РЕШЕНИЕ
№ 20017
гр. София, 05.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря ГАЛИНА ХР. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20231110139409 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Е. П. К.
срещу „Креди Йес“ ООД.
Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за паричен
заем № 684932 от 04.04.2023 г. поради противоречието му със закона. В условията на
евентуалност са предявени искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД вр. чл. 26, ал. 4
ЗЗД за прогласяване нищожността поради противоречие, респ. заобикаляне на закона
на чл. 8 от договора, предвиждаща договорна неустойка при непредставяне на
обезпечение и чл.3, ал. 7 от договора, предвиждащ заплащането на договорна лихва
надхвърлящ повече от три пъти законната такава.
Ищецът Е. П. К. твърди, че на 04.04.2023 г. сключил с ответника договор за
паричен заем № 684932, по силата на който му била предоставена главница в размер на
4000 лева. По силата на договора следвало да върне сумата от 5661,39 лева, която сума
включвала и възнаградителна лихва от 1661,39 лева. Всяка погасителна вноска била в
размер на 468 лева, като в нея, освен главница и лихва, се включвала и уговорената в
договора неустойка при непредставяне на обезпечение. В чл. 6 от договора било
уговорено, че договорът следвало да бъде обезпечен с едно от изброените в
разпоредбата обезпечения, като при неизпълнение, съгласно чл. 8 от договора
заемателят дължи неустойка. Според погасителния план, включващ и дължимата
неустойка, ищецът твърди, че следвало да заплати на ответника сумата от общо
9828,03 лева, която сума надхвърляла с над 200 % главницата от 4000 лева. Счита, че
договорът за заем е недействителен на осн. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като клаузата за
неустойка не била включена при изчисляване на дължимия ГПР. Ето защо, последният
бил неправилно изчислен, в заблуда на потребителя. Излага подробни съображения
относно начина на формиране на ГПР и липсата на ясното му посочване в договора.
В случай на отхвърляне на предявения главен иск за прогласяване
1
недействителността на договора, предявява евентуални искове за установяване
недействителност по отношение на отделни негови клаузи. Счита, че недействителна
между страните е разпоредбата на чл. 8 от договора, предвиждаща заплащането на
неустойка при непредставяне на обезпечение. Сочи, че изискването за предоставяне на
обезпечение поставя множество ограничения, кратък срок и на практика –
невъзможност за изпълнение, поради което ответникът изначално включил
задължението за неустойка в погасителния план. Освен това сочи, че размерът на
предвидената неустойка е 104,16 % от заетата сума, като размерът й противоречи на
добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Счита, че противоречи на добрите
нрави и уговореният размер на възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 7 от договора. Сочи,
че същият възлиза на 40,8 %, като по този начин надхвърля повече от 3 пъти законната
лихва.
Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли да бъде
установена недействителността на процесния договор за заем, евентуално – на изрично
оспорените договорни клаузи. Претендира разноски.
В срочно постъпил отговор ответникът оспорва основателността на предявените
искове. Признава факта, че страните са обвързани от процесния договор, но счита за
неоснователни изложените от ищеца аргументи за недействителност на същия. Сочи,
че при формиране на ГПР, в същия не следва да бъде включен размерът на неустойката
по чл. 8 от договора, тъй като тя съставлява разход, който се дължи от потребителя
поради неизпълнение на задължението му да предостави обезпечение съгласно чл. 6 от
договора. Счита, че неустойката няма характер на лихва, такса или друг разход по
кредита. Освен това твърди клаузата да е индивидуално уговорена между страните.
Развива подробни съображения относно законосъобразното начисляване на
уговорената между страните неустойка. Поради тези и останалите подробно изложени
съображения моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване са
отделени фактите, че ищцата и ответникът са страни по процесния договор за
потребителски кредит от 04.04.2023 г., както и че кредиторът е изпълнил задължението
си по него за предоставяне на уговорената сума от 4000 лева.
Проектът за доклад е обявен за окончателен в проведеното открито съдебно
заседание на 09.11.20223 г. без възражения от страните. Ето защо и на основание чл.
153 ГПК съдът приема осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.
С проекта на доклад по делото съдът на осн. чл. 190 ГПК е задължил „Креди
Йес“ ООД в едноседмичен срок от съобщението да представи, с препис за насрещната
страна, заверен препис от договор за паричен заем № 684932 от 04.04.2023 г., сключен
между страните.
Указано е, че в случай на неизпълнение, на осн. чл. 161 ГПК съдът може да
приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на
допуснати доказателства - в случая, че съдържанието на оспорените клаузи от
договора съответства на посоченото в исковата молба.
„Креди Йес“ ООД е получил препис от определението на 28.09.2023 г., като
едноседмичният срок за изпълнение на задължението е изтекъл на 06.10.2023 г. В
указания срок ответникът не е изпълнил задължението да представи изискания
документ, като същият е изпратен по пощата едва на 06.11.2023 г., входиран в съда на
13.11.2023 г. /след проведеното открито съдебно заседание/. Поради неизпълнение на
задължението в срок, съдът на осн. 161 ГПК съдът приеме за доказани фактите,
2
относно които страната е създала пречки за своевременното събиране на допуснати
доказателства - в случая, че съдържанието на оспорените клаузи от договора
съответства на посоченото в исковата молба. Макар и неприет по делото, видно от
представения от ответника препис от договора, оспорената част от съдържанието му
действително съответства на посоченото в исковата молба.
По силата на сключения договор за паричен заем от 04.04.2023 г. заемодателят
„Креди Йес“ ООД се е задължил да предостави на ответника сума в размер на 4000,00
лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя в срок до 04.01.2023 г. Между
страните били уговорени 21 погасителни вноски, всяка от които в размер на 269,59
лева, включваща главница и лихва. Уговореният ГПР бил в размер на 49,150 %, а
месечният лихвен процент – 3,40 %, равняващ се на 40,80 % годишен лихвен процент.
Между страните не е спорно обстоятелството, че главницата била предоставена
на заемателя.
В чл. 8 от договора между страните било уговорено, че в случай че заемателят не
представи договореното в чл. 6 от договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му, то дължи неустойка в размер на 4166,64 лева, дължима разсрочено
съгласно погасителния план.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на
нищожност на договор за паричен заем в неговата цялост:
В тежест на ищеца по предявения главен иск с правно основание по чл.26, ал.1,
предл.1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че
между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за паричен
заем от 04.04.2023 г., който противоречи на закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за
заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем от 20.02.2021 г. е по
правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Неоснователни са изложените от ищеца твърдения за липса на ясно разписана
методика за формиране на ГПР. За да изпълни задължението си за информиране на
потребителя кредитодателят е достатъчно да посочи в договора ГПР в проценти и
общата дължима по договора сума - сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя ( § 1, т.2 от ДР на ЗПК ), без да е необходимо да
бъдат сочени конкретните компоненти. Това посочване е достатъчно, за да гарантира
3
информираността на потребителя за това колко ще заплати за услугата през срока на
действие на договора, и възможността да извърши преценка на цената. В чл. 3 от
процесния договор са посочени изискуемите от закона параметри на отпуснатия заем,
като уговореният ГПР в размер на 49,15 %, е съответен на изискването на чл.19, ал.4
ЗПК. Страните са уговорили, че месечната погасителна вноска е в размер от 269,59 лв.
с посочени падежни дати на отделните вноски. По този начин за длъжника е налице
достатъчна яснота относно начина на погасяване на задължението, предмет на
договора за кредит, по отношение на всички негови компоненти.
На следващо място, договорът за потребителски кредит отговаря и на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, съгласно който погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на
вноските между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай в договора
е инкорпориран погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой,
размер и падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия
срок на договора и за всички вземания по него, изискването за посочване
последователността на разпределението на вноските е неприложимо. С оглед на
изложеното, съдът приема, че не е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1,
т. 11 и т. 12 от ЗПК.
Съдът намира за неоснователни и релевираните от ищеца аргументи за
нищожност на договора в неговата цялост поради надвишаване на годишния процент
на разходите по кредита, поради следните съображения: На първо място, съгласно чл.
19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на максималния императивен размер на годишния
процент на разходите /ГПР/ не води до нищожност на целия договор, а също така не
води и до нищожност на всички лихви и разходи по договора, а води до нищожност
единствено и само на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5
пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място, клаузата за
неустойка е относително самостоятелна по отношение на целия договор, поради което
и без съответната клауза договорът би имал правно действие – задължението за
неустойка за непредоставяне на обезпечение е самостоятелно, изрично определено по
размер и основание и разграничено от останалите задължения по договора. Заедно с
това, клаузата за неустойка е част от несъщественото съдържание на договора, т.е. и
без наличието на тази клаузи договорът може да съществува. Поради това
начисляването на прекомерно висока неустойка по договора за кредит не следва да
води до нищожност на договора в цялост, а единствено до частична недействителност
на съответната неравноправна клауза на основание чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, чл.
146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Поради горепосоченото съдът намира, че предявения като главен иск за
нищожност на договора за потребителски кредит в неговата цялост е неоснователен и
следва да бъде оставен без уважение.
Поради отхвърляне на главния иск се сбъдна вътрешно процесуалното условие
за разглеждане на евентуално предявения иск за недействителност на клаузата за
неустойка поради непредоставяне на обезпечение, както и на уговорената
възнаградителна лихва, като неравноправни.
По евентуално предявените искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявените в условията на евентуалност искове с правно
основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 8 и
чл. 3, ал. 7 от договора, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно че
4
посочените договорни клаузи противоречат на закона, респ. заобикалят същия, както и
че накърняват добрите нрави.
Относно неустойка поради непредоставяне на обезпечение:
Съгласно чл. 8 вр. чл. 6 от договора заемателят се задължава в тридневен срок от
сключването на договора да предостави на заемодателя обезпечение с гарант/и,
отговарящ/и на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ, както и с ценна книга, издадена в
полза на заемодателя. С чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ е посочено, че гарантите следва да са
две физически лица, всяко от които да има нетен размер на осигурителния доход в
размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател по
договор, сключен със заемодателя, да няма неплатени осигуровки за последните две
години, да няма кредити към банки или финансови институции и др. В чл. 8 от
договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението за представяне на
обезпечение в посочения срок, заемателят дължи неустойка в размер на 4166,64 лева,
дължима разсрочено.
Съдът намира, че уговорената в чл. 8 от договора неустойка в размер на 4166,64
лв. за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е
неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на
задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение
на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна
лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 8 от договора въвежда възникването на
неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение
(задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо
такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката
е в размер, който е по-голям от отпуснатия заем. С оглед на това следва да се посочи,
че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо
такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението
за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи
от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
това неизпълнение. Дори при добросъвестно изпълнение в срока по договора от страна
на длъжника, с така начислената неустойка кредиторът би получил сума, надвишаваща
повече от два пъти размера на отпуснатия заем /като се прибавят дължимата лихва и
останалите разходи, включени в ГПР/. Това създава предпоставки за неоснователно
обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за
справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде
отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му,
кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Предвидената в
договора сума за неустойка обаче би го обогатила неоснователно и е недължима на
осн. чл. 26 ал.1 пр.3 вр. ал.4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от
ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците,
страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях. Предвидената клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя
за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
5
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите
на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към
датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. С оглед относително
самостоятелния характер на неустойката, обаче, същата не води до нищожност и на
клаузата за възнаградителна лихва.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
непредоставяне на обезщетение.
Поради изложеното и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че предявеният в условията на
евентуалност иск за прогласяване недействителността на предвидената в чл. 8 от
договора неустойка следва да бъде уважен като основателен.
Относно уговорената възнаградителна лихва:
Страните са уговорили в чл.3, ал. 7 от договора заплащането на договорна лихва
в размер на 3,4 % на месец или ГЛП от 40,8 %. Ищецът излага съображения относно
недействителността на уговорения размер поради противоречие с добрите нрави, тъй
като надвишава трикратния размер на законната лихва.
Заплащането на възнаградителна лихва не представлява обезщетение за виновно
неизпълнение на парично задължение, т.е. няма санкционна функция, а по своята
същност е цена за ползвания финансов ресурс („граждански плод”), докато
наказателната лихва по своето естество представлява санкция за забавеното
изпълнение на задължението на кредитополучателя.
В случая е видно от съдържанието на договора, че между страните е била
договорена възнаградителна лихва, чието уговаряне е допустимо от закона.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит
(приета с ДВ бр. 35/2014 г. в сила от 23.07.2014 г.), годишният процент на разходите по
договор за потребителски кредит, част от който съставлява и договорната лихва, не
може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет.
Същевременно нито законов нормативен акт (закона за задълженията и договорите,
закона за потребителския кредит или друг закон), нито в акт на Министерския съвет на
основание чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, е предвиден максимален размер, до който може да бъде
уговаряна възнаградителната лихва по договор за паричен заем. Поради това, същият
се явява ограничен единствено от пределите, предвидени в разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК. Тъй като по дефиниция не може да противоречи на добрите нрави онова,
което е установено и постановено със закон, в случай, че уговореният в договор за
потребителски кредит годишен процент на разходите (ГПР), който включва и
годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както
повелява чл. 19, ал. 4 от ЗПК, той не противоречи не само на закона, но и на добрите
нрави, независимо дали размерът на възнаградителната лихва е по-голям от
6
трикратния размер на законната лихва. Ето защо следва да се приеме, че релативният
критерий, изработен от съдебната практика за противоречие на морала на уговорки,
предвиждащи възнаградителна лихва в трикратен и по-голям от трикратния размер на
законната лихва (която е 10 %), е бил актуален и е служел за коректив до приемането
на новелата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, до когато законът не съдържаше никаква
разпоредба в тази насока. Към момента на сключване на процесния договор, обаче,
нормативният текст на чл. 19 ал. 4 ЗПК вече е бил налице и именно той, а не съдебната
практика, която вече не може да бъде считана за актуална, е определял крайния предел,
до който размерът на възнаградителната лихва като част от ГПР, е допустим от гледна
точка на закона и морала. Този краен размер в случая не е прекрачен. За да възприеме
като законов критерий максималният размер на ГПР, законодателят е отчел, че
размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи (като такси, комисиони, гаранции, застраховки и други
разноски) и те на практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето
защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба от икономически по-силната страна
спрямо по-слабата, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на
годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се
зачете като непротиворечащо на добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налага
изводът, че договореният ГПР в случая от 49,15 % не надвишава 50 % на годишна база
и поради това се явява договорен в рамките на допустимата от закона и морала
граница. В този смисъл е напр. Решение от 28.06.2022 г. по възз. гр. дело № 1970/2021
г. по описа на СГС.
Поради изложеното съдът намира, че предявеният в условията на евентуалност
иск за прогласяване недействителността на чл. 3, ал. 7 от договора, предвиждащ
заплащането на възнаградителна лихва, следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора и с оглед качеството на ищеца като потребител по
процесния договор, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК право на присъждане на разноски
възниква само за него. Съгласно решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и
C-259/19 на Съда на Европейския съюз, с което е изяснено, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от
Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че
не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се
възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми,
които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна
клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна
уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е напр.
Определение № 366 от 16.08.2022 г. по ч. т. дело № 1085/2022 г. на I т.о. на ВКС.
Настоящата хипотеза е аналогична, като независимо, че не се уважа искът на ищеца за
прогласяване нищожността на договора в неговата цялост, както и евентуалният иск за
прогласяване нищожността на възнаградителната лихва, а частично – по отношение на
клаузата за неустойка, единствено ответникът следва да понесе отговорността за
разноски.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да бъде осъден
да заплати на адв. А. З. Д. от САК сумата от 859,99 лева с ДДС, представляваща
7
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищеца съобразно уважения по делото иск и съгласно приложения договор за правна
защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
бюджета на съдебната власт, по сметка на СРС, сумата от 166,67 лева, представляваща
държавна такса, дължима за уважения иск.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. П. К., ЕГН ********** срещу „Креди Йес“ ООД,
ЕИК: ********* искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за обявяване на
Договор за паричен заем № 684932 от 04.04.2023 г. за изцяло нищожен, както и по чл.
26, ал. 1 ЗЗД за обявяване на клаузата на чл. 3, ал. 7 от Договор за паричен заем №
684932 от 04.04.2023 г., предвиждаща заплащането на месечна възнаградителна лихва
от 3,400% за нищожна.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Е. П. К., ЕГН **********
срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ********* иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, че
клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № 684932 от 04.04.2023 г., предвиждаща
заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 4166,64 лв.
е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 вр. ал. 4 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП във вр. с
чл. 143, т. 5 ЗЗП и чл. 21, ал. 1 ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Креди Йес“ ООД, ЕИК:
********* да заплати на адв. А. З. Д. от САК, с личен № **********, с код по
БУЛСТАТ ********* и адрес: гр. София, р-н Средец, ж.к. Яворов, ул. Хан Омуртаг №
74, ет.1, ап.1, адвокатско възнаграждение в размер на 859,99 лв. с вкл. ДДС за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК „Креди Йес“ ООД, ЕИК: ********* да
заплати на в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Софийски районен
съд, сумата от 166,67 лева, представляваща държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8