Решение по дело №558/2021 на Окръжен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е  № 260644

 

13.05.2021г., град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,VI състав

На  13.04.2021г.

В публично заседание в следния състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА                            

                                                            ЧЛЕНОВЕ:  ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА  

                                                                                      ТАНЯ ГЕОРГИЕВА                                                                

 

Секретар: Пенка Георгиева

 

като разгледа докладваното от съдия  Георгиева в.гр.дело № 558 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258  и сл. от ГПК. 

Повод за образуването му е въззивна жалба на М.З.М. срещу решение № 260640/30.09.2020 г., постановено по гр.д. № 7432 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, с което е отхвърлен предявения от него против Е.Е.Е. иск за заплащане на сумата от 1877,78 лв., платена без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. Жалбоподателят счита, че решението е неправилно поради допуснати от съда процесуални нарушения при разпределение на доказателствената тежест и неправилно приложение на материалния закон- чл.55, ал.1 ЗЗД. Моли решението да бъде отменено и искът да бъде уважен изцяло.

В отговор на въззивна жалба, въззиваемият , чрез особения представител адв.П. *** излага становище за нейната неоснователност и моли за потвърждаване на решението.

            Претендират се разноски от страните.

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.

Предмет на първоинстанционното производство е предявен от М.З.М. против Е.Е.Е. иск за заплащане на сумата от 1877,78 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.

Така предявената претенция ищецът е обосновал с твърденията, че на 28.12.2017 г. превел по банкова сметка *** с левова равностойност към тази дата в размер на 1877,78 лв., която следвало да послужи за закупуване на мобилен телефон от САЩ за ищеца. След извършване на паричния превод били проведени множество разговори за уточняване на доставката на мобилния телефон, но се оказало, че такъв не е закупуван и изпращан от ответника. Затова ищецът счита, че получената сума от Е. е платена без основание или на отпаднало основание, поради което следва да му бъде върната.

В отговора на исковата молба ответникът , чрез назначения му особен представител, е оспорил иска. Поддържал е становище, че от писмените доказателства към исковата молба е видно , че преводът е извършен като „трансфер“ , което можело да се тълкува като доброволно внасяне на суми като дарение или други подобни хипотези.

С постановеното решение районният съд е отхвърлил иска като недоказан.

Пловдивски Окръжен Съд, като се запозна със събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:

Преценявайки служебно правния статут на обжалваното съдебно решение се констатира, че се касае за валиден и допустим съдебен акт.

   Казаното налага да се извърши преценка за правилността на обжалваното решение на база изложеното в жалбите. Съобразно мотивите изразени в ТР № 1/2013г. на ОСГТК по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според  която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен изрично въведените изключения свързани с прилагането на императивна материално правна норма и когато се  следи служебно за интереса на някоя от страните по делото.

Установено е по делото, а и този факт не е спорен пред настоящата инстанция, че на 28.12.2017 г. ищецът е превел по банкова сметка ***олара с левова равностойност към датата на плащането от 1877,78 лв. С оглед поддържаното, че плащането се явява такова без основание, твърденията на ищеца за неосъществена доставка на мобилен телефон, както и че такъв апарат не е бил закупен и изпратен от ответника, не подлежат на доказване , тъй като се касае за отрицателни факти. От друга страна, ответникът не е навел правоизключващи възражения за наличие на основание за получаване и/или задържане на сумата. При предявен иск в хипотезите на чл.55, ал.1 ЗЗД ищецът носи доказателствена тежест единствено за факта на плащането, като ответникът може да се защити с възражения за наличието на валидно основание за получаване и/или задържане на сумата, доказването на които е в негова тежест. Затова и при липсата на подобни наведени възражения в хода на делото, в разглежданата хипотеза следва да се приеме, че предявеният иск по чл.55, ал.1 ЗЗД е доказан, съответно основателен.

Не до този извод е достигнал първоинстанционният съд, поради което решението му следва да се отмени и да се постанови друго, с което искът се уважи.

          На особения представител на въззиваемия- ответник- адв.Б.П. *** следва да се присъди възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред настоящата инстанция съобразно обжалвания интерес, възлизащо на 361,44 лв. на осн.чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така определеното възнаграждение подлежи на заплащане винаги от ищеца – съгласно изричния текст на чл. 47, ал. 6 от ГПК, а и предвид трайната съдебна практика – напр. Определение № 882 от 13.12.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 795/2011 г., I т. о., ТК, Определение № 783 от 19.12.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1975/2017 г., II т. о., ТК,  Определение № 594 от 16.11.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 3070/2015 г., I т. о., ТК и др.

При този изход на спора и на осн.чл.78, ал.1 ГПК на ищеца следва да се присъдят направените даловодни разноски в двете съдебни инстанции, които се констатираха в размер на 112,76 лв. ДТ и възнаграждението за особения представител на стойност общо от 728,88 лв.

Мотивиран от изложеното, Пловдивският окръжен съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 260640/30.09.2020 г. по гр.д._№ 7432/2019 г. на ПРС и весто това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Е.Е.Е. ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на М.З.М. ЕГН **********,***, офис „Китов” сума в размер на 1877,78 лева, получена без правно основание, ведно с законна лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба -13.05.2019 г. до окончателното изплащане, както и сумата от общо 841,64 лв. деловодни разноски за двете инстанции.

ОСЪЖДА М.З.М. ЕГН **********,***, офис „Китов” да заплати на адвокат Б.П. *** сумата от 361,44 лв. възнаграждение за въззивната инстанция.

Решението е окончателно.

 

 

      

Председател:                                                           Членове:1.                                       

 

 

         

                  2.