№ 11727
гр. София, 05.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ
при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело №
20211110155169 по описа за 2021 година
Фирма е предявила срещу А.О. осъдителни искове с правно основание
чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, с искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 869.45 лв. главница по договор за издаване и обслужване на
кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 30.01.2019 г.,
ведно със законната лихва от 24.09.2021 г. до окончателното изплащане,
сумата от 471.01 лв. възнаградителна лихва за периода от 10.05.2019 г. до
23.09.2021 г., както и сумата от 143.50 лв., представляваща заемни такси.
Ищецът Фирма твърди, че е сключил с ответника А.О. договор за
издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически
лица от 30.01.2019 г., по силата на който е предоставила на
кредитополучателя кредит в размер на 1000 лв. със срок на издължаване от 36
месеца, като за предсотавения кредит се дължала възнаградителна лихва
съгласно чл. 1, ал. 2 от договора и ОУ. След отпускането на кредита били
постъпили суми за погасяване, като от м. май 2019 г. не били постъпвали
суми по кредита, поради което правото на ползване на кредита се спряло.
Претендира разноски. Пред съда процесуалният представител на страната
уточнява исковата молба с нарочна молба от 21.03.2023 г., моли за уважаване
на исковете и претендира разноски, за което представя списък по чл. 80 от
ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът А.О., чрез особения си
представител адв. В. Й. В. е подал отговор на исковата молба, с който оспорва
предявените искове. Посочва, че предявените искове били недопустими,
поради липса на уведомление за предсрочната изискуемост, която не можела
да бъде обявена и с исковата молба, тъй като същата била получена от
особения представител, а не от длъжника. Клаузите на процесния договор не
били индивидуално уговорени, поради което се явявали нищожни. Клаузата
за възнаградителна лихва била нищожна, поради прекомерност и поради
противоречие с добрите нрави. Клаузите по договора за заплащане на такси
били неравноправни и заобикаляли закона. Пред съда процесуалният
представител на страната поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
1
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото не се спори, а и от представения договор за издаване и
обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лице от
30.01.2019 г., се установява, че между А.О. и Фирма е сключен договор, по
силата на който на кредитополучателя е предоставен револвиращ кредит под
формата на кредитен лимит, достъпът до който се осигурява чрез кредитна
карта, в размер на 1000 лв. Кредитът се олихвявал с променлив лихвен
процент, който към датата на сключване на договора бил 21.95 % годишно
или 0,06 % на ден, формиран от стойността на референтния лихвен процент в
размер на 0,18 % и фиксирана надбавка в размер на 21.779 %. Референтния
лихвен процент представлява индикатор „среден лихвен процент по салда по
срочни депозити в лева на домакинства, със срок над 1 ден до 2 години“ за
карти в BGN/лихвен бенчмарк 6-месечен EURIBOR за карти EUR и USD. В
чл. 2, ал. 3 е предвидено, че годишния процент на разходите при максимален
размер на кредитния лимит е 24.22 %. Съгласно чл. 9 от договора за издаване
и ползване на кредитна карта се заплащат такси, съгласно действащата към
датата на събиране на таксите Тарифа за лихвите, таксите и комисионните,
които банката ДСК прилагала по извършвани услуги на клиенти, съответно
към датата на извършване на операцията, във връзка с която са дължими.
Представен е и погасителен план и ГПР.
Представени са Общи условия по договор за издаване и обслужване на
кредитни карти с револвиращ кредит на банка ДСК, който са подписани от
ответника.
Представени са и условия за издаване и обслужване на плащания с
кредитни карти MAXI GO на банка ДСК, в които са посочени размерите на
събираните такси, които условия са подписани от ответника по делото.
Представена е декларация от ответника, съгласно която на същия му била
предоставена информация по чл. 5, ал. 2 от ЗПК, Общи условия по договор за
издаване и обслужване на кредитни карти с револвиращ кредит на Банка ДСК,
както и условия за издаване и обслужване на плащания с кредитни карти за
кредитен лимит 1000 лв. и лихвен процент 21.95 по кредитна карта Maxi Go.
Представено е и съгласие за автоматично плащане на минимална сума по
револвиране по кредитна карта чрез автоматичен трансфер от разплащателна
сметка, както и декларация за предаване на банкова карта от 19.02.2019 г.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият
съдебен кредитира като компетентно изготвена, от която се установява, че
кредитния лимит бил усвояван на части, като от банкомати били изтеглени
суми в общ размер на 1190 лв., като за тегленето от банкомати били
начислени такси в общ размер на 116.50 лв., а на ПОС терминал била платена
покупка в размер на 11.05 лв. Съгласно заключението общия размер на
усвоените от кредитополучателя суми бил в размер на 1317.55 лв.,
начислените договорни лихви били в размер на 472.90 лв., а начислените
такси били на стойност 144.40 лв. съгласно заключението на 02.04.2019 г.
била направена вноска в размер на 210 лв., с която били погасени такси за
теглене в размер на 29 лв., главница в размер на 181 лв., на 03.05.2019 г. била
направена вноска в размер на 190 лв., с която били погасени такси за теглене
в размер на 73 лв., лихва в размер на 1.90 лв., главница в размер на 115.10 лв.,
на 27.11.2019 г. била направена вноска в размер на 50 лв., с която били
погасени такси за теглене в размер на 14.50 лв., главница в размер на 35.50
лв., а на дата 27.11.2019 г. била направена вноска в размер на 0.90 лв., с която
2
били погасени такси. Вещото лице е посочило, че редовното погасяване било
преустановено след 03.05.2019 г., като формираните задължения към датата
на подаване на исковата молба били главница 869.45 лв., възнаградителна
лихва в размер на 471 лв., такси в размер на 143.50 лв.
Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на
производството, поради липса на уведомление за предсрочната изискуемост,
която не можела да бъде обявена и с исковата молба, тъй като същата била
получена от особения представител, а не от длъжника. На първо място следва
да се посочи, че според константната съдебна практика предсрочната
изискуемост на договора за кредит може да бъде обявена със самата искова
молба, с която се претендират последиците от тази изискуемост или с
приложен към исковата молба документ. Предсрочната изискуемост може да
бъде обявена по този начин и чрез връчване на препис от исковата молба и
приложенията към нея на особен представител. Връчването на всички книжа
по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител
и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици. Връчването на книжа и документи на особения представител по
чл. 47 от ГПК ще има същото действие както и връчването на упълномощен
представител, т. е. връчването ще породи предвиденото в закона процесуално
действие, но ако от него произтичат и материални последици те ще се считат
валидно настъпили. В тези случаи предсрочната изискуемост настъпва от
момента на връчването на исковата молба на ответника, като връчването на
упълномощен представител също поражда такива последици. Доколкото
правомощията на упълномощения процесуален представител на страната са
идентични с тези на особения представител по чл. 47 от ГПК връчването на
исковата молба или документът, с който се обявява предсрочната
изискуемост на този представител има същите последици както връчването на
упълномощен такъв, в който смисъл е решение № 198/18.01.2019 година,
постановено по т. д. № 193/2018 година и решение № 86/27.10.2020 година,
постановено по т. д. № 2118/2019 година, двете по описа на ВКС, ТК, І т. о.
Обратното би довело до невъзможност на ищеца да осъществи правата си,
тъй като при невъзможност да узнае адреса на ответника, не може да обяви
предсрочната изискуемост на кредита. И на следващо място следва да се
посочи, че в случая доколко процесният договор е сключен със срок от 36
месеца, като по делото няма данни нито твърдения за продължаване на
неговия срок, то към момента на постановяване на решението всички вноски
са с настъпил падеж, което обстоятелства следва да бъде съобразено от
настоящия състав – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК.
С оглед разпределението на доказателствената тежест по исковете
предявени с правно основание с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, в тежест на ищеца
е да докаже сключването на валиден договор за издаване и обслужване на
кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от 30.01.2019 г.,
между ответника А.О. и Фирма, въз основа на който банката е предоставила
на ответника парична сума, а за ответника е възникнало задължение да върне
на банката предоставената сума и да заплати възнаградителна лихва в
претендираните размери, че претендираните вземания за главница,
възнаградителна лихва и такси са станали изискуеми.
Спорния между страните въпрос по същество в производството е свързан
с валидността на оспорените клауза за възнаградителна лихва и такси от
процесния договор и дали същите се явяват нищожни.
По делото не се спори, а и от представения договор за издаване и
обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лице от
30.01.2019 г., се установява, че между А.О. и Фирма е налице валидна
облигационна връзка по договор за кредит, по силата на който на ответника е
3
предоставен револвиращ кредит под формата на кредитен лимит, достъпът до
който се осигурява чрез кредитна карта, в размер на 1000 лв., който се
олихвявал с променлив лихвен процент, който към датата на сключване на
договора бил 21.95 % годишно или 0,06 % на ден, формиран от стойността на
референтния лихвен процент в размер на 0,18 % и фиксирана надбавка в
размер на 21.779 %. Като от приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза е видно, че по процесния договор ответникът бил извършил
тегления на суми в общ размер на 1317.55 лв., като имало извършени
плащания на суми и съгласно заключението размерът на незаплатените суми
по процесния договор са както следва: незаплатена главница в размер на
869.45 лв., възнаградителна лихва в размер на 471 лв., за периода от
10.05.2019 г. до 23.09.2021 г., както и такси в размер на 143.50 лв.
В тази връзка, на първо място, настоящият съдебен състав приема, че
кредитополучателят А.О. е физическо лице, на което с процесния договор е
предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска
или професионална дейност. С оглед на това ищецът има качеството на
потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно заемодателят е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, което обстоятелства е и
отделено за безспорно между страните.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл.143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143
ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по
арг. от чл .6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер
на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност,
съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146,
ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл.
146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая,
въпреки че с доклада по делото съдът на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК указа
на ищеца, че не сочи доказателства, че процесните клаузи са индивидуално
уговорени, то по делото не са ангажирани нито са правени доказателствени
искания в тази насока, откъдето да се направи извод, че оспорените клаузи от
договора са били индивидуално договорен. Поради което съдът намира, че
оспорените клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им.
Настоящият състав намира, че възражението за нищожност на
възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави за
неоснователно. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се
установяват в обществото, поради това че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави
са морални норми, на които законът придава правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Понятието „добри
нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения,
4
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие,
свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка
противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи
цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота;
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва
се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие. Противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, при необезпечен заем и
надвишаваща двукратния размер на законната лихва по обезпечен с ипотека
или по друг начин заем. В процесния договор уговорените размери на
фиксирания годишен лихвен процент по заема не надвишава многократно и
значително трикратния размер на законната лихва, поради което настоящият
състав на СРС намира възражението за неоснователно.
Съдът намира, че уговорките между страните по процесния договор, с
които се предвижда дължимостта на такси /за теглене на кредит в брой, както
и за невнесена минимална сума/, които са предмет на настоящото дело
съгласно уточнителната молба от 21.03.2023 г. са недействителни, поради
противоречието им с добрите нрави. С уговорките между страните по
процесния договор, с които се предвижда дължимостта на такси /за теглене на
кредит в брой, както и за невнесена минимална сума /, се цели получаване на
допълнителни суми за кредитора, за дейности по усвояване и управление на
кредита, чрез събирането на които би се стигнало до получаване, от страна на
кредитора, на допълнително възнаграждение във връзка с предоставения
заем, вън от уговорения между страните процент на дължимата
възнаградителна лихва, и които такси не е оправдано да се възлагат в тежест
на заемателя, доколкото дейностите, за които се събират, представляват
изпълнение на основното задължение на заемодателя по договор за кредит и
за тях не следва да събира допълнителни суми, още повече с между страните е
уговорена възнаградителна лихва, която представлява процента печалба за
заемодателя по предоставения заем. Предвид всичко посочено по-горе, съдът
намира, че уговорките в процесния договор, предвиждащи дължимостта на
такси /за теглене на кредит в брой, както и за невнесена минимална сума/, са
нищожни, поради противоречието им с добрите нрави. Нищожността на
посочените по-горе клаузи не влече нищожност на целия договор, на
основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като при констатиране на неравноправни клаузи,
водещи до недействителност, съдът е длъжен да не ги прилага, но не е
овластен да изменя съдържанието им.
На следващо място, според приетото в т. 1 от Тълкувателно решение №
3/2017 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2017 г., ОСГТК, условията и поредността
за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. и 2 ЗЗД се прилагат, когато
липсва уговорка между страните, която да определя други условия и ред за
прихващане на изпълнението. В случай, че длъжникът не е направил избор
кое от няколкото еднородни задължения погасява, погасяването
задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД.
Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този
ред се погасяват еднородните задължения, включително паричните.
Условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и
самостоятелно и е определено по основание и размер. За погасяване на
паричните задължения приложение намира специалното правило на чл. 76, ал.
2 ЗЗД, според което при недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата. Условие за
прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на едно
задължение, което се формира от поне два от посочените елементи /в
частност главница и лихви/. Разпоредбата предвижда еднаква поредност за
плащане на всички видове лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД отчита
5
интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а непогасената главница
да продължи да се олихвява, както и предвид уредената по-кратка
погасителна давност за вземанията за лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД в сравнение
с общата погасителна давност за главницата. При плащане, достатъчно да
погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил
кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и 3 ЗЗД и на чл. 76,
ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното
задължение, а след него следващото по обременителност задължение по реда
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се
изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда
по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са
възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях по реда
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
В частност съобразно клаузата на чл. 31, ал. 2 от Общите условия, редът
за разпределение на плащанията, които не са достатъчни да покрият
непогасените задължения е следният: 1/ дължими минимални вноски от
предходни периоди; 2/ лихва, такси; 3/ усвоен кредитен лимит.
Същевременно съдът приема, че кредиторът не би могъл да осъществи
прихващане на изпълнението с несъществуващите задължения за такси, като
съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза са заплатени
такси за теглене в общ размер от 117.40 лв. С оглед на което със заплатената
от ответника сума в общ размер 117.40 лв./с която са погасени задължение за
така за теглене/ е възможно погасяване само на валидно възникналите
задължения за възнаградителна лихва – частично до размер на 117.40 лв. за
периода от 10.05.2019 г. до 27.11.2019 г.
С оглед на гореизложеното и доколкото от приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза е видно, че по процесния договор за кредит е останала
незаплатена главница в размер на 869.45 лв. и частично непогасена
възнаградителна лихва в размер на 353.60 лв. /471 лв.-117.40 лв./, за периода
от 10.05.2019 г. до 23.09.2021 г., поради което в посочените размери
предявените искове се явяват основателни и следва да се уважат, а в
останалата си част следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца по главния иск следва да
се присъдят и направените и претендирани в настоящото исково
производство разноски, като страната претендира сумата от 59.35 лв.
държавна такса, 250 лв. депозит за вещо лице, 300 лв. възнаграждение за
особен представител, както и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение в
исковото производство, което настоящият състав на основание чл. 78, ал. 8 от
ГПК определя в размер на 100 лв. С оглед частичната неоснователност на
исковата молба на ищеца следва да се присъди сумата от 584.63 лв.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА А.О., ЛНЧ **********, с адрес /административен адрес/, да
заплати на Фирма, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, по предявените искове с правно основание чл. 430,
ал. 1 и 2 ТЗ, сумата от 869.45 лв. главница по договор за издаване и
обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от
30.01.2019 г., ведно със законната лихва от 24.09.2021 г. до окончателното
изплащане, сумата от 353.60 лв. възнаградителна лихва за периода от
6
28.11.2019 г. до 23.09.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за възнаградителна
лихва за сумата над уважения размер от 353.60 лв., до пълния претендиран
размер от 471.01 лв. и за периода от 10.05.2019 г. до 27.11.2019 г., както и
иска за сумата от 143.50 лв., представляваща заемни такси.
ОСЪЖДА А.О., ЛНЧ **********, с адрес /административен адрес/, да
заплати на Фирма, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление
/административен адрес/, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на
584.63 лв. разноски в исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7