Мотиви към присъда по НОХД № 1473 по описа за 2020г. на Районен съд - Варна, I-ви наказателен състав
Подсъдимият Р.Р.Х. е
предаден на съд по обвинение по чл.129, ал.1 от НК, за това, че на
05.09.2016г., в гр.Варна, местност „Ален мак“, ул.“Федот
Попов“ №39, хвърлил запалена пиратка в двора на имота, при експлозията на която
в резултат от действието на ударната вълна и на вторичните проектили
от обвивката на пиратката, причинил на А.М.Р. средни телесни повреди,
изразяващи се в 1/многофрагментно счупване на
последната фаланга на първи пръст на дясната ръка, разкъсно-контузна
рана в същата област, с разкъсване на сухожилието на разгъвния
мускул на първи пръст на дясната ръка, определили трайно затруднение във
функцията на десния горен крайник за период не по-малък от 2-2,5 месеца;
2/разкъсване на дясната тъпанчева мембрана довело до
неврит /възпаление/ на слуховия нерв с нервносензорна
загуба на слуха, определило трайно затруднение на слуха на дясното ухо за
период, надхвърлящ 1 месец; 3/мекотъканна травма на
1,2,3 пръсти на дясната ръка, дефекти на същите, довели до ампутация на
последните фаланги на същите, което от своя страна води до нарушаване на тактилната /опознавателна/
функция на крайника, определило постоянно общо разстройство на здравето
неопасно за живота; 4/травматична ампутация на крайните фаланги на 1,2,3 пръсти
на дясната ръка, определила трайно затруднение в движенията на десния горен
крайник за период повече от 1,5-2 месеца.
Пострадалото лице предявява граждански иск против
подсъдимия в размер на 10 000 лв., ведно със законната
лихва, считано от датата на увреждането, за причинени неимуществени вреди,
резултат от инкриминираното в обвинителния акт деяние, както и граждански иск в
размер на 752,18 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането до
окончателното изплащане на сумата, за причинени имуществени вреди, резултат от процесното деяние, като прави искане да бъде конституиран и
като частен обвинител. Исковете са предявени своевременно и от легитимирано за
целта лице, поради което същите са приети за съвместно разглеждане в
наказателното производство, като пострадалото лице е конституирано като
граждански ищец и частен обвинител.
При проведеното разпоредително заседание не са
направени възражения и искания по въпросите по чл.248, ал.1 от НПК.
В съдебно заседание прокурорът поддържа така
повдигнатото обвинение и предлага на съда, предвид наличието както на
смекчаващи, така и на отегчаващи обстоятелства, да определи на подсъдимия
наказание ”лишаване от свобода” над минималния размер, предвиден в закона, изтърпяването
на което да бъде отложено за изпитателен срок от четири години. Предлага по
време на изпитателния срок подсъдимият да бъде включен в програма за обществено
въздействие за овладяване на гнева.
Гражданският ищец и частен обвинител счита обвинението
за доказано и моли подсъдимият да бъде признат за виновен. Моли и за уважаване
на предявените граждански искове, както и за присъждане на направените разноски.
В хода на
съдебните прения защитникът- адв.Г. счита, че не е
осъществен състава на процесното престъпление поради
липса на причинна връзка на поведението на подсъдимия с настъпилия престъпен
резултат, както и поради липса на вина в двете й форми-умисъл и
непредпазливост. Счита и че делото не е попълнено с всички необходими
доказателства. Моли подсъдимият да бъде признат за невиновен и за отхвърляне на
предявените граждански искове.
Разпитан на досъдебното производство и пред съда,
подсъдимият не се признава за виновен в извършване на посоченото в обвинителния
акт деяние и дава подробни обяснения в своя защита. В последната си дума моли
да бъде оправдан, като изразява съжаление за настъпилите увреждания на
пострадалия.
След преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Подсъдимият
и неговите родители се изявявали като артисти в заведения в к.к.“Златни пясъци“. Поради това около десет години
прекарвали летния период в наето бунгало в почивна база „Баба Елено“,
стопанисвана от ПГАТ „Цанко Церковски“-гр.Павликени, находяща
се в гр.Варна, местност „Ален мак“, к.к.“Златни
пясъци“. На 01.07.2016г. майката на подсъдимия-Д.И.Х. сключила договор за наем
с посочената професионална гимназия, по силата на който й било предоставено за
временно и възмездно ползване бунгало №7 в посочената почивна база, за времето
от 01.07.2016г. до 31.08.2016г. Подсъдимият се настанил в наетото бунгало,
заедно с родителите си. След края на м.август 2016г. майката и бащата на
подсъдимия си тръгнали, но той останал и след тази дата.
В близост до почивната база, на ул.“Федот Попов“ 8-9 в местност „Ален мак“, к.к.“Златни пясъци“ се намирала вила, притежавана от
семейството на пострадалия Р.. На 05.09.2016г. пострадалият се намирал във
вилата, заедно със съпругата си-св.М.Р., синът им и неговата тъща. Около обяд
св.Р. решил да изгори насъбрали се в имота листа и съчки и запалил огън. Същевременно
майката на съпругата му се занимавала с барбекю,
което поради денивелацията на имота се намирало на ниво под мястото, на което
бил запален огънят. От запалените листа се разнесъл пушек, който обезпокоил
подсъдимия в неговото бунгало. Х. се приближил до оградата и поискал от
пострадалия да изгаси огъня. Последният не намерил за необходимо да се
съобрази, тъй като се намирал в собствения си имот и между двамата възникнали
пререкания по този повод. Синът на пострадалия-десетгодишен към този момент, се
притеснил от тона на подсъдимия и се прибрал в сградата. Св.Р. го последвала,
като казала на съпруга си да не се занимава с този човек. Майката на
свидетелката също се разтревожила и предложила на пострадалия да изгасят огъня
и да се приберат, но Р. решил да остави отпадъците да доизгорят. Междувременно
подсъдимият се отдалечил, но малко след това се върнал до оградата на имота,
запалил пиротехническо изделие, известно като „пиратка“ и го хвърлил в близост
до краката на пострадалия и съответно- в непосредствена близост до главата на
тъщата на последния, намираща се на по-ниско ниво на имота. За да не се взриви
пиратката и да нарани него или майката на съпругата му, пострадалият я взел в
дясната си ръка, с намерение да я хвърли встрани. В момента, в който той
изнасял ръката си обаче, при преминаването й в близост до дясното ухо,
изделието избухнало. В резултат от действието на ударната вълна и на вторичните
проектили от обвивката на пиратката св.Р. получил многофрагментно счупване на последната фаланга на първи
пръст на дясната ръка, разкъсно-контузна рана в
същата област, разкъсване на сухожилието на разгъвния
мускул на първи пръст на дясната ръка, разкъсно-контузна
рана на втори пръст на дясната ръка в областта на върха на пръста, разкъсно-контузна рана и счупване в областта на върха на
последната фаланга на трети пръст на дясната ръка, разкъсване на дясната тъпанчева мембрана, ожулване в областта на дясното ухо,
ожулване в областта на четвърти пръст на дясната ръка. Свидетелят изпитал силна
болка и установил, че ръката му кърви обилно. Съпругата му, която чула гърмежа
и виковете на пострадалия, излязла от вилата и опитала да му помогне, като
увила ръката му с кърпа. След това двамата се обърнали към съседка, разполагаща
с автомобил, която незабавно ги транспортирала до болнично заведение и
пострадалият бил приет за неотложна операция. Междувременно подсъдимият запалил
и хвърлил още две пиратки, след което бързо се отдалечил. Същият незабавно
напуснал почивната база, без да събере багажа си, като вещите му били прибрани
впоследствие от негови познати. При отдалечаването си от района подсъдимият
срещнал св.В.А., когото помолил да не споменава, че го е видял там. След
инцидента Х. и родителите му преустановили посещенията на почивната база.
Изложената фактическа обстановка съдът приема за
установена въз основа на събраните доказателства- отчасти от обясненията на
подсъдимия, дадени в съдебно заседание; от показанията на свидетелите А.М.Р., М.Н.Р.,
Х.К.Д. и В.Н.А., а също и от заключенията на назначените съдебно-медицински
експертизи, както и от присъединените на основание чл.283 от НПК писмени
доказателства по делото.
С най-голямо значение за изясняването на фактическата
обстановка са показанията на пострадалия А.Р., който непосредствено е възприел
действията на подсъдимия. Неговите показания следва да бъдат кредитирани, тъй
като са последователни, безпротиворечиви и логични.
Макар и като пострадал от престъплението св.Р. да е заинтересуван от изхода на
делото, не са налице основания за съмнение в достоверността на дадените от него
показания. Според установената съдебна практика показанията на пострадалия са
важен източник на преки доказателства и не могат да бъдат игнорирани само
поради евентуалната му заинтересованост като претърпял вреди от престъплението.
Последното задължава съда при оценката им внимателно да ги прецени и съпостави
с останалите източници на доказателства. Обективността и добросъвестността им
се преценява след съпоставка с всички други преки и косвени годни доказателства
(Решение № 290 от
14.07.2011 г. на ВКС по н. д. № 1650/2011 г., II н. о., НК). В случая както
на досъдебното производство, така и пред съда, пострадалият е излагал
последователно твърденията си относно самоличността на извършителя и
обстоятелствата, при които е извършено деянието. При проведено в хода на
досъдебното производство процесуално-следствено действие разпознаване Р.
категорично е посочил подсъдимия като извършител на деянието. Твърденията на пострадалия се подкрепят от
показанията на свидетелите Р., Д. и А., които кореспондират на изявленията на Р.,
а и помежду си.
В обясненията си пред съда подсъдимият признава, че на
процесната дата действително се е намирал на
посоченото в обвинителния акт място, както и че след известни пререкания с
пострадалия е хвърлил в двора му запалена пиратка. Твърди обаче, че не е
хвърлил изделието в близост до свидетеля, а на около три метра от него, с
намерение да го стресне, тъй като той се преструвал, че не го чува. Заявява, че
пострадалият е взел пиратката с намерение да я хвърли към него, както и че
възрастната жена не е била там, а вече е била влязла в къщата. В тази връзка съдът намира за необходимо да
изтъкне, че обясненията на подсъдимия са не само доказателствено
средство, но и важно средство за защита. В случая съдът приема за достоверни
твърденията на пострадалия, че пиратката е била хвърлена в непосредствена
близост до краката му и до главата на неговата тъща, което го е мотивирало да
предприеме незабавни действия по отстраняването на пиротехническото изделие. Както
беше посочено, показанията на Р. се подкрепят от тези на останалите разпитани
свидетели, като кореспондират напълно и на данните от заключението на
съдебно-медицинската експертиза, което налага извода за тяхната цялостна
достоверност. Крайно малко вероятно е също така пострадалият да е преодолял
разстояние от няколко метра и да е взел запалена пиратка в ръка само за да я
хвърли по посока на подсъдимия. Общоизвестно е, че тези пиротехнически изделия
избухват много кратко време след запалването си и пострадалият, като човек с
нормална психика, би съзнавал, че времето, необходимо му да се доближи до
изделието, увеличава вероятността от избухването му в близост до него. Много
по-достоверна е версията на пострадалия, че пиратката е била хвърлена в краката
му и той я е възприел като опасност за себе си и за своята тъща, което го е
накарало да опита да отстрани незабавно изделието. Следва да се отбележи, че
изложеното не представлява предположение, а извод, основан на това, което
обикновено става. В практиката си ВКС изрично посочва, че правилата на
справедливия процес при обсъждане на отделните версии за случилото се в
обективната действителност не само не изключват, но предполагат съобразяване с
нормалната житейска логика и натрупания социален опит (Решение №678/05г. на
ВКС, ІІІ н.о.). Предвид изложеното и при липсата на доказателства, подкрепящи
твърденията на подсъдимия, съдът приема за установено по несъмнен начин, че последният
е хвърлил запалена пиратка в непосредствена близост до пострадалия, а не на
разстояние от него.
При анализа на
достоверността на събраните гласни доказателства съдът се основава не само на
тяхната последователност и логичност, както и на наличието или липсата на данни
за предубеденост или заинтересуваност, но и на съответствието им със събраните
напълно обективни и достоверни доказателства по делото. В настоящия случай това
са заключенията на назначените съдебномедицински експертизи, приложеното медицинско
удостоверение и други медицински документи, данните от които, както беше
посочено, кореспондират на твърденията на пострадалия и подкрепят извода за
тяхната достоверност. От заключението на назначената в хода на досъдебното
производство съдебномедицинска експертиза се установяват и вида и характера на
причинените на пострадалия увреждания, както и че същите могат да бъдат
получени по начин, посочен в неговите показания. Вещото лице изтъква, че многофрагментното счупване на последната фаланга на първи
пръст на дясната ръка, разкъсно-контузна рана в
същата област с разкъсване на сухожилието на разгъвния
мускул на първи пръст на дясната ръка са довели до трайно затруднение във
функцията на десния горен крайник за период не по-малък от 2-2,5 месеца.
Разкъсването на дясната тъпанчева мембрана е довело
до неврит (възпаление) на слуховия нерв с нервносензорна
загуба на слуха, обусловило трайно затруднение на слуха на дясното ухо за
период, надхвърлящ един месец. От заключението се установява, че са били
проведени различни оперативни интервенции на пострадалия по повод травматичните
увреждания на първите три пръста на дясната ръка-отстраняване на некротични меки тъкани, ампутация на част от последните
фаланги и са оформени дефекти на пулпите. Мекотъканната травма на 1, 2 и 3 пръсти на дясната ръка и
причинените дефекти на същите, довели до ампутация на последните фаланги, са
обусловили нарушаване на тактилната (опознавателна) функция на крайника определят според вещото
лице наличие на постоянно общо разстройство на здравето, неопасно за живота.
Травматичната ампутация на крайните фаланги на пръстите са обусловили и трайно
затруднение в движенията на десния горен крайник за период от повече от 1,5—2
месеца. Останалите констатирани травматични увреждания са причинили временно
разстройство на здравето, неопасно за живота. Съдът не констатира наличие на
основания за съмнение в обосноваността и правилността на заключението и изцяло
кредитира съдържащата се в него информация.
В хода на съдебното производство е назначена
съдебномедицинска експертиза с вещи лица- съдебен лекар и специалист УНГ, от
заключението на която се установява, че към момента на изготвянето й е налице
пълно възстановяване на руптурата на дясната тъпанчева мембрана и възстановяване слуха на дясното ухо.
Вещите лица са посочили и кои от направените от пострадалия разходи са били
необходими за лечението на процесните увреждания.
Предвид всичко изложено съдът приема за безспорно
установено, че на описаните в обвинителния акт дата и място подсъдимият е хвърлил
запалена пиратка в близост до пострадалия Р., при избухването на която са
настъпили констатираните в заключението на СМЕ увреждания.
Неоснователни са твърденията на защитника за
неизясняване в пълнота на фактическата обстановка, тъй като не били разпитани
тъщата на пострадалия и приятел на подсъдимия (с неуточнена самоличност), не е
назначена експертиза за механизма на взривяване на пиратката и не е
възпроизведен инцидента на място от съда. Съдът не е задължен да събира всички
възможни доказателства, а само тези, които са необходими за безспорното
изясняване на фактическата обстановка. По делото са събрани напълно достатъчно
доказателства за действията на подсъдимия и за механизма на настъпване на
уврежданията на пострадалия, като събирането на допълнителни данни не е
необходимо. По принцип съдът не е длъжен да удовлетворява всички претенции на
страните, а само онези от тях, които могат да доведат до изясняване на фактите
и обстоятелствата, включени в предмета на доказване, доколкото същите не са
установени чрез други доказателствени средства и
способи на доказване /Решение №468/08г. на ВКС, III н.о./. Съдебната практика трайно приема, че е право
на съда да вземе решение по
допустимостта на доказателствени искания,
упражняването на което не е произволно, а основано на оценката за възможността
да бъдат установени новооткрити обстоятелства /Решение №415/12г. на ВКС, II н.о./. В случая обстоятелствата, включени в предмета
на доказване, са установени по несъмнен начин от събраните доказателства. При
това положение съдът няма не само правото, но и задължението да събира
допълнителни такива, тъй като това би било в разрез с необходимостта от
приключване на делото в разумен срок и с правилата за процесуална икономия.
Следва да се отбележи също, че искания за събиране на други доказателства
изобщо не са направени от никоя от страните, включително и от защитника.
Предвид така установената фактическа обстановка съдът
намира, че подсъдимият е осъществил състава на престъпление по чл.129, ал.1 от НК, тъй като е причинил на пострадалия Р. увреждания, съответно обусловили: трайно затруднение
във функцията на десния горен крайник за период не
по-малък от 2-2,5 месеца (резултат от многофрагментно
счупване на последната фаланга на първи пръст на дясната ръка, разкъсно-контузна рана в същата област, с разкъсване на
сухожилието на разгъвния мускул на първи пръст на
дясната ръка); трайно затруднение на
слуха на дясното ухо за период, надхвърлящ 1 месец (резултат
от разкъсване на дясната тъпанчева мембрана
довело до неврит /възпаление/ на слуховия нерв с нервносензорна
загуба на слуха); постоянно общо
разстройство на здравето неопасно за живота (резултат от мекотъканна травма на 1,2,3 пръсти на дясната ръка, дефекти на същите, довели до
ампутация на последните фаланги на същите, което от своя страна води до
нарушаване на тактилната /опознавателна/
функция на крайника), както и трайно
затруднение в движенията на десния горен крайник за период повече от 1,5-2
месеца (резултат от травматична
ампутация на крайните фаланги на 1,2,3 пръсти на дясната ръка)
–увреждания, всяко от които следва да се квалифицира като средна телесна
повреда по смисъла на чл.129, ал.2 от НК. Затрудненията във функцията и
движенията на десния горен крайник, както и затруднението на слуха на дясното
ухо следва да се приемат за трайни, тъй като са били налични за повече от
тридесет дни (съобразно установената съдебна практика).
Съдът не намира основания да се съгласи с доводите за
липса на причинна връзка между деянието и настъпилия резултат, наведени от
защитника, който изтъква, че процесните увреждания не
биха настъпили, ако пострадалият не е взел в ръка пиротехническото изделие. Съдебната
практика еднозначно приема, че причинна
връзка между дадено деяние и настъпилия престъпен резултат съществува, щом като
деянието е било едно от необходимите условия за настъпването на резултата, т.е.
щом като деянието е обективна предпоставка, без която резултатът не би настъпил
по такъв начин, в този вид, на конкретното място, време и т.н. В този смисъл
изрично е Решение № 102 от 25.V.1995 г. по н. д. № 649/94 г., I н. о., в което
се подчертава, че: „Причинната връзка между дадено общественоопасно
деяние и престъпния резултат е обективен факт, който съществува вън и
независимо от човешкото съзнание. Наказателното право излиза от по-широко
понятие за „причината“, като включва в нея и факторите, които са само „условие“
за настъпване на резултата. Причинна връзка съществува, щом като деянието е
било едно от необходимите условия (conditio sine qua non)
за настъпване на общественоопасния резултат“. В
цитираното решение ВС указва, че за да се прецени налице ли е причинна връзка
между дадено действие и настъпилия престъпен резултат, трябва да се отговори на
въпроса - щеше ли да настъпи резултатът, ако деецът не беше извършил това
действие. Изложеното становище се споделя и в правната доктрина- според
проф.Ненов човешкото деяние, само за себе си, не може да предизвика тези
последици, ако неговото действие не се съчетае с действието на други фактори,
при определени условия на времето и мястото. Причинна връзка между дадено
деяние и определен престъпен резултат съществува, щом като деянието е такава
обективна предпоставка, без която, съобразно с характера на развиващия се
процес, престъпният резултат не би настъпил. Такава връзка съществува, щом като
деянието е елемент на каузалния комплекс, който предизвиква резултата.
В случая е безспорно, че уврежданията на пострадалия не
биха настъпили, ако подсъдимият не беше хвърлил запалена пиратка в двора на Р..
При това положение между поведението на подсъдимия и настъпилите увреждания
несъмнено съществува причинна връзка. Не е налице прекъсване на тази причина
връзка поради действието, извършено от пострадалия. За прекъсване на
установения от едно деяние причинен ред, водещ до даден престъпен резултат,
може да се говори само тогава, когато има привнасяне към деянието на една нова самостоятелна по произход дейност, която
се насочва към осъществяване на резултата, без да е в никакво отношение към
първоначалната дейност („Помагало по наказателно материално право за кандидати
за младши съдии“, НИП). В конкретния случай не е налице нова, несвързана с
първоначалното деяние проява, а напротив- действията на пострадалия са
обусловени изцяло от извършеното от подсъдимия. В Решение №59/75г. по
н.д.№54/75г., ОСНК се посочва, че ако резултатът е причинен от виновното
поведение на няколко лица, за реализирането на наказателната отговорност е
достатъчно резултатът да е в причинна връзка с виновното поведение на дееца.
Изтъква се в цитираното решение, че в някои случаи настъпват усложнения от
това, че в причинния процес, на който е поставило начало деянието на
подсъдимия, се намесва по-късно и виновното поведение на пострадалия. Това
обаче въздействие на независими един от друг каузални фактори с нищо не засяга причинната връзка между
всеки от тях и значението им за общественоопасния
резултат. Причинната връзка не се прекъсва, когато новата причина, макар и да е
поставена от друг деец, е в пряка зависимост от първата причина. В решението се
подчертава, че дори и престъпният резултат да е предизвикан от поведението на
двамата, причинната връзка с виновното поведение на дееца не е прекъсната.
Изложеното становище се споделя изцяло и от настоящия състав. Доколкото без
деянието на подсъдимия престъпният резултат не би настъпил, като привнесените
действия на пострадалия не са самостоятелна проява, а са резултат от тези на
извършителя, се формира единствено възможния извод за наличието на пряка
причинна връзка между действията на Х. и настъпилите увреждания на св.Р.. В
тази връзка съдът намира за необходимо да посочи, че е без особено значение
дали подсъдимият е хвърлил пиратката в краката на пострадалия или на известно
разстояние от него, доколкото е безспорно, че именно с тези си действия същият
е предизвикал настъпването на общественоопасните
последици.
Съдът намира за необходимо да отбележи и че в случая липсват
основания да се приеме, че е налице съпричиняване от
страна на пострадалия. Съпричиняването представлява принос на пострадалия към
настъпването на общественоопасните последици чрез
негово конкретно поведение (Решение
№ 229 от 5.07.2010 г. на ВКС по н. д. № 111/2010 г., II н. о., НК). Това
поведение обаче трябва да е виновно (видно и от цитираното Решение №59/75г. по
н.д.№54/75г., ОСНК), т.е.- да се изразява в нарушаване на нормативно правило. В
практиката се приема и че приносът на пострадалия може да се изразява в поемането на необоснован риск или пък
неговото игнориране, както и в нарушение на общоприети опитни правила за
поведение. Макар и пострадалият да е нарушил подобно общоприето правило за
поведение, като е взел в ръка запалена пиратка, това действие не е било
самоцелно, нито представлява поемане на необоснован риск. Напротив,
пострадалият е поел риск поради необходимостта да предотврати избухването на
пиротехническото изделие в непосредствена близост до него и до главата на
възрастната му роднина, като с действието си същият е целял да отдалечи
изделието преди избухването му. Доколкото поведението на пострадалия е
обусловено изцяло от деянието на подсъдимия, като рискът, поет от Р. не е
необоснован, а е бил необходим предвид конкретната ситуация, съдът приема не
само, че е налице пряка причинна връзка между деянието на Х. и настъпилия
престъпен резултат, но и че липсва съпричиняване на
този резултат от страна на пострадалото лице. Изцяло неоснователни са доводите
от страна на защитата, че пострадалият е допринесъл виновно за настъпването на уврежданията,
тъй като е взел в ръка пиратката, вместо да я ритне, с каквото действие защитникът
счита, че би била предотвратена създадената опасност. Във връзка с института на
неизбежната отбрана съдебната практика приема, че застрашеният от увреждане не
е задължен да се откаже от активна защита и да се спасява чрез бягство, помощ
от трети лица, да търси други средства за защита и пр. Съдът намира изложеното
становище за относимо и в настоящия случай.
Поведението на пострадалия е предизвикано от извършването на процесното деяние от подсъдимия, като Р. е предприел такива
действия, каквито в този момент е счел за необходими за отклоняването на възникналата
опасност. Избраното от него поведение не търпи укор, тъй като същият не е бил
длъжен да рита изделието, да се спасява с бягство и т.н., а е реагирал
естествено по начин, преценен като удачен в създалата се ситуация. Следва да се
отбележи и че не само осъдителната, но и оправдателната присъда не може да
почива на предположения. От значение са само обективно настъпилите
обстоятелства, но не и хипотетичната възможност за ненастъпване на вреди, ако
пострадалият е избрал различно поведение.
Неоснователни са и възраженията от страна на защитата
за липса на умисъл за извършване на деянието, тъй като подсъдимият не е могъл
да предполага, че пострадалият ще вземе изделието в ръка. Според разпоредбата
на чл.11, ал.2 от НК деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал (пряк умисъл) или
допускал (евентуален умисъл) настъпването на тези последици. Общественоопасните последици се допускат, когато деецът се
съгласява с настъпването им. При евентуален умисъл деецът макар и да не цели
причиняването на последиците от престъплението, все пак ги очаква като възможен резултат от своето поведение.
Евентуален умисъл е налице, когато извършителят съзнава възможното настъпване на общественоопасните
последици, но се отнася безразлично към тях. Съдебната практика последователно
посочва, че евентуален умисъл е налице, когато общественоопасните
последици са възможен, но не и неизбежен
резултат от деянието. (Решение №113/97г. на ВКС по н.д.№65/97г., 5-членен
състав). За умисъла при телесните повреди често е характерна една
неопределеност (алтернативност) на представите на
дееца. Той предвижда най-общо обществената опасност на два или повече възможни
резултата и иска или допуска настъпването на който и да е от тях (Решение
№32/91г. по н.д.№868/90г., I н.о.). В
Решение №397/11г. на ВКС по н.д.№2022/11г., II н.о. се подчертава, че по начало при телесните
увреждания умисълът се характеризира с неконкретизирано съдържание поради
сложността на биологичните и физиологичните процеси, протичащи в човешкото
тяло, но това не изключва познаваемостта и дефинирането на субективната страна
на престъпленията съобразно чл.11 от НК. В цитираното решение се приема, че подсъдимите са действали виновно,
тъй като не са били лишени от ментален капацитет и социален опит и не са били
под влияние на други фактори, осуетяващи възможността да постигнат съзнателни
представи за общественоопасните последици от
поведението им. Сочи се, че житейската практика на подсъдимите, на фона на ненакърнената
им вменяемост, прави неоснователно възражението, че те не са могли да предвидят
общественоопасните последици от деянието.
Предвид възприетата фактическа обстановка и при
съобразяване на установената трайна съдебна практика по изложените въпроси, съдът намира, че в разглеждания случай подсъдимият
е действал с евентуален умисъл. Общоизвестно е, че запалените пиротехнически
изделия, каквото е и т.нар. пиратка, пораждат опасност от причиняване на
телесни увреждания при взривяване в близост до дадено лице. Като човек с
нормална психика, който при това е добре запознат с пиротехническите изделия
във връзка с работата си, подсъдимият несъмнено е имал формирани в съзнанието
си представи за възможното причиняване на увреждания на пострадалия при
хвърляне в близост до него на запалена пиратка. Действително, същият не е имал
конкретна представа нито за по-нататъшното развитие на ситуацията, нито за вида
и характера на конкретните увреждания, които биха могли да настъпят. Според
установената и коментирана по-горе съдебна практика обаче това по никакъв начин
не изключва евентуалния умисъл за извършване на деянието. След като е съзнавал потенциалната опасност за
пострадалия, която създава, като хвърля запалено пиротехническо изделие в
близост до него, но се е отнесъл безразлично
към възможността да му причини телесно увреждане и е поставил началото на
причинен процес, довел до настъпването на вредите, подсъдимият несъмнено е
действал с евентуален умисъл.
Не са налице основания да се счете, че подсъдимият е
действал по непредпазливост във връзка с твърденията му, че не е предполагал,
че пострадалият ще вземе в ръка изделието. За да е налице непредпазливост под
формата на самонадеяност от субективна страна е необходимо не само декларативно
несъгласие с резултата, но и обоснована субективна увереност, че този резултат
няма да настъпи, поради действието на годни неутрализиращи фактори.
Разграничението между съзнаваната непредпазливост и евентуалния умисъл се
състои в наличието или отсъствието на почиваща на конкретни обстоятелства
увереност в предотвратяването на общественоопасните
последици. Деецът следва да е имал предвид наличността на определени фактори,
действието на които е от естество да
изключи настъпването на общественоопасния резултат.
Увереност за ненастъпване на общественоопасни
последици не е налице, когато деецът не разчита на конкретни обстоятелства, а
на шанса. Увереност, която е в разрез с правилата за безопасност и е основана
единствено на случайността,
представлява допускане на общественоопасни последици. (Решение №41/85г. на ВС, III н.о.; Решение №59/84г., ОСНК; Решение №33/94г. на ВС,
ВК и мн. др.). След като подсъдимият е извършил деянието, съзнавайки, че с това
създава опасност за пострадалия и разчитайки единствено на случайността за
ненастъпване на престъпния резултат, Х. несъмнено е действал с евентуален
умисъл, а не с непредпазливост под формата на самонадеяност. Не е налице и
небрежност по смисъла на чл.11, ал.3, пр.1 от НК, тъй като подсъдимият е
съзнавал възможността от деянието му да настъпи увреждане, предвид изложените
вече съображения, че същият е с ненакърнена вменяемост, а и е запознат
професионално с начина на действие на пиротехническите изделия.
Като обобщение следва да се посочи, че е безспорно
установено по делото, а и не се оспорва от подсъдимия, че на процесните дата и място е хвърлил запалено пиротехническо
изделие в близост до пострадалия, с което е поставил началото на причинен
процес, довел до настъпване на описаните в обвинителния акт увреди. Поради това
съдът намери подс.Х. за виновен в извършването на
престъпление по чл.129, ал.1 от НК. Следва да се отбележи, че дори и да
съществуваха основания да се приеме, че подсъдимият е действал по
непредпазливост, той не би следвало да бъде признат за невиновен. Според
разпоредбата на чл.304 от НК съдът признава подсъдимия за невинен, ако деянието
не съставлява престъпление. В случай, че бяха налични доказателства, че Х. е
действал по непредпазливост, това би довело до осъждането му за престъпление по
чл.133 от НК, а не до цялостното му оправдаване, каквото искане се прави от защитата. Отново следва да се
изтъкне обаче, че деянието е извършено с евентуален умисъл, а не по
непредпазливост.
При определяне на наказанието на подс.
Х. съдът отчете като смекчаващи отговорността обстоятелства липсата на
предходна съдимост на подсъдимия и обстоятелството, че той все пак не е целял
пряко причиняването на процесните увреждания, макар и
да се е съгласил с възможността за настъпването им. Подсъдимият изразява
съжаление за настъпилия резултат, но счита, че същият е настъпил изцяло поради
„глупостта“ на пострадалия, когото в съдебно заседание нарича „тъпигьоз“. При това положение съдът намира изразеното
съжаление за формално такова, което не следва да се отчита като смекчаващо
обстоятелство. Като отегчаващи обстоятелства съдът отчете причиняването на четири
отделни увреждания, всяко от които представлява средна телесна повреда по
смисъла на чл.129, ал.2 от НК, а също и високата степен на обществена опасност
на деянието и проявеното значително неуважение към нормите, защитаващи
телесната неприкосновеност на гражданите, предвид липсата на какъвто и да било
конфликт или провокация от страна на пострадалия. Дори и да се приеме, че
пострадалият също е отправил определени провокативни реплики към подсъдимия и
го е подразнил с отказа си да изгаси запаления огън, то в такъв случай поводът би
бил незначителен. При преценката на обществената опасност на извършителя съдът
отчете и обстоятелството, че същият е бил освободен от наказателна отговорност
с налагане на административно наказание за престъпление по чл.131, ал.1, т.12, вр. чл.130, ал.1 от НК- лека телесна повреда по хулигански
подбуди, която причинил на обществено място, без да е провокиран или мотивиран
по какъвто и да е начин от пострадалото лице. Извършването на подобно деяние
характеризира отрицателно подсъдимия и обуславя извода за повишената му
склонност към извършване на посегателства срещу телесната неприкосновеност на
гражданите. По изложените съображения съдът приема, че подсъдимият се отличава
със значителна степен на незачитане на обществените отношения, които осигуряват
неприкосновеността на човешкия живот и здраве.
Констатираните отегчаващи обстоятелства, при отчитане
на смекчаващите такива, обуславят налагането на наказание над минималния
размер, предвиден в закона, но под средния, като съдът намери, че за постигане
целите на наказанието е необходимо наказание „лишаване от свобода” за срок от
една година. Предвид липсата на предходна съдимост и с оглед обсъдените
смекчаващи обстоятелства съдът намери, че не е необходимо наложеното наказание
да бъде изтърпяно реално, поради което отложи изтърпяването му по реда на
чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години. Констатираните смекчаващи
обстоятелства мотивират съда да приеме и че към настоящия момент не е
необходимо налагането на мерки по реда на чл.67, ал.3, вр.
чл.42а, ал.2, т.4 от НК.
По отношение предявения в съдебно заседание граждански
иск за неимуществени вреди, съдът намери същият доказан по основание, тъй като,
видно от събраните доказателства, ищецът е претърпял оперативно лечение, бил е
хоспитализиран и е понесъл значителни морални страдания. Същият е получил
трайни увреждания, неподлежащи на възстановяване (ампутация на
крайните фаланги на 1,2,3 пръсти на дясната ръка), които значително са
затруднили и професионалната му дейност. Предвид обаче данните за
настъпило подобряване на здравето на пострадалия, пълно възстановяване на слуха
и връщането му на работа, съобразно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД съдът счете за
справедливо да уважи частично предявения граждански иск, като осъди подсъдимия
да заплати на ищеца сумата от 5000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата
на увреждането до окончателното изплащане на сумата, като отхвърли иска в
останалата му част като неоснователен и недоказан. В тази връзка съдът съобрази
и практиката на ВОС- в Решение №14/20г. по ВНОХД№1188/19г., за увреждане,
представляващо средна телесна повреда, е счетено за справедливо обезщетение за
неимуществени вреди в същия размер. На основание чл.2 от Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съдът осъди подсъдимия да заплати
държавна такса върху уважения граждански иск за неимуществени вреди в размер на
200,00 лева.
Съдът намери за частично основателен и предявения
граждански иск за имуществени вреди. Според заключението на назначената от съда
съдебномедицинска експертиза пострадалият е представил доказателства за
направени разходи за лечението си в размер на 714,31лв. поради което съдът
уважи предявения граждански иск за имуществени вреди до посочения размер, като
отхвърли иска в останалата му част като неоснователен и недоказан. На основание
чл.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съдът
осъди подсъдимия да заплати държавна такса върху уважения граждански иск за
имуществени вреди в размер на 50,00 лева.
На основание чл.189, ал.3 от НПК, съдът възложи на
подсъдимия Х. направените по делото разноски
в размер на 686,96 лв., от които сумата от 126,96 лева по сметка на ОДМВР-Варна,
а сумата от 560,00 лева, представляваща възнаграждения за вещи лица- по сметка
на ВРС.
На
същото основание, с оглед направеното съответно искане и като взе предвид, че в
хода на наказателното производство частният обвинител и граждански ищец е
направил разноски в размер на 850лв. за адвокатско възнаграждение, която сума
се доказва по категоричен начин от приложения по делото договор за правна помощ
(л.26), съдът осъди подсъдимия да заплати на А.Р. посочената сума.
Водим от горното съдът постанови присъдата си.
Районен съдия: