№ 94
гр. Разград , 29.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на тридесет и първи май, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Рая П. Йончева
Членове:Валентина П. Димитрова
Атанас Д. Христов
при участието на секретаря Н.Р.Х.
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20213300500052 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 435 от 04.01.2021 г. по гр.д № 2417/2019 г. по описа на
РС - Разград, съдът е постановил следното:
ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ, предявени от „Изи Финанс“ЕООД, ЕИК
******** със седалище гр.София и адрес на управление район Т. ж.к.“И.В.“,
ул.“Б.“, №17, ап.1 срещу С. Х.. С., ЕГН ********** от с.Трапище,
общ.Лозница, обл.Разград, ул.“С.К.“, №5, вх.Б за установяване, че същият
дължи на ищеца сумите 650 лв. главница по договор за кредит и 150,16 лв.
възнаградителна лихва, дължима за периода 23.10.2018 г. – 20.07.2019 г. и
неустойка в размер на 303,94 лв. по чл.3 от договора, за които е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№1454/2019 г. по описа на Районен съд -
Разград.
Недоволен от това решение е останал жалбоподателят „ИЗИ
ФИНАНС“ ЕООД, който чрез пълномощника си юрисконсулт А.Г., го
обжалва. Моли решението да бъде отменено като неправилно и
незаконосъобразно, като вместо него се постанови решение, с което исковите
претенции да бъдат уважени изцяло. Намира за неправилен извода на съда, че
не е доказано извършването на паричния превод. Съдът не е оценил правилно
приложените по делото доказателства – по делото е приложено банково
нареждане, от което е видно че сумата по договора е преведена на ответника.
1
С въззивната жалба прави искане за събиране на доказателствата, които не са
били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения.
Излага подробни съображения. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна не
депозира отговор на жалбата.
В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за
въззивника не се явява представител. Пълномощникът му юрисконсулт А.Г.
депозира писмена молба, с която моли делото да се разгледа в негово
отсъствие. Поддържа жалбата, претендира разноски и представя списък по чл.
80 ГПК.
В открито съдебно заседание, въззиваемата страна не се явява. Явява
се особения представител, назначен на осн. чл. 48, ал.6 ГПК – адв. Н.Х. от
АК- Разград. Намира жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение
да бъде потвърдено. Прави възражение за прекомерност по см. на чл. 78, ал.5
ГПК на претендираното от въззивника юрисконсултско възнаграждение.
Съдът като обсъди исканията, доводите и възраженията на страните и
прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против
обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания в жалбата.
Разгледана по същество въззивната жалба е частично основателна.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, но е правилно като
краен резултата само в частта, с която иска за неустойка е отхвърлен.
Исковете са процесуално допустими – предявени в преклузивния
едномесечен срок по чл. 415 от ГПК от легитимирана страна – заявител в
развило се заповедно производство, по което е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК.
Решението е постановено по предявени кумулативно обективно
съединени искове по чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК за
установяване съществуване на вземания, произтичащи от чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
във вр. чл. 92 ЗЗД във връзка с чл. 9 от ЗПК, чл. 6 от Закон за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, и чл. 86 от ЗЗД, предмет на заповед № 3213
от 31.07.2019 г. за изпълнение на парично задължение издадена по
2
образуваното въз основа на подадено от ищеца заявление рег. №
7694/29.07.2019 г. по ч.гр.д.№1454/2019 г. по описа на РС Разград, по силата
на която е разпоредено длъжникът С. Х.. С. да заплати на "ИЗИ ФИНАНС"
ЕООД суми, както следва: 650 лв. - главница по договор за кредит от
разстояние № 226720 от 23.10.2018г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението - 29.07.2019 г. до окончателното плащане,
150,16 лв. - възнаградителна лихва, дължима за периода 23.10.2018 г. –
20.07.2019 г. и неустойка в размер на 303,94 лв. по чл.3 от договора.
Твърденията на ищеца в исковата му молба са, че процесният договор
е сключен при условията на ЗПФУР. Твърди се, че договорът е сключен чрез
електронната платформа и впоследствие потвърден при проведен телефонен
разговор по реда на чл. 9 и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3 ал.1
ЗЕДЕУУ. След надлежно проведената процедура на ответника бил отпуснат
кредит в размер на 650 лева, която сума била преведена на ответника по
банковата му сметка посочена в договора. Видно от чл. 4, ал.3, т.2 от
Договора за кредит вземането на главница е разсрочено на 18 броя вноски за
периода от 22.11.2018г. – 15.04.2020 г. Размера на първите 17 от вноските е
36.11 лв., като размера на 18-тата и последна вноска е 36.13 лв. Плащания за
погасяване на това задължение не постъпили. Предвидения годишен лихвен
процент по договора бил в размер на 40,15%, като за периода 23.10.2018 г. –
20.07.2019 г. била дължима сумата от 150.16 лева. На осн. чл. 92 ЗЗД се
претендира и неустойка в размер на 303.94 лв., съгласно чл. 3 от Договора.
По договора не били постъпили плащания-нито до подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, нито до
депозиране на исковата молба. За вземанията си ищецът подал заявление по
реда на чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. №
1454/2019 г. по описа на РС - Разград и издадена заповед за изпълнение. Тъй
като в заповедта била връчена на длъжника по реда на чл. 47 ГПК, на осн. чл.
415, ал.1, т.2 ГПК, заповедният съд дал указания за предявяване на иск за
установяване съществуването на вземането.
В срока по чл. 131 ГПК, претенцията е оспорена от длъжника, чрез
назначения му на осн. чл. 47, ал.6 ГПК особен представител адвокат Н.Х. от
АК- Разград. Моли се исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло като
неоснователни и недоказани. Прави и възражение по чл. 78, ал.5 ГПК относно
размера на претендираното юрисконсултско възнаграждение от ищцовата
страна. В провелото се пред първоинстанционния съд открито съдебно
заседание, особения представител е направил възражение за нищожност на
клаузата за неустойка по чл. 3 от Договора, тъй като същата е неравноправна.
При разрешаването на спора първоинстанционният съд е приел, че
процесният договор е сключен чрез размяна на изявления по електронна
поща, като приложимият закон относно формата на изявленията е ЗЕДЕП.
Приел е за установено, че в случая е отправено от ищеца до ответника по
3
електронна поща предложение за сключване на договор за заем от
разстояние. Изложил е съображения, че в договора за кредит се съдържа
подробна информация относно личните данни на ответника, т. ч. банкова
сметка, ЕГН, № и дата на издаване на лична карта и адреси – постоянен и
настоящ, поради което съдът е приел, че процесният договор е сключен от
потребителя, който на отправеното предложение се е съгласил, посочвайки
личните си данни. С оглед на това решаващият съд е достигнал до извод, че
между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, за
което е бил приложил Закона за потребителския кредит /в сила от 12.05.2010
г./. Съгласието по договора е било постигнато от страните изрично в
изискуемата от ЗПК писмена форма.
Приел обаче, че не са представени доказателства, че сумата от 650 лева
е била предоставена от страна на кредитодателя. Тъй като ищецът като
кредитор не бил предоставил на ответника, като потребител и
кредитополучател, договорната сума, то за потребителя не е било възникнало
задължението за връщане на тази сума, поради което искът за установяване
на задължението за заплащане на сумите се явяват неоснователни.
Настоящия съдебен състав споделя изцяло становището на
първоинстанционния съд, че между страните е съществувало валидно
облигационно правоотношение, за което е бил приложим Закона за
потребителския кредит /в сила от 12.05.2010 г./, като на осн. чл. 272 ГПК като
препраща към мотивите на РС. Въззивният съд обаче не споделя
становището на първоинстанционния съд, че липсват доказателства, че
сумата от 650 лева е била предоставена от страна на кредитодателя.
От правна страна:
За да бъдат уважени предявените искове по чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1
от ГПК вр. чл. 6 от ЗПФУР вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД ищецът следва да
установи, при условията на пълно и главно доказване, наличието на
посоченото облигационно правоотношение – сключен чрез средствата за
комуникация от разстояние Договор за предоставяне на кредит, съобразно
изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние -
ЗПФУР (негова е доказателствената тежест да установи, че е предоставил
информация на потребителя, съгласно чл. 8 от ЗПФУР, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора), предаването на
уговорената сума на ответника, уговорения падеж на договора, уговорките за
заплащане на възнаградителна лихва, настъпването на изискуемостта на
претенциите, както и да установи вземанията си по размер.
При установяването на фактическия състав на вземанията ответникът
следва да докаже, че задълженията са погасени.
Основния спорен въпрос в настоящото производство е дали ищецът е
предоставил на ответника процесната сума от 650 лв.
4
За установяване на това обстоятелство, ищецът още преди доклада на
делото направен по реда на чл. 146 ГПК в о.с.з. от 23.12.2020г. /л. 80-82 РС/,
депозирал писмена молба с вх. № 262314 от 27.11.2020г., с която пискал да
бъде назначена ССЕ със задача дали процесната сума от 650 лв. е преведена
по банковата сметка посочена в процесния Договор, както вещото лице
извърши справка в ОББ АД дали титуляр на тази сметка е ответника /л. 73-74
РС/. Първоинстанционният съд намерил това доказателствено искане за
неоснователно и го оставил без уважение /л.81 РС/.
Въззивният съд намери за основателно искането на жалбоподателя във
въззивната жалба за назначаване на горепосочената експертиза и назначи
същата, на осн. чл. 266, ал.3 ГПК.
Видно от заключението на ССЕ, което съдът приема като пълно ясно,
обосновано и правилно, е че /л. 552-554, том 3 РОС/:
1. Сумата в размер на 650лв. е преведена по банкова сметка в
„ОББ“ АД с IBAN: BG83UBBS80021008282530 на 23.10.2018г. Основанието
на превода е договор за заем номер 226720. Изтеглени са на 24.10.2018г.
парични средства общо в размер на 640лв. Титуляр на сметката е С. Х.. С..
2.По процесния договор не са установени плащания.
3.Поради липса на плащания, остатъчната сума е в размер на
договорената в договора за заем номер 226720.
4.Ищецът е водил редовно своето счетоводство.
Ето защо, въззивният съд приема, че ищецът е предоставил на
ответника процесната сума от 650 лв.
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече, т. е.
не е необходимо едновременното им физическо присъствие (арг. чл. 6, вр. § 1,
т. 2 ДР на ЗПФУР) – напр. електронни формуляри в интернет, разговори по
телефон, кореспонденция по имейл и др. Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от
ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя, като за доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно ЗПФУР, се прилага чл. 293 от ТЗ, а за електронните
изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис (с ДВ
бр. 85/24.10.2017 г. е променено заглавието му на Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги). Нормата на чл. 18, ал. 5
5
от ЗПФУР предвижда, че за договора за предоставяне на финансови услуги от
разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите.
В настоящия случай кореспонденцията между кредитодателя и
кредитополучателя е била изцяло електронна, което не се оспорва от
ответника. Електронното изявление е словесно изявление, представено в
цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и
представяне на информацията, като негов автор е физическото лице, което в
изявлението се сочи като негов извършител, а титуляр – лицето, от името на
което е извършено електронното изявление - чл. 2, ал. 1, вр. чл. 4 от Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, вр. чл. 3, т. 35 от Регламент
(ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23.07.2014 г.
"електронен документ" означава всяко съдържание, съхранявано в електронна
форма, включително в текстови запис, а съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ
писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ,
съдържащ електронно изявление. За "електронен подпис" по смисъла на чл.
13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ във вр. чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 се
считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в
електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярът на
електронния подпис използва, за да се подписва. Според нормата на чл. 13,
ал. 4 от ЗЕДЕУУ правната сила на електронния подпис и на
усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния
подпис, когато това е уговорено между страните. Законът придава значение
на подписан документ само на този електронен документ, към който е
добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ), но допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният
писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила
само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК). Ако изявлението
съставлява признание на неблагоприятни за автора обстоятелства, това
увеличава доказателствената стойност на документа, но не му придава
материална доказателствена сила. Такава законът признава само на
подписаните официални документи (чл. 179, ал. 1 ГПК). Възпроизвеждането
на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по
делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако
другата страна не поиска представянето на документа и на електронен
носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на
изявлението и неговото съдържание-така Решение № 70 от 19.02.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК.
Ищецът по делото е представил нормативно уредените в разпоредбата
6
на чл. 18, ал. 3 от ЗПФУР доказателствени средства за установяване на
обстоятелствата, възложени в негова доказателствена тежест, именно
получено съгласие за сключване на договора и предоставяне на парична сума
в уговорения размер във вида, посочен по-горе на хартиен и електронен
носител, които с отговора на исковата молба не са били оспорени.
В настоящия случай от приетите по делото доказателства се
установява, че след одобрение на ответника за оказване на финансова услуга
– предоставяне на заем е изпратен на посочената от него електронна поща
електронен формат на договора за кредит от разстояние, преддоговорна
информация и общите условия, както и код за потвърждение.
Кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била
проведена по описания от ищеца начин, посредством www.minizaеm.bg.
Ответникът е потвърдил сключването на договора, като отворил изпратения
от заемодателя линк за потвърждение www.minizaеm.bg, въвел кода от
изпратеното му по телефона съобщение и натиснал бутона "Потвърди", след
което по посочената от него банкова сметка е била преведена уговорената
главница. Преди извършване на паричния превод, клиентът е получил
обаждане на посочения от него телефонен номер, като отново потвърдил
сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
Следователно чрез активиране на въпросния линк се счита, че потребителят е
потвърдил съгласието си за сключване на договора. В Общите условия
изрично е записано, че след като кандидатът направи потвърждение на
посочения линк, договорът за предоставяне на кредит от разстояние между
потребителя и "Изи Финанс" ЕООД се счита сключен. Ответникът е
уведомен, чрез съобщение на предоставения от него имейл адрес, че
паричните средства са преведени по банковата й сметка.
Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че по силата на
Договора за предоставяне на кредит № 226720 от 23.10.2018г., сключен чрез
средствата за комуникация от разстояние, между страните по делото е
възникнало валидно облигационно правоотношение, по което кредитодателят
е предоставил надлежно преддоговорна информация и е изпълнил основното
си облигаторно задължение реално да предостави на ответника заемната
парична сума от 650 лв., за срок от 540 дни, при договорен фиксиран годишен
лихвен процент 40,15 %.
Длъжникът не успя да докаже, че е изпълнил точно в количествено и
темпорално отношение насрещната парична престация, поради което
исковете за заплащане на главница и договорна лихва следва да бъдат
уважени в претендирания от ищеца размер. Предявените искове за главница
от 650 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението - 29.07.2019 г. до окончателното плащане и договорна лихва от
150.16 лв. за периода от 23.10.2018г. – 20.07.2019г., се явяват доказани, както
по основание така и по размер.
7
Безспорно е установено и обстоятелството, че кредита е бил усвоен от
ответника чрез получаване на договорената сума по банковата му сметка
посочена в договора.
Не е спорно по делото, че ответникът не е превел на ищеца каквато и
да е част от сумата от 650 лв., предоставена му по договор за кредит №
226720 от 23.10.2018г., уговорена за издължаване на 18 месечни вноски,
първата от която с падеж 22.11.2018 г., последната с падеж 15.04.2020 г. Не е
спорно също така, че предсрочната изискуемост не е била обявена от
финансовата институция на длъжника.
Съобразно тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по
тълкувателно дело № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, допустимо е предявеният по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен
само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит
поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил
падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо в съответната
съдебна инстанция въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена
на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение и при съобразяване разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата
главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява
недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по
непредявен иск. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на
вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е
сключеният договор за кредит. Предсрочната изискуемост е подвид на
изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за
съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на
кредитора да иска изпълнение на задължението. Доказването на настъпилата
предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо
единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. Ако
кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира
изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е
породила само за част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен
изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила.
Горното разрешение следва да намери приложение и в настоящата
хипотеза. При съобразяване, че към дата 15.04.2020 г. дължим е бил целия
размер на предоставената сума, която предхожда формиране на силата на
пресъдено нещо и в двете съдебни инстанции.
Относно иска за неустойка предявен по чл. 3 от Договора в размер на
8
303.94 лв., на осн. чл. 92 ЗЗД
Решението в тази му част е правилно като краен резултат, макар и по
различни от изложените в решението мотиви.
Съгласно чл. 3 от Договора, неустойката се дължи от
кредитополучателя по договора за кредит при неизпълнение на задължението
в пет дневен срок от сключването на договора да предостави на заемодателя
обезпечение на задълженията си по договора чрез банкова гаранция или
поръчителство на две физически лица, които да отговарят на подробно
описаните в чл. 4, ал. 1 от договора изисквания и които да подпишат със
заемодателя договор за поръчителство. При неизпълнение на това задължение
ал. 2 от същия член на договора предвижда плащане на неустойка от
длъжника в размер 443.94 лв.
Претендираното като неустойка вземане е уговорено с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна
гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с размер, около
половината от този на главницата, съдът намира за установено в разрез с
добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено
допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен
процент на разходите. По изложените съображения неустоечната клауза е
недействителна и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД.
Така и Определение № 323 12.10.2020г. по въззивно частно гражданско дело
№ 20203300500205 по описа за 2020 година на Окръжен съд – Разград.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави, както се приема в съдебната практика, следва да се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани като критерии естеството на вземането (парично или
непарично) и размерът на задължението, изпълнението на което се обезпечава
с неустойка. Може да бъде използвано като критерий и това дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи
(поръчителство, залог, ипотека и др.), както и вида на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна), вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част, съотношението между размера
на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди и др. – Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
1/2009 г., ОСTK, т. 3. В случая, санкционна по своя характер, доколкото е
предвидена при неизпълнение на договорно задължение, тази неустойка по
никакъв начин не кореспондира с вредите от неизпълнението. Предвидена е
9
да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от
присъщата и обезпечителна и обезщетителна функция и води до скрито
оскъпяване на кредита. Уговорена с цел неоснователно обогатяване на
кредитора, неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Така и Определение № 289 от 17.09.2020 г. по въззивно частно гражданско
дело № 20203300500180 по описа за 2020 година по описа на Окръжен съд –
Разград.
Необосновано високият размер на уговорената неустойка, сравнена с
размера на кредита, е определен в нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, което
придава на договорната клауза неравноправен характер. По-нататък следва да
се разгледат и въпросите за нейните характер и цел. В Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK е посочено, че
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В
конкретния случай клаузата стои изцяло извън главното задължение за
връщане на заетата сума, поради което губи характера си на обезпечение на
главното вземане, обезщетение на вредите от неизпълнението му и санкция за
поведението на длъжника. Уговорената неустойка няма обезпечителен
характер, тъй като не обезпечава главното задължение, а акцесорното
задължение за предоставяне на обезпечение от заемателя. По този начин се
прекъсва връзката между неустойката и главния дълг. От тук следва също, че
не служи за обезщетение на вредите от неизпълнението на главното
задължение и не може да бъде санкция за поведението на длъжника. Налага
се изводът, че кредитодателят използва обсъдената договорна клауза
единствено като средство за увеличение размера на главния дълг, а не за
постигане на присъщите й цели. Ето защо, неустойката се явява нищожна
поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26 ЗЗД. Така и
Определение № 351 от 4.11.2020 г. на ОС - Разград по в. ч. гр. д. № 247/2020
г.
Поради гореизложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта му относно главницата и договорната лихва, като вместо
това бъде постановено решение с което тези искови претенции бъдат
уважени. Решението следва да бъде потвърдено в частта му с която е
отхвърлен иска за неустойката.
По възражението на жалбоподателя, че в мотивите на
първоинстанционното решение неправилно е посочено, че сумата на
главницата е в размер на 1 800 лв., докато претендираната главница е в
размер на 650 лв.
Съдът намира, че тази грешка в мотивите на обжалваното решение, не
променя горепосочения извод на въззивната инстанция.
По разноските.
10
С оглед изхода по спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК вр. чл.
37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 и чл. 26 от Наредба за заплащането на правната
помощ, на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски,
пропорционално на уважената част от претенцията. Съдът намира за
основателно, на осн. чл. 78, ал.5 ГПК, възражението на особения
представител на въззиваемата страна за прекомерност на претендираното от
жалбоподателя юрисконсултско възнаграждение, като определя същото в
минималния размер.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 435 от 04.01.2021 г. по гр.д № 2417/2019
г. по описа на РС - Разград в частта на отхвърляне на иска по чл. 422, ал. 1 във
връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК за неустойка в размер на 303,94 лв. по чл.3 от
договора, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 3213 от 31.07.2019г. по ч.гр.д.№1454/2019 г. по
описа на Районен съд - Разград.
ОТМЕНЯ Решение № 435 от 04.01.2021 г. по гр.д № 2417/2019 г. по
описа на РС - Разград в частта на отхвърляне на исковете по чл. 422, ал. 1 във
връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК за сумите 650 лв. главница по договор за кредит
и 150,16 лв. възнаградителна лихва, дължима за периода 23.10.2018 г. –
20.07.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 3213 от 31.07.2019г. по ч.гр.д.№1454/2019 г. по
описа на Районен съд - Разград, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание на чл. 422, ал. 1 във
връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 9 от
ЗПК, чл. 6 от Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние, и чл.
86 от ЗЗД в отношенията между ищеца "ИЗИ ФИНАНС" ЕООД, ЕИК
******** със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1408, р-н Т.,
ж.к. И.В., ул. Б. № 17, ап. 1, представлявано от Б.И.Н. – управител и
ответника С. Х.. С., ЕГН **********, с постоянен адрес обл. Разград, общ.
Лозница, с. Трапище, ул. С.К. № 5Б, с настоящ адрес гр. Търговище, ул. Н.С
№ 2, вх. Г, ет.5, ап. 13, че С. Х.. С. ДЪЛЖИ на "ИЗИ ФИНАНС" ЕООД
сумите:
650 лв. /шестстотин и петдесет лева/ - главница по договор за кредит
от разстояние № 226720 от 23.10.2018г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението - 29.07.2019 г. до
окончателното плащане,
150,16 лв. /сто и петдесет лева и шестнадесет стотинки/ -
възнаградителна лихва, дължима за периода 23.10.2018 г. – 20.07.2019 г.,
11
за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК № 3213 от 31.07.2019г. по ч.гр.д.№1454/2019 г. по описа на
Районен съд - Разград.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 1 и ал.8 ГПК
вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 и чл. 26 от Наредба за заплащането на
правната помощ, С. Х.. С., ЕГН **********, с постоянен адрес обл. Разград,
общ. Лозница, с. Трапище, ул. С.К. № 5Б, с настоящ адрес гр. Търговище, ул.
Н.С № 2, вх. Г, ет.5, ап. 13 ДА ЗАПЛАТИ на "ИЗИ ФИНАНС" ЕООД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1408, р-н Т.
ж.к. И.В., ул. Б. № 17, ап. 1, представлявано от Б.И.Н. – управител сторените
съдебно-деловодни разноски в производството, както следва:
по ч. гр. д. № 1454/2019 г. на РС-Разград сумата от 36.24 лв. /тридесет
и шест лева и двадесет и четири стотинки/ – държавна такса и сумата
от 18.18 лв. /осемнадесет лева и осемнадасет стотинки/-
юрисконсултско възнаграждение;
по гр. д. № 2417/2019 г. на РС-Разград сумата от 108.70 лв. /сто и осем
лева и седемдесет стотинки/ – разноски по делото за заплатена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение;
по в. гр. д. № 52/2021 г. на ОС – Разград сумата от 353.66 лв. /триста
петдесет и три лева и шестдесет и шест стотинки/ - разноски по
делото за заплатена държавна такса, възнаграждение на особен
представител, възнаграждение на вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12