Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 23.06.2017 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Д.
Такова, като разгледа т.д. № 4516 по
описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД вр. чл. 138 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът У.Б. ООД твърди, че на 18.12.2009 г. ответникът П. ЕООД сключил договор за заем със заемодателя А.Ф.ЕООД /със сегашно наименование А.П.2017/, по силата на който получил в заем парични средства в размер на 200 000 евро срещу задължението за връщането им на определен падеж /31.12.2013 г./ и за заплащане на възнаградителна лихва, а при забава – и на неустойка. Поръчител по договора бил ответникът К.Е. ЕООД. Вземанията, произтичащи от договора за заем, били цедирани от заемодателя на ищеца с договор за цесия от 01.04.2014 г. С оглед липсата на изпълнение и в качеството си на цесионер ищецът моли съда да осъди ответниците да заплатят солидарно сумата от 200 000 евро - главница, 42 000 евро – възнаградителна лихва за периода 30.06.2011 г. – 30.06.2014 г., 36 200 евро – неустойка за забава за периода 01.01.2014 г. – 30.06.2014 г., ведно със законна лихва от предявяване на иска до погасяването, както и разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, уговорено от ответниците.
Ответникът П. ЕООД оспорва исковете, като твърди, че сумата, претендирана като главница, не е предадена; че договорът за заем е сключен от управителя Далаков във вреда на заемателя предвид размера на договорената неустойка, както и че подписът е положен от Далаков след оттегляне на представителната власт и вписване на оттеглянето; поддържа, че вземанията за лихва и неустойка са погасени по давност, а вземането за неустойка следва да бъде намалено поради прекомерност. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на уговореното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Ответникът К.Е. ЕООД оспорва исковете при твърдения, идентични от поддържаните от заемателя, както и с оглед изтичане на преклузивния срок по чл. 147 ЗЗД по отношение на вземането за възнаградителна лихва. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По исковете по чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 138 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже придобиване и притежание към момента на устните състезания на изискуемо вземане по валиден договор за заем за връщане на заетата сума в претендирания размер, обезпечено с поръчителство, както и ангажиране на отговорността на главния длъжник в шестмесечен срок от падежа на задължението.
Всеки от тези елементи е спорен между страните, поради което доказването им ще бъде разгледано в хронологията на тяхното осъществяване в обективната действителност.
Сключен ли е валиден договор за
заем:
Договорът за заем е реален, поради което за сключването му е необходимо да се установи предаване и получаване на заетата сума с намерение у страните за връщането й. Подписването на писмен договор има значение само за установяване волята на страните относно наличието на акцесорни уговорки /напр. падежа на връщане на заетата сума/, както и относно отговорността на поръчителя. Следователно, за да се ангажира отговорността на заемателя за връщане на заетата сума, е достатъчно да се установи получаване на заетата сума с намерението по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, което намерение да е обективирано, вкл. конклудентно, за заемателя от лице с представителна власт или да обвързва заемателя при условията на чл. 301 ТЗ.
Съдът приема за доказано при условията на пълно доказване предаването на процесната сума, извършено на 18.12.2009 г., от сметка с титуляр А.Ф.ЕООД /предишно наименование/ по сметка с титуляр П. ЕООД - това се установява от данните за задължаване и заверяване на банковите сметки, удостоверени по реда на чл. 192 ГПК – вж. справка, находяща се на л. 236, т. І, и справка, находяща се на л. 460, т. І. Този извод не е опроверган и от изслушаните заключения на ССчЕ.
Следва да се установи дали предаването и получаването на сумата е извършено на соченото от ищеца договорно основание – заем. За установяване на този въпрос съдът съобрази следното:
На 18.12.2009 г. от името на цедента и на заемателя е подписан договор за заем за сумата от 200 000 евро, която следвало да бъде преведена по банков път. Към удостоверената в документа дата на подписване на договора лицето, подписало за заемателя, е имало качеството на негов законен представител. Не се доказа твърдението за подписване на договора към момент, към който овластяването е оттеглено, но дори това да е така, отново би се формирал извод за наличие на сключен договор за заем – сключването му е извършено конклудентно - с факта на получаване и приемане на паричния превод с посочено основание за превода „заем“ /ако пък договарянето за получаване на сумата е извършено за заемателя от лице без доказана представителна власт, то договорът би бил сключен при условията на чл. 301 ТЗ, тъй като при узнаване за получаване на сумата в деня на заверяване на сметката /със соченото основание/ ответникът не се противопоставил /вкл. чрез връщане на предадената сума/.
Дали предаването на сумата и получаването й от ответника е осчетоводено съобразно уговореното между страните, е ирелевантно – не е налице презумпция за редовно водене на счетоводството, поради което извод относно липсата на договор не може да бъде направен единствено въз основа на счетоводните записвания. Същите могат косвено да сочат за наличие на друга кауза на предаването, но тя трябва да се докаже при условията на пълно доказване. В случая твърдението за предаване на сумата на основание, изключващо задължението й за връщане, е общ за обикновените другари факт и въпреки заявяването му след преклузивния за главния длъжник срок /за него като получател на превода фактът, сочещ на основанието за превода, не може да е новоузнат/ следва да бъде разгледан с аргумент от чл. 217 ГПК. Разгледано по същество обаче, възражението за симулативност на соченото в преводното нареждане основание /заем/ и прикриването на действителни отношения по продажба на дружествени дялове не се доказа от ответниците при условията на пълно доказване - не се събраха доказателства, че намерението на страните по договора за продажба на дружествени дялове, купувач по който е цедентът, е продажната цена да бъде заплатена чрез извършване на превод в полза на трето лице, а привидното основание за превода да е договор за заем между купувача и това трето лице. Направените от цедента твърдения в рамките на друго съдебно производство могат да имат характер на защитна теза по това производство и ето защо без същите да кореспондират с други безспорни доказателства не могат да се приемат за извънсъдебно признание. От друга страна, формираните от друг състав и в рамките на друг съдебен процес фактически изводи относно същите факти, щом не обвързват със сила на пресъдено нещо, не могат да се противопоставят в настоящия процес /още повече, че другият съдебен състав също е установил недоказаност на връзката между процесния превод и дължимата продажна цена – вж. л. 483, т. ІІ/. Извод за наличие на друго каузално отношение, по повод на което е извършен преводът, не може да се направи и от заключението на ССчЕ – вещото лице сочи, че е налице осчетоводяване с каузално отношение „заем“ при цедента съгласно мемориален ордер 503/35 от 18.12.2009 г. /л. 510, т. ІІ/; че при заемополучателя не е извършвано осчетоводяване на заем с цедента, но е осчетоводено съгласно мемориален ордер 503/2010 от 17.03.2010 г. получаване на заем от трето лице съгласно първичен счетоводен документ 1/18.12.2009 г. Същевременно не са представени доказателства за извършени преводи по сметка на заемателя от същото това трето лице /С. СП.З.О. Полша/ в периода 18.12. – 22.12.2009 г./. В справката за сметка 5041 /разплащателна сметка за валута/ за 2009 г., съдържаща осчетоводяване на получен заем от С. Сп.З.О. Полша в размер на 200 000 евро, е отразено, че счетоводната дата е 18.12.2009 г., а осчетоводяването е извършено по ордера от 17.03.2010 г. Както сочи при разпита си вещото лице /л. 538, т. ІІ/, освен съвпадение на сумата и посочване на осчетоводяването по ордер 503/35 по документ от 18.12.2009 г. няма друга връзка между двата заема. На вещото лице не са били предоставени от заемателя други счетоводни документи, от които да се установи връзката между осчетоводения от ответника ордер по заем от трето лице и плащането, получено в предходната година, от друг наредител. Но дори и такава връзка да се установи, тя ще сочи не различно основание, а различен заемодател. Това обаче противоречи на събраните безспорни доказателства относно извършен превод от цедента в полза на заемателя и заверяване на банковата сметка на последния, посочена като номер именно в писмения договор за заем.
Ето защо и при липса на други доказателства съдът приема, че действителното основание на извършения от цедента в полза на П. ЕООД превод е основанието, обективирано при извършване на приетата от ответника банкова операция и в писмения договор, т.е. заем. Не се установява нищожност на договора и на второто сочено от ответниците основание – като сключен при условията на чл. 40 ЗЗД. На първо място, с аргумент от мотивите на т. 2 на ТР 3/2013 г. на ОСГТК, а именно - че управителят на търговското дружество не е субект, различен от представлявания, а е само негов волеизяваващ орган, поради което „той прави не свое волеизявление, като отделен правен субект, а волеизявление, принадлежащо на юридическото лице“ и „външно изразената воля от органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата компетентност на органите на юридическото лице“ – следва да се приеме, че сделката, сключена от законния представител не би могла да е нищожна на основание чл. 40 ЗЗД /ако престацията по сделката се отклонява съществено от пазарната, тя би могла да е нищожна поради накърняване на добрите нрави, което е нищожност на друго основание/.
Въпреки това, с оглед съществуващата съдебна практика в обратен смисъл /вж. напр. определение от 29.01.2015 г., постановено по гр.д. № 6730/2014 г. на ВКС, ІІ г.о./, съдът ще изложи мотиви и относно възражението за нищожност поради сговор във вреда на представлявания, но само по иска по чл. 92 ЗЗД – защото недействителността на сделката на основание чл. 40 ЗЗД е аргументирана от ответниците с твърдението, че „уговорената неустойка за забава надхвърля размера на законната лихва“. Задължението за неустойка обаче произтича от договор за неустойка, различен от договора за заем, а договорът за заем би могъл да е валиден и без неустоечно съглашение. Следователно, сключването на договора за неустойка във вреда на представлявания не би могло да се отрази върху валидността на договора за заем.
Поради изложеното съдът приема, че в тежест на заемополучателя е възникнало задължение за връщане на заетата сума. Същото е изискуемо към момента на устните състезания /уговореният падеж е 31.12.2013 г./.
Сключен ли е договор за
поръчителство:
Договорът за поръчителство е обективиран в същия документ, в който е обективиран и договорът за заем. Същият е подписан за поръчителя К.Е. ЕООД с лице с представителна власт /автентичността на подписа не е оборена по предвидения в закона ред/. Възраженията за неговата валидност с оглед валидността на поемане на главния дълг са разгледани по-горе.
За ангажиране отговорността на поръчителя е необходимо освен да е налице валиден източник на главния дълг и валиден договор за поръчителство, още да е спазен преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Същият започва да тече от падежа на съответното вземане. Падежът на задължението за връщане на заетата цена е 31.12.2013 г., а искът е предявен на 30.06.2014 г. Доколкото срокът се брои в месеци, то по правилото на чл. 72, ал. 1, изр. 1 ЗЗД същият изтича на 30.06.2014 г., когато е предявен и искът срещу главния длъжник.
Налице е следователно отговорност и на поръчителя относно задължението за връщане на заетата сума.
Сключен ли е договор за цесия:
На 01.04.2014 г. заемодателят е прехвърлил на ищеца вземанията по договора за заем, като длъжникът и поръчителят са уведомени за цесията с писма, изпратени от цедента /л. 32-34 и л. 39-40, т. І/. Не се установяват обективни основания за недействителност на договора за цесия /в частност липсата на договорена цена не се отразява върху валидността му, в какъвто смисъл са изложените от ответниците аргументи/. Ето защо съдът приема, че към момента на устните състезания ищецът се легитимира като титуляр на вземането за връщане на заетата по договора от 18.12.2009 г. сума.
По исковете по чл. 240, ал. 2 ЗЗД:
В писмения договор е поето задължение за заплащане на възнаградителна лихва, както и за поръчителство на това задължение. Възнаградителна лихва се дължи само за периода на уговореното ползване – т.е. до 31.12.2013 г. След тази дата, ако заемателят не е върнал дължимата сума, дължи неустойка за забава /или законна лихва/, но наред с нея не дължи и възнаградителна лихва. Следователно ищецът има вземане за възнаградителна лихва за периода до 31.12.2013 г.
В чл. 1, ал. 2 от договора е определен размерът на дължимата възнаградителна лихва – „7 % годишно върху размера на главницата“. Използваният израз „годишно“ има отношение само към определяне на размера, но не и към определяне на падежа на задължението за заплащане на лихвата /т.е. не може да се приеме, че страните са уговорили възнаградителната лихва да се заплаща всяка година, напр. с падеж 01.01. на следващата/. Поради това съдът приема, че уговореното задължение за заплащане на възнаградителна лихва е следвало да бъде изпълнено на падежа на задължението за връщане на заетата сума, т.е. на 31.12.2013 г. Ето защо вземането не е погасено по давност – от момента на настъпване на изискуемостта /31.12.2013 г./ до датата на предявяване на иска /действие, спиращо и прекъсващо течението на давностния срок/ не е изтекла предвидената в закона тригодишна давност.
Спазен е и преклузивният срок за ангажиране на отговорността на поръчителя, считано от приетия от съда падеж на това задължение.
С оглед диспозитивното начало, на ищеца следва да се присъди лихва само за претендирания период, т.е. не от момента на предаване на сумата, а от 30.06.2011 г. За времето от 30.06.2011 г. до 31.12.2013 г. /период от 2,5 години/ размерът на дължимата възнаградителна лихва е 35 000 евро. До тази сума следва да бъдат уважени исковете срещу главния длъжник и поръчителя.
По исковете по чл. 92 ЗЗД:
Договорът за неустойка е обективиран в чл. 6 от договора за заем – при забава на задължението за връщане на сумата заемателят дължи неустойка в размер на 0,1 % ден върху главницата, но не повече от 20 %. Така уговорен, размерът не е екзорбитантен – същият има установен лимит, който не надхвърля двукратния размер на законната лихва. Уговорката не е нищожна и на основание чл. 40 ЗЗД, тъй като размерът на неустойката е съответен на търговската практика и на повишената отговорност на търговеца, както и на практиката задължения по договор за заем между търговци да бъдат обезпечавани именно с неустойка за забава.
Възражението за прекомерност с оглед причинените вреди не може да бъде обсъждано предвид качеството на страните /чл. 309 ТЗ/. Възражението за погасяване на задължението по давност е неоснователно, тъй като давностният срок е прекъснат с предявяване на иска. Не е изтекъл и преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Ето защо исковете срещу главния длъжник и поръчителя следва да бъдат уважени.
По разноските:
С оглед изхода от делото на ищеца следва да се присъдят разноски съобразно представения списък /л. 618, т. ІІ/ в размер на 21 844 лв. Възражението за неотносимост към процесния спор на разноските, направени за налагане на допуснатото обезпечение, е неоснователно – по аргумент от т. 5 от ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС тези разноски подлежат на присъждане с решението по иска.
На ответниците следва да се присъди съответна част от уговореното адвокатско възнаграждение, доколкото останалите разноски не са направени за доказване по иска, който е частично отхвърлен. Ответникът К.Е. ЕООД е представил доказателства за плащане на уговореното възнаграждение в размер на 20209,94 лв. Действително, сумата е заплатена от трето лице, но плащането е извършено в погашение на дълга на ответника по договора за правна помощ. Ето защо съдът приема, че са налице доказателства именно за плащане на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на К.Е. ЕООД, като за правото на възстановяване на тези разноски е ирелеватно какви са възможните каузални отношения, поради които трето лице е извършило изпълнението. Възражението за прекомерност на така уговореното възнаграждение е неоснователно – същото е не повече от двукратния размер на минималното възнаграждение, установено в Наредба 1/2004 г., и е съобразено с фактическата сложност на делото. Съобразно отхвърлената част от исковете в полза на К.Е. ЕООД следва да се присъди част от възнаграждението в размер на 508,52 лв.
Ответникът П. ЕООД не е представил доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение, поради което такова не може да му се присъди.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П. ЕООД, ЕИК ********, и К.Е. ЕООД, ЕИК ********, да заплатят солидарно на У.Б. ООД, ЕИК ********, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД вр. чл. 138 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД сумите, както следва: 200 000 евро, представляваща главница по договор за заем от 18.12.2009 г., ведно със законната лихва от 30.06.2014 г. до погасяването, 35 000 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода 30.06.2011 г. до 31.12.2013 г., 36 200 евро, представляващ неустойка за забава за периода 01.01.2014 г. – 30.06.2014 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 21 844 лв. разноски, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 240, ал. 2 ЗЗД до пълния размер от 42 000 евро и за периода 01.01.2014 г. – 30.06.2014 г.
ОСЪЖДА У.Б. ООД, ЕИК ********, да заплати на К.Е. ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 508,52 лв..
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: