РЕШЕНИЕ
гр.
София, 26.05.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-15 състав,
в публично заседание на деветнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година
в състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря А. Петрова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 13638 по описа за 2017 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 141, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92, ал. 1 и чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ищецът „Б.Д.“ ЕАД твърди, че на 10.08.2011 г. е
сключил с М.Х.като кредитополучател споразумение за обединяване на кредити,
чрез което банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на
33 635 лв. Впоследствие е сключено и допълнително споразумение от
13.03.2013 г. към първоначалния договор, с което дължимата към този момент
лихва е капитализирана и така главницата на дълга е станала 37 200 лв.
Кредитът е отпуснат при годишна лихва в размер от 14,95%, който лихвен процент
е уговорен като променлив, и при уговорена лихва за забава при плащането на
някоя от вноските, възлизаща на годишния лихвен процент по кредита, увеличен с
3 пункта за първите 90 дни на забавата и увеличен с 10 пункта при забава над 90
дни. Кредитът се погасява на месечни вноски, включващи главница и лихва. Ищецът
твърди, че ответницата М. Я. (с предишно фамилно име Т.) е поръчител по
договора. Твърди, че поради забава в плащанията по договора за период повече от
90 дни, той е обявил остатъка от кредита за предсрочно изискуем, като е
изпратил покана за това на Х.Х. – наследник на
кредитополучателя М. Х., която междувременно е починала. Предсрочната
изискуемост според ищеца е настъпила на 06.06.2015 г. (според посоченото в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и според заявеното от ищеца в
исковата молба при поставяне на задачите към поисканата експертиза). Ищецът
твърди, че към момента на настъпване на предсрочната изискуемост по договора са
дължими следните суми: 36 299,30 лв. – главница на дълга, 4 774,16
лв. – възнаградителна лихва (договорна лихва) за периода 25.07.2014 г. – 11.06.2015
г., 127,89 лв. – лихва за забава по договора (наказателна лихва) за
периода 29.05.2015 г. – 11.06.2015 г., както и 120 лв. – такса при изискуемост
на кредита (заемна такса). За посочените суми е издадена заповед за изпълнение,
срещу която ответницата е възразила, поради което ищецът иска да бъде
установена дължимостта на сумите, заедно със законната лихва върху главницата
от 12.06.2015 г. до окончателното ѝ изплащане. Претендира разноски по делото.
Ответницата М. Я. оспорва исковете. Посочва, че
ищецът твърди, че е отправил изявление за обявяване на предсрочната изискуемост
по договор за банков кредит, а не по процесното споразумение за обединяване на
кредити, поради което не е налице предсрочна изискуемост по отношение на
вземанията, заявени на процесното основание. В тази връзка посочва и че
договорът за поръчителство обезпечава вземанията по договор за кредит за текущо
потребление, а не по процесното споразумение. Оспорва и обстоятелството да е
настъпила предсрочната изискуемост на вземанията по процесния договор, тъй като
за това не е уведомен кредитополучателят, като включително оспорва редовността
на връчването на представената в заповедното производство нотариална покана,
отправена до кредитополучателя и връчена по реда на чл. 47 ГПК. Посочва и че
ответницата като поръчител също не е надлежно уведомена за настъпването на
предсрочната изискуемост на кредита. Оспорва и обстоятелството процесната сума
на главницата да е преведена на кредитополучателя. Ответницата възразява също
така, че претендираната сума от 120 лв. за такси е недължима, тъй като
противоречи на закона. Възразява, че общите условия към процесния договор не са
надлежно приети от кредитополучателя, нито от ответницата, която не ги е
подписала, поради което не обвързват страните, включително и ответницата, а
също така поради това целият договор е недействителен. Прави възражение и за
нищожност на уговорките в процесния договор и в общите условия към него,
предвиждащи възможност на банката едностранно да изменя лихвата по кредита, тъй
като счита, че те представляват неравноправни клаузи в потребителски договор.
Възразява и че уговорената лихва за забава (наказателна лихва) също е нищожна,
тъй като представлява необосновано високо обезщетение в потребителски договор,
т.е. също представлява неравноправна клауза. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по
делото, намира следното:
От представеното по делото
споразумение за обединяване на кредити от 10.08.2011 г., сключено между ищеца „Б.Д.“
ЕАД и М.Х.като кредитополучател, се установява, че на посочената дата е сключен
този договор, който урежда отношенията между страните във връзка с предходни
договори за кредит. В т. 1 от споразумението е посочено, че с него се
обединяват за общо погасяване два съществуващи кредита, отпуснати от банката на
М.Х.през 2006 г. и през 2007 г. Посочени са и остатъците от задълженията по
двата кредита към 10.08.2011 г. – главници, възнаградителни лихви, лихви за
забава и такси по кредитите, като страните са уговорили, че банката се отказва
от част от дължимите лихви за забава и изцяло от таксите. Общият размер на
всички задължения по предходните два договора за кредит, посочени в
споразумението, като се приспадне размерът на задълженията, от които банката е
заявила, че се отказва, възлиза на 33 635 лв. съгласно посоченото в т. 1
на споразумението.
Всъщност сумата 33 635 лв. е
с 600,96 лв. по-малка от разликата между описаните като дължими към банката
суми към 10.08.2011 г. и тези от сумите, от които банката е заявила, че се
отказва, поради което следва да се приеме, че кредитополучателят е заплатила горната
сума (600,96 лв.) при сключване на споразумението, с която допълнително е
намален дългът по предходните два договора за кредит. Това обстоятелство
страните са пропуснали да отбележат в т. 1 от споразумението, въпреки че е
оставено място за това, но може да се предположи, че това е причината за
разликата в сумите, включително като се съобрази практиката при подобни
споразумения, видна и от б. „В“ на последващото допълнително споразумение между
страните от 13.03.2013 г.
Със споразумението е от 10.08.2011
г. страните са установили размера и вида на съществуващите към този момент
между тях задължения по предходните договори за кредит. С оглед на това и
поради липсата на спор в настоящото производство не е необходимо допълнително
да се изследват тези отношения, а следва да се приеме, че посочените от
страните в споразумението размери на задълженията са действителните задължения
към този момент. Както се посочи, размерът на тези задължения страните са
намалили със сумата 600,96 лв., която вероятно е заплатена от кредитополучателя
при сключване на споразумението.
Самото споразумение, освен
установително действие в отношенията между страните, възникнали въз основа на
двата предходни договора за банков кредит (в тази част споразумението има
характер и на спогодба по чл. 365, ал. 1 ЗЗД), има значението и на договор за
опрощаване (чл. 108 ЗЗД), и на договор за новация (чл. 107 ЗЗД). Както се
посочи, банката се е отказала от една от част от възникналите вече задължения
за лихва за забава и такси по кредитите. В тази част е налице опрощаване на
задължения. В останалата си част със споразумението страните са погасили
възникналите по двата предходни договора за кредит вземания за главници и
лихви, като на тяхно място са уговорили едно общо задължение. В тази част е
налице договор за новация.
Новото задължение, възникнало
съгласно споразумението от 10.08.2011 г., отново представлява по своята същност
договор за банков кредит (чл. 430 ТЗ), тъй като кредитополучателят продължава
да има задължението за връщане на указаната в споразумението сума от
33 635 лв. на 120 месечни вноски (т. 2 от договора) при годишна лихва от
14,95% (т. 6 от договора). Поради това дали споразумението ще бъде обозначено с
термините споразумение, спогодба, новация или договор за кредит практически е
без значение, тъй като то включва в себе си посочените по-горе институти, а
нововъзникналото по него задължение е такова по договор за кредит. В този
смисъл неоснователни са направените възражения от ответницата за това, че
ищецът въвежда твърдения за обстоятелства, свързани с вземания, възникнали на
различни правни основания. Вземанията, претендирани от ищеца, както и другите
твърдени от него обстоятелства във връзка с тях (предсрочна изискуемост напр.)
са свързани именно с договора от 10.08.2011 г., независимо дали той е наречен
споразумение за обединяване на кредити или договор за кредит, тъй като той има
и двете качества. Освен това, въпреки направените възражения, ответницата не
сочи наличието на други договори между същите страни, по които тя да е поръчител,
т.е. не е възможно да съществува твърдяното от нея объркване или
несъответствие.
Тъй като с договора за кредит от
10.08.2011 г. се подновяват два други договора за кредит, усвояваното на
процесния кредит е извършено чрез погасяването на двата предходни кредита и
свързаните с тях акцесорни задължения (лихви), както е посочено и в
заключението на счетоводната експертизата. Поради това липсват преведени суми
по банковата сметка на кредитополучателя, и следователно възражението на
ответницата относно липсата на усвояване на кредита е неоснователно.
Както се посочи, с процесния
договор за кредит от 10.08.2011 г. съществуващите задължения за главници и
лихви по предходните два договора за трансформирани в задължение за главница по
новия отпуснат кредит, т.е. извършената е капитализация на лихвата. Подобна
операция е извършена и чрез последващото допълнително споразумение към договора
от 10.08.2011 г., сключено между банката и кредитополучателя на 13.03.2013 г.
От представеното по делото допълнително споразумение е видно, че с него
страните са установили размера на дължимите към 13.03.2013 г. задължения по
договора за главница, възнаградителна лихва и лихва за забава (б. „Б“ от
споразумението), съгласили са се задълженията за лихва за забава да бъдат
опростени (б. „Г“ от споразумението) и кредитополучателят е погасила част от
другите натрупани задължения (б. „В“ от споразумението). Останалата част от
начислената към момента възнаградителна лихва отново е погасена и с тази сума е
увеличена главницата на дълга, т.е. лихвата е капитализирана (б. „Д“ от
споразумението). Допълнителното споразумение предвижда и последваща
капитализация на възнаградителната лихва, тъй като т. 1.1 – т. 1.3 предвиждат,
че през първите 6 месеца след сключване на споразумението кредитополучателят
следва да заплаща само по половината от дължимата лихва, а останалата част от
лихвата от този период се включва към главницата след изтичането му.
Извършената капитализация на отсрочената лихва е видна както от погасителния
план към допълнителното споразумение, така и от констатациите на счетоводната
експертиза.
Капитализацията на лихвата и
трансформирането ѝ в главница на дълга също представлява новация на
задължението за лихва по смисъла на чл. 107 ЗЗД. По този начин се погасява
възникналото вече задължение за заплащане на лихва, като то се заменя със
задължение за заплащане на главница. Така кредиторът по същество предоставя нов
заем, с който се погасява вече възникналото и изискуемо задължение за заплащане
на лихва. Целта обикновено е да продължи редовното обслужване на дълга и като
резултат да се постигне разсрочване на възникналото вече задължение за
заплащане на лихва. Поради това капитализацията на лихвата, въпреки че води до
включване на дължимата сума за лихва в главницата на дълга, поради което върху
нея също започва да се начислява уговорената лихва, всъщност не представлява
олихвяване на изтекли лихви (анатоцизъм), което
според чл. 10, ал. 3 ЗЗД и при липса на съответни правила, приети от БНБ
съгласно тази норма, не е позволено в гражданските правоотношения.
Капитализацията на лихвата представлява допълнително кредитиране на
кредитополучателя, извършено чрез уговорената между страните по договора
новация, чрез което той погасява задължението за лихва по договора към
съответния момент. Тази операция е сходна с рефинансирането, при което един
съществуващ дълг се погасява и заменя с друг (вътрешно рефинансиране). Поради
което да се приеме, че капитализацията на лихвата е равнозначна на анатоцизъм, означава да се забрани рефинансирането на
съществуващи кредитни задължения, което винаги включва и погасяване на
начислената към момента на рефинансирането лихва, а това не може да бъде целта
на закона. Следователно извършената както чрез договора от 10.08.2011 г., така
и на два пъти чрез допълнителното споразумение от 13.03.2013 г. капитализация
на начислените към съответните моменти лихви представлява действително
споразумение между страните по договора за кредит.
В резултат и на допълнителното
споразумение от 13.03.2013 г. общият размер на задължението за главница по
кредита след м. 08.2013 г. възлиза на 38 590,38 лв., както е посочено в
погасителния план към допълнителното споразумение и в заключението на
експертизата по делото. Лихвата по кредита и след допълнителното споразумение е
останала в първоначално уговорения размер от 14,95% (т. 4 от допълнителното
споразумение). Със сключване на посоченото допълнително споразумение е
продължен и срокът за погасяване на кредита, който е определен на 10 години
(120 месеца според т. 1 на споразумението, считано от датата на
сключването му).
При посочените по-горе условия,
уговорени с договора за кредит от 10.08.2011 г. и изменение с допълнителното
споразумение към него от 13.03.2013 г., ответницата М.Я. (с предишно фамилно
име Т.) е поела задължение като поръчител по кредита. Това е видно както от
представения договор за поръчителство от 10.08.2011 г., така и от анекса към
него, приложен като част от допълнителното споразумение от 13.03.2013 г., което
е подписано и от ответницата. В договора за поръчителство (т. 1 от него) е
посочено, че ответницата обезпечава изпълнението на задълженията на
кредитополучателя по договор за кредит за текущо потребление. Както се посочи
обаче, споразумението за обединяване на кредити от 10.08.2011 г. всъщност
представлява договор за кредит. Освен това в договора за поръчителство са
посочени двата договора за кредит, задълженията по които се подновяват чрез
споразумението, както и общият размер на дълга съгласно споразумението. Като
заедно с това обстоятелство се съобрази и анексът към договора за
поръчителство, който е приложен към самото допълнително споразумение от
13.03.2013 г. към споразумението от 10.08.2011 г., няма съмнение, че
ответницата е поела задължение като поръчител за обезпечение на задълженията на
кредитополучателя по договора от 10.08.2011 г. и съгласно изменението с
допълнителното споразумение от 13.03.2013 г. Поради това съгласно чл. 138, ал.
1 и чл. 141, ал. 1 ЗЗД ответницата отговаря солидарно за заплащане на
всички изискуеми задължения по посочените договори.
Във връзка с възраженията на
ответницата по отношение на някои от задълженията, включени в претенцията на
ищеца, следва да се посочи следното.
На първо място, не е необходимо
да се разглеждат възраженията на ответницата относно нищожността на клаузите в
общите условия, уреждащи възможност за банката едностранно да изменя размера на
дължимата по договора възнаградителна лихва (т. 7.1 – т. 7.4 от
общите условия), което според общите условия се отразява и на размера на
уговорената лихва за забава (т. 19.1 и т. 19.2 от общите условия). Това е така,
тъй като според заключението на счетоводната експертиза за целия процесен
период, т.е. от сключване на договора до подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение на 12.06.2015 г., банката не е променяла лихвата по
кредита, която е останала в първоначално уговорения размер, потвърден и с
допълнителното споразумение – 14,95% на година, като съобразно този размер на
лихвата за определени и вноските по погасителния план, приложен към
допълнителното споразумение от 13.03.2013 г. (актуализиран съобразно последния
размер на дълга).
На второ място, не е необходимо
да се разглежда и възражението на ответницата за това, че уговорената лихва за
забава по договора представлява необосновано висока неустойка и съгласно чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП е неравноправна клауза в потребителски договор. В случая
процесният договор за кредит, както и допълнителното споразумение към него, са
сключени след 2010 г., поради което към тях е приложим ЗПК. Според чл. 33,
ал. 2 ЗПК дължимата по договора лихва за забава, която по своята същност
представлява неустойка за забавено плащане, не може да надхвърля размера на
законната лихва за забава. Съгласно т. 19.1 и т. 19.2 от общите условия
уговорената лихва за забава е в размер на възнаградителната лихва, увеличена с
10 пункта или 24,95%. Като се има предвид, че в процесния период законната
лихва за забава е в размер малко над 10% (според информацията за размерите на
основния лихвен процент, достъпна на интернет страницата на БНБ), уговорената в
общите условия лихва противоречи на посочената разпоредба на закона. Поради
това съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД уговореният размер на лихвата за
забава представлява нищожна клауза в договора, а съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД тази
клауза следва да се замести от законовата норма на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, до
който размер е допустимо да се дължи лихва за забава по договора за кредит
според чл. 33, ал. 2 ЗПК. Така лихвата за забава по договора върху просрочените
вноски по главницата съгласно погасителния план, за чието заплащане отговаря
ответницата, следва да се определи в размера на законната лихва за забава.
В тази връзка следва да се
посочи, че възраженията на ответницата за това, че кредитополучателят и
съответно ответницата като поръчител не са обвързани от общите условия към
процесния договор, са неоснователни. Както договорът за кредит, така и общите
условия към него следва да бъдат договорени и съответно приети единствено от
кредитополучателя, тъй като само той е страна по този договор. Поръчителят
поема задължение да обезпечи изпълнението на задълженията на кредитополучателя,
но самият той не е страна по договора за кредит – именно поради това неговото
задължение е акцесорно (допълнително). Поради това не е необходимо поръчителят
да приема изрично общите условия по договора за кредит, както не е необходимо
да приема и самия договор за кредит. Съгласно т. 12 от договора за кредит от
10.08.2011 г. и т. 9 от допълнителното споразумение от 13.03.2013 г.
кредитополучателят писмено се е съгласил с общите условия и заявява, че ги е
получил, т.е. спазени са изискванията на чл. 298, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ТЗ,
за да обвържат общите условия страните по договора. Посоченото от ответницата
изискване на чл. 11, ал. 2 ЗПК за това, че общите условия следва да са подписани
от страните по договора (но не и от поръчителя, който не е страна по него) е
въведено през 2014 г., т.е. след сключването на процесния договор и на
допълнителното споразумение към него, поради което съгласно §13 ЗИД на ЗПК (ДВ,
бр. 35/2014 г.) е неприложимо към разглежданите договори. Въпреки това обаче в
случая, видно от приложените към допълнителното споразумение от 13.03.2013 г.
общи условия, те са подписани както от кредитополучателя, така и от двамата
поръчители.
На следващо място, съгласно т. 13
от договора от 10.08.2011 г. и т. 8 от допълнителното споразумение от
13.03.2013 г. за различни дейности, свързани с процесния кредит, се прилага
тарифата на банката за събираните от нея такси във варианта ѝ към момента
на съответното плащане. Видно от приложената по делото тарифа (последния ред от
нея) за заплащането на разходите при изискуем кредит се дължи такса от 120 лв.
Неоснователно е възражението на ответницата, че уговорката за заплащане на
подобна такса противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която разпоредба
банката не може да изисква плащане на такси за действия, свързани с
управлението на кредита. Това изискване на закона е въведено през 2014 г. и по
посочените по-горе причини е неприложимо към процесните договори.
Същевременно обаче, според посочената
тарифа на банката таксата от 120 лв. се дължи за покриване на разходи при
изискуемост на кредита. От това условие не става съвсем ясно при какъв случай
възниква задължението за заплащане на таксата. В предходния вариант на
тарифата, приложен към договора от 10.08.2011 г., е посочено, че таксата (там тя
е в размер от 60 лв.) се дължи за оперативно обслужване на кредити, когато те
станат изискуеми. Като се съобрази, че и в двата варианта на тарифата се
споменава изискуемост на кредита, което предполага на целия кредит, а не на
отделни части от него, трябва да се приеме, че таксата е дължима или при
настъпване на крайния уговорен падеж по договора за кредит (ако до тогава не е
погасен дългът), или при предсрочна изискуемост, когато целият остатък от дълга
става изискуем. Именно в последния смисъл е употребено и понятието изискуем
кредит в общите условия към договора – т. 20.2 и т. 21 от общите условия, в които
под изискуем кредит се има предвид предсрочно изискуем кредит, за който случай
е уредбата на този раздел от общите условия – съгласно т. 19.2 и т. 20, а
съответно и т. 21. Поради това трябва да се приеме, че таксата от 120 лв. по
тарифата на банката е дължима, когато е настъпил крайният падеж по договора за
кредит, какъвто не е настоящият случай (крайният падеж е през 2023 г.), или
когато е налице предсрочна изискуемост на кредита. Както е разяснено по-долу, в
случая не е налице и предсрочна изискуемост на кредита. Следователно таксата от
120 лв. не се дължи.
По отношение на твърденията на
ищеца за това, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, следва да се
посочи следното. Според т. 19.2 от общите условия към договора за кредит при
забава в плащанията по погасителния план с повече от 90 дни целият остатък от
кредита става предсрочно изискуем. Тази уговорка в договора следва да се
разглежда като предпоставка или условие, при което банката може да обяви
кредита за предсрочно изискуем, но самата предсрочна изискуемост може да
настъпи едва, след като до кредитополучателя достигне изявлението на банката за
това, че упражнява правото си да направи кредита предсрочно изискуем съгласно
изискването на чл. 60, ал. 2 ЗКИ (така т. 18 на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на
ВКС).
В заповедното производство е
представено удостоверение за наследници на кредитополучателя М. Х., от което е
видно, че тя е починала на 01.02.2015 г., като неин наследник е съпругът
ѝ Х.Х.. До него е изпратена и представената по
заповедното дело нотариална покана от 08.05.2015 г., с която ищецът отправя
изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. В поканата нотариусът
е отбелязал, че тя е връчена чрез залепване на уведомление по чл. 47 ГПК.
Представено е и уведомление от ищеца до ответницата като поръчител за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем, както и разписка за доставянето му, от което
е видно, че е получено лично от ответницата на 08.04.2015 г. Направеното в тази
връзка възражение от ответницата, че от разписката за доставянето на пратката
не е видно, че тя е получила именно посоченото уведомление от банката, е
неоснователно, но и неотносимо. Неоснователно е, тъй като от разписката е ясно,
че ответницата е получила кореспонденция от ищеца, като тя не сочи, нито
представя доказателства за това да е получила нещо различно от представеното от
ищеца уведомление, поради което може единствено да се приеме, че е получила
този документ. Възражението обаче е и неотносимо, тъй като предсрочната
изискуемост следва да бъде обявена на длъжника по договора за кредит, т.е. на
кредитополучателя. Не е необходимо да се уведомяват другите лица, предоставили
обезпечения за дълга, тъй като техните задължения са акцесорни и те дължат по
същия начин, по който и кредитополучателя. Поради това, при настъпване на
предсрочна изискуемост на дълга за кредитополучателя, тя настъпва и за
поръчителя. Следователно от значение е само надлежното уведомяване на
кредитополучателя за настъпването на предсрочната изискуемост на дълга.
Във връзка с уведомяването на
кредитополучателя в случая не е необходимо да се обсъждат направените от ответницата
възражения относно редовността на това уведомяване, включително и във връзка с
връчването на нотариалната покана по реда на чл. 47 ГПК. В поканата е посочено
(а това е видно и от представената разписка за залепеното уведомление), че
кредитополучателят Х.Х. ***. Това е постоянният и
настоящият му регистриран адрес от 2007 г., който не е променян, видно от
служебно направената по заповедното дело справка. Същевременно обаче трябва да
се съобрази, че Х.Х., преди да наследи първоначалния
кредитополучател М. Х., е единият от двамата (заедно с ответницата) поръчители
по договора за кредит – видно от договора за поръчителство от 10.08.2011 г. и
от анекса към този договор, приложен към допълнителното споразумение от
13.03.2013 г. В анекса към договора за поръчителство също е посочен
регистрираният постоянен адрес на Х.Х., но в
първоначалния договор за поръчителство от 10.08.2011 г. е вписан друг негов
адрес.
Като се има предвид, че регистрираните
адреси на Х.Х. не са променяни след 2007 г.,
посоченият в договора за поръчителство от 10.08.2011 г. негов адрес в гр.
София, следва да се приеме за адреса, на който той действително пребивава и
който е посочен за кореспонденция с банката. Въпреки това ищецът не е потърсил Х.Х. на предоставения му адрес за връзка. Възможността за
връчване по реда на чл. 47 ГПК, което се осъществява на регистрираните
постоянен и настоящ адрес, съществува само, когато не може да бъде осъществена
връзка с адресата на другите известни негови адреси. Това следва дори и от
самата разпоредба на чл. 47, ал. 1 ГПК, според която уведомление се залепва,
ако адресатът не може да бъде открит на посочения адрес, дори и той да не е
неговият постоянен или настоящ адрес. В случая ищецът не е направил опит да
връчи уведомлението за предсрочната изискуемост на кредита на съобщения му от
кредитополучателя Х.Х. адрес (съгласно договора за
поръчителство), поради което трябва да се приеме, че доколкото той не е получил
отправеното до него уведомление лично, настъпването на предсрочната изискуемост
не е надлежно обявено на кредитополучателя. Следователно задълженията по
процесния кредит не са предсрочно изискуеми.
След като предсрочната
изискуемост по процесния договор за банков кредит не е настъпила, предявените
искове следва да бъдат уважени само в частта, в която е настъпила изискуемостта
на съответните вноски по погасителния план, включващи главница и
възнаградителна лихва, които не са били погасени (така т. 1 от ТР
№ 8/2019 г. на ОСГТК на ВКС). Така претендираното от ищеца вземане за
главница може да бъде присъдено в размера на незаплатените вноски по главницата
съгласно погасителния план, чийто падеж е настъпил към момента на приключването
на съдебното дирене пред настоящата инстанция – 19.10.2018 г. Тъй като
главницата, заявена от ищеца, не се определя с период, за който се дължи, и
доколкото се дължи само част от нея поради липсата на настъпила предсрочна
изискуемост на кредита, следва да се присъди именно тази част. Трябва да се
отчете обаче, че съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК съдът не може да присъди
вповече от поисканото от ищеца както по отношение на размера на сумата, така и
по отношение на периода, за който тя се отнася. Поради това по отношение на
възнаградителната лихва съдът е ограничен от посочения от ищеца период на
претенцията му, поради което само за този период и съгласно погасителния план
може да бъде присъдена възнаградителна лихва (т.е. до 11.06.2015 г.), а не за
всички вноски по погасителния план с настъпил падеж и след посочения от ищеца
момент (в този смисъл са и мотивите към т. 1 (т. 1.2 от мотивите) на ТР
№ 8/2019 г. на ОСГТК на ВКС).
При присъждане на лихвата за
забава тя следва да бъде определена от съда по реда на чл. 162 ГПК, като се
съобрази посоченото по-горе, че размерът ѝ следва да се определи в
размера на законната лихва за забава, дължима върху всяка от вноските по
главницата съгласно погасителния план, които не са заплатени. Лихвата за забава
се дължи само върху частта от главницата по съответната погасителна вноска
поради това, че начисляването на лихва за забава върху дължима възнаградителна
лихва би представлявало начисляване на лихва върху изтекла лихва (независимо от
вида на лихвата, тъй като и лихвата за забава също е вид лихва – т. 1 на ТР № 3/2019
г. на ОСГТК на ВКС), което е забранено съгласно посоченото по-горе правило на
чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Именно поради това в т. 19.1 от общите условия към
процесния договор също е предвидено, че лихва за забава се начислява върху частта
от вноската по погасителния план, представляваща главница, а не и върху частта,
представляващ възнаградителна лихва, т.е. непогасеното задължение за
възнаградителна лихва не се олихвява с лихва за забава. По отношение на
периода, за който следва да се определи лихвата за забава, отново трябва да се
съобрази, че съдът е обвързан от заявения от ищеца период, който в случая е
29.05.2015 г. – 11.06.2015 г., като само в рамките на този период следва да се
определи и лихвата за забава съобразно посочените по-горе правила.
Тъй като в случая претендираните
от ищеца вземания следва да се уважат само въз основа на вноските по
погасителния план с настъпил падеж, доколкото не е настъпила предсрочна
изискуемост на кредита, следва да се съобрази и още едно обстоятелство.
Вземането за главница по договора за банков кредит е едно единно вземане,
независимо от това, че заплащането му е разсрочено във времето – обикновено на
месечни вноски съгласно приложимия погасителен план. Това положение е утвърдено
в съдебната практика (вж. напр. решение № 261/2011 г. по гр. д. № 795/2010 г.,
ІV г. о. на ВКС и решение № 28/2012 г. по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г. о. на ВКС),
включително е потвърдено в мотивите на посоченото по-горе тълкувателно решение
(предпоследният абзац на мотивите към т. 2 на ТР № 4/2019 г. на ОСГТК
на ВКС). Същевременно обаче, дори и вземането за главницата по банков кредит да
е едно, неговото разделяне на части (разсрочване на погасяването му) създава
отделни падежи за всяка една от тези части – отделните вноски по погасителния
план. Наличието на отделни падежи на частите на вземането, т.е. настъпването на
отделна изискуемост за всяка една от тези части, определя и възможността за
кредитора (банката) да получи плащане на тази част от вземането за главница, както
и на съответната лихва върху нея, за която са настъпили падежите на отделните
вноски по погасителния план, както се посочи и по-горе (така т. 1 на ТР
№ 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС).
Възможността на кредитора да
търси изпълнение на всяка част от вземането си при настъпване на падежа на
съответната вноска обаче създава и задължение за него да стори това, тъй като
при възникване на изискуемостта започват да текат и сроковете, в които
кредиторът трябва да предприеме действия по събиране на вземането си, ако липса
доброволно плащане. Тези срокове са както погасителната давност за вземането (в
случая за съответната негова част), който срок започва да тече от настъпването
на изискуемостта – чл. 114, ал. 1 ЗЗД, така и срокът, в който поръчителят за
изпълнението на задължението се освобождава от отговорност, ако не бъде
предявен иск срещу длъжника, който срок също започва да тече от настъпването на
падежа на обезпеченото вземане (съответно на частта от него) – чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Смисълът на посочените срокове е
да не се достигне до твърде продължително във времето обременяване на длъжника
и още повече на поръчителя, който отговаря за чужд дълг (затова срокът по чл.
147, ал. 1 ЗЗД е само 6 месеца), ако кредиторът бездейства. Поради това, когато
кредиторът вече разполага с възможност да претендира заплащане на вземането си,
той трябва да упражни това си право в съответния срок, за да не го изгуби.
Следователно, ако е настъпил падежът на част от вземането на банката и тя може
да получи принудително изпълнение за тази част, банката трябва да реализира
това си право, за да не го загуби (да не бъде погасено по давност). Обратното
разбиране – че давностният срок, съответно срокът за ангажиране на
отговорността на поръчителя, започва да тече от крайния уговорен падеж на целия
кредит – би означавало, че кредиторът разполага с възможност да търси
принудително изпълнение на отделните вноски с настъпил падеж и преди крайния
падеж на целия договор (съответно преди настъпването на предсрочната му
изискуемост), но длъжникът и поръчителят не разполагат със защита при
бездействие на кредитора. Това положение е характерно за случая, когато срокът
на падежа е уговорен в полза на кредитора, който може да търси изпълнение и
преди срока, но длъжникът не може да изпълни преди падежа, поради което и сроковете
на давността и този по чл. 147, ал. 1 ЗЗД текат от падежа, независимо
от възможността на кредитора да изпълни преди това. При банковия кредит обаче
(както и при процесния кредит) нито законът, нито сключеният договор предвиждат
отклонение от общото правило (чл. 70, ал. 1 ЗЗД), че срокът е в полза на
длъжника, като дори чл. 32 ЗПК изрично урежда възможността
кредитополучателят да погаси дълга си предсрочно.
Следователно при банковия кредит
възможността на банката да получи изпълнение на отделните части от вземанията
си за главница и лихва, чиято изискуемост настъпва съгласно вноските по
погасителния план, които имат самостоятелни падежи, е свързана и със
започването на отделни давностни срокове, както и на срокове по чл. 147,
ал. 1 ЗЗД, от всеки един от тези падежи по отношение на съответната
вноска. Този въпрос е противоречиво разрешаван от съдебната практика (вж.
определение № 225/2019 г. по т. д. № 2625/2018 г. на II т. о. на ВКС, като към момента
по него е образувано и тълкувателно дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС). Настоящият
състав намира, че в светлината на тълкуването, дадено с ТР
№ 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, относно правата на банката да получи
принудително изпълнение на части от дълга, чийто падеж е настъпил, равнопоставеността
на страните по облигационното правоотношение и гарантирането на защитата на
правата на кредитополучателя и на поръчителя, предоставени от закона, налага да
се възприеме посоченото по-горе разбиране за началните моменти на давността и
на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Необходимостта от съобразяване на
6-месечния срок след падежа на задължението, след който се прекратява
поръчителството, въпреки липсата на възражение от ответницата в тази насока,
следва от това, че този срок е преклузивен. С изтичането му не се погасява
възможността кредиторът да изпълни принудително вземанията си срещу поръчителя,
а се погасява самото задължение на поръчителя съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Тъй
като срокът е преклузивен по отношение на правата на кредитора спрямо
поръчителя, за него съдът следи служебно (така т. 4.б на ТР
№ 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС).
Според чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД
за да запази правата си спрямо поръчителя кредиторът трябва да предяви иск
срещу длъжника в 6-месечен срок от падежа. Под предявяване на иск следва да се
разбират тези действия на кредитора, извършени след настъпване на падежа на
задължението, насочени към принудително удовлетворяване на вземанията му срещу
длъжника. Това може да стане както чрез предявяването на осъдителен иск срещу
длъжника, така и чрез подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение. В последния случай, ако длъжникът възрази срещу заповедта,
кредиторът следва да предяви иск, който ще се счита предявен от момента на
подаването на заявлението (чл. 422, ал. 1 ГПК), от което е видно, че
започването на заповедно производство срещу длъжника също следва да се приеме
като предявяване на иск срещу него по смисъла на чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Ако длъжникът не възрази в заповедното производство (в настоящия случай също
няма данни за направено възражение от кредитополучателя), за кредитора е
безпредметно да предявява иск (който би бил и недопустим), тъй като заповедта
за изпълнение срещу длъжника влиза в сила, което дава възможност на кредитора
да удовлетвори вземането си чрез изпълнително производство, а това в последна
сметка би била и целта на предявен осъдителен иск. Поради това ако кредиторът
избере заповедното производство като способ за осъществяване на вземанията си
към длъжника, дори и длъжникът да не подаде възражение срещу заповедта за
изпълнение, подаването на заявлението за издаване на заповедта от кредитора
следва да се разбира като предявяване на иск срещу длъжника по смисъла на чл.
147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, тъй като по този начин кредиторът осигурява защита на
правата си срещу длъжника. Именно тези права в последна сметка могат да бъдат
придобити и от поръчителя (чл. 146 ЗЗД), ако той изпълни преди длъжника, поради
което с извършването на посочените действия от кредитора срещу длъжника следва
да се приеме, че са защитени и правата, които поръчителят може да придобие,
което цели и изискването на чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД кредиторът да предприеме
действия във връзка със събирането на вземането си освен от поръчителя и от
главния длъжник.
В случая в т. 2 от договора за
поръчителство от 10.08.2011 г. и в анекса към него от 13.03.2013 г. страните са
уговорили, че отговорността на ответницата като поръчител се запазва дори и ако
банката не предяви иск срещу кредитополучателя в 6-месечния срок по чл. 147,
ал. 1 ЗЗД. Във връзка с тази уговорка следва да се има предвид следното.
Както се посочи, изискването за
предприемане на действия и срещу главния длъжник в кратък срок (в сравнение със
сроковете на погасителната давност) от настъпването на изискуемостта цели и
запазването на правата, които кредиторът има срещу длъжника (включително с
оглед това да не бъдат погасени по давност), за да се гарантира възможността на
поръчителя да встъпи в тези права срещу длъжника, когато изпълни вместо него.
Запазването на правата на кредитора е от съществено значение при
поръчителството, тъй като именно това е една от спецификите на
правоотношението, поради която поръчителството не представлява безвъзмезден
договор. С договора за поръчителство кредиторът получава допълнително благо –
възможността да изпълни и срещу имущественото на поръчителя, срещу което
поръчителят не получава нищо. Ако обаче поръчителят изпълни задължението, той
придобива правата, които кредиторът има срещу длъжника, включително и
евентуални обезпечение на тези права (чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД). Встъпването
в правата на кредитора и гарантирането, че тези права, включително и свързаните
с тях обезпечения, ще бъдат запазени, е от съществено значение, тъй като
поръчителят не е страна по основното правоотношение, поради което той не е
получил нищо (за разлика от длъжника) срещу поетото от него задължение. Именно
поради това той встъпва в положението на кредитора. Ако кредиторът не запази
правата си срещу длъжника, поради което поръчителят не може да встъпи в тях,
поръчителството се прекратява (чл. 146, ал. 3 ЗЗД), тъй като в
противен случай поръчителят би дължал нещо, без да може да получи нищо насреща.
Задължението на кредитора за
запазване на правата му срещу длъжника характеризира поръчителството и като
акцесорна сделка. Ако поръчителят би дължал изпълнение, независимо, че правата
на кредита по отношение на главния длъжник са изгубени, той би дължал изцяло на
самостоятелно основание. Така изискването кредиторът да предяви иск и срещу
главния длъжник е свързано както със запазването на правата му срещу него, но
също е и проявление на акцесорния характер на поръчителството, тъй като, без да
съществува законово изискване за поредност, кредиторът все пак трябва да търси
изпълнение освен от поръчителя и от главния длъжник, който носи основното
задължение.
Следователно изискването за
предявяване на иск срещу главния длъжник в 6-месечен срок от падежа на
задължението е свързано както с липсата на безвъзмездност на поръчителството
(т.е. с основанието на самия договор), така и с характеризирането му като акцесорно
задължение. Поради това, ако се изключи това задължение на кредитора, т.е. ако
поръчителят се откаже от защитата, която му предоставя това изискване на
закона, се променена самата същност на поръчителството. Отговорността на
поръчителя би била независима от реализирането на отговорността на главния
длъжник, което влиза в противоречие с допълнителния характер на задължението на
поръчителя. Освен това се създава опасност поръчителят да не може да реализира
принудително правата на кредитора срещу главния длъжник, ако встъпи в тях,
което би превърнало поръчителството в безвъзмезден договор. Значението, което
има задължението на кредитора да спази преклузивния срок по чл. 147, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД и да предяви иск и срещу длъжника, показва, че не е допустимо това
задължение да отпадне. Следователно нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД следва да се
приеме за императивна. Поради това и посочената уговорка в процесния договор за
поръчителство и в анекса към него, която изключва задължението на банката по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД, е нищожна съгласно чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД поради противоречие с повелителна правна норма.
В случая банката ищец е
предприела действия за събирането на вземането си от кредитополучателя с
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 12.06.2015 г.
При възприетите по-горе изводи за липса на предсрочна изискуемост на целия
кредит, ответницата като поръчител отговаря за заплащането на вноските по
погасителния план – главница и възнаградителна лихва – чиято изискуемост е
настъпила в рамките на 6 месеца преди посочената дата, т.е. след 12.12.2014 г. За
вноските с падеж преди тази дата поръчителството е погасено. Видно от
заключението на счетоводната експертиза по делото (таблица № 5 на стр. 19 от
заключението), както и от представеното извлечение от счетоводните книги на
банката в заповедното производство, вноските с настъпил падеж преди
предявяването на иска (преди 12.06.2015 г.), които не са изцяло погасени, са
падеж с от 20.08.2014 г. и следващите. От вноската с падеж 20.11.2014 г.
насетне не са погасявани никаква част от дължимите суми. Също така по делото
няма данни за последващи погасявания (включително и след подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение), с които да са погасени
вноски по кредита с падеж след 12.12.2014 г., т.е. от вноската с падеж на
20.12.2014 г. и следващите след нея по погасителния план до приключване на
съдебното дирене на 19.10.2018 г., т.е. до вноската с падеж на 20.09.2018 г.
съгласно актуалния погасителен план към допълнителното споразумение от
13.03.2013 г.
Следователно ответницата следва
да заплати сбора от главницата по вноските с настъпил падеж съгласно актуалния
погасителен план за периода 20.12.2014 г. – 20.09.2018 г., чийто размер общо
възлиза на 11 496,12
лв. По отношение на възнаградителната лихва ответницата следва да заплати
частта от вноските с настъпил падеж, представляваща възнаградителна лихва
съгласно погасителния план, чийто падеж е настъпил в периода 12.12.2014 г. –
11.06.2015 г., тъй като това е крайната дата, до която е заявена претенцията на
ищеца. Това са вноските с настъпил падеж в периода 20.12.2014 г. – 20.05.2015
г., а общият размер на възнаградителната лихва по тях според погасителния план
възлиза на 2 659,38 лв. Както
се посочи, лихвата за забава по договора следва да се присъди за периода,
претендиран от ищеца, и върху главниците на вноските с настъпил падеж към този
период, за които отговаря ответницата, а нейният размер е в размера на
законната лихва за забава. Така лихвата за забава по договора следва да се присъди
върху главницата по вноските с падеж, настъпил в периода 20.12.2014 г. –
20.05.2015 г. (чийто общ размер възлиза на 1 155,18 лв.) и за
претендирания период от 29.05.2015 г. – 11.06.2015 г., а нейният общ размер,
определен съгласно чл. 162 ГПК, възлиза на 44,75 лв. Ответницата не следва да
заплаща претендираните от ищеца такси от 120 лв., които не се дължат по
посочените по-горе причини. В тези размери и за тези периоди следва да се
уважат предявените искове.
В допълнение следва да се посочи,
че липсата на предсрочна изискуемост на цялата главница по кредита налага да се
прецизира и присъждането на поисканата от ищеца законна лихва за забава от
датата на предявяване на иска – подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на 12.06.2015 г. От този момент може да се присъди
законната лихва само върху главницата по вноските, чийто падеж е настъпил до тази
дата – това са вноските за периода 20.12.2014 г. – 20.05.2015 г. с общ размер
от 1 155,18 лв. Върху всяка от следващите месечни вноски по главницата се
дължи законна лихва за забава от момента, в който настъпва забавата за
плащането ѝ, т.е. от деня, следващ определения падеж по погасителния план
според чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Падежът на всяка вноска е на 20-то число от
съответния месец, поради което законната лихва за забава върху главницата по
вноските, чийто падеж настъпва в периода 20.06.2015 г. – 20.09.2018 г., следва
да започне да тече върху всяка вноска поотделно, считано от 21-во число на
съответния месец, а размерът на съответната сума е съгласно частта от вноските,
представляваща главница според актуалния погасителен план към допълнителното
споразумение от 13.03.2013 г.
По разноските:
С оглед изхода на делото на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да се присъдят разноски по делото, съответно
на уважената част от исковете, които възлизат общо на 593,29 лв. за настоящото производство
и на 679,15 лв. за заповедното производство. Следва да се има предвид, че
разноските за юрисконсултско възнаграждение, присъдени на ищеца за заповедното производство,
са определени съгласно действащата към момента на приключване на това
производство норма на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаградения.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата също следва да се присъдят
разноски, съответни на отхвърлената част от исковете, които възлизат на 1 312,69
лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на
ищеца за прекомерност на разноските на ответницата за адвокатско
възнаграждение, тъй като заплатеното от нея възнаграждение в размер на
2 000 лв. не надхвърля съществено минималния размер, определен по
Наредбата (който е 1 770 лв.).
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иск на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление *** срещу М.М.Я.,
ЕГН **********, адрес ***, че М.Я. дължи
на „Б.Д.“ ЕАД като поръчител на основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл.
141, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата 11 496,12 лв. (единадесет хиляди четиристотин
деветдесет и шест лева и 12 ст.) – главница по договор за банков кредит,
сключен на 10.08.2011 г., изменен с допълнително споразумение от 13.03.2013 г.,
която представлява главницата от вноските по погасителния план с настъпил падеж
в периода 20.12.2014 г. – 20.09.2018 г., заедно
със законната лихва върху сумата 1 155,18 лв. (главницата от вноските
с падеж, настъпил в периода 20.12.2014 г. – 20.05.2015 г.), считано от 12.06.2015 г. до
окончателното ѝ изплащане, както и
заедно със законната лихва върху следните суми (представляващи главницата
от вноските по погасителния план с падеж, настъпил в периода 20.06.2015 г. –
20.09.2018 г.), считано от посочената
срещу тях дата до окончателното им изплащане: 201,01 лв. – от 21.06.2015
г., 203,51 лв. – от 21.07.2015 г., 206,05 лв. – от 21.08.2015 г., 208,62 лв. –
от 21.09.2015 г., 211,22 лв. – от 21.10.2015 г., 213,84 лв. – от 21.11.2015 г.,
216,52 лв. – от 21.12.2015 г., 219,20 лв. – от 21.01.2016 г., 221,94 лв. – от 21.02.2016
г., 224,71 лв. – от 21.03.2016 г., 227,50 лв. – от 21.04.2016 г., 230,34 лв. –
от 21.05.2016 г., 233,21 лв. – от 21.06.2016 г., 236,12 лв. – от 21.07.2016 г.,
239,05 лв. – от 21.08.2016 г., 242,04 лв. – от 21.09.2016 г., 245,05 лв. – от 21.10.2016
г., 248,10 лв. – от 21.11.2016 г., 251,19 лв. – от 21.12.2016 г., 254,32 лв. –
от 21.01.2017 г., 257,49 лв. – от 21.02.2017 г., 260,70 лв. – от 21.03.2017 г.,
263,95 лв. – от 21.04.2017 г., 267,24 лв. – от 21.05.2017 г., 270,56 лв. – от
21.06.2017 г., 273,94 лв. – от 21.07.2017 г., 277,34 лв. – от 21.08.2017 г., 280,81
лв. – от 21.09.2017 г., 284,30 лв. – от 21.10.2017 г., 287,84 лв. – от
21.11.2017 г., 291,43 лв. – от 21.12.2017 г., 295,06 лв. – от 21.01.2018 г., 298,74
лв. – от 21.02.2018 г., 302,46 лв. – от 21.03.2018 г., 306,22 лв. – от
21.04.2018 г., 310,04 лв. – от 21.05.2018 г., 313,91 лв. – от 21.06.2018 г., 317,81
лв. – от 21.07.2018 г., 321,78 лв. – от 21.08.2018 г. и 325,78 лв. – от
21.09.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за главница до пълния предявен размер
от 36 299,30 лв.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по искове на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** срещу М.М.Я., ЕГН **********, адрес ***,
че М.Я. дължи на „Б.Д.“ ЕАД като
поръчител на основание чл. 415, ал.
1 ГПК вр. с чл. 141, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата 2 659,38
лв. (две хиляди шестстотин петдесет и девет лева и 38 ст.) –
възнаградителна лихва върху главницата, представляваща част от вноските по
кредита с настъпил падеж в периода 20.12.2014 г. – 20.05.2015 г. и на основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл.
141, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата 44,75 лв. (четиридесет и
четири лева и 75 ст.) – лихва за забава върху главницата от вноските по
погасителния план с настъпил падеж в периода 20.12.2014 г. – 20.05.2015 г.,
която лихва е дължима за периода 29.05.2015 г. – 11.06.2015 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за възнаградителна лихва до пълния
предявен размер от 4 774,16 лв. и
за периодите 25.07.2014 г. – 19.12.2014 г. и 21.05.2015 г. – 11.06.2015 г., иска за лихва за забава до пълния
предявен размер от 127,89 лв., както и иска
с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 141, ал. 1 ЗЗД вр. с
чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 120 лв. – такса при изискуемост на кредита (заемна такса).
ОСЪЖДА М.М.Я., ЕГН **********, адрес *** да
заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** сумата 593,29 лв. (петстотин
деветдесет и три лева и 29 ст.) – разноски за настоящото производство и сумата 679,15 лв. (шестстотин седемдесет и девет и 15 ст.) – разноски за
заповедното производство по гр. д. № 33544/2015 г. на СРС, 51 състав.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление *** да заплати на М.М.Я., ЕГН **********, адрес *** сумата 1 312,69 лв. (хиляда триста и дванадесет лева и 69 ст.)
– разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: