Р Е Ш Е Н И Е
№ 528
град Г. О., 04.01.2019 година
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Районен съд – Г. О., седми състав, в публично съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. КАРАГЬОЗОВА
при участието на секретаря Мария Първанова и в присъствието на прокурора ……, като разгледа докладваното от съдията Карагьозова гр. дело № 927 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове за установяване на
вземания с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1, във вр. с
чл. 414 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр.
с чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „*******” ЕАД с ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „…” № .., , представлявано от Н.
Т. С. и М.Д.Д., чрез пълномощник – юрисконсулт К. Г.В.-М., със съдебен адрес гр. С.,
бул. „…”
№ ..,,
твърди в исковата си молба, че на 20.07.2017 г. бил сключен Договор за паричен
заем с № 2998818 между
„***”
АД и ответницата М.Ж.Б.. С подписването на договора Заемодателят
се задължил да предостави на Заемателя парична сума в размер на 1000 лева,
представляваща главница и чиста стойност на кредита. Заемателя
следвало да върне отпусната сума на Заемодателя на 16 равни седмични погасителни
вноски, указани по размер и брой в Договора и включващи надбавка, покриваща
разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена
добавка, съставляваща печалбата на заемодателя. Падежът на първата
погасителна вноска бил на 30.07.2017 г., а падежът на последната погасителна вноска настъпил
на
12.11.2017 г.
В случай на
забава в
плащането на Заемодателя се начислявала такса за разходи за събирането на просрочените
вземания, която в случая възлизала на 18,00 лв.
Съгласно клаузите на договора, Заемателят се
задължил също в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да
предостави на Заемодателя обезпечение на задълженията му по договора.
Тъй като не сторила това, на ответницата била начислена неустойка за неизпълнение в
размер на 401,76 лева, която следвало да бъде прибавена към
погасителните вноски.
Длъжникът не изпълнил
изцяло задълженията си по договора за паричен заем, поради което му била
начислена и лихва за забава 21,34 лева.
Срокът на договора изтекъл с падежа на
последната погасителна вноска на 12.11.2017 г. и не бил обявяван за предсрочно
изискуем.
Ищцовото дружество сочи, че на 01.11.2017 г. било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010г., сключен
между „***" АД и „*******” ООД, по силата на което вземането на „***” АД, произтичащо от
договор за паричен заем № 2998818/20.07.2017 г., било прехвърлено в
собственост на „*******”
ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения и принадлежности, включително и
всички лихви. Правоприемник на „*******” ООД била
„*******” АД - понастоящем „*******"
ЕАД. На длъжникът било изпратено уведомление за извършената
продажба на вземането на посочения в договора за заем адрес, но писмата били
върнати в
цялост.
Предвид изложеното дотук „*******” ЕАД входирала заявление
за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника М.Ж.Б. ***.
Било образувано ч.
гр. д. № 275/2018 г., по което съдът издал заповед за изпълнение. Заповедта за изпълнение била връчена на
длъжника по
реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което обуславяло правния интерес на
дружеството
от подаването на настоящата искова молба.
Моли съда да постанови съдебен акт, по силата
на който да признае за установено по отношение на ответника М.Ж.Б., ЕГН **********,
че същата дължи на „*******” ЕАД сумата от 821,72 лв., представляваща
неизплатена главница по Договор за паричен заем № 2998818/20.07.2017 г.;
сумата от 44,86
лв.,
представляваща договорна лихва за период от 20.08.2017 г. до 12.11.2017 г.;
сумата от 317,74 лв., представляваща
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 20.08.2017 г.
до 12.11.2017 г.; сумата от 18,00 лв., представляваща такса разходи;
както и сумата от 21,34
лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 21.08.2017 г. до датата на
подаване на заявлението в съда, ведно със законна лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на
задължението.
Претендира разноските, направени в хода на
заповедното производство, както и разноските, направени в хода на
настоящото производство.
В съдебно заседание, ищецът „*******” ЕАД град С., не се представлява. Депозира писмена молба чрез пълномощника си – юрисконсулт Иван Николаев Недков, с която моли съда да даде ход на делото в негово отсъствие. Поддържа предявените искове и излага съображения по съществото на спора. Счита възраженията на ответната страна за неоснователни, необосновани и противоречащи на приложените към исковата молба писмени доказателства. По отношение на довода за нищожност на извършената цесия поддържа, че дружеството „***” АД упълномощило „*******” ЕАД да уведоми длъжниците за извършената цесия, което упълномощаване било напълно валидно и пораждало правните си последици. Нямало пречка в тази хипотеза уведомяването да се извърши и с подаването на исковата молба. Неполучаването на уведомителните писма от ответника на предоставените от него постоянен и настоящ адрес не може да бъде вменено във вина на ищцовото дружество. Фактът, че М.Б. била представляван от особен представител не променял извода за редовно уведомяване.
Ответникът М.Ж.Б. е търсена на посочения в исковата молба адрес и на адресът по справката от НБД „Население”, съгласно чл. 47 от ГПК. Б. не е открита на известните ѝ адреси на местоживеене. Извършена е процедурата по чл.47 от ГПК. На ответницата е назначен особен представител на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК.
В рамките на едномесечния срок по чл. 131 от ГПК
е постъпил отговор на исковата молба от назначения на Б. особен представител в
лицето на адв. П.Г. от ВТАК. Адв. Г. оспорва изцяло исковата претенция като неоснователна и недоказана,
както и като процесуално недопустима. Счита, че извършената цесия е нищожна, тъй като била извършена на бъдещо вземане, което към датата на цесионния договор от 16.11.2010 г. изобщо не съществувало. Освен това в самия договор
за цесия пишело, че ще се прехвърлят само ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, а вземането по отношение на М.Ж.Б. станало изцяло
изискуемо и ликвидно след 12.11.2017 г., докато приложението било от дата 01.11.2017 г. Оспорва иска и по
размер. Според особения представител било несъвместимо в едно и също производство да се
претендират едновременно договорни лихви, неустойка и обезщетение за забава. Нямало и доказателства да са правени разходи в размер
на 18,00 лева във връзка с
кредита. Намира начислената на ответницата неустойка за недължима. Освен
това нямало годни
доказателства за информиране на ответницата за цесията, което уведомяване трябвало
да изхожда от
кредитора, а не от други лица, пък било то и упълномощени. Моли съда на тези основания да отхвърли претенциите на ищеца.
В съдебно заседание особения представител на ответната страна поддържа изложеното в исковата молба становище. Счита, че няма доказателства за извършената цесия и за уведомяване на ответницата за същата. Според нея по договора не се дължи неустойка, тъй като кредиторът имал право на избор, и ако той не можел да се удовлетвори от реалното изпълнение, то можел да се обърне към изплащане на дължима неустойка. Остро възразява срещу присъждане на разноски, тъй като не било осъществено процесуално представителство по делото, поради което ищцовото дружество можела да претендира единствено разноски за държавна такса и експертиза.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Безспорен по
делото са фактите, че „*******” ЕАД е депозирала на 06.02.2018г. пред ГОРС заявление по реда на чл.410 от ГПК; че ГОРС е
издал заповед за изпълнение на парично задължение № 291 от 06.02.2018г. в полза
на дружеството против М.Ж.Б., с която
е задължил ответницата да заплати на посоченото дружество следните суми: сумата
от 821,72 лв., представляваща непогасена част от главница по договор за паричен
заем № 2998818, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.02.2018
г. до изплащане на вземането; сумата от 44,86 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 20.08.2018 г. до 12.11.2017 г.; сумата от 18,00 лв.,
представляваща такса разходи; сумата от 317,74 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 20.08.2017 г. до 12.11.2017
г. включително; сумата от 21,34 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода от 21.08.2017 г. до 05.02.2018 г. включително; сумата от 25,00 лв.,
представляваща заплатена държавна такса и сумата от 50,00 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство. Безспорен е и
фактът, че заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Тези факти се потвърждават и от
писмените материали по ч.гр.дело № 275/2018г. по описа на ГОРС, приложено към
делото.
От приетите в настоящото производство писмени доказателства е видно, че между „***” АД с ЕИК ********* като кредитор и М.Ж.Б. с ЕГН ********** като заемател е сключен договор за паричен заем № 2998818 от 20.07.2017г. С този договор „***” АД се е задължило да предаде в собственост на ответницата-потребител, паричен заем в размер на 1000,00 лева по продукт: „EasyCredit”, със срок на кредита – 16 седмици, при фиксиран годишен лихвен процент – 40.00%, обща дължима сума: 1066,56 лв., съответно – обща дължима сума при непредставяне на обезпечение по чл. 4, ал. 1 – 1468,32 лв., годишен лихвен процент на разходите по кредита – 46.17 %. Съгласно чл. 2 от процесния договор потребителят се е задължил да върне предоставената му сума на кредитора, при условията, визирани в договора и ОУ към него, и съгласно погасителен план, описан в чл. 4, т. 5 от договора. С подписването на този договор Б. е удостоверила, че е получила от заемодателя изцяло и в брой заемната сума.
По делото е приложен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. Същият е сключен между „***” АД и „*******” ООД, чиито правоприемник е „*******” АД, понастоящем „*******” ЕАД. С този договор страните се споразумяват, че продавачът ще прехвърля на купувача вземания, произхождащи от договори за потребителски кредит с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях. Неразделна част от него е и подписаното на 01.11.2017 г. между горепосочените дружества Приложение № 1, в което е включено вземането на „***” АД по договор № 2998818/20.07.2017 г. с ответницата М.Ж.Б.. Приложени са и потвърждения за сключената цесия и подписаното Приложение № 1 на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. С пълномощно от 09.09.2015 г. (л. 17 от делото) „***” АД упълномощава „*******” ЕАД да уведоми от името на дружеството-заемодател всички длъжници по всички вземания, които дружеството е цедирало.
На длъжника са изпратени две уведомителни писма за извършената продажба на вземането. Първото писмо е изпратено по постоянен адрес на Б., а второто – на посочения от нея в договора настоящ адрес. Видно от приложените известие за доставяне на „Български пощи” АД и обратна разписка на куриерска фирма „Лео експрес” и двете писма са върнати в цялост, тъй като ответницата не е намерена на никой от двата адреса.
По делото е назначена съдебно-икономическа експертиза. Вещото лице, след запознаване с материалите на делото и с предоставените от ищеца справка-извлечение от „***” АД, погасителен план и справка за дължими суми след 01.11.2017г. дава следното заключение, прието като доказателство по делото и неоспорено от страните: Остатъкът от задължението на М.Ж.Б. по процесния Договор за заем № 22998818 от 20.07,2017г. е в размер от 1202,32 лв., в това число главница – 821,72лв., договорена лихва за периода от 20.08.2017г. до l2.10.2017г. – 44,86 лв.; договорена неустойка за периода от 20.08.2017г. до 12.10.2017г. – 317,74 лв.; такса разходи за събиране на вземането в размер на 18,00 лв. Размерът на лихвата за забава вследствие на забавено плащане от страна на ответника по Договор за паричен заем № 2998818 от 20.07.2017г. за периода от 21.08.2017г. до 22.01.2018г. възлиза на 25,63 лв. В случай, че не се включва неустойката, задължението на М.Ж.Б. за периода от 20.08.2017г до 12.11.2017г. по Договор за паричен заем № 2998818 от 20.07.2017г. е в общ размер от 782,56 лв., в това число главница – 749,87 лв. и договорена лихва за периода от 03.09.2017г. до 12.10.2017г. – 32,69 лв.
Съдът кредитира изцяло заключението на вещото лице, като обосновано, кореспондиращо на приетите писмени доказателства и неоспорено от страните.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1, във вр. с чл. 414 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, който е допустим. Същият е предявен надлежно в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Разгледан по същество, предявеният иск се явява частично основателен и доказан само по отношение на претендираното от ищеца вземане за неплатена главница и договорна лихва по чл. 2, ал. 1, т. 4 от договора, заедно със законната лихва за забава, заедно със законната лихва върху главницата до окончателното му изплащане, по изложените по-долу съображения.
Въз основа на
приетите по делото писмени доказателства, съдът приема за доказани твърденията
на ищеца, че между „***” АД и ответницата М.Б. е била налице облигационна
връзка, възникнала по силата на сключен между тях договор за паричен заем № 2998818/20.07.2017г., с включен в него погасителен план, и
общи условия към него, по силата на които дружеството като кредитор е предоставил
на ответницата като потребител кредит в размер на 1000,00 лева, със срок на
кредита – 16 седмици, а кредитополучателят е поел задължение да погасява
кредита на 16 седмични погасителни вноски, всяка една с падеж и размер,
определени съгласно погасителен план към договора. Тези факти се установяват от приложените писмени доказателства
(вкл. и представените в оригинал договор за паричен заем, цитиран по-горе и
предложение за сключване на договор за паричен заем), и от заключението на
приетата, изцяло кредитирана от съда и неоспорена от страните СИЕ, които
удостоверяват по безспорен начин и изложените от ищцовата страна твърдения
относно сключването на процесния договор за паричен
заем № 2998818/20.07.2017г. между „***”
АД по инициатива на потребителя М.Б., както
и начина на сключването на процесния договор и неговите съществени условия, в
т.ч. възникналите задължения за кредитополучателя. Съгласно чл. 3 от договора
за паричен заем, с подписване на същия заемателят е удостоверил, че е получил
от заемодателя изцяло и в брой заемната сума. Следователно за ответника Б. е
възникнало задължение, по силата на така сключения договор, да погасява
предоставения ѝ паричен заем в сроковете и при условията, визирани в него
и в приложения към него погасителния план.
Видно от рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. кредитодателят и ищецът по делото са се
съгласили, продавачът да прехвърля на купувача свои ликвидни и изискуеми в
пълен размер вземания, ведно с привилегиите и другите принадлежности,
включително изтекли лихви, произхождащи от договори за заем, сключени от
продавача с физически лица. Тези вземания се индивидуализират в Приложение № 1
от 01.11.2017г. към този договор, съставено на хартиен носител, подписано и
подпечатано от двете страни. Договорено е още, че при спазване условията на
този договор ще се прехвърлят нови вземания, които ще бъдат индивидуализирани
от страните в съответното Приложение № 1 със съответната нова дата, като с
неговото съставяне, подписване и подпечатване то става неразделна част от
договора.
По делото е представено извлечение от Приложение №
1 от 01.11.2017г. към горепосочения рамков договор, от което е видно, че
кредитодателят е цедирал на ищеца вземането си към ответника, което фигурира
под № 33 и е индивидуализирано с номера на кредитната карта, ЕГН на
кредитополучателя и датата на договора, и непогасения остатък от задължението
към 01.11.2017г. /1209,19 лв./. С потвърждение по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД цедентът е потвърдил, че индивидуализираните в Приложение № 1 от 01.11.2017г.
вземания са прехвърлени на ищеца по делото.
От събраните по делото доказателства категорично се установява, че ищецът е легитимиран да търси установяване дължимостта на вземанията по процесния договор за паричен заем от 20.07.2017г. Същите са му валидно прехвърлени по реда на чл. 99 от ЗЗД от кредитора по заемното правоотношение по силата на сключения между тях рамков договор за цесия от 16.11.2010г. и Приложение № 1 от 01.11.2017г. към него. В това приложение процесните вземания са надлежно индивидуализирани с оглед на техния източник, вид и размер и доколкото приложението е съставено на хартиен носител и е подписано и подпечатано от страните по рамковия договор за цесия, същото е станало неразделна част от него. Въз основа на приетата по делото СИЕ, неоспорена от страните, се установяват и фактите, че считано до изготвяне на експертизата, кредитополучателят М.Ж.Б. не е изплатила изцяло задължението си, като е заплатила само 3 от дължимите 16 седмични вноски, визирани в погасителния план от договора, при което паричните задължения за ответницата, формирани и претендирани от кредитора, са на обща стойност от 1223,66 лв., от които: главница – 821,72 лв., договорна лихва – 44,86 лв., неустойка за неизпълнение на договорно отношение – 317,74 лв., такса разходи – 18,00 лв. и обезщетение за забава – 21,34 лв.
С писмения отговор на исковата молба назначения особен представител на ответницата прави възражение, че към датата на извършената продажба на вземането същото не било изцяло изискуемо и ликвидно. Съдът намира, че в процесния договор за цесия между „***” АД и „*******та” ЕАД са обективирани съществените задължения на страните, включително цената, а в представено по делото приложение към него е обективиран обемът на прехвърлените права, включително за процесните задължения на ответника. Доколко тези задължения са ликвидни и изискуеми е иррелевантно, тъй като предмет на прехвърляне могат да бъдат включително бъдещи и неизискуеми вземания, погасени по давност такива, по аргумент от чл. 226 от ГПК – дори и спорни права. Достатъчно е вземането да е прехвърлимо по естество и ясно индивидуализирано по обем и страни, каквото процесното безспорно е.
Що се отнася до въпроса за надлежно съобщаване на длъжника за извършената цесия настоящият съдебен състав намира следното: Трайна е съдебна практика цесията да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Няма разграничение дали това е станало в исково производство по осъдителен или установителен иск. В конкретният случай не е нарушен принципът за неизменност на обстоятелствата, изложени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, тъй като още в заявлението заявителят е посочил, че претендира вземането въз основа на договор за цесия, а в производството по чл.422 от ГПК се установява дали вземането съществува. В този смисъл съобщаването на цесията включително към този момент не променя първоначално заявените обстоятелства и не променя правното основание, от което произтича заявеното вземане. Съобразно правилото на чл. 99, ал. 3, във вр. с ал. 4 от ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, в който то е било съобщено на последния от предишния кредитор. Действително по делото не са представени доказателства, обективиращи изявление на цедента по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, надлежно доведено до знанието на длъжника. Депозирането на искова молба от цесионера обаче, придружена с документи, обективиращи цесията, вкл. и уведомление до длъжника, следва да се счита за съдебна форма на предявяване на цесията спрямо последния. А акцентирането в закона на изискването съобщението за прехвърляне на вземането да бъде извършено именно от цедента не означава, че валидно е само извършеното лично от цедента съобщаване. Налице е валидно съобщаване, както когато то е направено лично от цедента, така и когато е направено от трето, упълномощено от цедента лице, като няма пречка това лице да е и цесионерът. Ще е налице валидно съобщаване и в случая, когато то е извършено от цесионера, действащ по пълномощие на цедента, тъй като не се касае за лично, непрехвърлимо действие, което може да бъде извършено само и единствено от стария кредитор. Не може да се игнорира института на упълномощаването като способ и начин да се постигне в крайна сметка целта, преследвана от цесията, а именно да се обвърже валидно длъжника към новия кредитор чрез съобщаването на прехвърленото вземане. Затова следва да се приеме, че съобщение, извършено от цесионера, като пълномощник на цедента, както е в конкретният случай, е правно валидно, действително и поражда правните си последици. Няма пречка, в хипотезата когато цесионера действа като пълномощник на цедента, уведомяването да се извърши и с подаването на исковата молба.
В настоящия случай
упълномощаването на ищеца като цесионер да извърши вместо цедента съобщаване за
прехвърляне на вземането е учредено с представеното към исковата молба и прието
като доказателство по делото пълномощно. Именно с оглед на това упълномощаване
ищецът е изпратил до ответника приложеното към исковата молба уведомление за
цедиране на вземането. Ответникът е валидно уведомен с получаването на препис
от исковата молба, към която е приложен
и договора за цесия и пълномощното, по силата на което цесионерът е изрично
упълномощен да извърши сам от името на цедента уведомяване на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането. Доколкото към исковата молба са приложени
всички документи, касаещи цедиране на вземането, от които е видно, че „***” АД
е упълномощило ищеца и е потвърдило настъпилото прехвърляне на вземането, то
уведомяването на длъжника е настъпило в хода на процеса, което съгласно чл. 235,
ал. 3 от ГПК следва да бъде съобразено от съда. Ефектът на уведомяването следва
да се зачете като новонастъпил пред съда факт, стабилизиращ легитимацията на
цесионера като титуляр на спорното материално право.
Тук следва да се отбележи, че за уведомяването на
длъжника законът не изисква спазването на особена форма и нарочен ред за
връчване на съобщенията до него. В хода на висящ исков процес връчването на
съобщения до ответника се извършва по разписаните в чл. 37 и сл. ГПК правила.
Когато ответникът не е открит на постоянния и настоящия си адрес и не е
установено да полага труд по трудово правоотношение или да осъществява
стопанска дейност като регистриран търговец, са налице предпоставките за
залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК, като с изтичането на
двуседмичния срок по ал. 2, съобщението до него се смята за редовно връчено. В
настоящия случай се установи, че М.Б. не пребивава на регистрирания си постоянен
и настоящ адрес, вписан и в договора за заем. Същата не е посочила нов адрес и
в съответната общинска служба, с което сама се е поставила в невъзможност да
бъде уведомена лично за извършеното прехвърляне, поради което не може, чрез
особения си представител, да противопоставя възражения за ненадлежното си
уведомяване по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Още повече, че длъжникът може да възразява
успешно за липсата на уведомяване за прехвърляне на вземането само ако
едновременно с това твърди, че е изпълнил на стария кредитор или на овластено
от него лице преди да е уведомен за цесията, какъвто случаят не е. По тази причина съдът счита, че е налице надлежно
съобщаване на цесията.
Безспорно се установи по делото, че между ответницата Б. и „***” АД са възникнали правоотношения въз основа на сключен договор за паричен заем, с който дружеството е предоставило на потребителя заемна сума в размер на 1000,00 лв. От съдържанието на договора може да се изведе изводът, че сумата, уговорена в заем, е реално предадена на кредитополучателката М.Ж.Б., което било удостоверено с подписа ѝ в самия договор. Това е породило задължението ѝ да погасява текущото си задължение на 16 седмични погасителни вноски като датите на погасяване са изчерпателно посочени в погасителния план към договора. Установи се също, че към 06.02.2018г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда) ответницата не е изпълнила поетото по договора задължение. Следователно претенцията на ищеца по отношение на главница и договорна лихва се явява доказана по основание.
Настоящата съдебна инстанция обаче намира за основателно възражението на ответната страна относно предвидена в договора клауза за неустойка. В договора за паричен заем страните са уговорили клауза за задължаване на заемателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, а именно: две физически лица – поръчители, отговарящи на определени условия или банкова гаранция, като при неизпълнение са предвидили неустойка в размер на 401,76 лева.
В глава четвърта от Закона за потребителския кредит е изрично уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да откаже сключването му. В този смисъл клауза като уговорената в чл. 4 от договора за заем се намира в пряко противоречие с преследваната от закона цел. Освен това задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. В процесния договор е предварително уговорено, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции на неустойката. Tака уговорена тя води до допълнително увеличаване на размера на подлежащата на връщане сума и оттук – до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. По този начин се заобикаля и законът, тъй като съгласно чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на заемодателя се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщонст обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва. Тъй като тези пороци са налице още при сключването на договора за паричен заем, то в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.
По делото не се доказа и извършването на разходи за събиране на просроченото задължение. В исковата молба е посочено, че това са разходи за изпращане на напомнителни електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др. Доказателства в тази насока не са ангажирани, а уговорения отнапред техен размер не освобождава ищцовото дружество от задължението да докаже действителното им извършване. След като това не бе сторено, то претенцията за заплащане на такива разходи се явява неоснователна и недоказана и като такава подлежи на отхвърляне.
Предвид всичко изложеното дотук, съдът приема за безспорно установено съществуването на парично вземане на ищеца „*******та” ЕАД от ответницата М.Ж.Б. относно главница и договорна лихва по договор за паричен заем № 2998818/20.07.2017г. Съдът следва да съобрази размерът на това вземане с неоспореното от страните заключение на вещото лице по назначената по делото съдебно-икономическа експертиза. Ето защо съдът счита предявеният иск за основателен само за сумата от 749,87 лв., представляваща неизплатена главница по договор за паричен заем № 2998818/20.07.2017г., както и за сумата от 32,69 лв., представляваща неплатена от потребителя договорна лихва за периода от 03.09.2017г. до 12.10.2017г.
Доколкото се установи, че е налице забава на плащането на дължимата сума от страна на ответницата, то същата дължи и обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва. Същата е определена от вещото лице в размер на 25,63 лв. Претенцията на ищцовото дружество обаче е за сумата от 21,34 лв., представляваща лихва за забава за периода от 21.08.2017г. до 06.02.2018г., до който размер съдът следва да се произнесе.
При този изход на делото, с оглед задължителното тълкуване на закона, дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълкувателно дело № 4/2013г. по описа на ВКС, съдът, който разглежда иска по чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските както в исковото, така и в заповедното производство, съобразно изхода на спора. В случая ответницата М.Ж.Б. дължи сторените в заповедното производство разноски в размер на 124,00 лв., от които: 25,00 лв. – за заплатена държавна такса и 99,00 лв. – за заплатено юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска.
С оглед изхода на производството и съразмерно на отхвърлената част от исковата претенция следва на ответника да бъде възложено заплащането на направените от ищцовото дружество разноски в размер на 686,83 лв. (държавна такса в размер на 148,50 лева, юрисконсултско възнаграждение в размер на 231,00 лв., възнаграждение на вещо лице в размер на 99,00 лв. и 208,33 лв. – възнаграждение на назначения на ответника особен представител).
Водим от изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М.Ж.Б. с ЕГН **********, с адрес: ***, че ДЪЛЖИ ЗАПЛАЩАНЕ на „*******” ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „…” № ..,, представлявано от Н. Т. С. и М.Д.Д., на СУМАТА от 749,87 лв. (седемстотин четиридесет и девет лева и осемдесет и седем стотинки), представляваща неизплатена главница по договор за паричен заем № 2998818/20.07.2017г., СУМАТА от 32,69 лв. (тридесет и два лева и шестдесет и девет стотинки), представляваща договорна лихва за периода от 03.09.2017г. до 12.10.2017г., СУМАТА от 21,34 лв. (двадесет и един лева и тридесет и четири стотинки), представляваща обезщетение за забава за периода от 21.08.2017г. до 06.02.2018г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 06.02.2018г. до окончателното изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 291/06.02.2018г. по ч. гр. дело № 275/2018г. по описа на ГОРС.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1, във вр. с чл. 414 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД в ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ до пълния предявен размер от 1223,66 лв. (хиляда двеста двадесет и три лева и шестдесет и шест стотинки), като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА М.Ж.Б. с ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „*******” ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „…” № ..,, представлявано от Н. Т. С. и М.Д.Д., СУМАТА от 124,00 лв. (сто двадесет и четири лева), представляваща част от направените в производството по ч. гр. дело № 275/2018г. по описа на ГОРС разноски (25,00 лв. – за заплатена ДТ и 99,00 лв. за заплатено юрисконсултско възнаграждение), както и СУМАТА от 686,83 лв. (шестстотин осемдесет и шест лева и осемдесет и три стотинки), представляваща част от направените в исковото производство съдебни разноски за доплатена държавна такса (148,50 лева), за възнаграждение на вещо лице (231,00 лева), за възнаграждение на особен представител (208,33 лева) и за юрисконсултско възнаграждение ( 231,00 лева), съразмерно на уважената част от иска.
ОТХВЪРЛЯ претенцията по чл. 78, ал. 1 от ГПК, предявена от „*******” ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: град гр. С., бул. „…” № ..,, представлявано от Н. Т. С. и М.Д.Д., за заплащане от ответницата М.Ж.Б. с ЕГН **********, с адрес: ***, на остатъка от направените разноски за платено юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство до пълния размер от 150,00 лв., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 291/06.02.2018г. по ч. гр. дело № 275/2018г. по описа на ГОРС, както и за заплащане на остатъка от направените разноски за доплатена държавна такса, за възнаграждение на вещо лице и за платено юрисконсултско възнаграждение в настоящото исково производство, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
Решението подлежи на въззивно обжалване от страните, в двуседмичен срок от връчването му, пред В. окръжен съд.
На основание чл. 7, ал. 2 от ГПК на страните да се връчи препис от решението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: