изключен риск, поради което застрахователят следва да
плати. Моли решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира
разноски за двете инстанции. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е
постъпил от въззиваемата страна З. „А.“ АД чрез юрисконсулт Стоянова, в който
оспорва въззивната жалба, като излага доводи, че първоинстанционният съд се е
произнесъл обосновано и съобразно установените от събраните по делото
доказателства факти. Сочи, че безспорно се установява, че реализираният риск е
изключен от застрахователното покритие по т. 16.1 и т. 16.10 от ОУ, а под
„нанесени вреди по МПС в резултат на кражбата“ следва да се разбират щетите по
частите, които не са откраднати, като се позовава на правилата за тълкуване на договорите
по чл. 20 от ЗЗД. Прави искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение,
а атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми. Разгледано по същество, настоящият състав на въззивния съд
счита, че същото е неправилно в
частта, с която предявеният иск е отхвърлен за сумата от 7012,50 лева, за
обезщетението за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
периода от 15.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за сумата от
584,38 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от
19.05.2017 г. до 14.03.2018 г. както и за разноските, присъдени в полза на
ответника над сумата от 4,39 лева до присъдените 154 лева, по следните
съображения:
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл. 405,
ал. 1 от КЗ за заплащане на застрахователно
обезщетение по застраховка „КАСКО“ с полица № **********/28.07.2016 г. за
настъпил застрахователен риск – извършена на 19.11.2016 г. кражба на 2 бр.
дистроници и 2 бр. решетки от лек автомобил марка „АУДИ“, модел „А 6“с рег. № *****,
застрахован при ответното дружество, ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба -
15.03.2018 г. до окончателното изплащане на вземането и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 603,39 лева представляваща
обезщетение за забава върху дължимото, но неплатено застрахователно обезщетение
за периода от 19.05.2017 г. до 14.03.2018 г.
Съгласно чл. 405, ал. 1
от КЗ при настъпване на застрахователното събитие застрахователят по договора
за имуществена застраховка е длъжен да плати застрахователно обезщетение в
уговорения срок. Предвидената в нормата на чл. 405, ал. 1 от КЗ отговорност на
застрахователя може да бъде ангажирана при осъществяването на сложен фактически
състав, който включва следните елементи: наличие на валидно възникнало
застрахователно правоотношение по имуществената застраховка между страните;
настъпване на твърдяното застрахователно събитие в периода на осигуреното
застрахователно покритие; наличие на вреди, за които се претендира
застрахователно обезщетение, възникнали в резултат от застрахователното
събитие; изпълнение на задълженията, поети от ищеца в качеството му на
застрахован за заплащане на дължимата застрахователна премия, уведомяване на
застрахователя за настъпило застрахователно събитие и представяне на
необходимите документи за неговото установяване. В тежест на застрахователя,
съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК, е да докаже, че са налице материални
предпоставки, при възникването на които може обосновано да откаже заплащане на
уговореното застрахователно обезщетение.
По делото не е спорно, а
и се установява от свидетелство за регистрация на лек автомобил марка „АУДИ“,
модел „А 6“ с рег. № *****, че МПС е собственост на ищеца.
В настоящия случай между
страните не е спорно, а и се установява, че към момента на настъпване на
твърдяното застрахователно събитие – кражба, на 19.11.2016 г., ищецът е бил
застраховано лице по действителен договор за имуществено застраховане „КАСКО”
за лекия автомобил съгласно комбинирана застрахователна полица за застраховки
„Каско“ и злополуки № ********** от 28.07.2016 г. с клауза „ПЪЛНО КАСКО“, със
срок на валидност от 29.07.2016 г. до 28.07.2017 г., сключена от „К.п.“ ЕООД
ведно с Протокол за оглед на МПС № ********** към полицата от същата дата –
29.07.2016 г., подписан от представител на застрахователя и собственика на
автомобила, в който е отразено, че по МПС няма щети и същият е фабрично
оборудван с аларма.
Между страните не е
спорно и се установява, че в срока на покритие на застрахователната полица,
вноските по която са платени, на 19.11.2016 г., за времето от 18,30 часа до
21,30 часа, от паркирания в гр. София, на паркинга на София Ринг Мол,
неизвестно лице е отнело от лекия автомобил „АУДИ“, модел „А 6“ с рег. № ***** решетки ведно с два броя датчици от дистроник
асистънс система, от владението на П.С.Л., без негово съгласие и с намерението
противозаконно да ги присвои – престъпление по чл. 194, ал. 1 от НК, за което е
образувано ДП № 3537/2016 по описа на 06 РУ – СДВР.
По делото се установява,
че щета № 10316030111503 е заведена при застрахователя на 21.11.2016 г., като
са представени необходимите документи.
С уведомително писмо от
02.12.2016 г., застрахователят е уведомил застрахования, че на основание т.
16.10 от Общите условия за застраховка „Каско“ на МПС, застрахователят не
обезщетява претенции за липсващи отделни части, възли, детайли, агрегати,
оборудване и принадлежности, поради което е отказал изплащане на
застрахователно обезщетение.
Правото на застрахователя
да откаже изплащане на застрахователно обезщетение, поради наличие на изключен
риск, предвижда безспорно установяване на осъществяване на фактите, към които
следва да се приложи конкретния текст на ОУ, на които ответникът се позовава –
т. 16.10. Според настоящия състав на въззивния съд, редакцията на т. 16.10 от
ОУ не води до категоричен извод, че при кражба на части от автомобила, които
засягат неговата функционалност и цялост, застрахователят се освобождава от задължението
да изплати застрахователно обезщетение следствие на кражба. Текстът предвижда, че
не се покриват липсващи отделни части, възли, детайли, агрегати,
оборудване, принадлежности, горива и масла. Настоящият състав на съда намира,
че при тълкуването на клаузата на т. 16.10 от ОУ съобразно правилото на чл. 20
от ЗЗД, както се отчете, че при неяснота на уговорката, същата следва да се
тълкува с смисъл, ограничаващ правата на страната, която я е предложила и която
цели да се ползва от нея и като се отчете, че лекият автомобил е застрахован по
клауза „П - пълно Каско“, включваща и други покрити рискове като грабеж,
противозаконно отнемане на цяло МПС с намерение за ползване, злоумишлени действия
на трети лица, се налага извод, че нарушаване на дистроник системата чрез
кражба на декоративните решетки, към които са монтирани съответните датчици,
представлява нарушаване на функционалната цялост на автомобила като сложна
съставна вещи, а не представлява кражба на отделна част по смисъла на т. 16.10
от ОУ. Чрез посоченото въздействие е нарушена функционалната цялост на
автомобила, като сложна съставна вещ, при чието функционално единство същият е
изправен, поради което в случая е налице повреда на автомобила, която съгласно
изречение второ от т. 16.10 от ОУ подлежи на обезщетяване, тъй както
автомобилът е застрахован по „Пълно Каско“, при отчитане на неговата
застрахователна стойност с функционираща дистроник система и предни решетки.
Елементите от дистроник системата като повишаващи функционалностите и класа на
автомобила, не са „липсващи отделни части, възли, детайли, агрегати и
принадлежности“, какъвто например би бил акумулатор (в този смисъл и Решение
№ 4927 от 20.07.2018 г. по в. гр. д. № 13683/2017 г. на Софийски градски съд,
Решение от 12.2019 г. по в.т.д. № 1570/2019 г. по описа на I въззивен състав,
ТО на Окръжен съд – Варна, Решение № 5204 от 17.12.2018 г. по гр. д. №
7696/2018 г. на Районен съд – Варна, Решение № 335062 от 09.02.2018 г. по гр.
д. № 21227/2017 г. на Софийски районен съд, всички постановени в аналогични
случаи и по приложение на спорната клауза на ОУ).
Ето защо и при
безспорното между страните обстоятелство, че процесните части са откраднати от
застрахования автомобил, което се установява и от представеното по делото Постановление
от 23.08.2017 г. на прокурор от СРС, като липсата им е нарушила
функционалността на застрахованата по „Пълно Каско“ вещ съществено и при липса
на проведено от страна на застрахователя доказване на възникване на предпоставките
за прилагане на т. 16.10 от ОУ, в приложното поле на която клауза не се
установява дистроник системата да попада, не е налице изключен риск, който да
обоснове отказ на застрахователя да изплати дължимото застрахователно
обезщетение.
При липса на проведено
пълно и главно доказване на възраженията на застрахователя по правилото на чл.
154, ал. 1 от ГПК, съдът счита, че по делото не се установи без съмнение, че за
ответника е възникнало правото по чл. 408, ал. 1, т. 1 от КЗ да откаже
заплащането на уговореното застрахователно обезщетение, а влезлият в сила
застрахователен договор поражда за застрахователя задължение при настъпване на
застрахователно събитие да изплати на застрахования обезщетение за претърпените
от събитието вреди.
С настъпването на
застрахователното събитие ответникът - застраховател дължи заплащането на
застрахователно обезщетение в уговорения размер - действителния размер на увреденото
имущество, като действително претърпени вреди към деня на настъпване на
събитието, съответно на чл. 400, ал. 2 от КЗ, и уговорките по застрахователния
договор с общите условия (чл. 405, ал. 1 от КЗ). Присъжданото от съда
обезщетение трябва да кореспондира на размера на вредата към деня на настъпване
на застрахователното събитие. Обезщетението не може да надвишава действителната
стойност на вещта към момента на ПТП при пълна увреда, като в този случай се
дължи обезщетение в размер на стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго със същото качество.
Съгласно чл. 386, ал. 2
от КЗ, при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да
плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените
вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане
и застраховане по договорена застрахователна стойност. Обезщетението не може да
надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична
увреда / стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която
вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество,
съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид,
в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други,
без прилагане на обезценка /чл. 203, ал. 3 КЗ (отм.)/. В случая, размерът на
обезщетението следва да се определи съгласно чл. 386, ал. 2 от КЗ - в размер на
вредата, която е равна на възстановителната стойност на застрахованото
имущество по пазарни цени към момента на застрахователното събитие. От
заключението на САТЕ, което не е оспорено от страните и на което съдът дава
вяра като обективно изготвено и безпристрастно, стойността на щетата по средна
пазарна цена е 7012,50 лева с вкл. ДДС, която сума се дължи на
застрахования.
Поради тази причина,
искът по чл. 405, ал. 1 от КЗ се явява основателен до размера от 7012,50
лева, до който следва да бъде уважен, поради което решението в частта, с
която е отхвърлен до посочената сума е неправилно и като такова следва да бъде
отменено. За разликата над посочената сума, до пълния предявен размер от 7216,57
лева, претенцията е неоснователна и като такава правилно е била отхвърлена.
Съгласно чл. 405, ал. 1,
във вр. с чл. 108, ал. 1 от КЗ и т. 12.5 от Общите условия, застрахователят е
длъжен да изплати дължимото обезщетение в срок до 15 дни, който започва да тече
от денят, в който застрахованият е изпълнил задълженията си при застрахователно
събитие и е представил всички поискани и по арг. от чл. 108 КЗ, необходими за
определяне на застрахователното обезщетение документи. В конкретния случай
ищецът е завил претенция с начална дата от 19.05.2017 г., а щетата е била
заведена на 21.11.2016 г. Ответникът не е релевирал и поддържал твърдения, че
са били необходими допълнителни документи, които ишецът е следвало да
представи, за да бъде определено дължимото застрахователно обезщетение, но не е
сторил това, поради което, на основание чл. 84, ал. 1, предл. първо от ЗЗД,
ответникът е изпаднал в забава за плащане на обезщетението и дължи лихва по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, върху присъдената главница, считано от 19.05.2017 г. до
окончателното заплащане на задължението върху сумата от 7012,50 лева.
Претенцията е заявена от ищца са период от 19.05.2017 г. до деня преди подаване
на исковата молба – 14.03.2018 г., в конкретен размер от 603,39 лева. Дължимата
сума за този период, определена по правилото на чл. 162 от ГПК и изчислена
върху дължимата главница с помощта на онлайн лихвен калкулатор е в размер на 584,38
лева, която следва да бъде присъдена заедно с лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба в съда – 15.03.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, а решението в частта в която искът е отхвърлен за
сумата над присъдения до пълния претендиран размер от 603,39 лева е правилно и следва
да се потвърди.
Поради изложеното въззивната
жалба е частично основателна, като решението в посочените части е неправилно и
като такова следва да бъде отменено. При съвпадение на крайните изводи на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд в останалата част, обжалваното
решение следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, въззивникът-ищец има право на разноските
както в първа, така и във въззивна инстанция. В първоинстанционното производство
ищецът е сторил и представил доказателства за разноски за държавна такса в
размер на 288,66 лева и 25 лева, за депозит за допълнителна САТЕ в размер на 200
лева и 960 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита
и съдействие на лист 88, който служи като разписка за плащане на посочената
сума, което не надвишава необосновано минимума по т. 3 от Наредбата за
минималните размер на адвокатските възнаграждения с оглед цената на исковете и
извършените процесуални действия.
Във въззивното производство
страната е заплатила 144,33 лева и 12,07 лева държавна такса и 960 лева за
адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие на
лист 28 пред въззивна инстанция, което обаче с оглед характера на въззивното
производство следва да бъде намалено до минимума от 721 лева без ДДС, тъй като
по делото не са представени доказателства, че адвокатът е регистриран по ДДС.
С оглед изложеното, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, въззивникът-ищец има право на разноски за двете
инстанции, съобразно уважената част иска, в общ размер на 2283,99 лева,
които следва да му бъдат присъдени.
Въззиваемият-ответник, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК има право на разноски в първата съдебна
инстанция, изчислени съобразно изхода на спора, в размер на 4,39 лева за
юрисконсултско възнаграждение, определено в размер на 154 лева, поради което, решението
с което е присъдена сума над посочената, следва да бъде отменено.
Страната
е завила и претенция за присъждане на юрисконсулстско възнаграждение за тази
инстанция. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ
е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба
на Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и
правна сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е
ограничен до определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а не
минимум, определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на 150 лв. Поради
изложеното и с оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
въззвиникът-ищец следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия-ответник
сумата в размер на 4,28 лева - разноски за тази инстанция.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 133665 от 26.06.2020 г., постановено по
гр. дело № 17661/2018 г. на Софийски районен съд, II ГО, 148 състав, в частта, с
която са отхвърлени предявените
от „К.П.“ ЕООД срещу З. „А.“ АД, искове по чл. 405, ал. 1 от КЗ, за сумата от 7012,50
лева, представляваща незаплатено застрахователно обезщетение по застраховка
„КАСКО“ с полица № **********/28.07.2016 г. за настъпил застрахователен риск –
извършена на 19.11.2016 г. кражба на 2 бр. дистроници и 2 бр. решетки от лек
автомобил марка „АУДИ“, модел „А 6“, с рег. № *****, ведно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.03.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането, и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от
584,38 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
от 19.05.2017 г. до 14.03.2018 г., както и в частта за разноските на
ответника за сумата над 4,39 лева
до присъдените 154 лева, и вместо него постановява:
ОСЪЖДА З. „А.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на „К.П.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление ***, оф. 7, на основание на чл. 405 от КЗ, сумата от 7012,50 лева,
представляваща незаплатено застрахователно обезщетение по застраховка „КАСКО“ с
полица № **********/28.07.2016 г. за настъпил застрахователен риск – извършена
на 19.11.2016 г. кражба на 2 бр. дистроници и 2 бр. решетки от лек автомобил
марка „АУДИ“, модел „А 6“, с рег. № *****, ведно с обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата от 15.03.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 584,38 лева, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за периода от 19.05.2017 г. до
14.03.2018 г.
ОСЪЖДА З. „А.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на „К.П.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление ***, оф. 7, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 2283,99 лева – разноски за двете
инстанции.
ОСЪЖДА „К.П.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление ***, оф. 7, да заплати на З. „А.“ АД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление ***, на основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 4,28
лева – разноски за въззивна инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 133665 от 26.06.2020 г., постановено по гр. дело № 17661/2018
г. на Софийски районен съд, II ГО, 148 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск по чл. 405, ал. 1 от КЗ за сумата над присъдените 7012,50 лева до
предявените 7216,57 лева и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 584,38 лева до
пълния предявен размер от 603,39 лева за периода от 13.12.2016 г. до 29.12.2016
г., както и в частта за разноските на ответника за първа инстанция в размер на 4,39 лева.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.