Р Е Ш Е Н И
Е № 2365
гр. Пловдив, 13.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IХ граждански състав, в публично заседание на петнадесети май две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА ПЕТРОВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 18825 по
описа за 2017 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени установителни искове от „Уникредит Булбанк”
АД – гр. София срещу И.Й.Я. с правна квалификация 422, ал.1 ГПК, вр. 240, ал.1
ЗЗД, чл. 240, ал.2 ЗЗД, чл. 86, ал.1 ЗЗД и чл. 92, ал.1 ЗЗД
Ищецът
твърди, че на 01.09.2011 г. сключил Договор за банков потребителски кредит на
физическо лице № *** г., с И.Й.Я. – кредитополучател и Т. А. Я. – като
солидарен длъжник, по силата на който договор предоставил на кредитополучателя
банков потребителски кредит в размер на 17 000 лева за рефинансиране на
овърдрафт. Усвояването на кредита било извършено на 01.09.2011 г., чрез превод
на сумата по посочена в договора сметка, като кредитополучателят, при
солидарната отговорност на солидарния длъжник, се е задължил да върне ползвания
кредит, ведно с начислените лихви, такси, комисионни и други разходи, с краен
падеж: 01.09.2021 г. Сочи, че на 11.08.2016 г. между И.Й.Я. – като
кредитополучател, Т. Я. – като солидарен длъжник и Й. И. Я. – като поръчител,
от една страна и Банката – като кредитор, от друга страна, се сключил Анекс № ***
г. към Договор за банков потребителски кредит на физическо лице № *** г., като
съгласно § 1 от Анекса, страните се съгласили, считано от датата на
подписването на Анекса, отношенията между тях, възникнали във връзка с Договор
за кредит № *** г. да бъдат уреждани от Анекса, съдържанието на който заменя
напълно и изцяло съдържанието на Договора за кредит № *** г. Съгласно т.2.7 от
Анекса се приемало, че редовният дълг по него, формиран като сбора от неиздължената,
просрочена и изискуема част от главницата по Договор № *** г. и начислената, просрочена и изискуема лихва по
същия договор, бил в размер на 11 318 лева, като съгласно т. 7 от Анекса е
определен нов краен срок за погасяване на кредита – 01.09.2023 г. Длъжниците
обслужвали кредита нередовно, като извършвали вноски не на падежа и не в
необходимия размер, като длъжниците изпаднали в забава от 01.09.2016 г., тъй
като не изпълнили задължението си за погасяване на месечните си вноски,
съгласно договора и погасителния план за месеците, както следва: 09.2016 г. –
непогасена вноска в размер на 76,78 лева; 10.2016 г. – непогасена вноска в размер на 108,82 лева; 11.2016 г. – непогасена вноска в размер на 111,60
лева.
Твърди, че на основание чл. 17
от Анекс № 1/11.08.2016 г. към Договора за банков кредит, вземането на Банката
е обявено за изцяло предсрочно изискуемо, считано от 24.11.2016 г. На
кредитополучателя И.Я. му била връчена нотариална покана с рег. № *** по описа
на Н.В.З., рег. № *** на НК, чрез която Банката го уведомява за упражненото от
нея право да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, като отново му била
дадена възможност за доброволно погасяване на задълженията.
Предвид липсата на плащане и
твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, по реда на чл. 417, т. 2 ГПК по
образуваното ч.гр.д. № 13603/2017 г. по описа на ПРС, ІV бр.с. ищецът се е
снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
№ ** г. и изпълнителен лист, против ответника И.Й.Я., Т. Я. и Й. Я., солидарно
да заплатят на ищеца сумите, както следва: сумата в размер на 11 318 лева – неплатена главница,
дължима по Договор за банков потребителски кредит на физическо лице № *** г.,
ведно с Анекс № ** г. към него, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 29.08.2017 г. до окончателното й изплащане, както и на сумата в
размер на 2 596,25 лева – дължими
лихви по договора за периода от 01.09.2016 г. до 27.08.2017 г., от които:
договорен лихвен процент в размер на 4,86 лева, лихва за гратисен период в
размер на 346,59 лева, лихва върху просрочена главница в размер на 1 343,17
лева, неустойка за просрочена лихва за гратисен период в размер на 30,41 лева,
неустойка за просрочена лихва в размер на 0,37 лева и неустойка за просрочена
главница в размер на 870,85 лева.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, постъпило
възражение за недължимост само от ответника И.Й.Я., поради което за ищеца се
породил правен интерес да инициира настоящия процес с предявяване на
установителните искове в срока по чл. 415, ал.4 ГПК за установяване дължимостта
на описаните по – горе вземания срещу длъжника – предмет на издадената заповед
за изпълнение. По отношение на солидарните длъжници Т. А. Я. и Й. И. Я.,
издадената Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ №
*** г. и изпълнителен лист, са влезли в законна сила.
Моли да бъде признато за
установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите, както следва:
сумата в размер на 11 318 лева –
неплатена главница, дължима по Договор за банков потребителски кредит на
физическо лице № *** г., ведно с Анекс № **** г. към него, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 29.08.2017 г. до окончателното й изплащане,
както и на сумата в размер на 2 596,25
лева – дължими лихви по договора за периода от 01.09.2016 г. до 27.08.2017
г., от които: договорен лихвен процент в размер на 4,86 лева, лихва за гратисен
период в размер на 346,59 лева, лихва върху просрочена главница в размер на 1 343,17
лева, неустойка за просрочена лихва за гратисен период в размер на 30,41 лева,
неустойка за просрочена лихва в размер на 0,37 лева и неустойка за просрочена
главница в размер на 870,85 лева. Претендира сторените разноски в исковото и
заповедното производство.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, е постъпил писмен отговор от ответника И.Й.Я., с който оспорва предявените
искове като неоснователни, по основание и размер. На първо място, възразява, че
предсрочната изискуемост на кредита не била надлежно обявена, поради
нередовност на връчването по чл. 47, ал.5 ГПК и поради отсъствие на
необходимите реквизити в поканата, с която кредитът бил направен предсрочно
изискуем. На следващо място, възразява, че по силата на чл. 9.8 от Анекса,
същият бил автоматично прекратен, поради неизпълнение. Навежда довод, че
възнаградителната лихва, определена в Договор № *** г. и в Раздел ІІІ от Общите
условия, била нищожна като неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Вследствие от тази недействителност подлежала на възстановяване надвнесената от
ответника възнаградителна лихва и моли същата да бъде прихваната с исковата.
Твърди, че тъй като анексът представлявал споразумение върху неравноправна клауза,
той също бил нищожен. Като допълнителни доводи за нищожност, както на договора,
така и на Анекса сочи липсата на посочване в тях на общата дължима сума и на
информацията по чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК. Намира, че самостоятелно основание за
нищожност на анекса било изписването му на щрифт по-малък от 12. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
С доклада по делото съдът не е
приел за съвместно разглеждане възражението за прихващане, заявено от ответника
в писмения отговор.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По
допустимостта на производството
От приложеното по делото ч.гр.д. № 13603 по описа за 2017 г. на ПРС се установява, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по 417 ГПК за следните суми: сумата в размер на 11 318 лева – неплатена главница, дължима по Договор за банков
потребителски кредит на физическо лице № *** г., ведно с Анекс № *** г. към
него, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.08.2017 г. до
окончателното й изплащане, както и на сумата в размер на 2 596,25 лева – дължими лихви по договора за периода от
01.09.2016 г. до 27.08.2017 г., от които: договорен лихвен процент в размер на
4,86 лева, лихва за гратисен период в размер на 346,59 лева, лихва върху
просрочена главница в размер на 1 343,17 лева, неустойка за просрочена
лихва за гратисен период в размер на 30,41 лева, неустойка за просрочена лихва
в размер на 0,37 лева и неустойка за просрочена главница в размер на 870,85
лева. Издадена е заповед за изпълнение въз основа на документ № 8503/30.08.2017
г.
Срещу заповедта в срока по чл. 414, ал.2 ГПК е подадено
възражение само от И.Й.Я. и на основание чл. 415 ГПК на
ищеца са дадени указания да предяви иск за установяване на вземанията си по
процесната заповед. Претенциите, предмет на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК и на настоящата искова молба са напълно идентични, поради което и
производството се явява допустимо.
По фактите
Не е спорно между страните,
а се установява и от приложените по делото писмени доказателства, че на
01.09.2011 г. бил сключен Договор за
банков потребителски кредит на физическо лице № *** г., между ищеца, от една страна,
като кредитодател и И.Й.Я. – като кредитополучател
и Т. А. Я. – като солидарен длъжник, по силата на който договор ищеца предоставил
на кредитополучателя банков потребителски кредит в размер на 17 000 лева
за рефинансиране на овърдрафт. Усвояването на кредита било извършено на
01.09.2011 г., чрез превод на сумата по посочена в договора сметка, като кредитополучателят
се задължил да върне ползвания кредит, ведно с начислените лихви, такси,
комисионни и други разходи, с краен падеж: 01.09.2021 г., съобразно изготвен
погасителен план. На 11.08.2016 г. между И.Й.Я. – като кредитополучател, Т. Я.
– като солидарен длъжник и Й. И. Я. – като поръчител, от една страна и Банката
– като кредитор, от друга страна, се сключил Анекс № *** г. към Договор за
банков потребителски кредит на физическо лице № *** г., като съгласно § 1 от
Анекса, страните се съгласили, считано от датата на подписването на Анекса,
отношенията между тях, възникнали във връзка с Договор за кредит № *** г. да
бъдат уреждани от Анекса, съдържанието на който заменял напълно и изцяло
съдържанието на Договора за кредит № *** г. Съгласно т.2.7 от Анекса се
приемало, че редовният дълг по него се формира като сбора от неиздължената,
просрочена и изискуема част от главницата по Договор № *** г. и начислената,
просрочена и изискуема лихва по същия договор и е в размер на 11 318 лева,
като съгласно т. 7 от Анекса е определен нов краен срок за погасяване на
кредита – 01.09.2023 г. Бил изготвен и нов погасителен план.
От изготвената по делото
съдебно счетоводна експертиза, неоспорена от страните се установява, че
погасителните вноски по погасителния план приет с анекса били нередовно обслужвани,
като била допусната забава в изплащането на вноските с падеж от 01.09.2016 г.
до 01.08.2017 г. включително.
До длъжника била изпратена
нотариална покана, с която бил уведомен за обявената от банката предсрочна
изискуемост на кредита, съгласно условията уговорени в анекса. Поканата била
оформена като връчена по реда на чл. 47, ал.5 ГПК.
По възраженията за
нищожност на договора и анекса:
Доколкото съобразно трайната
съдебна практика при недействителност на правоотношението не възникват нито
права, нито задължения за страните, приоритетно следва да бъдат разгледани
възраженията за нищожност на Договор за банков потребителски кредит на
физическо лице № *** и Анекс № 1 към него.
Неоснователни са доводите,
че анексът е нищожен, поради неспазване на императивното правило на чл. 10,
ал.1 ЗПК, шрифтът му да е най-малко 12. Съгласно заключението на изготвената по
делото съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните, шрифтът, на който
е изписан анексът е именно 12, тоест законовото изискване е спазено.
Неоснователен е доводът за
нищожност на анекса, поради отсъствие на императивно предвиденото съдържание по
смисъла на чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК. Правилото за поведение, инкорпорирано в тази
законова норма, е изрично и дословно възпроизведено в т.15.2 от Общите условия,
а именно че кредитополучателят има право във всеки един момент от действието на
договора за кредит, при поискване, безвъзмездно да получи извлечение от кредита
под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. Съгласно
чл. 11, ал.2 ЗПК Общите условия са неразделна част от договора и се подписват
на всяка страница. В процесния случай не е спорно между страните, е ОУ са
представени на потребителя при подписване на анекса, а и от текста на
представените по делото ОУ е видно, че те са подписани от потребителя на всяка
страница. Затова те са част от договора и с поместването в тях на част от
императивно уреденото съдържание на договора, законовото изискване е спазено.
Неоснователни са доводите,
че договорът и анексът са нищожни поради липса на посочване в тях на общата
сума по кредита. И към договора, и към анекса са приложени погасителни планове,
които съдържат подробна информация за дължимите главница, лихви, разноски, обща
сума по кредита, както и срока за изплащане на всяка от посочените суми.
Съгласно чл. 11, ал.1, т.1 ЗПК погасителният план е част от задължителното
съдържание на договора за кредит. В чл. 18.6.2 от договора и чл. 20, т.23 от анекса
изрично е посочено, че погасителният план е неразделна и задължителна част от
тях. Погасителните планове към договора и анекса са подписани от потребителя,
поради което следва да се приеме, че законовото изискване на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК е спазено.
Основателен е доводът, че
клаузата за определяне на възнаградителната лихва в договора е нищожна като
неравноправна. Съгласно чл. 4.1.а от договора размерът на възнаградителната
лихва се определя от годишния лихвен процент. Съгласно същия член, годишния
лихвен процент се състои от сбора на базов лихвен процент и надбавка, а базовият
лихвен процент се състои от основен лихвен процент и премия. В чл. 4.1.а от договора
изрично е посочено, че основният лихвен процент и премията се формират при
условията, посочени в раздел III от ОУ, тоест касае се за изрично препращане към
ОУ, а не за противоречие между договора и ОУ, както неоснователно се твърди в
писмената защита на ищеца. Съгласно чл. 9.2 от ОУ банката може едностранно да
променя премията. Не са посочени условията, при които става тази промяна.
В практиката на ВКС и Съда
на Европейския съюз е трайно утвърдено разбирането, че клауза, позволяваща на
банката едностранно да променя годишните лихвени проценти или компонентите,
които формират годишния лихвен процент са допустими в договор за потребителски
кредит само при кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) обстоятелствата, при чието настъпване
може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в
общите условия (ОУ); 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не
зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е
поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е
подробно и ясно описана в договора или ОУ, т.е. да е ясен начинът на формиране
на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както
повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е
предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“ съгласно
чл. 143 от ЗЗП; 5. автоматизъм на действието, т.е при настъпване на условията,
промяната на лихвата да настъпва автоматично, без да е опосредено от изричен
акт на банката. В този смисъл е последователната съдебна практика, обективирана
в решение № 424/02.12.2015 г., по гр. дело №
1899 по описа за 2015 г., ВКС, IV г.о., Решение № 51 от
04.04.2016 г., по т. д. 504/2015 г., ВКС,
II т.о.,
Решение № 98 от 25.07.2017 г., по т. д. № 535/2016 г., ВКС, I т.о.,
Решение № 144 от 08.11.2017 г. по т. д. 2155/2016 г., ВКС, II т.о.
и др.
Клаузата в чл. 4.1.а, вр.
чл. 9.2 от ОУ, че банката може едностранно да променя една от компонентите,
формиращи лихвения процент, а именно премията не отговаря на изброените
критерии за равноправност, поради което следва да се приеме, че тази клауза е
неравноправна и като такава нищожна, както правилно твърди ищецът.
Констатираната нищожност
на клаузата за определяне на възнаградителната лихва по договора обаче, по
мнение на настоящия състав, не влече
след себе си нищожност на анекса. Действително, в практиката на ВКС, както
уместно изтъква ответникът, е даден следния отговор на правен въпрос:
„Допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет
предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са
определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор е
нищожно“. Така изрично решение № 146 от 01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г.,
ВКС, I т.о. За да се разбере, обаче, кога задълженията на
кредитополучателя са определени именно „въз основа на неравноправни клаузи“
следва да бъде изследвана и фактологията по конкретния казус. В случая, поставен
за разглеждане пред ВКС между страните е сключен договор за жилищен
кредит за сумата от 56800 лв. със срок за издължаване 300 месеца при първоначално
уговорена възнаградителна лихва в размер на 7,29%, формирана от базов лихвен
процент (БЛП), определян периодично от кредитора, като първоначалната месечна
вноска е била в размер на 412,02 лв. Едностранни изменения са правени от
банката на 10.09.2007 г., 02.04.2008 г. и 21.10.2008 г., като във всички случаи
лихвеният процент е нараствал и е достигнал размер от 9,29 %, а съответно
месечната вноска – размер от 485,88 лв. На 05.11.2010 г. страните са подписали
допълнително споразумение към договора, в което са приели, че остатъкът от
задълженията на кредитополучателите към банката възлиза на 56869,04 лв., от
които главница от 54442,55 лв., редовна лихва от 1879,21 лв., наказателна лихва
от 365,52 лв. и заемни такси от 184,03 лв., посочена е внесена сума от 534,82
лв., както и е заявен отказ на банката от наказателните лихва за периода 18.10.2010
г. – 05.11.2010 г. В размера на общо дължимата сума по споразумението била
включена и възнаградителната лихва, която била дължима след увеличаване на
лихвения процент на 9,29 %. Именно при тези факти, ВКС е приел, че
споразумението е сключено „въз основа на неравноправна клауза“,
доколкото по мотивите на касационната инстанция чрез споразумението кредиторът
се е домогвал да предаде характер на индивидуално уговорена клауза на дължима
сума, която се е формирала като сбор от суми, получени в резултат от
едностранното изменение на лихвения процент.
С оглед гореизложеното се
налага извод, че споразумението е сключено въз основа на неравноправни клаузи, не във всички случаи когато в
първоначалния договор има неравноправни клаузи, а само в случаите, когато тези клаузи са били активирани и реално
са дали отражения при формиране на сумата дължима по анекса. Това тълкуване
дължи сметка и за принципното положение, което е утвърдено в практиката на Съда
на Европейския съюз, че наличието на неравноправна клауза не влече като правило
нищожност на целия договор, а същия следва да бъде прилаган, като се изключи
действието на неравноправната клауза. Така изрично решение по дело С-618/10 и
решение по дело С-26/13. Разяснение за съдържанието на така установеното в
практиката на СЕС правило се съдържа в цитираното от ответника решение № 146 от 01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016
г., ВКС, I т.о., в което се приема,
че когато в договор за кредит е уговорен първоначален лихвен, процент /в случая
7,29%/ и възможност за кредитора едностранно да го изменя, неравноправността на
клаузата не води до резултат кредитополучателя да дължи само главницата.
Напротив, същият дължи и възнаградителна лихва в първоначално определения с
договора размер /в случая 7,29 %/, без да се отчитат последващите изменения,
които имат характер на неравноправни.
От заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че в процесния случай по
настоящето дело банката не се
възползвала от възможността, предвидена в чл. 9.2 от ОУ едностранно да
променя премията. Респективно годишният лихвен процент и размерът на месечната
погасителна вноска за целия срок на действие на договора останали константни.
Както вече се посочи
съгласно т.2.7 от
анекса редовният дълг по него се формира
като сбора от неиздължената, просрочена и изискуема част от главницата по договор
№ *** г. и начислената, просрочена и изискуема лихва по същия договор.
Доколкото се установи, че размера на лихвата по договора не е бил променян по
време на изпълнение на същия, поради неупражняване от банката на правото
едностранно да променя премията по
кредита, то се налага извода, че тази неравноправна по същността си клауза не е
оказала реално влияние върху определяне размера на дълга по анекса, поради
което не може да се приеме, че същият е сключен „въз основа на
неравноправна клауза“, по смисъла на Решение № 146 от 01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г, ВКС, I т.о.,
респективно не се явява нищожен.
По
предсрочната изискуемост на кредита.
Съгласно
т.18 от ТР 4/2013 ОСГТК. В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно
изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
За
да се приеме, че банката надлежно е обявила кредита за предсрочно изискуем,
следва да е доказано, че уведомлението до длъжника следва да е надлежно
връчено.
По
случая не е спорно, че уведомлението до длъжника е под формата на нотариална
покана и е оформено като връчено по чл. 47, ал.5 ГПК.
Трайно
утвърдено положение в съдебната практика е, че за да е редовно връчването по
чл. 47, ал.5 ГПК следва при условията на кумулативност да са налице следните
предпоставки: 1. длъжникът да не може да бъде намерен на адреса и 2. да не е
намерено лице, което да е съгласно да получи съобщението. Още преди
законодателните изменения в чл. 47 ГПК /ДВ, бр. 86 от 2017 г./ съдебната практика безпротиворечиво
приемаше, че за да е надлежно удостоверена невъзможността лицето да бъде
намерено на адреса, адресът следва да е посещаван най-малко три пъти за
повече от месец, като посещенията следва да са по-различно време. Неизменно изискване
е връчителят да положи усилия да разбере пребивава ли длъжникът на адреса и при
положителен извод в тази насока, да събере информация в кой час от денонощието
е у дома си и поне едно от посещенията да е в този час. В този смисъл изрично решение № 233 от 03.07.2014 г., по гр. д.
№ 7723/2013 г. на ВКС, решение № 282 от 27.11.2017 г., по гр. д. № 1394 / 2017
г. на ВКС, IV г.о., решение № 160 от 30.10.2017 г. по
гр. д. № 1549 /2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 47 от
26.02.2018 г. по гр. д. № 69 / 2018 г. на ВКС, IV
г.о.
В рамките на откритото производство по чл. 193 ГПК по несъмнен начин се установи от разпита на н. З., чиито показания съдът
кредитира като безпристрастни и последователни, че адресът на длъжника
действително е посещаван на трите дати, посочени в нотариалната покана - 09.01.2017
г., 23.01.2017 г. и 09.02.2017 г., тоест изискването за три посещения в рамките
на месец формално е спазено.
В съобщението за връчване на
нотариалната покана, обаче липсва отбелязване за надлежно изпълнение от страна
на нотариуса на задължението му да събере информация за обичайното време, през
което лицето пребивава в дома си и да е посещавал адреса в този час. Всъщност в
съобщението са отбелязани само дати на посещението, не и часове, поради което
съдът е в невъзможност да направи преценка за спазване на изискването
посещенията да са по различно време. При извършена справка се установява също
така, че нито един от дните, в които е извършвано посещение не е бил неработен.
С оглед гореизложеното следва да се приеме, че връчването по чл. 47, ал.5 ГПК е
нередовно и предсрочната изискуемост
не е надлежно съобщена на длъжника и в този смисъл не е настъпила.
Този извод не се променя от
обстоятелството, че на останалите солидарни длъжници уведомлението е надлежно
връчено, предсрочната изискуемост е надлежно обявена и издадените заповеди за
изпълнение са влезли в сила. Съгласно трайната практика на ВКС, за да се счита
спрямо конкретен солидарен длъжник за настъпила предсрочната изискуемост, уведомлението следва да е връчено лично на
него, като не е достатъчно връчването на някой или някои от съдлъжниците. Така решение № 7 от 19.05.2017
г. по гр.д. 60053/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 6 от
12.06.2017 г. по гр. д. 50203/2016 г. на ВКС, II
г.о., решение
№ 41 от 29.05.2017 г. по т.д. 60106/2016 г., ВКС, II
г.о.
Налице и още едно самостоятелно
основание за извод, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена. Съгласно
трайната съдебната практика на ВКС волеизявлението на банката кредитор за
настъпила предсрочна изискуемост следва да е обективирано в писмен документ и
да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата, които дават право на
кредитора да упражни правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, т.е.
да е конкретизирано за кои задължения (главница, лихви и/или вноски) се отнася
забавата и да е определен периодът на забавата. Така решение № 148/2016 г. по
т.д 2072/2015 г. на ВКС и решение № 146 от 01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016
г., ВКС, I т.о.
Уведомлението в процесния случай не
отговаря на тези условия. В същото бланково е посочено, че предсрочната
изискуемост настъпва поради нарушение на договора, което в никакъв случай не
отговаря на стандартите за конкретност, зададени от ВКС. Още повече, че в чл.
17 от Анекса са посочени три напълно самостоятелни основания за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита, а в уведомлението липсва посочване на
неизпълнението на кое от тях се позовава кредиторът.
На настоящия състав е известно, че по
въпроса при иск, основан на предсрочна изискуемост, при констатирано ненадлежно
уведомяване за предсрочната изискуемост, може ли съдът да присъди вноските с
настъпил падеж е налице противоречива съдебна практика, като по повод на нея е
образувано ТД № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, по което все още няма прието тълкувателно
решение. Обобщено различните схващания могат да се обобщят по следния начин: 1.
не е допустимо да се присъждат вноски с настъпил падеж, доколкото се подменя
основанието, на което е предявен искът; 2. Допустимо е да се присъдят вноските
с настъпил падеж до датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, ако са изрично описани и разграничени в заявлението; 3. Допустимо е
да се присъдят вноските с настъпил падеж до датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение дори и да не са разграничени в заявлението;
4. Допустимо е да се присъдят вноските с настъпил падеж до приключване на
съдебното дирене в съответната инстанция по същество на спора.
Съгласно ТР № 8/2013 г. ОСГТК на ВКС при образувано тълкувателно дело пред Върховния
касационен съд по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело може да
се спира само в касационната инстанция на основание чл.292 ГПК, а не и във
въззивната и първата инстанция. Тези инстанции следва да приложат практиката,
която считат за правилна.
Настоящият
състав споделя първото становище, доколкото същото в най-пълна степен държи
сметка за безпротиворечиво утвърденото правило, че за да е допустимо исковото
производство по чл. 422, ал.1 ГПК следва да е налице пълен идентитет между предявените вземания в исковото и в заповедното производство. Така изрично решение № 123 от 30.11.2017 г. по т. д. №
1627/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 34 от
11.08.2016 г. по т. д. 3107/2014 г. на ВКС, II
т.о., решение
№ 412 от 05.02.2014 г. по гр. д. № 2190/2013 г. на ВКС, решение № 171 от
24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., ВКС, IV г. о., решение № 18 от 16.02.2016 г.
по т. д. 1880/2014 г. на ВКС, I т.о. Когато вземането на
кредитора в заповедното производство е заявено на основание предсрочна
изискуемост, а в исковото производство се присъжда на основание настъпил падеж,
не само се нарушава изискването за идентитет между двата процеса, но се
нарушава и диспозитивното начало в процеса, доколкото се присъжда нещо различно
от поисканото. В този изричен смисъл е и най-актуалната практика на ВКС от
преди образуване на тълкувателно дело № 8/2017 г. ОСГТК на ВКС - решение № 246
от 31.05.2017 г. по т. д. № 2406/2015 г., ВКС,
II т.о., решение
№ 48 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 61206/2016 г. на ВКС, I
г.о., като и в двата случая решенията на инстанциите по същество, в частите, в
които са разсъждавали за дължимостта на падежиралите вноски при ненадлежно
обявена предсрочна изискуемост са обезсилени.
Изложеното е основание за отхвърляне
на предявените искове на основанието, на което са заявени, а именно настъпила
предсрочна изискуемост на кредита по анекса.
Относно автоматичното прекратяване на
Анекса
Налице
е и още едно самостоятелно основание за отхвърляне на предявените искове.
Съгласно чл. 9.8 от анекса при неизпълнение на условията на договора и/или
анексите към него, уговорените с анекса/ите за кредитополучателя прекратяват
автоматично своето правно действие, считано от датата на настъпилото
неизпълнение, а промените в договорните отношения между страните след и в
резултат на сключване на анекса/ите във връзка с плащанията, извършени от
кредитополучателя, се считат за погашения по дълга, възникнал с
първоначалния договор за кредит, /в това число главница, лихва и разноски/,
съгласно размера им към датата на сключване на Анекса, чието действие се
прекратява поради неизпълнение.
От цитираната клауза следва, че поради
неизпълнението на погасителните вноски, констатирани с ССчЕ, анексът автоматично
е прекратил своето действие поради неизпълнение и отношенията на страните вече
не се регулират от него, а от клаузите на първоначалния договор.
В този договор обаче са предвидени
съвсем различни погасителни вноски, различни падежи, различни размери на
лихвите и неустойките. Тоест, за да се присъдят падежиралите вноски по
първоначалния договор, съдът следва да направи преценка на факти съвсем
различни от наведените в исковата молба, което би представлявало недопустимо
нарушение на диспозитивното начало в процеса.
По изложените по-горе съображения предявените
установителни искове ще се отхвърлят като неоснователни.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски има ответникът. На основание чл. 38, ал.2
ЗА в полза на адвокат Д.Б. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер на 950 лв. за исковото производство, определено съгласно чл.7, ал.2, т.
4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и 680 лв. за заповедното производство, определено съгласно чл.7,
ал.7, във вр. чл.7,ал.2, т.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. В полза на ответника следва да се
присъди сумата от 70 лв. – разноски за депозит за експертиза.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Уникредит
Булбанк” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
пл.” Света Неделя” № 7 против И.Й.Я., ЕГН: **********, с адрес: ***, за
признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумите,
както следва: сумата
в размер на 11 318 лева (единадесет
хиляди триста и осемнадесет лева) –
неплатена главница, дължима по договор за банков потребителски кредит на
физическо лице № *** г., ведно с Анекс № *** г. към него, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 29.08.2017 г. до окончателното й изплащане,
както и на сумата в размер на 2 596,25
лева (две хиляди петстотин деветдесет и шест лева и двадесет и пет
стотинки) – дължими лихви по
договора за периода от 01.09.2016 г. до 27.08.2017 г., от които: договорен
лихвен процент в размер на 4,86 лева, лихва за гратисен период в размер на 346,59
лева, лихва върху просрочена главница в размер на 1 343,17 лева, неустойка
за просрочена лихва за гратисен период в размер на 30,41 лева, неустойка за
просрочена лихва в размер на 0,37 лева и неустойка за просрочена главница в
размер на 870,85 лева, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК № 8503/30.08.2017
г. по ч.гр.д. № 13603 по описа за 2017 г. на Районен съд Пловдив, IV брачен
състав.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал.3 ГПК. вр. чл. 38,
ал.2 ЗА „Уникредит Булбанк” АД, ЕИК: ********* да заплати на адв.
Д.Г.Б., с личен номер ***, адрес на упражняване на дейността: *** сумата от 950 лв. (деветстотин и петдесет лева) -
представляваща възнаграждение за адвокатско представителство в исковото
производство, както и сумата от 680 лв.
(шестстотин и осемдесет лева) - представляваща възнаграждение за адвокатско
представителство в заповедното производство.
ОСЪЖДА „Уникредит
Булбанк” АД, ЕИК: ********* да заплати на И.Й.Я., ЕГН: ********** сумата от 70 лв. (седемдесет лева) – съдебно
деловодни разноски.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Весела Петрова
Вярно
с оригинала.
РЦ