Р Е Ш Е Н И Е
№………./……..04.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на трети април през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело №271 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за
разглеждане въззивна жалба на въззивна
жалба на ЗАД“ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ“АД срещу решение №5283/19.12.2018, постановено
по гр.д. №10340/18г. по описа на ВРС, 41 с-в, с което е бил уважен частичен иск
на И.М.И. за сума от 515,81лв, претендирана като част от остатък от дължимо
застрахователно обезщетение за нанесени щети на имущество, застраховано с
полица „Каско“, присъдена е законна лихва и са определени разноски.
Въззивникът, чрез
адв. С., сочи допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се
в разглеждане на недопустим иск. Твърди, че предявяването на втори частичен
иск, след уважаване на същата претенция за част от вземане в размер на 10 лв,
вместо посочване на целия остатък,
представлява злоупотреба с право от страна на застрахованото лице. Сочи,
че след потвърждаване на съществуването на правото на обезщетение липсва
интерес от частично сезиране, тъй като вече е била премахната несигурността
относно пораждането на дълга и начина по който се определя размера му.
Въззивникът твърди, че ищцата упражнява правото си на определяне на размера на
искането до съда на части поради единствената причина да увреди насрещната страна,
като мултиплицира процесите и увеличи тежестта на разноските, понасяни от
ответника по повод едно и също спорно
право, доказвано с едни и същи доказателства. Евентуално излага и оплаквания за
в неправилно установени факти по делото
поради неправилна оценка на събраните доказателства. Излага доводи за
необоснованост на извода относно размера на дължимо обезщетение. Позовава се на
общите условия на доброволна застраховка, уреждащи алтернативни варианти за
определяне на възстановителната стойност на застрахованото МПС – чрез
експертната оценка на застрахователя за необходимите разходи за ремонт или чрез
доказване на реално извършени ремонтни работи. Отделно посочва неправилно
възприемане на заключението на вещото лице относно различните варианти на
пазарна стойност на ремонта и произволно определяне на общия размер на
обезщетението. Оплаква се и за това, че при присъждане на законната лихва в
обжалвания акт не са съобразени възраженията му за забава на кредитора,
непосочил актуалните данни за банковата си сметка при предявяване на иска.
По същество
представителят на застрахователят - въззивник със същите доводи пледира за
прекратяване на недопустимото производство след обезсилване на решението,
евентуално за отхвърляне на неоснователен иск на застраховано лице, търсещо
обезщетение над законосъобразно определен и издължен от застрахователя размер.
Насрещната страна,
чрез адв. А. излага в отговор становище за неоснователност на жалбата, като
счита, че съдът правилно е интерпретирал събраните доказателства и след като е
установил застрахователното събитие и понесените от застрахования вреди, е
приложил точно закона като е присъдил остатъка от обезщетение в размер на
пазарната стойност на разходите за ремонт по средни пазарни цени, съответно на
заключение на вещото лице.
Пред въззивния съд
преупълномощена адв. Илиева бланкетно моли за потвърждаване на решението по
основателния иск на застрахования собственик.
Всяка от страните
претендира за определяне на разноски, като исканията са конкретизирани в
неоспорени списъци по чл. 80 ГПК (л. 17 и л.24).
По
предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд се е
произнесъл с определение №982/14.03.2019г.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК
и е действително и съответства на предявения частичен осъдителен иск на
застраховано лице претендиращо пряко обезщетяване на понесени щети от
застрахователя, отговарящ по имуществена застраховка „КАСКО“ на МПС.
Произнасянето съответства на търсената
претенция за обезщетяване на възстановителна стойност на увреждане по
собствена на застрахования вещ при покрит риск ПТП. В диспозитива е указана
точна индивидуализация на компенсираните вреди, чрез опис на увредените
детайли. Съдът приема, че произнасянето на обжалваното решение е изцяло съответно на основанието на
претенцията, предявена по чл. 405 КЗ. При сезирането на съда ищецът е обосновал
частичната си претенция с твърдения за възникнало в негова полза парично
вземане за дължимо обезщетение в размер на 1216,61лв, като остатък от обща
възстановителна стойност на увреденото имущество 1900лв. Изрично при
предявяване на иска застрахованото лице е признало, че след като е получило
определена доброволно и изплатена от застрахователя сума от 673,39лв, е водило
частичен иск за още 10 лв, присъдени му като част от остатък от 1226,61лв.
Преди приключване на спора ищецът е увеличил размера на частичния си иск за
остатъка до 515,81лв от 1226,61лв. Така общият размер на установените вече
размери и предявената за присъждане част е достигнал 1199,20лв. Явно е, че така
измененият иск е останал частичен, като непредявената пред съда горна част от
твърдяния остатък е 700,80лв. Този начин на упражняване на процесуалните права
на ищеца обаче сам по себе си не може да се квалифицира като злоупотреба с
право. Вярно е, че свободата на страната да определи обема на предявените за
защита права ( чл. 6 ал.2 ГПК) е ограничена от принципа за добросъвестност (чл.
3 ГПК), както и че раздробяването на исковата претенция на отделни малки по
размер части би могло да генерира повече съдебни разходи, отколкото воденето на
един процес за накърнено право в цялост. Както обаче се посочва в установената
практика, цитирана от въззивника (Решение № 758 от 11.02.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 1243/2009 г., IV г. о., ГК) злоупотреба е налице само при целенасочено недобросъвестно поведение. В конкретния
случай това изисква ищцата да е знаела, че размерът на претендираната от нея
остатъчна горница не може да е по- малка от 10 лв и затова да е завела първия
частичен иск само за да си „запази“ правото да търси отново с друга част
по-голям размер, за да увреди застрахователя с множество процеси. Това
категорично не може да се приеме, тъй като спорът, наложил първия процес между
страните се е очертал именно поради разногласието на страните относно начина по
който да се определи размера на възстановителна стойност(по методика на
застрахователя или по пазарни цени). Едва след изясняването на този въпрос в
решението по гр.д. 15610/2017г на ВРС, 26с-в, с което е присъдена частта от 10
лв, поведението на ищцата е следвало да се съобразява с търсене на остатъчно
обезщетение именно при знание за прилагане на средните стойности на пазарни
оферти. Макар в този първи съдебен процес да са били събрани доказателства за
такива стойности, техният размер не е бил обхванат от установителната сила на
решението. Затова и предявяването на втория, отново частичен иск за
остатък(който не е надхвърлял границите, посочени от съдебните експерти) също
не може да се квалифицира като явно намерение за увреждане на насрещната
страна. Напротив, до събирането на заключение, което да може да се ползва във
втория процес, действията на ищцата показват предпазливост, а не злонамереност.
Това се потвърждава от процесуалното поведение на ищеца след събиране на
експертното заключение, сочещо общ размер на средни пазарни цени на ремонта на
увреденото имущество само 1199,20лв. Последвалото непосредствено увеличаване на
иска до размер, който съответества само на остатъка до тази сума, недостигаща
първоначално ориентировъчно посочен размер, манифестира именно адекватно
положена грижа от ищцата за собствените си работи, а не нарочно съхраняване на
възможност за повдигане на спора и в бъдеще за следваща част. Това е така,
защото при ограничаване на сезирането на съда до сигурно основателната
претенция (макар и все още като частичен иск) ищцата би получила именно
търсената защита в цялост, без да рискува сама да понесе разноски при
отхвърляне на разликата от оставащата непредявена и първоначално твърдяна горница
от 700,80лв. Този неин интерес е достатъчен да изключи тезата на въззивника, че
частичното предявяване няма друга цел, освен увреждането му с необосновано
висок размер на съдебни разноски. Същинска злоупотреба с право би могла да се
реализира само ако и в бъдеще, след като вече е имала възможност да установи не
само методика, но и да предяви размер на ремонтни разходи, ищцата отново заяви
за защита друг остатък. Дори и тогава обаче, последиците от такова
недобросъвестно поведение не могат да се изразят в отричане на правото на иск.
Прилагането на основните начала на процеса, както е възприето в Решение № 59 от
24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 392/2012 г., IV г. о., ГК следва да се
съобрази с естеството на съответното правно действие и не винаги налага отказ
от защита. В случаите на злоупотреба чрез умишлено увеличаване на
икономическата тежест от защита в съдебно производство, адекватната на недобросъвестното
поведение санкция би била отказ от прилагане на правилата за разпределение на
разноските по всяко от делата по отделно, а не прекратяване на делата. В заключение, въззивният съд намира оплакванията за разглеждане на недопустим иск поради
злоупотреба с частична претенция за изцяло неоснователни.
Съдът, след преценка на изложените в
жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Между страните няма спор относно основанието за плащане на
застрахователната сума за увреждане на застраховано имущество лек автомобил
марка „Ситроен“, модел „С3“, с ДКН *** по действаща застрахователна
полица“Каско на МПС” №
0020090201600491 със срок на действие от
15.04.2016г. до 14.04.2017г. Няма спор и относно регистрирането на
застрахователното събитие по уведомление на застрахования при въззивното
търговско дружество като щета, настъпила на 09.04.2017г, огледа на автомобила и
установените в опис на претенция № 0020-090-0615/2017 повреди. Не е спорно още, че на 21.06.2017г. ответното
дружество изплатило на ищцата застрахователно обезщетение в размер на 673.39
лева, определено по оценка на ремонта от експерти, приложили методика на
застрахователя, включваща коригиращи коефициенти,
намаляващи пазарна стойност на нови резервни части. И двете страни се
позовават и на влязло в сила решение
постановено по гр.д.№ 15610/2017г. по описа на ВРС, с което е уважен частичен
иск за заплащане на 10 лева, като част от остатък в размер на 1226.10 лева над това доброволно
платено застрахователно обезщетение.
Зачитането на този акт изключва преклудираното вече възражение на
застрахователя за правилно определяне на обезщетението от неговите експерти,
тъй като съдът е установил, че прилагането на методиката му води до резултат,
който е несъвместим със законовата норма на чл. 400 ал. 2 КЗ. Въззивният състав също се придържа към
постоянната съдебна практика (установената още при прилагане на чл. 203, ал.3 КЗотм., възпроизведен в
действащия при сключване на процесната полица чл. 400 ал.2 КЗ), изискваща от застрахователя при определяне на
обезщетение по експертна оценка за
възстановителната стойност на частични повреди върху застраховано
имущество да съобразява пазарни цени на всички присъщи разходи за доставка,
монтаж и др., които са необходими за възстановяване на това имущество до вида
преди увреждането, без прилагане на обезценка (Решение №57/07.07.2016 на ВКС по
т.д №3751/2014г, І т.о.).
Така спорният въпрос между страните се свежда само до използваните
оценителски методи за установяване на пазарните цени.
Методиката по Наредба № 24/08.03.2006 г. на КФН с овехтяване може да бъдат
преценявана само като ориентир за минимален размер на обезщетението, но не и
като размер на действителната стойност на разходите за възстановяване на
повредите(Решение №209/30.01.2012г. на ВКС
по т.д. №1069/2010,ІІ т.о.). Ако собственикът не получи цялата стойност
на пазарната цена на резервната част, то не би могъл да извърши адекватен
ремонт. Затова и в практиката е възприето разрешението, че при спор относно
обезщетение за разходи, които ще бъдат извършени в бъдеще следва да бъде
предпочетена стойността, която е най- близка до пазарните условия за извършване
на ремонта (Решение №37/23.04.2009 на ВКС по т.д. №667/2008, І т.о.; Решение №79/02.07.2009 на ВКС по т.д.
№156/2009, І т.о.; Решение №165/24.10.2013 на ВКС по т.д. №469/2012 ІІ т.о.,
Решение №115/09.07.2009 на ВКС по т.д.№627/2008, ІІ т.о.). Това обаче в
конкретния случай не значи, че обезщетението се равнява на сбора от цените на
труда и оригиналните части, доколкото на пазара широко се предлагат и части на
алтернативни доставчици. Ремонт само с
оригинални части на производителя би могъл да се изпълни в официален
сервиз, но такъв вариант на договаряне изисква и съответно адекватно оценяване
на риска и договаряне на по-висока застрахователна премия, а застрахованата
категорично не е избрала това. В този смисъл предложените от вещото лице
варианти в първи раздел на заключението само с оригинални части, със съответна
разценка и на услуги на сертифицирани и несертифицирани сервизи не може да бъде
възприета. Вариантът, изложен във втори раздел при отчитане на цени на
резервните части от алтернативните доставчици в по-пълна степен отразява
пазарните аналози, поради което и следва да се предпочете. Именно общата сума
от 1199,20лв като възстановителна стойност при отчитане на части от алтернативни
доставчици и средни пазарни цени на труда и материалите за ремонта (при
отчитане на оферти както на сертифицирани, така и на сервизи без европейски
сертификат за качество) е приета от първоинстанционния съд като размер на
дължимото застрахователно обезщетение. Този фактически извод се възприема
изцяло и от въззивния съд.
Така установения факт не се оспорва и от въззиваемата страна, предвид
изложеното становище по този размер в отговора по жалбата.
Действително в мотивите на обжалвания акт по приложението на закона е
добавен и коментар по други размери(съвпадащ с констатации в мотивите на
решението по предходното дело между страните), но как са били те установени от
първоинстанционния съд не е посочено. Сумите не кореспондират нито на
вариантите на приетата експертиза, нито на възприетите въз основа на това
заключение факти в останалата част от решението. В този смисъл тази констатация
остава изолирана и необоснована(както основателно се оплаква въззивника), но
сама по себе си тя не е определила крайния извод на първата инстанция за
дължимост на обезщетението в пълен размер от
1199,20лв, от който са приспаднати вече заплатените и установени части от
дълга до остатък от 515.81лв. Това е размерът на незаплатеното от
застрахователя задължение и именно той е присъден.
Тъй като и въззвиният съд намира за доказан в този размер искът на
застрахованото лице, и крайния резултат от прилагането на закона от двете инстанции
съвпада, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Самостоятелни оплаквания относно акцесорното вземане за лихви са обосновани
с неизпълнено задължение на ищеца да заяви начина на плащане при предложено
доброволно изпълнение от ответната страна( чл.127 ал.4 ГПК). Доколкото обаче по
делото вече са събрани данни за оповестената при извънсъдебното сезиране на
застрахователя сметка на застрахованото лице, въззвиният съд намира, че тези
данни продължават да обвързват и двете страни, до евентуалната им промяна от
титуляра на вземането. Въззивният съд констатира, че ищцата е допълнила
съдържанието на исковата си молба по частичния си осъдителен иск с молба от
10.07.2018г, като е посочила плащане в брой като предпочетен от нея начин на
доброволно изпълнение. Този начин обаче не е съответен на вида на търсеното
вземане, за което законът изисква безкасово плащане (чл. 380 ал.2 КЗ). Затова и
не следва да се отчита промяна на първоначалното указание за превеждане на
дължимото парично обезщетение в сметката, посочена в уведомлението за щета,
известно на застрахователя от 10.04.2017г. Не е налице забава на кредитора,
която да изключва отговорността на застрахователя и съответно присъдената
законна лихва от сезирането на съда се дължи като допълнителното компенсиране
на забавата му.
При така установеното съдът прави извод за пълна неоснователност на
жалбата.
По претенцията за разноски, съдът съобразява, представеният договор за
правна помощ, съдържащ разписка за броен хонорар в размер от 360 лв на
адвоката, осъществил защитата срещу неоснователната жалба (при подаване на
отговора и преупълномощаване на колега). Въззиваемата страна следва да бъде
компенсирана за тези съдебни разходи.
Мотивиран от
гореизложеното и на осн. чл. 269 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№5283/19.12.2018, постановено по гр.д. №10340/18г. по описа на ВРС, 41 с-в.
ОСЪЖДА „ЗАД „ОЗК –
Застраховане“, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.
„Възраждане“, ул. „Света София“ №7, ет.5 ДА ЗАПЛАТИ на И.М.И., с ЕГН **********
и адрес *** сумата от 360 /триста и шестдесет/ лева, представляваща разноски за
защита по неоснователна жалба във въззивната инстанция, на осн. чл. 81 вр. чл.
78 ал.3 ГПК.
Решението не
подлежи на касационно обжалване. Да се обяви в регистъра по чл. 50б от ПАС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.