Р Е Ш Е Н И Е
№ 1233 11.06.2018
година град
Бургас
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският районен
съд пети граждански състав
На десети май през две
хиляди и осемнадесета година
в публично заседание в състав:
Председател: Магдалена
Маринова
При секретаря: Илияна Гальова,
като разгледа докладваното от съдия Маринова
гражданско дело № 7 539 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по повод искова молба от П.Г.К. ЕГН **********,***, чрез адвокат З.М., съдебен адрес:***, административен адрес: град Созопол, ул. „Хан Крум“ №2, представлявана от Кмета Панайот Рейзи, за осъждане на ответника да плати на ищеца на основание чл.225, ал.3 от КТ сумата 7 880 лева, представляваща обезщетение за недопускането му до работа след възстановяването му със съдебно решение за периода от 01.03.2016 година до 01.09.2017 година, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на вземането, както и направените в производството съдебно – деловодни разноски.
Ищецът излага, че с решение от 01.08.1995 година, постановено по гражданско дело № 3915/1994 година на Бургаски районен съд е отменена като незаконосъобразна Заповед № 610 от 26.10.1994 година и и.д. Кмет на Община Созопол, с която е бил уволнен от изпълняваната от него длъжност „..........“ в Община Созопол. С решение по гражданско дело № 1411 по описа на Бургаски окръжен съд за 1995 година въззивната инстанция е потвърдила решението на първоинстанционния съд. Със същото решение Община Созопол е осъдена да му заплати сумата 36 624 лева /неденомирани/, представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ. След влизане в сила на решението и в срока по чл.345, ал.1 от КТ се явил в Община Созопол, за да заеме длъжността си и представил писмено заявление от 26.03.1996 година. Твърди, че не е допуснат до работното място за изпълнение на трудовите му функции. Работодателят му отказал допускането като мотивирал отказа си със закриване на длъжността от щатното разписание на Общината, съгласно отговор от 29.03.1996 година. Впоследствие ищецът предявил няколко иска с правно основание чл.225, ал.3 от КТ за различни периоди от време по които ответникът е осъден да му заплати обезщетения на посоченото правно основание. В исковата молба е посочено още, че към настоящият момент Община Созопол продължава да не изпълнява съдебното решение за възстановяване на ищеца на длъжност, поради което за ищеца е налице правен интерес да претендира обезщетение на посоченото правно основание за периода от 01.03.2016 година до 01.09.2017 година. Относно размера на обезщетението ищецът излага, че съгласно Тълкувателно решение № 2 от 12.12.2013 година на ВКС по тълкувателно дело №2/2013 година на ОСГК обезщетението по чл.225, ал.3 от КТ се определя на базата на последното месечно трудово възнаграждение, получено преди незаконното уволнение, като същото не може да бъде по –малко от размера на установената за страната минимална работна заплата. Посочва, че последното получено от него брутно трудово възнаграждение е в размер на 7,31 лева /деномирани/ е значително по – ниско от минималната работна заплата за страната към момента на завеждане на исковата молба. Поради това счита, че размерът на обезщетението следва да бъде определен съобразно размера на минималната работна заплата за страната за процесния период, който е както следва: 420 лева месечно за периода от 01.01.2016 година до 31.12.2016 година /ПМС № 375 от 28.12.2015 година/ и 460 лева от 01.01.2017 година /ПМС № 141 от 13.07.2017 година/. Поради това счита, че размерът на обезщетението за периода от 01.03.2016 година до 01.09.2017 година е 7 880 лева. Ищецът е приложил преписи от постановени съдебни решения по повод предявени от него искове на същото основание, но за други периоди, както и писмени доказателства. Поискал е да бъде допуснато извършване на съдебно – икономическа експертиза.
Ответникът Община Созопол, представлявана от Кмета Панайот Василев Рейзи, е дал писмен отговор, в който е оспорил предявения иск. Счита, че исковата молба е нередовна, тъй като размерът на претендираното обезщетение не е посочен по месеци. По основателността на иска е посочил на първо място, че не оспорва размера на последното получено от ищеца трудово възнаграждение. Ответникът оспорва твърдението на ищеца, че по повод подадено от него заявление за работа е получил отказ. Твърди, че ищецът е бил поканен с писмо от Община Созопол да приложи към заявлението минимално необходимите за разглеждането му документи – диплома и трудова книжка, както и, че му е било обяснено, че при откриване на свободна длъжност и обявяването й за заемане с или без конкурс, ищецът разполага с възможността за кандидатства за заемането й. Ответникът излага, че оспорва твърдението, че Общината не е допускала ищеца да заеме длъжността на която е възстановен, тъй като такава длъжност не съществува от 15 години, както и правния му извод, че не е допуснат да изпълнява работата на която е възстановен поради виновно поведение. Излага подробни възражения срещу иска и обстоятелства, на които се основават възраженията. Посочва от друга страна, че длъжностите в Община Созопол се заемат с конкурс съгласно закона поради което не съществува възможност ищецът да бъде назначен без участието му в такъв. На следващо място посочва, че за процесния период ищецът е работил по трудово правоотношение и при други работодатели при неяснота на основанията за прекратяване на правоотношенията с тях, което от своя страна представлява пречка да се счита още възстановен на длъжност в Община Созопол. Отделно от това ответникът твърди, че претенцията е неоснователна и поради факта, че през исковия период ищецът не е претърпял твърдените от него щети от недопускане до работа, тъй като е работил и получавал месечно значително по – високи доходи от размера на МРЗ. Ответникът излага подробни доводи за неоснователност на предявения иск. Прилага доказателства.
В съдебно заседание ищецът лично и чрез процесуалния си представител поддържа предявения иск, сочи доказателства. Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск.
В съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си представител, поддържа становището по иска, дадено в писмения отговор. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.
Предявеният иск е с правно основание чл.225, ал.3 от КТ, съгласно който когато незаконно уволнен работник или служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да заеме работата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява, работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или служителя в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на явяването му до действителното му допускане на работа.
От събраните по делото доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност и приложимия материален закон, се установява следното от фактическа и правна страна:
С решение от 01.08.1995 година, постановено по гражданско дело № 3195 по описа на Бургаски районен съд за 1994 година е отменена като незаконосъобразна Заповед № 610 от 26.10.1994 година на временно изпълняващия длъжността Кмет на Община Созопол, с която на основание чл.190, т.1, 2, 3 и 4 от КТ на ишеца П.Г.К. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, поради неспазване на чл.193, ал.1 от КТ. С посочения съдебен акт ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност – ръководител ............... при Община Созопол. Решението на първоинстанционния съд е оставено в сила с решение по гражданско дело № 1411 по описа на Бургаски окръжен съд за 1995 година. Решението не подлежи на обжалване и е влязло в сила с постановяването му.
След влизане в сила, в срока по чл. 345 от КТ, ищецът се е явил в Община Созопол за заемане на длъжността на която е бил възстановен, но не е бил допуснат до работното място за изпълнение на трудовите му функции, въпреки че е представил писмено заявление за това от 26.03.1996 година. Посочения факт е установен със сила на присъдено нещо по иск против работодателя за осъждането му да му заплати обезщетение на основание чл.225, ал.3 от КТ – за недопускане на работа, с решение № 25 от 17.03.2005 година, постановено по въззивно търговско дело №129 по описа на Апелативен съд – Бургас, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 94,34 лева на посоченото основание за периода от 28.03.1996 година до 01.04.1997 година, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска на 26.04.1996 година до окончателното й плащане. Посочения съдебен акт е постановен, след като с решение № 1132 от 28.09.2004 година на ВКС, постановено по гражданско дело № 2166/2002 година, е отменено решение от 15.02.2002 година по гражданско дело №63/2001 година на Бургаски апелативен съд. Не е спорно по делото, че решението е влязло в сила.
За установяване на посоченото обстоятелство като писмено доказателство е прието писмо от Кмета на Община Созопол до ищеца, в което е посочено, че са запознати с решението на съда за отмяна на уволнението като незаконосъобразно и изразяват готовност то да бъде изпълнено. Посочено е, че той не може да бъде възстановен на длъжността Ръководител на ..........., тъй като с решение на Общинския съвет от 17.03.1995 година е приета нова структура на общинската администрация и ново щатно разписание, в което липсва управление „........“ и длъжност ръководител на управлението.
Като писмено доказателство е прието заявление от 03.10.2013 година, в което ищецът е поискал да бъде допуснат да изпълнява работата на която е възстановен. По повод това заявление му е изпратено писмо от името на Кмета на Община Созопол, в което е посочено какви документи следва да бъдат представени. Към заявление от 08.02.2014 година ищецът е приложил поисканите в писмото документи. В съдебно заседание ищецът заявява, че от общината му заявили, че това нищо не означава, тъй като го накарали да следи обявите за свободни длъжности в Община Созопол.
Предвид изложеното от
фактическата страна и становището по иска, дадено в писмения отговор, в което
ответникът възразява, че длъжността на съществува в Община Созопол, за което
представя доказателства, настоящият състав приема, че е налице недопускане до
работа на ищеца, възстановен на заемана преди уволнението длъжност с влязло в
сила съдебно решение. По отношение на възражението на ответника приложение
следва да намери тълкуването на закона, дадено в Решение № 314 от 19.11.2012
година на ВКС, по гражданско дело № 307/2012 година, III г.о.. В него е посочено, че: „Възстановяването на
незаконно уволнения работник на предишната работа се извършва с влязло в сила
решение. То възстановява тр. правоотношение занапред във вида, в който е
съществувало към незаконното уволнение – както би съществувало, ако работникът
не беше уволнен /чл.345, ал.1, чл.354, ал.1,т.1 от КТ/. Възстановеният на
работа работник е длъжен да се яви в срока по чл.345, ал.1 КТ , за да заеме
работата. Еднократното явяване с такава готовност е достатъчно, за да се
приеме, че е изпълнил задължението си по чл.345, ал.1 от КТ. Ако междувременно
длъжността е съкратена и работникът не може реално да я изпълнява занапред,
работодателят следва да прекрати възстановеното тр. правоотношение на това
основание / р. по гр.д. №1467/10 г., по гр.д. №1528/09 г. на трето г.о., по гр.д.
№2302/05 г. на първо г.о. на ВКС/. Тогава работникът няма право на обезщетение
по чл.225, ал.3 от КТ – р. по гр.д. №1287/91 г. на трето г.о.. „ При това
положение настоящият състав приема, че възражението на ответника е
неоснователно.
Като писмени доказателства са приети постановени решение по искове от ищеца против ответника, предявени на същото основание, с които претенциите са уважени. Понастоящем с определение № 39 от 22.01.2018 година, постановено по гражданско дело №1357/2017 година ВКС, Четвърто гражданско отделение, е допуснато касационно обжалване на едно от решенията, с които тези искове са уважени. Последната претенция е за периода от 04.11.2014 година до 29.02.2016 година.
По възражението на ответника, че за исковия период ищецът е получавал доходи настоящият състав приема следното:
От приетите доказателства /Удостоверение от „Лекарствена лига – търговия и инвестиции“ ООД , справка от персоналния регистър на НОИ за осигурителния период от 01.01.2016 година до 31.12.2018 година, удостоверение от НАП за декларирани данни/ се установява, че за исковия период - от .01.03.2016 година до 01.09.2017 година ищецът П. Г.К. е бил самоосигуряващо се лица и не е получавал доходи от дивиденти, както и от трудови правоотношения с посоченото дружество. Не е установено за този период да е започнал работа по друго трудово правоотношение с по –високо възнаграждение от получаваното на работата на която е възстановен /В този смисъл Решение №14 от 19.11.2012 година, постановено по гражданско дело № 307/2012 година на ВКС, Трето гражданско отделение/. Това обстоятелство се установява и от преписът от трудовата книжка.
При това положение настоящият състав приема, че искът е доказан по основание.
На основание чл.162 от ГПК по отношение на размера на претенцията съдът приема следното:
Съгласно Тълкувателно решение 2/2013 година на ОСГК на ВКС обезщетението по чл.225, ал.3 от КТ се определя на базата на последното месечно трудово възнаграждение, получено преди незаконното уволнение, като същото не може да бъде по –малко от размера на установената за страната минимална работна заплата. В случая е безспорно, че последното получено брутно трудово възнаграждение е в размер на 7,31 лева /деномирани/. Поради това размерът на обезщетението следва да бъде определен съобразно размера на минималната работна заплата за страната за процесния период, който е както следва: 420 лева месечно за периода от 01.01.2016 година до 31.12.2016 година /ПМС № 375 от 28.12.2015 година/ и 460 лева от 01.01.2017 година до месечно август 2017 година /ПМС № 141 от 13.07.2017 година/. Поради това счита, че размерът на обезщетението за периода от 01.03.2016 година до 01.09.2017 година е 7 880 лева. При това положение искът е доказан до пълния предявен размер.
С горните мотиви следва да бъде постановено решение, с което предявеният иск да бъде уважен. Главницата следва да бъде присъдена ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.10.2017 година до окончателното й плащане.
При този изход от спора в тежест на ответника следва да бъдат възложени разноските, направени от ищеца по водене на делото, които видно от приложения договор са в размер на 600 лева и представляват платено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът дължи по сметка на Бургаски районен съд държавна такса, която предвид цената на иска и правилото на чл.1 от Тарифата на държавните такси по реда на ГПК е в размер на 315,20 лева.
Мотивиран от горното и на основание чл. 140 от ГПК, Бургаският районен съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Община Созопол, административен адрес: град Созопол, ул. „Хан Крум“ №2, представлявана от Кмета Панайот Рейзи, да плати на П.Г.К. ЕГН **********,***, сумата 7 880 лева /седем хиляди осемстотин и осемдесет лева/, представляваща обезщетение за недопускането му до работа след възстановяването му със съдебно решение 01.08.1995 година, постановено по гражданско дело № 3195 по описа на Бургаски районен съд за 1994 година, потвърдено с Решение по гражданско дело № 1411 по описа на Бургаски окръжен съд за 1995 година, за периода от 01.03.2016 година до 01.09.2017 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба на 05.10.2017 година до окончателното й плащане, както и сумата 600 лева /шестстотин лева/, представляваща разноски, направени по водене на делото.
ОСЪЖДА Община Созопол, административен адрес: град Созопол, ул. „Хан Крум“ №2, представлявана от Кмета Панайот Рейзи, да плати по сметка на Бургаски районен съд държавна такса в размер на 315,20 лева /триста и петнадесет лева и двадесет стотинки/.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаски окръжен съд в едноседмичен срок от получаване на съобщение за изготвянето му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/ М.Маринова
Вярно с оригинала:
И.Г.