Р Е Ш
Е Н И Е
№ ……………/..................2020 г., гр.София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на шести март през
2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 5612 по
описа за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 37325 от 12.02.2019
г., постановено по гр.д. № 26869/2018 г. на СРС, 51
състав, е признато за установено в отношенията между М.В.К. и „П.к.Б.” ЕООД, че
договор за потребителски кредит **********/ 17.03.2014 г. е нищожен на
основание 26, ал. 1 ЗЗД, като е осъдено на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД „П.к.Б.”
ЕООД, да заплати М.В.К. сумата 928,40 лева- получена без основание по договор
за потребителски кредит **********/ 17.03.2014 г., ведно със законната лихва от
25.04.2018 г. до окончателното погасяване на задължението, като е отхвърлен
този осъдителен иск за разликата над тази сума до претендираните 974,40 лева. С
решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските по
чл.78, ал.1 ГПК чл.78, ал.3 от ГПК дължими между страните, както и тези, дължими
от ответника на пълномощника на ищеца по чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Решението е обжалвано само от
ответника „П.к.Б.” ЕООД в частите, в
които исковете са били уважени с искане за отмяната му в тези части и отхвърляне
на исковете изцяло, претендират се и разноски за двете съдебни инстанции. Излагат се доводи за неправилност на решението в
обжалваните части както и за необоснованост на същото. Изразява несъгласие с
извода, че възнаградителната лихва в случая противоречи на добрите нрави и
добросъвестността, поради което същата била нищожна на основание чл. 26 от ЗЗД,
като счита за неправилно позоваването то първоинстанционния съд на на
установената задължителна съдебна практика, която е приложил без да съобрази
конкретния случай. Счита, че първоинстанционният съд не е изследвал
какви са правилата в обществените отношения, породени от кредитирането от
небанкови финансови институции, за да определи дали същите са нарушени, като в
тази връзка твърди, че в сектора на кредитирането, извършвано от небанкови
финансови институции, поради високите рискове и ниската кредитоспособност, са
допустими по-високи нива на възнаградителните лихви, и че за противоречие на
морала меродавни следва да бъдат практиките и уговорените възнаградителни лихви
от останалите такива институции, а не лихвите на банките и останалите търговци. Наред с това излага и доводи за неправилно
тълкуване волята на страните по договора, в нарушение на чл.20 от ЗЗД, като не е взел предвид доброволно и информирано
постигнато съгласие за сключването на договора и за заплащането на
възнаградителна лихва за ползването на предоставената в заем сума. Оспорва само
наличието на нееквивалентност между престациите да е достатъчно, за да се
стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави, а известна
обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне
предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от
страните с оглед техния интерес, както и при съобразяване на промяната в
законодателството, водеща до обратни изводи на тези в обжалваното решение
относно пределните размери на договорната лихва при потребителските кредити,
като счита че в случая няма законово ограничение в уговаряния договорен лихвен
процент нито със ЗПК, нито с ТЗ, приложим субсидиарно към сделката като
търговска такава. Оспорва и извода за нищожност на анекса към договора, особено
предвид уговореното с него намаляване на размера на договорната лихва. Намира също
така, че евентуалната нищожност на клауза от договора не влече нищожност на
целия договор.
Въззиваемата
страна – ищец М.В.К. оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.Д.Ф.,
с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци, а законът е
приложен правилно. Моли жалбата да не се уважава, претендират се разноски от адвоката по чл.38, ал.2 от ЗАдв за
възнаграждение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, тъй като има
съдържанието по чл.236 от ГПК, а в обжалваните части е и допустимо, тъй като
съдът се е произнесъл в рамките на
заявените с исковата молба претенции.
При произнасянето си по правилността на решението в останалите
обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните своевременно с въззивната
жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за
установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предмет на въззивна проверка за правилност следователно по настоящето
дело, е решението в частите, в които исковете са били уважени спрямо ответника и
само относно въведения във въззивното производство оплаквания.
Първоинстнационният съд е уважил предявените искове въз основа на
преценка на събраните по делото писмени догазателства, като е приел, уговорения
с договора размер на възнаградителна лихва при годишният лихвен процент от
71.04 % е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като накърняваща добрите
нрави, прекалено висок е и излиза извън присъщата функция на възнаградителната
лихва, и води до неоснователното му обогатяване, е прекалено висок и излиза извън присъщата функция на възнаградителната
лихва, а именно да служи като възнаграждение за кредитора за това, че е
предоставил заем, и води до неоснователното му обогатяване, без да се
нужно съобразява какъв е бил пазарът на
финансови услуги в сферата на кредитирането от небанкови финансови институции
към момента на сключване на процесния договор за кредит. Приел е още, че нищожността
на клаузата, регламентиращата задължението за заплащане на възнаградителната
лихва, води до нищожност на договора като цяло и така не е обсъждал останалите
наведени в исковата молба основания за нищожността на договора. Като последица
от този извод е приел, че ищецът дължи на ответника само чистата стойност на кредита,
но не и платената в поведе суча от 928,40 лева следва да му се върне като плащане
без основание. Не е приле са основателен довода за дължимост на сумата поради
сключения анекс, доколкото е приел този анекс за нищожен като споразумение по
нищожен основен договор - непозволен по смисъла на чл. 366 ЗЗД. Изложените
в мотивите на първоинстанционното решение фактически констатации и правни
изводи въззивният съд споделя, и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях,
без да е нужно да ги повтаря.
В допълнение и по наведените с въззивната жалба
довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:
Не е спорно поделото, и се подкрепя от събраните
писмени доказателства, че страните по съдебния спор са сключили договор за
потребителски кредит **********/ 17.03.2014 г., сключен между ищеца М.В.К. и
ответника „П.к.Б.” ЕООД, при размер на отпуснатия кредит 3850 лева, годишният
лихвен процент 71,4, годишният
процент на разходите - 99,41, и общото задължение - 11 678,88 лева, със срок на
изпълнение на задължението за връщане на получения заем 48 месеца. Постигнато е и съгласие по анекс ,
отпечатан на 30.09.2014 г. , за отлагане падежна на 4-та вноска по погасителния
план, и намаляване на лихвения процент
на 66,73 и годишния процент на разходите на 91,44, като останалите клаузи на
договора оставали непроменени.
Неосноватено е опласкването по въззивната жалба на
ответника за липсата на нищожност на уговорения размер на договорната лихва. Добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, се определят от съдебната
практика като неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. По аргумент от чл. 9 от ЗЗД, като накърняваща
добрите нрави може да се разглежда и тази сделка, която накърнява изискванията
за еквивалентност на престациите. Като критерий, въз основа на който съдът
оценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност
на сделката, в съдебната практика е възприета изключително голямата разлика в
тях (така решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на ІІІ Г. О.
на ВКС, решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2010 г. на І Г. О. на ВКС,
в което е подчертана необходимостта от значителна липса на еквивалентност в
насрещните престации, решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г.,
на ІІІ Г. О. на ВКС, и др.). В настоящия случай вземането на ответника
значително превишава неговата собствена престация, доколкото срещу сумата от
3850 лв. е уговорено той да получи обратно сумата 11 878,88 лв., от която
7828,88лв. е договорна лихва при лихвен процент 71,045 уговорен с договора. Така
ищецът е следвало да заплати на ответника възнаграждение в размер повече от два
пъти получената от него в заем сума. Противно на изложеното във въззивната
жалба, нищожната поради противоречие на закона сделка може да противоречи и на
добрите нрави (така напр. Решение № 144/1999 г. на ВКС, V г.о.), а
обстоятелството, че при други "бързи кредити" лихвите достигат нива сходни
проценти не означава, че процесната лихва от 71,04 % не противоречи на морала. При
правилно приложение на материалния закон първоинстанционният съд е съобразил,
че с оглед съществените различия между законната и възнаградителната лихва, в
случая не може недействителната клауза за прекомерната възнаградителна лихва да
бъде заместена от законните лихви, установени в страната. Тъй като се касае до
договор за потребителски кредит, който задължително е възмезден, не може да се
приеме и че договорът би бил сключен и без клаузата, предвиждаща годишен лихвен
процент от 71,04 %. Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части
не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една
от посочените хипотези, поради което искът за нищожност на договора поради
противоречието му с добрите нрави като основателен, следва да бъде уважен.
Тъй като съдът
приема договорът за заем да е нищожен изцяло, то ищецът дължина кредитора само
чистата стойност на кредита, т.е само 3850лв., при което платеното от ищата в повече
928,40 лв., установено от приетата съдебно-счетоводна експертиза, е платено без
основание като дадено по нищожен договор, и тази надплатена сума подлежи на връщане
от кредитополучателя на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. Извод за
наличие на основание за плащането на тази сума не може да се черпи от анекса
към договора за кредит, с който страните са уговорили намаляване на договорната
лихва, тъй като този анекс се явява споразумение по нищожен основен договор,
което споразумение по тази причина също е нищожен съгласно чл.366 от ЗЗД. Освен
това, дори и намален размерът на договорната лихва от 66,73 % също е прекомерен
и носи същата характеристика на нищожна уговорка, както вече бе изложено
по-горе.
Поради съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части,
вкл. и в обусловената от това отговорност за разноските.
По разноските за въззивната инстанция:
Според изхода на
спора, направените от въззивника-ответник разноски остават в негова тежест.
Процесуалното
представителство на въззиваемата страна-ищец е осъществявана безплатно от адв.Д.Ф.,
съгласно договора за правна защита, съставен пред СРС, и поради неуважаване на
жалбата, ответникът дължи на адвоката възнаграждение. Въззивният съд намира, че не е налице
процесуална сложност на спора пред въззивната инстанция, не са събирани нови
доказателства, пълномощникът на ищеца не
е участвал в съдебно заседание, при което в случая може да определи размер на
възнаграждението и под минимума и под минимума според чл.7, ал.2, т.4 от
Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС / т.е. и под 908,21 лв./. Решения на Съда на ЕС
/напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 , Решение
от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на
CEO/ , които са задължителни и за националните съдилища, сочат на общ извод, че
националната юрисдикция / съда в случая/ не е задължен да се съобразява с
ограниченията, наложени относно минималните размери на адв.възнаграждения,
определени с акт на адвокатско сдружение/ в случая с Наредба № 1/2004 г. на
ВАдвС/ и забраната съда да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв
акт, както и че това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките
на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението
по т.1 от решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав по преюдициално
запитване, отправено от състав на Софийски районен съд. В същото решение се
сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Като такива
легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36, ал.2 от
ЗАдв-справедливостта и обосноваността на възнаграждението на адвоката, както и
тези посочени в Решение № 9273 от 27 юли 2016 г. по административно дело № 3002
от 2015 г. на ВАС, потвърдено с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по
административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране
от държавата на право на всеки гражданин на защита при нарушаване на техни
права и законни интереси, вкл. и във всички стадии на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията на Република България, и на достъпа на гражданите и юридическите
лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на
всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. Или за
конкретния случай съдът следва да прецени дали минималния размер на
адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на
услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне
значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по
делото. При определяне на справедливия
размер в случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на
сложност на спора пред въззивния съд, и на легитимните цели, въззивният съд намира, че това следва да е
минимума от 300 лв. по Наредба № 1/2004 г.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 37325 от 12.02.2019 г.,
постановено по гр.д. № 26869/2018 г. на СРС, 51 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, и относно разноските.
ОСЪЖДА „П.к.Б.” ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. Д.Л.Ф., вписана в
САК с личен № ******, с адрес: гр. ******, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, сумата 300лева адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.