Р Е
Ш Е Н
И Е № 10
гр.Пловдив,04.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в открито заседание на девети октомври през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря МАЯ КРУШЕВА,като разгледа докладваното от съдията търг. дело №601/2017 г. по описа на същия съд,ХVІІІ-ти състав,за да се произнесе, взе предвид следното:
Субективно
пасивно съединени установителни искове по чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК.
Ищецът
С.И.Г. твърди,че е кредитор на двамата ответници-Ю.Р.Ч. и И.Ч. на основание
издаден запис на заповед,като ищецът е поемател по записа на заповед,първият
ответник-издател на същия,а втория-солидарен длъжник в качеството си на
поръчител /авалист/.Твърди,че записът на заповед е издаден на 06.06.2014 г. за
сумата от 100 000 лв.,с място на издаване и на плащане-гр.Пловдив и с падеж на
плащане на 31.01.2015 г.Твърди,че издателката Ю.Ч. изрично чрез уговорките „без
протест“ и „без разноски“,отбелязани върху ценната книга,е предоставила на
ищеца-поемател възможност да предяви вземането си по съдебен ред,без да
протестира записа при отказ за плащане от страна на длъжниците.Ищецът твърди
още,че издаденият запис на заповед е снабден с всички реквизити по чл.535 от ТЗ
и е редовен от външна страна документ,годен да породи законоустановените си
правни последици,като по същество с издаването му записът на заповед
материализира правото на парично вземане на ищеца за сумата от 100 000 лв. в
качеството му на поемател и легитимен приносител.Поради това,че записът на
заповед е едностранно безусловно абстрактно волеизявление,освен заявената от
страна на издателя воля,не са налице други правни или фактически действия,които
да обуславят възникване на правата на поемателя,както счита ищецът.Същият
заявява,че не са от значение причините,поради които е поето задължението за
плащане на посочената сума,като същото е възникнало единствено по силата и на
основание на издадения запис на заповед и с настъпването на падежа-31.01.2015
г. задължението е станало ликвидно и изискуемо.
Ищецът
твърди на следващо място,че към момента на депозиране на исковата молба по
настоящото дело,не е извършено плащане по процесния запис на заповед и че преди
това е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на
основание същия запис на заповед.Въз основа на това заявление било образувано
ч.гр.д.№9761/2017 г. по описа на РС-Пловдив,ГО,I-ви гр.с. и предявеното със заявлението
вземане било частично,като се претендирала главница в размер на 30 000
лв.-частично от 100 000 лв.,ведно със законна лихва от подаване на
заявлението-27.06.2017 г. до окончателното плащане и разноски за държавна такса
и адвокатско възнаграждение.Въз основа на заявлението била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №6035/28.06.2017 г. и с нея било
разпоредено длъжниците Ю. Р. Ч. и И.Ч. да заплатят солидарно на ищеца сумата от
30 000 лв.,произтичаща от запис на заповед,издаден на 06.06.2014 г.,с
падеж-31.01.2015 г.,ведно със законната лихва от 27.06.2017 г. до окончателното
плащане на вземането,както и разноски-държавна такса от 600 лв. и адвокатско
възнаграждение от 350 лв.
Въз
основа на разпореждането на съда бил издаден и изпълнителен лист от 30.06.2017
г.,а след това било образувано и посоченото в исковата молба изпълнително дело
за принудително изпълнение на вземанията по заповедта.Обаче длъжниците-настоящи
ответници подали в срока по чл.414,ал.2 от ГПК възражения срещу издадената
заповед за изпълнение и ищецът бил уведомен от районния съд за същите
възражения,като заедно с това му било указано от съда,че може в едномесечен
срок от съобщението да предяви иск за установяване на вземанията си по
заповедта.
На база
горните основни твърдения,ищецът моли да бъде постановено съдебно решение,с
което да бъде признато за установено,че ответниците Ю.Р.Ч. и И.Ч. дължат
солидарно на ищеца по запис на заповед,издаден на 06.06.2014 г. в гр.Пловдив за
сумата от 100 000 лв.,с падеж-31.01.2015 г.,с място на плащане-гр.Пловдив,без
протест,следните суми:1/сумата от 30 000 лв.,представляваща част от
незаплатената главница по записа на заповед,която в пълен размер е 100 000
лв.;2/законна лихва за забава,начислена върху главницата от 27.06.2017
г.-датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното плащане на
задължението и 3/всички разноски,направени от ищеца в
производството,включително адвокатско възнаграждение.
Ответниците
Ю. Р. Ч. и И.Ч. са подали в законния срок отделни писмени отговори на исковата
молба,в които обаче се съдържат редица идентични по съдържание възражения срещу
иска.Така и двамата ответници считат установителния иск за неоснователен и
недоказан по следните поддържани от тях общи възражения:
Ответниците
твърдят,че записът на заповед не съдържа всички изискуеми от закона
реквизити,тъй като не е налице безусловно обещание за плащане по смисъла на
т.2-ра от посочената разпоредба и затова е налице порок във формалното
съдържание на реквизитите по чл.535 от ТЗ и освен това в процесния запис на
заповед като падеж на задължението е посочена дата-31.01.2015 г.,а същевременно
се съдържа и текстът,че сумата ще се заплати срещу представяне на записа на
заповед.Едновременно се съдържа изявление за падеж на конкретен ден и за
представяне /предявяване/ на записа.И едното,и другото изявление,според
ответниците,са поотделно в съответствие с изискването на чл.486,ал.1 от ТЗ
относно начините за определяне на падеж на менителницата.Определени са обаче два
различни падежа-по т.1 и по т.4 на чл.486,ал.1 от ТЗ,като и двете са част от
съдържанието на записа на заповед.Това,както ответниците считат,създава
неяснота относно съществен реквизит на същия-не е посочена само една конкретна
дата,а се сочи и че ще се плати при предявяване,т.е. падежът е определен по
начин,който създава неяснота относно точния момент,в който страната се
задължава да заплати.Поради това ответниците намират,че записът на заповед,на
който ищецът основава вземането си,се явява нищожен.
Освен
това,ответниците поддържат и довода,че записът на заповед,на който ищецът
основава претенцията си,е и унищожаем поради липса на съгласие.В тази връзка
ответникът И.Ч. заявява в отговора си,че липсва неговото съгласие,защото е лице
с турско гражданство и не владее български език-писмено и говоримо,с оглед на
което не е изразил съгласие да бъде поръчител по така издадената ценна книга и
е бил въведен в заблуждение да подпише същия,тъй като действително е налице
изписване на имената му на български език,но това изписване е направено от него
като е приписвал буква по буква имената си на този език.Ако не е осъществено
заблуждението,погрешната представа у него не би се създала.Ищецът бил създал
погрешна представа у него при подписване на записа на заповед,като го е въвел в
заблуждение да подпише същия,тъй като ако действително е знаел съдържанието му
нямало да подпише документа.Ценната кига му била представена с куп други
документи за подпис,но ищецът действал недобросъвестно.Той съзнавал нивото на
владеене на български език от ответника,но умишлено го въвел в заблуждение да
подпише записа на заповед,създавайки у него грешната представа,че това е
необходим документ за уреждане на отношенията между ответника и сина на ищеца-А.
Г. и прекратяване участието на последния като управител и съдружник в „ГИС
2010“ООД,в което дружество и съпругата на ответника И.Ч.-ответницата Ю.Ч. и
сина на ищеца били съдружници.При тези съображения ответникът И.Ч. счита,че на
основание чл.27 от ЗЗД-поради неразбиране на действията,записът на заповед е
унищожаем поради грешка,тъй като същият ответник е бил въведен в заблуждение
относно съдържанието на документа,който е подписал и волята му при подписване
на записа на заповед е била опорочена,като не му е било преведено надлежно
съдържанието и значението на същия документ.
Ответницата
Ю.Ч. също основава твърдението си за унищожаемост на записа на заповед на
доводите,че е била въведена в заблуждение да подпише записа на заповед,тъй като
ако действително е знаела съдържанието на документа,е нямало да го подпише.Също
твърди,че ценната книга й е била представена заедно с куп други документи за
подпис,но ищецът е действал недобросъвестно,създавайки у нея грешната
представа,че това е необходим документ за уреждане на отношенията между
нея,съпругът й И.Ч. и сина на ищеца - А. Г. като управители и съдружници в
„Бултур Груп“ООД и прекратяване участието на А. Г. като управител и съдружник в
„ГИС 2010“ООД,в което дружество последния и ответницата били съдружници.При
тези твърдения ответницата също счита процесния запис на заповед за унищожаем
на основание чл.27 и чл.31 от ЗЗД-поради грешка,тъй като ответницата била
въведена в заблуждение относно съдържанието на документа,който е подписала и
така волята й при подписване на записа на заповед била опорочена.
И
двамата ответници правят и възражение,че вземането по записа на заповед е
погасено по давност съгласно чл.531 от ТЗ,тъй като ищецът бил пропуснал
сроковете по чл.514 от ТЗ и с оглед на това е изгубил правата си срещу
поръчителя.
На
следващо място ответниците поддържат възражението,че издаденият запис на
заповед обезпечава лихви по парични задължения,произтичащи от съвместното
участие в „Бултур Груп“ООД на ответника И.Ч., А.Г.-син на ищеца и лицето Н.К. ,които
суми били изцяло изплатени от ответника И.Ч..Твърдят,че ищецът предоставил на
сина си А. определена сума,с която да финансира дейността на посоченото
дружество,която сума била платена от ответника Ч. на ищеца С.Г..Процесният
запис на заповед обезпечавал лихвите по заема,които ищецът едностранно
определил без договаряне с ответника Ч. и които лихви отново били изцяло
изплатени от него.Позовават се и на недействителност на неустоечната клауза
поради договаряне в нарушение на добрите нрави,тъй като обективираната
неустойка в размер на 100 000 лв. в процесния запис на заповед водела до
неоснователно обогатяване на кредитора.Позовават се и на съдебна практика по
въпроса в кои случаи една неустоечна клауза противоречи на добрите нрави и е
нищожна поради наличието на такова противоречие.Ответниците считат още,че
вземането по издадения запин на заповед е несъществуващо,тъй като каузалното
правоотношение между ищеца и ответника И.Ч. е основано на нищожни договори за
заем,с прекомерни по размер лихви,поради което поемателт е действал
недобросъвестно и при злоупотреба с право.
Ответникът
И.Ч.,освен горното,поддържа и възражението,че изцяло е заплатил вземането на
ищеца по записа на заповед преди завеждане на делото,поради което същото
вземане не съществува.И двамата ответници считат,че ищецът следва да посочи
основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва
възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между
страните по повод и във връзка с което е издаден записа на заповед.И двамата
твърдят,че е допустимо авалистът И.Ч. да противопоставя възражения по каузално
правоотношение,тъй като той,а не издателя на записа на заповед-ответницата Ю.Ч.,е
страна по каузалната сделка.
Ответницата Ю.Ч. още заявява,че процесната сума по записа
на заповед в общ размер на 100 000 лв. представлява лихва по предоставени
парични средства и е възнаградителна-за ползване на дадената парична
сума.Счита,че така уговорената възнаградителна лихва е в противоречие с добрите
нрави,поради което същата е нищожна.Конкретни доводи в тази насока са развити в
отговора на исковата молба,подаден от ответницата.Същата твърди още в отговора
си,че вземането по записа на заповед е изцяло изплатено от нея.
В
допълнителната искова молба ищецът заявява,че оспорва всички възражения и
твърдения на ответниците,изложени в отговорите им,поради това,че са
необосновани,недоказани,неоснователни и взаимно изключващи се.Счита,че
твърденията им са неубедителни и неверни,но най-важното според ищеца е,че
липсват каквито и да е данни за връзка с процесния запис на заповед.Взема
отношение по всяко едно от заявените в
отговорите на ответниците възражения.В частност счита за неоснователно
направеното от ответниците възражение за изтекла погасителна давност относно
процесното вземане на ищеца.Счита за недопустими възраженията на авалиста
съгласно чл.485,ал.2 от ТЗ.Твърди и обстоятелството,че при издаването на записа
на заповед е имало осигурен превод на документа на турски език и превода е бил
извършен от съпругата на поръчителя на процесния запис на заповед-Ю.Ч.,от която
е и издаден записа на заповед,но поръчителят и сам е можел да си служи с
български език.Също така поддържа,че волята на ответниците не е била
манипулирана,както те твърят,не било вярно и това,че са им били предоставени
множество документи за подпис заедно с процесния запис на заповед.
В
депозираните от ответниците отговори на допълнителната искова молба,същите
излагат доводи по отношение на тези,които ищецът е релевирал в допълнителната
си искова молба,като най-общо казано ги считат за неоснователни,несъстоятелни и
необосновани.Оспорват твърдението на ищеца,че адв. Е.И. е представлявала ответниците
по издаването на процесния запис на заповед.Заявяват,че тя не е пресъствала при
издаването му и не ги е представлявала.Оспорват и твърдението,че при издаването
на записа на заповед е имало осигурен превод на документа от български на
турски език и че този превод е бил извършен от ответницата Ю.Ч..Поддържат
отново твърдението,че записа на заповед им е бил предоставен за подпис наред с
множество други документи.Считат за неоснователни и наведените от ищеца
доводи,че съгласно чл.309 от ТЗ търговската нестойка не може да бъде намалявана
поради прекомерност,тъй като в настоящия случай не се касаело за неустойка по
неизпълнен договор,а за възнаградителна лихва в размер определен от
ищеца.Отново заявяват довода,че ищецът следва да посочи основание на поетото от
издателя задължение за плащан и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение,по повод и във връзка с което е издаден
записа на заповед.Претендират разноски.
Пловдивският
окръжен съд,като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност,както и доводите на страните,приема за установено следното:
По
приложеното ч.гр.д.№9761/2017 г. на РС-Пловдив,I-ви гр. състав е издадена заповед №6035
от 28.06.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК,с която е разпоредено настоящите ответници Ю.Р.Ч. и И.Ч. да
заплатят солидарно на С.И.Г.-ищецът по настоящото дело,сумата от 30 000
лв.,произтичаща от запис на заповед,издаден на 06.06.2014 г. в гр.Пловдив,платим на падеж-31.01.2015
г.,с място на плащане-гр.Пловдив,ведно със законната лихва от датата на
постъпване на заявлението в съда-27.06.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането,както и разноските по делото за държавна такса в размер на 600 лв. и
адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв.Въз основа на заповедта за
незабавно изпълнение е издаден и изпълнителен лист от 30.06.2017 г. за сумите
по нея,в полза на ищеца и срещу ответниците-длъжници по заповедта.След това всеки
от двамата длъжници по заповедта е подал в законния срок възражение по чл.414
от ГПК срещу тази заповед,за което кредиторът по заповедта е бил уведомен от
районния съд и му е указано,че може да предяви иск за установяване на вземането
си по заповедта в едномесечен срок от съобщението.Такова съобщение е връчено
редовно на ищеца на датата 04.09.2017 г.,а процесните субективно съединени
искове са предявени пред съда на датата 29.09.2017 г. и е видно,че срокът за
предявяването им е спазен.Издадената заповед за незабавно изпълнение не е
обезсилена към момента на подаване на исковата молба,а и към настоящия момент.
Предвид
гореизложеното се налага извода,че са налице всички предпоставки,обосноваващи
извод за допустимостта на процесните искове:налице е издадена заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК относно процесната сума,тя е присъдена на
ищеца на същото основание,на което се претендира и процесното вземане,заповедта
не е обезсилена,а срещу нея има подадено от длъжниците възражение по чл.414 от ГПК в законоустановения срок,искът е насочен именно срещу тези длъжници и е
предявен от кредитора по заповедта,а процесният иск също е предявен в законния
едномесечен срок.Предвид допустимостта на исковете,същите подлежат на
разглеждане по същество.
По
съществото на исковете:
Записът
на заповед,на който са основани исковете,е представен и приет като
доказателство по делото в заверено от ищеца копие.Заверено копие от записа е
приложено и в кориците на горното частно гражданско дело.Същият е издаден от
ответницата Ю.Ч. на датата 06.06.2014 г. в гр.Пловдив и с него издателката се е
задължила да заплати на поемателя-ищецът С.Г. сумата от 100 000 лв. с място на
плащане - ***, и падеж-31.01.2015 г. Записът на заповед е подписан и от
ответника И.Ч. в качеството му на поръчител /авалист/,в което качество той се е
задължил да заплати на поемателя Г. посочената сума в срок до 31.01.2015
г.,както изрично е отразено в ценната книга.
Ответниците
не са оспорили автентичността на записа на заповед,т.е. че той е подписан от
тях-от ответницата Ю.Ч. като издател и от ответника И.Ч.-като авалист по
записа.Но въпреки това са направили редица възражения,с които са оспорили
действителността на записа,годността и редовността му като ценна книга.И
двамата поддържат възражението,че записа на заповед не съдържа всички изискуеми
от закона реквизити,защото не е налице безусловно обещание за плащане по
смисъла на т.2-ра от чл.535 от ТЗ и затова е налице порок във формалното
съдържание на реквизитите по тази разпоредба.Освен това считат,че е налице и
друг порок в записа на заповед,изразяващ се в посочването на два падежа на
задължението-падеж на определен ден-31.01.2015 г. и същевременно падеж на
предявяване /предвид използвания в записа на заповед израз,че издателят ще
заплати на поемателя сумата от 100 000 лв. „срещу представянето на настоящия
запис на заповед“/.Това,както ответниците считат,създава неяснота относно
съществен реквизит на записа-не е посочена само една конкретна дата,а се сочи и
че ще се плати при предявяване,т.е. падежът е определен по начин,който създава
неяснота относно точния момент,в който страната се задължава да заплати.Поради
това ответниците намират,че записът на заповед,на който ищецът основава
вземането си,се явява нищожен.
Горните
възражения на ответниците съдът счита за неоснователни.Твърдяното нарушение на
реквизита по чл.535,т.2 от ТЗ,т.е. на изискването записът на заповед да съдържа
безусловно обещание за плащане на определена сума пари, ответниците явно
основават на обстоятелството,че в съдържанието на документа не е употребен
изрично израза „безусловно обещавам“ или „безусловно се задължавам“,а е
отразено само,че издателят ще заплати на поемателя сумата по записа на заповед
срещу представянето му.Обаче липсата на изричен израз за безусловно обещание
или безусловно задължаване за плащане,не води да невалидност на записа на
заповед.В този смисъл са задължителните указания,дадени в т.2 от Тълкувателно решение №1 от 28.12.2005 г. по
тълк.д. №1/2004 г. на ОСТК на ВКС,където е прието,че изрази като горепосочените
не са условие за валидност на записа на заповед и е достатъчно в документа да
не е посочено условие за пораждането на действието на поетото задължение за
плащане на определена парична сума,тъй като законът не допуска задължаването на
издателя на запис на заповед да е под условие.В случая в съдържанието на
процесния запис на заповед не е поставено никакво условие за пораждането на
поетото задължение за заплащане на сумата от 100 000 лв. от издателя на
поемателя,с оглед на което следва да се счете,че изискването на чл.535,т.2 от ТЗ записът да съдържа безусловно обещание за плащане е спазено,а възражението
на ответниците за липсата на реквизита по тази точка от чл.535 ТЗ е
неоснователно.
Неоснователно
е и общото възражение на ответниците за наличието на два падежа на плащане в
процесния запис на заповед.В документа с съдържа само един падеж-датата
31.01.2015 г.,т.е. падеж на определен ден по смисъла на чл.486,т.4 от ТЗ,а
използваният в отделен пасаж на документа израз за заплащането на сумата „срещу
представянето на настоящия запис на заповед“ не означава въвеждането на
различен падеж по смисъла на чл.486,т.1 от ТЗ,т.е. падеж на
предявяване.Посоченият израз е употребен в съответствие с разпоредбата на
чл.537 във вр. с чл.491 от ТЗ,която изисква представяне,“предявяване за
плащане“ на ценната книга от кредитора,за да е възможно отбелязване на
плащането при условията на чл.537 във вр. с чл.492 от ТЗ.Неправилно е
разбирането на ответниците,че текстът относно представянето на записа на заповед
е относим към определяне на падежа на задължението по ценната книга,тъй като
той очевидно,смислово и граматически се отнася до предявяването за плащане по
смисъла на чл.537 във вр. с чл.491 от ТЗ,което е действие за охрана на правото
на платеца по чл.492 от ТЗ,а в случая-на издателя на записа на заповед,за
отбелязване на плащането,което действие е дължимо от кредитора,след като вече е
издаден от длъжника запис на заповед,в който е посочен падеж.Предвид тези
съображения съдът счита за неоснователно възражението на ответниците,че
процесния запис на заповед съдържа два падежа на плащане и съответно на това-че
съдържа неяснота относно падежа на поетото с ценната книга парично
задължение.Този падеж,както се посочи,е ясно и недвусмислено посочен в
съдържанието на документа и е падеж на определен ден.
Освен
горните възражения,двамата ответници са заявили и довода,че процесния запис на
заповед е унищожаем поради липса на съгласие и поради грешка.В тази връзка
ответникът И.Ч. е заявил,че липсва неговото съгласие,защото е лице с турско
гражданство и не владее български език-писмено и говоримо,с оглед на което не е
бил наясно със съдържането на документа,но е бил въведен в заблуждение от ищеца
да подпише същия документ и изписването на имената му на български език в този
документ е направено от него като е преписвал буква по буква имената си на този
език,без да го разбира.Твърди още,че ценната книга му била представена с куп
други документи за подпис,но ищецът действал недобросъвестно.Той съзнавал
нивото на владеене на български език от ответника,но умишлено го въвел в
заблуждение да подпише записа на заповед,създавайки у него грешната
представа,че това е необходим документ за уреждане на отношенията между
ответника и сина на ищеца- А.Г. и прекратяване участието на последния като
управител и съдружник в „ГИС 2010“ООД,в което дружество и съпругата на
ответника И.Ч.-ответницата Ю.Ч. и сина на ищеца били съдружници.При тези
съображения ответникът И.Ч. счита,че на основание чл.27 от ЗЗД-поради
неразбиране на действията,записът на заповед е унищожаем поради грешка,тъй като
същият ответник е бил въведен в заблуждение относно съдържанието на
документа,който е подписал и волята му при подписване на записа на заповед е
била опорочена,като не му е било преведено надлежно съдържанието и значението
на същия документ.
Ответницата
Ю.Ч. също основава твърдението си за унищожаемост на записа на заповед на
доводите,че е била въведена в заблуждение да подпише записа на заповед,тъй като
ако действително е знаела съдържанието на документа,е нямало да го подпише.Тя
също твърди,че ценната книга й е била представена заедно с куп други документи
за подпис,но ищецът е действал недобросъвестно,създавайки у нея грешната
представа,че това е необходим документ за уреждане на отношенията между
нея,съпругът й И.Ч. и сина на ищеца- А.Г. като управители и съдружници в
„Бултур Груп“ООД и прекратяване участието на А.Г. като управител и съдружник в
„ГИС 2010“ООД,в което дружество последния и ответницата били съдружници.При
тези твърдения ответницата също счита записа на заповед за унищожаем на
основание чл.27 и чл.31 от ЗЗД-поради грешка,тъй като ответницата била въведена
в заблуждение относно съдържанието на документа,който е подписала и така волята
й при подписване на записа на заповед била опорочена.
Горните
възражения на ответниците са недоказани и неоснователни.По делото не се
установи по категоричен начин до каква степен владее български език ответникът И.Ч.,който
е гражданин на ***, но има адрес в Република България още отпреди издаването на
записа на заповед /както е видно от неоспорените данни за местоживеенето
му,отразени в самия запис на заповед/,както и дали може сам да прочете и да
разбере съдържанието на документ от рода на процесния запис на заповед. Но
както е прието в определение №88 от 20.11.2008 г. по т.д.№593/2008 г. на
ВКС,само фактът,че запис на заповед е подписан от
чужденец, който не знае български език, не е основание да се приеме, че е
недействителен /нищожен/. Тезата на ВКС, която настоящия състав напълно
споделя, е, че щом чужденецът е подписал записа на заповед, изготвен на
български език, значи е знаел какво е неговото съдържание /иначе би могъл да
откаже да го подпише/, освен ако не е бил подведен от лицето или лицата, които
са му помогнали за превода или умишлено е бил въведен в заблуждение по някакъв
друг начин, за да го подпише. Това вече са основания за унищожаемост на
сделката, каквито ако се твърдят, следва да бъдат доказани от ответника.Последният
се е позовал на твърдението,че ищецът умишлено го е въвел в заблуждение да
подпише записа на заповед,създавайки в него грешната представа,че това е
необходим документ за уреждане на гореописаните отношения,като в тази връзка
още е посочил,че докуента му е бил представен за подпис с куп други
документи,Тези твърдения на ответника И.Ч. обаче останаха неподкрепени с
каквито и да е доказателства в настоящия процес.Затова и възражението му за
унищожаемост на записа на заповед на основание чл.27 от ЗЗД е неоснователно и
недоказано.
Неоснователно
и недоказано е и поддържаното от ответницата Ю.Ч. възражение,че процесния запис
на заповед е унищожаем на основание чл.27 и чл.31 от ЗЗД.И в този случай
фактическите обстоятелства,на които ответницата основава това си възражение и
които са описани по-горе,не се подкрепят с доказателства по делото и са изцяло
голословни.
На
следващо място и двамата ответници поддържат възражение,че вземането по записа
на заповед е „погасено по давност съгласно чл.531 от ТЗ,тъй като ищецът бил
пропуснал сроковете по чл.514 от ТЗ и с оглед на това е изгубил правата си
срещу поръчителя“.И това възражение е неоснователно.Съгласно чл.531,ал.1 от ТЗ
исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с изтичане на тригодишна
давност от падежа.Тази специална тригодишна давност се прилага не само относно
прекия осъдителен иск по чл.538,ал.1 от ТЗ,но и в случаите на предявен
установителен иск по чл.422,ал.1 от ГПК за вземане срещу издателя по записа на
заповед или неговия авалист.в този смисъл е решение №102 от 23.07.2014 г. по
т.д.№2680/2013 г. на ВКС,I т.о.какъвто иск е
предмет на разглеждане и в настоящото исково производство.В случая падежа на
задължението по записа на заповед е датата 31.01.2015 г. и оттогава започва да
тече приложимия тригодишен давностен срок по чл.531,ал.1 от ТЗ.Заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№9761/2017 г. на РС-Пловдив е
подадено пред съда на датата 27.06.2017 г. и към този момент тригодишната
давност по посочената разпоредба не е била изтекла,а с подаването на
заявлението погасителната давност е прекъсната.Следователно,възражението на
ответниците за погасяване по давност на вземането по записа на заповед се явява
неоснователно.Към момента на подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК,съответно и към момента на предявяване на процесните установителни искове по
чл.422 от ГПК правото на иск на ищеца за вземането,произтичащо от процесния
запис на заповед,не е погасено.
На
следващо място ответниците поддържат възражението,че издаденият запис на
заповед обезпечава лихви по парични задължения,произтичащи от съвместното
участие в „Бултур Груп“ООД на ответника И.Ч.,А.Г.-син на ищеца и лицето Н.К. ,които
суми били изцяло изплатени от ответника И.Ч..Твърдят,че ищецът предоставил на
сина си А. определена сума,с която да финансира дейността на посоченото
дружество,а тази сума била платена от ответника Ч. на ищеца С.Г..Записът на
заповед от 06.06.2014 г. обезпечавал лихвите по заема,които ищецът едностранно
определил без договаряне с ответника Ч. и които лихви отново били изцяло
изплатени от него.Позовават се и на недействителност на неустоечната клауза
поради договаряне в нарушение на добрите нрави,тъй като обективираната неустойка
в размер на 100 000 лв. в процесния запис на заповед водела до неоснователно
обогатяване на кредитора.Позовават се и на съдебна практика по въпроса в кои
случаи една неустоечна клауза противоречи на добрите нрави и е нищожна поради
наличието на такова противоречие.Ответниците считат още,че вземането по
издадения запис на заповед е несъществуващо,тъй като каузалното правоотношение
между ищеца и ответника И.Ч. е основано на нищожни договори за заем,с
прекомерни по размер лихви,поради което поемателят е действал недобросъвестно и
при злоупотреба с право.
Сочените
от ответниците каузални правоотношения не са доказват,нито се установява
издаването на записа на заповед във връзка с въпросните /или други/
правоотношения.Данни за наличието на такива правоотношения не могат да се
извлекат нито от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза,изготвено от вещото лице Б.В.,нито от
представения с отговора на ответницата Ю.Ч.
отчет по банкова сметка с титуляр-дружеството „Бултур Груп“ООД,от който се
уста,но относимостта на въпросното плащане към сочените от ответниците каузални
правоотношения и към процесния запис на заповед не е видна нито от посочения
документ,нито от останалите събрани по делото доказателства,още повече,че самот
плащане е извършено далеч преди издаването на записа на заповед.Затова горните
твърдения на ответниците съдът счита за недоказани и съответно на
това-неоснователни.
Всеки от
двамата ответници,освен горното,поддържа и възражението,че сумата по записа на
заповед е заплатена изцяло на ищеца преди завеждане на делото,поради което процесното
вземане не съществува.И това възражение е неоснователно.Ответниците не са
защитили с доказателства твърдението за извършено от тях /или от един от
двамата/ плащане на сумата по записа на заповед или на част от нея.С отговора
на ответницата Ю.Ч. е представен документ,сочен от нея като „разписка за
погасени средства“.Същият документ съдържа ръкописно изписан текст „получих
парите на 16.12.2014 г.“,а под този текст е положен подпис,без да са посочени
имената на автора на подписа и без да има друг текст в документа.При това
фактическо положение не може да се направи категоричен извод кое лице е
подписало представения документ,но дори и да се приеме за вярно твърдението на ответниците,че
автор на документа е ищеца,то от съдържанието на този документ не се установява
волеизявление на ищеца или пък удостоверяване от него на някакви стоящи извън
документа факти,които да са относими към издадения на 06.06.2014 г. запис на
заповед.В т.нар. „разписка за погасени средства“ единствено е удостоверено
получаването от автора й на някакви пари на датата 16.12.2014 г.,без да е ясен
нито размера на получената сума,нито от кого и на какво основание е била
платена тя на получателя й.Така,че коментираната „разписка“ не установява
никакви относими към процесния спор обстоятелства.Такива не се установяват и от
заключението на счетоводната експертиза и като цяло не са ангажирани
доказателства за твърдяното от ответниците плащане на сумата по процесния запис
на заповед,поради което това тяхно защитно твърдение съдът намира за недоказано
и неоснователно.
Ответницата
Ю.Ч.,наред с разгледаните по-горе общи възражения на двамата ответници,е
заявила и възражението,че сумата по записа на заповед в общ размер на 100 000
лв. представлява възнаградителна лихва за предоставени парични средства.В този
контекст е изложила и доводи за нищожност на същата лихва като противоречаща на
добрите нрави.Последните доводи въобще не подлежат на коментар,тъй като е
недоказано самото твърдение за уговарянето между нея и ищеца на каквато и да
било възнаградителна лихва във връзка с някакво /неясно какво/ правоотношение и
в частност-във връзка с предоставен на ответницата паричен заем,както и за
обезпечителна роля на записа на заповед по отношение на такава лихва.
Предвид
гореизложеното съдът намира за неоснователни поддържаните от ответниците
възражения срещу процесния иск,а същият съдът счита за основателен по следните
съображения:
Искът е
основан на процесния запис на заповед,издаден на 06.06.2014 г. от ответницата Ю.Ч.
в полза на ищеца и авалиран от ответника И.Ч..Записът на заповед е редовен от
външна страна и съдържа изискващите се от разпоредбата на чл.535 от ТЗ
задължителни реквизити,придаващи му характера на ценна книга с менителничен
ефект.Като редовен от външна страна,записът на заповед сам по себе си поражда
задължение за издателя и авалиста му за заплащане на посочената в него сума на
посочения в съдържанието му падеж и в полза на посочения в документа
поемател-ищеца по делото.В настоящото производство не се установи ответниците
като задължени по записа на заповед солидарни длъжници-издател и авалист,да са
изплатили на ищеца сумата по записа или частта от нея,за която е издадена
заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК,въпреки настъпилия падеж на
задължението.Затова главницата по същата заповед в размер на 30 000 лв. /част
от главницата по записа на заповед в размер на 100 000 лв./ съдът намира за
дължима,а предявеният по делото иск за установяване
съществуването,респективно-дължимостта й от ответниците в полза на ищеца,съдът
намира за основателен и като такъв ще го уважи,като заедно с това и предвид
установената забава в плащането на главницата,ще се признае за установена
дължимостта и на присъдената със заповедта за изпълнение законна
лихва,начислена върху главницата от 30 000 лв.,считано от 27.06.2017 г.-датата
на депозиране на заявлението по чл.417 ГПК в съда до окончателното плащане на
задължението.
Следва
да се посочи,че върху извода за основателността на процесния иск не се отразява
обстоятелството,че ищецът не е посочил в рамките на настоящото производство
каузално правоотношение като основание на поетото от издателя по записа на
заповед задължение за плащане.Ищецът по предявен иск по чл.422 от ГПК,основан
на запис на заповед,не е длъжен във всички случаи да доказва съществуването на
каузална сделка във връзка със записа на заповед,на който основава претенцията
си по иска.Когато ищецът е посочил наличието на такава сделка,той ще има задължението
да я докаже,както и връзката с нея на съответно издадения запис на
заповед,служещ като основание на предявения иск.Но ако ответникът /или
ответниците/ се позовават на такава сделка и твърдят,че съответния запис на
заповед има връзка с нея,то в тяхна тежест ще е доказването на сделката и на
връзката й със записа на заповед.С други думи и както е прието в т.17 от
Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,в
производството по установителния иск,предявен по реда на 422, ал.1 ГПК, ищецът
– кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект –
съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на
изпълнение,а при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно
каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и
възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за
съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.В
случая ищецът установи наличието на вземане в негова полза срещу
ответниците,произтичащо от редовен от външна страна запис на заповед,а
направените от ответниците възражения срещу редовността и действителността на
ценната книга съдът прие за неоснователни,както и възраженията им за изпълнени
каузални правоотношения,стоящи зад записа на заповед и връзката им с него,а
също и за извършено плащане на сумата по самия запис на заповед.Затова счита,че
не се установи причина,обосноваваща извод за неоснователността на исковете и
обратното-счита исковете за основателни предвид наличието на редовен запис на
заповед,на който са основани исковете и липсата на данни за погасяване на
произтичащото от него парично задължение с настъпил падеж.
Предвид
всичко изложено по-горе процесните субективно съединени искове ще се уважат
изцяло като основателни и доказани.На основание чл.78,ал.1 от ГПК ответниците
следва да бъдат осъдени солидарно да заплатят на ищеца сумата от 2300
лв.,представляваща направени от последния съдебни разноски в настоящото исково
производство и включваща платена държавна такса за предявяването на иска в
размер на 600 лв.,изплатено адвокатско възнагражение в размер на 1500 лв. и
заплатено възнаграждение за ССЕ-за в размер на 200 лв.
На
горното основание,предвид уважаването на исковете,ответниците следва да бъдат
осъдени да заплатят на ищеца и разноските,направени от последния в заповедното
производство по ч.гр.д.№9761/2017 г. на РС-Пловдив,I-ви гр. състав,които са в общ размер от
950 лв.,включващ платена ДТ в същото производство в размер на 600 лв. и
изплатено в същото производство възнаграждение в размер на 350 лв.Установителен
иск по чл.422 от ГПК за тази разноски е недопустим предвид т.10в от
Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г.
по тълк.д.№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,но с оглед т.12 от същото
решение,съдът,разглеждащ такъв иск,следва да се произнесе за дължимостта на
разноските,направени и в заповедното производство,като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото,така и в
заповедното производство.
Мотивиран от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО,че ответниците Ю.Р.Ч.
с ЕГН ********** и И.Ч. с ЕГН ********** дължат солидарно на ищеца С.И.Г. с ЕГН
********** сумата от 30 000 лв. /тридесет хиляди лева/,представляваща част от
незаплатена главница в пълен размер от 100 000 лв. по запис на заповед,издаден
на 06.06.2014 г. в гр.Пловдив от Ю.Р.Ч. и авалиран от И.Ч.,с падеж-31.01.2015
г. и място на плащане-гр.Пловдив,за която сума е издадена заповед за изпълнение
по чл.417 ГПК от 28.06.2017 г. по ч.гр.д.№9761/2017 г. на РС-Пловдив,I-ви гр.,както и че му дължат солидарно
законната лихва за забава върху главницата от 30 000 лв.,считано от 27.06.2017
г.-датата на подаването в съда на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение до окончателното изплащане на същата главница.
ОСЪЖДА
Ю.Р.Ч. с ЕГН ********** и И.Ч. с ЕГН **********,*** да заплатят
солидарно на С.И.Г. с ЕГН ********** с
адрес: *** сумата от 2300 лв. /две хиляди и триста лева/,представляваща
направени от ищеца съдебни разноски в производството по настоящото дело,а също
да му заплатят солидарно и сумата от 950 лв. /деветстотин и петдесет
лева/,представляваща направени от ищеца разноски в заповедното производство по
ч.гр.д.№9761/2017 г. на РС-Пловдив,I-ви гр. състав.
Решението подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Апелативен съд-Пловдив в двуседмичен срок от връчването му.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :