Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 05.11.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №8145 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.02.2019 год., постановено
по гр.дело №72868/2018 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, е признато за
незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Т.П.Д.,
извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ със Заповед №323-ТД от
09.10.2018 год. на управителя на „О.С.“ ООД; на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ищецът е възстановен за заеманата преди уволнението длъжност „Системен
администратор, информационни технологии“ в „О.С.“ ООД и ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ
сумата от 16 100 лв., представляваща обезщетение за оставяне на ищеца без работа
поради незаконното уволнение за периода от 09.10.2018 год. до 25.01.2019 год.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 15.11.2018 год. до окончателното й изплащане /в която част е
допуснато и предварително изпълнение на решението на основание чл. 242, ал. 1 ГПК/, както искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен в
останалата му част до пълния предявен размер от 27 600 лв. и за периода от
26.01.2019 год. до 09.04.2019 год.; ответникът е осъден да заплати по сметка на
СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 744 лв. – държавна такса, а ищецът
е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 194.20 лв.
Срещу решението в частта му, в която са
уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ответника „О.С.“ ООД. Жалбоподателят поддържа, че по делото били събрани
доказателства, от които се установявало, че ищецът не разбира архитектурата на
услугите при дружеството, че не е овладял вътрешните процеси, което се
отразявало на работата му, тъй като му липсват качества за изпълнението й.
Налице било повърхностно разбиране от негова страна на изискванията за изпълнение
на служебните задължения. Ищецът бил срещал затруднения при изписване на своите
идеи, което довело до дълги и объркани изречения в грешки, респ. до липса на
качества. Видно било от представените по делото извадки от служебни разговори,
че ищецът бил подготвял неразбираема документация и това водело до
непрофесионален начин на комуникация, т.е. че същият не можел да работи в екип.
Това ставало причина за оплаквания от страна на клиенти и влошаване на
взаимоотношенията между работещите в екипа. Липсата на качества от страна ищеца
ставало причина за блокиране на фирмените процеси и влошаване на
вътрешнофирмената среда. Служебното поведение било периодично и повтарящо през
дълго време. От събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Л.А.и
Д.М.било установено, че през цялата 2017 год. и впоследствие до прекратяване на
трудовото правоотношение, ищецът бил извършил тежки нарушения на ефективното
изпълнение поради липса на качества, изразяващи се в неспособност да планира и координира
работата си, да работи в екип с други служители по поставени задачи за
изпълнение. Видно било показанията на свидетелката М., която имала
непосредствени впечатления, че ищецът бил представял неясно написана техническа
документация, поради което се налагало преработване и разглеждане на документи,
които накрая да станат използваеми, като се стигало и до забавяне на цялостния
процес на работа от последващите екипи. Свидетелката била категорична, че на
ищеца му липсват качества да изпълнява задълженията си, като това водели до
неефективност на изпълнение на работата до крайния продукт. Много често се
случвало клиенти да й се обаждат, за да изразят мнение, че ищецът не е способен
да изготви необходимите документи. За прекратяване на трудовото правоотношение
на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ било необходимо наличието на
предпоставките, които пораждали потестативното право на уволнение. От събраните
доказателства се установявало, че служителят не притежава професионални
качества, знания, умения и навици, необходими за ефективното изпълнение на
осъществяваната от него трудова функция. Законът не предвиждал специален ред,
по който това следва да бъде установено. Работодателят се бил убедил, че
служителят трайно и обективно не притежава качества за ефективно изпълнение на
работата си, поради което го е освободил от работа на основание чл. 328, ал. 1,
т. 5 КТ. В този смисъл процесната заповед за изпълнение била законосъобразна.
Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете
– отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата Т.П.Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че в случая трудовото правоотношение било прекратено
на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ със заповед, която била немотивирана. В
нея била посочена единствено правната норма, въз основа на която е прекратено
трудовото правоотношение. Липсващите качества трябвало да бъдат посочени, за да
може от една страна работникът или служителят да организира защитата си, а от
друга – съдът да осъществи контрол за законосъобразност. В съдебната практика
било прието, че посочването на обстоятелствата може да стане по два начина, а
именно те да бъдат изложени в заповедта за уволнение или да бъдат изброени в
други документи, като например докладни записки, доклади и др., към които
заповедта препраща и които да са станали достояние на работника или служителя. Дори
и ако в заповедта били изброени качества, които според ответника липсват,
същата отново била незаконосъобразна, тъй като липсвали доказателства за това. Събраните
по делото доказателства не можели да санират липсата на мотиви в заповедта за
уволнение. Разпитаните свидетели не сочели конкретни грешки, които евентуално
ищецът е направил, както и кога точно клиенти са изразили мнение, че ищецът не
е способен да изготви необходимите документи. Освен това пред периода 2017 –
2018 год. ищецът бил получавал премии за добре свършена работа, както и
множество положителни оценки. Той се справял изключително добре с работата си.
В този смисъл правилно СРС бил приел, че липсващите според работодателя знания,
умения и качества не са изброени и съответно доказани и е уважил предявените
искове. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 344, ал. 1, т.
3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба
от ищеца Т.П.Д.. Жалбоподателят поддържа, че според разпоредбата на чл. 225,
ал. 1 КТ обезщетението за дължи за период не по-дълъг от 6 месеца. Безспорно
било, че процесната заповед за уволнение му била връчена на 09.10.2018 год., от
която дата се дължало и обезщетението. Последното съдебно заседание в първоинстанционното
производство било проведено на 25.01.2019 год. С оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 3 ГПК съдът следвало да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване
на иска, които са от значение за спорното право. Действително 6-месечният период
по чл. 225, ал. 1 КТ не бил изтекъл към датата на последното заседание в
първата инстанция, но било допустимо във въззивното производство да се вземат
предвид новонастъпилите обстоятелства – оставането без работа на ищеца до края
на периода. Ето защо моли решението да бъде отменено в обжалваната му част, а
искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата „О.С.“ ООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
С
определение на СРС по горепосоченото дело от 12.04.2019 год. е оставена без
уважение молбата на ищеца Т.П.Д. по чл. 248 ГПК /погрешно наименована „частна
жалба“/ за одпълване на първоинстанционното решение в частта му за разноските.
Срещу
така постановения съдебен акт е подадена частна жалба от ищеца Т.П.Д., който
поддържа, че в представения договор за правна защита е съдействие било
отразено, че адвокатският хонорар е заплатен. СРС пропуснал да даде указания с
доклада по делото, че претендираните разноски се нуждаят от доказване.
Ответникът
по частната жалба „О.с.“ ООД не е депозирал писмен отговор.
По отношение на въззивните жалби:
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на всяка от насрещните страни, намира за установено следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран от Т.П.Д. с искова молба, с която срещу „О.С.“ ООД са били предявени обективно
съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл.
225, ал. 1 КТ за отмяна на уволнението на ищеца, извършено на основание чл.
328, ал. 1, т. 5 КТ със Заповед №323-ТД от 09.10.2018 год. на управителя на ответното
дружество, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност
„Системен анализатор, информационни технологии“ и за осъждане на ответника да
заплати сумата от 27 600 лв., представляваща обезщетение за оставане без
работа поради незаконното уволнение за периода от 09.10.2018 год. до 09.04.2019
год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане. В исковата молба се твърди, че заповедта за
уволнение е немотивирана и че не е налице основанието по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ.
Не се
спори между страните, а и това е видно и от представените трудов договор №323 от 11.02.2013 год. и допълнително споразумение от 01.01.2018 год., че между
тях е съществувало безсрочно
трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „Системен анализатор, информационни технологии“, при
пълно работно време и
основно трудово възнаграждение от 4 600 лв. Представена е и длъжностна характеристика
за горепосочената длъжност, която не се спори, че е била връчена на ищеца.
Това трудово
правоотношение било прекратено със заповед №323-ТД от 09.10.2018 год. на управителя на
ответното дружество, издадена на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ /поради липса
на качества на служителя/. Заповедта била връчена
на ищеца на 09.10.2018 год. – обстоятелство, което същият е удостоверил с
подписа си /и не оспорва/. Със заповедта е наредено изплащането на обезщетение
по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазен срок на предизвестието в размер на две брутни
месечни заплати и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен
годишен отпуск в размер на 6 дни.
Безспорно
е по делото, че последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ уволнението, е в размер на 4 600 лв. /а и това обстоятелство се
установява от преставените фишове за работна заплата/.
В съдебното
заседание,
проведено на 25.01.2019 год., първоинстанционният съд е направил констатация по оригинала на трудовата
книжка на ищеца, от която се
установява, че след процесното уволнение
няма друго записване за започване на работа по трудово правоотношение.
В
съдебното заседание, проведено на 08.10.2019 год., въззивният съд е направил
констатация по
оригинала на трудовата книжка на ищеца, от която се установява, че до 09.04.2019 год. няма друго записване за започване на работа
по трудово правоотношение, както и че на 10.04.2019 год. ищецът е постъпил на
работа в „С.Г.БГ“ АД на длъжност „старши бизнес анализатор“, при 8-часов
работен ден и основно възнаграждение в размер на 5 525.40 лв.
Събраните
по делото писмени доказателства – извадки от служебни разговори и докладна
записка, както и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Л.Т.А.и Д. М.
М., не следва да бъдат обсъждани от въззивния съд по съображения, които ще
бъдат изложени при формиране на правните изводи.
Други
доказателства не са ангажирани.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но
е частично неправилно.
По
исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ:
Процесното трудово
правоотношение е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ поради
липса на качества за ефективно изпълнение на работата. Твърденията за
незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито
рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в
гражданския процес, са свързани с липсата
на мотиви в процесната заповед и на фактическия състав
по посочения законов текст.
Фактическият състав на приложеното уволнително
основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ,
което е безвиновно, изисква кумулативната наличност на три
елемента – липса на качества на съответния работник или служител – които следва да бъдат съобразени с длъжностната характеристика, неефективно изпълнение на работата и причинна връзка между тях /като не е необходимо да е
налице вина от страна на работника
или служителя/.
В тежест на
работодателя е да докаже липсата на претендираните качества. Доказването на
отрицателните факти "липса на качества" се осъществява чрез
доказването на положителните факти, които имат отношение към начина, по който
работникът се справя с възложената работа и способността му да изпълнява
определени свои задължения. Без правно значение е дали несправянето с
възложената работа или неизпълнението на определени задължения се дължи на
недостатъчно познания, липса на конкретни умения, немарливост, неспособност за
работа в екип, недисциплинираност или други подобни причини, на липса на професионални качества или на лични
качества, на кумулативното наличие на всички, на някои
или само на една от тях.
По принцип освен в предвидените от закона случаи
/напр. чл. 195, ал. 1 КТ/ не е необходимо в уволнителната заповед работодателят да
излага мотиви. Независимо от това
съдебната практика изисква при прилагането на определени уволнителни основания
в заповедта да се съдържа мотиви, т.е.,
да се посочи в какво се изразява приложеното
уволнително основание спрямо конкретния работник или служител. Такава
конкретизация е нужна там където самото прекратително основание е формулирано в закона по
твърде общ начин, каквото е това по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ. В този смисъл заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ трябва
задължително да е мотивирана. Тя следва да съдържа конкретните данни,
мотивирали волята на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на това
основание – какви точно качества липсват на работника за ефективно изпълнение
на работата; фактите, които са свързани с поведението на работника и защо при
тези факти работата му е неефективна, като това е предпоставка за
законосъобразността на уволнението, т.е. в заповедта следва да бъдат
конкретизирани качествата на служителя, липсата на които препятства изпълнението
на трудовите функции. Доколкото качествата на работника могат
да бъдат телесни и психични, тяхното наличие или
отсъствие очевидно не може да бъде измерено пряко, поради което за тях може да се съди единствено по
поведението на работника – неговите действия и бездействия и по получените резултати. Затова е
безразлично дали качествата ще бъдат посочени чрез по-общото или по-конкретното
им описание, или чрез описание на начина на работа и/или посочване на
задълженията, които работникът не е в състояние да изпълни. Няма пречка
липсващите качества да бъдат посочени в отделен документ, съставен от
работодателя и различен от заповедта за уволнение, стига да е доведен до знанието
на работника или служителя.
Липсата на мотиви за приложеното
основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ затруднява защитата на работника или
служителя, който следва да получи пълна информация за обстоятелствата, на които
се основава уволнението, за да може да ги обори при евентуално оспорване в
съда. Когато работодателят претендира, че работникът или служителят не
притежава необходимите качества за ефективно изпълнение на възложената работа,
той трябва да посочи кои качества липсват на работника или служителя, за да е
възможна проверка дали тези качества в действителност са необходими и дали те
наистина отсъстват у работника или служителя – в този смисъл Решение № 253 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4122/2008 г., IV г.
о., ГК, Решение № 425 от 18.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1966/2010 г., IV
г. о., ГК, Решение № 81 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1363/2010 г., IV г.
о., ГК, Решение № 202 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 804/2011 г., IV г.
о., ГК и Решение
№ 54 от 21.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 865/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 318
от 11.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1201/2014 г., IV г. о., ГК.
В разглеждания случай процесната
заповед не съдържа каквито и да било конкретни мотиви /в посочения по-горе
смисъл/, обосноваващи прилагането на основанието по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ, нито
препраща към друг акт, който съдържа мотиви, поради което и само на това
формално основание уволнението на ищеца се явява незаконосъобразно. Липсата на
мотиви не може да се преодолее чрез въвеждането им при разглеждане на трудовия
спор, тъй като законосъобразността на уволнението се преценява към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение, а писмената форма е условие за
действителност на волеизявлението на работодателя /виж Решение
№ 31 от 23.01.2002 г. на ВКС, III г. о./.
Ето защо приемайки, че исковете по
чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ са основателни, първоинстанционният съд е приложил
правилно материалния закон.
По иска по чл. 344, ал. 1, т. 3
вр. с чл. 225, ал. 1 КТ:
Отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 КТ е
договорна и е за имуществени вреди /пропуснати ползи/, като обезщетението се съизмерва с пропуснатото брутното трудово
възнаграждение за времето, през което работникът или служителят е
останал без работа поради незаконното уволнение, но за не повече от 6 месеца /виж
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6/2013
г. на ВКС по тълк. д. № 6/2013 год., ОСГК/.
Безспорно е по делото, че последното получено от ищеца
месечно брутно трудово възнаграждение за пълния отработен месец преди
уволнението е в размер на 4 600 лв. Не се спори, че през периода от уволнението
– 09.10.2018 год. до 25.01.2019 год. – датата на устните състезания в
първоинстанционното производство, ищецът е останал без работа. При отчитане на
настъпилите в хода на процеса факти от значение за предмета на спора съобразно
правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК, а именно, че ищецът не е встъпил в трудово
правоотношение и за последващия период от време, а именно от 26.01.2019 год. до
09.04.2019 год., въззивният съд приема, че претенцията за обезщетение по чл.
225, ал. 1 КТ е изцяло основателна и следва да бъде уважена, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в
частта му, в която искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ е
отхвърлен за разликата над 16 100 лв. до пълния предявен размер от
27 600 лв. /т.е. за сумата от 11 500 лв./ и за периода от 26.01.2019
год. до 09.04.2019 год., която претенция подлежи на уважаване /отмяната се
постановява поради новонастъпили факти, тъй като съдебното дирене в
първоинстанционното производство е приключило преди изтичането на заявения с
иска 6-месечен период на обезщетението/. Първоинстанционното решение трябва да
бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на ответника
разноски в размер на 194.20 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да
бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на
частната жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, поради което се
явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В мотивите на първоинстанционното решение е прието, че с
оглед изхода от спора ищецът има право на разноски за адвокатско възнаграждение
в размер на 1 291 лв., но няма основание за възлагането им в тежест на
ответника, тъй като липсват доказателства, че са реално направени.
В срока за въззивно обжалване на първоинстанционното
решение ищецът е релевирал искане по чл. 248 ГПК за допълването му в частта за
разноските.
За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че
в представения по делото договор за правна защита и съдействие е било уговорено
заплащането на адвокатския хонорар да се извърши по банков път, което
обстоятелство трябвало да бъде удостоверено със съответните банкови документи,
каквито не били представени от ищеца, а тези ангажирани от него след
приключване на устните състезания не можело да бъдат взети предвид.
Определението е правилно.
По общото правило на чл. 78 ГПК присъждането на разноски
на страните се основава на вината на противната страна, която с поведението си
е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно
предявен срещу нея иск. Т.е., логиката на закона е, че разноски винаги се
дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера. В този смисъл
задължението за заплащане на разноски е задължение за заплащане на понесените
от съответната страна вреди.
По отговорността за разноските съдът не се произнася
служебно, а само по молба на заинтересованата страна. Това искане следва да бъде релевирано от страната най-късно до приключване на последното заседание в
съответната съдебна инстанция, най-късно в което страните трябва да направят и
самите претенции за присъждане на разноски, да ангажират доказателства за извършването им и да представят списък по чл. 80 ГПК /арг. и от принципа за равенство на страните в процеса,
установен в нормата на чл. 9 ГПК/. Следователно недопустимо е доказателства за
извършването на разноски да се представят след постановяване на съдебния
акт по делото – по реда и в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК,
разноските за правна защита са разходи за производството и включват
възнаграждението за един адвокат – чл. 78, ал. 1 ГПК. Договорът за адвокатска
услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване.
С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са
договорени. Само, когато е доказано извършването на разноски в производството,
те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо в договора за
правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на
нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин –
например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено
такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните
банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е
заплатено в брой, този факт трябва да бъде отразен в договора за правна помощ,
а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характера на
разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и е
заплатила адвокатското възнаграждение.
В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно
искане за присъждане на разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на
1 500 лв. /още в исковата молба; виж и списък на разноските по чл. 80 ГПК
– на л. 60 от първоинстанционното дело/. По делото е ангажиран договор за
правна защита и съдействие от 09.11.2018 год., от който е видно, че е уговорено
заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв., което да
се извърши по банков път /по сметка/. Следователно при така
постигнатата уговорка относно начина на плащане на адвокатския хонорар,
договорът за правна защита и съдействие няма характера на разписка.
В контекста на изложеното въззивният съд приема, че
страната, която претендира разноски за адвокатско възнаграждение, трябва да
установи на първо място, че такива действително са уговорени и на второ място –
че действително са заплатени. Тези предпоставки в разглеждания случай не са
налице, тъй като до приключване на единственото съдебно заседание в
първоинстанционното производство ищецът не е ангажирал доказателства за това,
че е заплатил по банков път адвокатското възнаграждение /съответни банкови
документи/. Представеният списък на разноските съдържа изброяване на разходите,
които страната е направила, но той няма функцията на документ, доказващ разхода
/арг. от т. 2 на Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело №
6/2012 год., ОСГТК/. Приложеното към искането по чл. 248 ГПК платежно нареждане
не следва да бъде обсъждано, тъй като не е своевременно представено. А докладът
по делото по чл. 146 ГПК има за предмет само претендираните материални права и
възражения и свързаните с тях факти и обстоятелства, но не и отговорността за разноски,
която произтича от процесуалния закон.
Ето защо всички развити от частния жалбоподател
оплаквания са неоснователни, а частната жалба следва да бъде оставена без
уважение.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на
1 000 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на СГС сумата от 460 лв., представляваща държавна
такса за първоинстанционното производство и сумата от 230 лв., представляваща
държавна такса за въззивно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ
решението от
08.02.2019 год., постановено по гр.дело №72868/2018 год. по описа на СРС, ГО,
168 с-в, в частта му, в която е отхвърлен предявения от Т.П.Д. срещу „О.С.“ ООД иск с правно основание чл.344,
ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над 16 100 лв. до пълния предявен размер от 27 600 лв. /т.е. за сумата от 11 500
лв./ и за периода от 26.01.2019 год. до 09.04.2019 год., както и в частта му, в която ищецът Т.П.Д. е осъден да заплати на ответника „О.С.“ ООД разноски за първоинстанционното производство
в размер на 194.20 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„О.С.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.П.Д. с ЕГН **********, с адрес: ***, по иск с правно
основание чл.344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1
КТ разликата над 16 100 лв. до пълния предявен размер от
27 600 лв. /т.е. сумата от
11 500 лв./, представляваща обезщетение за оставане без работа поради
незаконното обвинение за периода от 26.01.2019 год. до 09.04.2019 год., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба – 15.11.2018 год. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 08.02.2019 год., постановено по гр.дело №72868/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 168 с-в, в
останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „О.С.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Т.П.Д. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 1 000 лв.
ОСЪЖДА „О.С.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати по сметка на СГС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 460 лв., представляваща държавна такса за първоинстанционното
производство и сумата от 230 лв., представляваща държавна такса за въззивно
обжалване.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба
на Т.П.Д. срещу определението от 12.04.2019 год., постановено по
гр.дело №72868/2018 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните, а в частта му с характер на определение – пред Върховния касационен съд
с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/