№ 730
гр. София, 15.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мариана Г.
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20211100511158 по описа за 2021 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от Й.
Г. П. чрез адвокат И. Г. срещу Решение № 20124612 от 26.05.2021г., постановено по гр.
д. № 17641/2020г. по описа на Софийски районен съд, 33 с-в, с което е уважен
предявеният срещу жалбоподателя от Т. Г. М. иск по чл. 108 от Закона за
собствеността за ½ ид. част от недвижим имот с идентификатор 67134.608.318.1.1 в гр
София, ул. „*******“ (сега *******) № *******, ет. 2-ри с предназначение апартамент,
състоящ се от една спалня, една стая с директен хол, кухня, баня, тоалетна и две
антрета, заедно със съответните ид.ч. от общите части на сградата, както и за осъждане
на ответника да й предаде владението на този недвижим имот, както и на основание чл.
537, ал. 2 от ГПК да отмени нот. акт № 13, том I, per. № 458/2020 г., дело № 5/2020 г. на
нотариус В. Г. с per. № 340 на НК,
С жалбата моли решението да бъде отменено като неправилно и необосновано
поради неправилни изводи на СРС относно началната дата на давностно владение на
жалбоподателката. Счита за неправилен извода на съда в тази насока, че правото на
ползване учредено в полза на родителите на страните е пречка за течене на давност и
че давност започва да тече след смъртта на бащата на страните и не е изтекла в нейна
полза. Доказано било от свидетелските показания, че е осъществявала действия
надхвърлящи обикновено ползване. Не била оборена доказателствената сила на
1
констативният нотариален акт. Експертиза не можело да установява прекъсване и
спиране на давност.
Постъпил е отговор на жалбата с който тя се оспорва и се иска потвърждаване
на решението.
СГС след проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваното решение за
валидно и допустимо.
По отношение на неговата правилност въззивния съд е ограничен до
оплакванията в жалбата и приложението на императивни материални норми.
След преценка на твърденията и възраженията на страните с оглед на събраните
по делото доказателства СГС намира обжалваното решение за правилно по следните
фактически и правни съображения“
Неоснователни са оплакванията за незачитане на легитимиращият ефект на
констативния нотариален акт за собственост. Както е посочено и в мотивите на
тълкувателното решение на ОСГК на ВКС на което се позовава жалбоподателя ако и
двете страни се легитимират с нотариални актове за собственост (без значение
констативни или такива за правна сделка) всяка страна трябва да докаже своето право.
Именно такъв е и настоящият случай.
Твърденията, че има съгласие от ищцата за установяване на владение от
ответницата са направени за пръв път с въззивната жалба.
От фактическа страна се установява по делото следното:
Страните по делото са сестри.
Няма спор, че процесния жилищен етаж е част от къща, построена по време на
брака между родителите на страните.
От СТЕ се доказва и няма спор, че къщата е построена през 1956г., като
партерния етаж не отговаря на изискванията за жилище. Първоначално е бил гараж и
мазета, а през 2007-2008г. е преустроен за живеене, но няма необходимите светли
височини за жилище.
Доказва се от показанията на всички свидетели, че ответницата винаги е живяла
в имота. Няма спор, че живее там и понастоящем.
Не се спори и се установява от показанията на св. М.-син на ищцата, (които
показания кореспондират с твърдението на жалбоподателката в отговора на исковата
молба) че ищцата след като е сключила брак около 1982г. е заживяла отделно при своя
съпруг.
Доказва се от нотариалния акт, че през 1995г. родителите на страните са им
дарили по ½ идеална част от правото на собственост върху имота, като са си запазили
вещно право на ползване върху целия имот заедно и поотделно докато са живи.
2
От показанията на свидетелите се установява, че всеки от родителите на
страните е живял в имота до смъртта си (майка им през 2010г., а бащата през 2014г.)
От показанията на свидетелите К. и Г. се установява и че в партерния етаж на
къщата живее синът на ищцата (св. М.).
Свидетеля К. посочва, че синът на ищцата се е нанесъл там с разрешение на дядо
си (бащата на страните) да преустрои партера за живеене през 2007-2008г..
Липсват по делото твърдения и доказателства ответницата да се е установила в
имота против волята на своите родители или сестра си както преди, така и след
прехвърлянето на собствеността.
При така установено СГС намира, че не доказано, включително чрез
презумпцията по чл. 69 ЗС установяването на владение по смисъла на чл. 79 ЗС-да е
упражнявана фактическа власт върху имота с намерението за своене.
Ответницата, както и ищцата са живеели заедно със своите родители в
построената от последните къща. След като ищцата е встъпила в брак (около 1982г.), тя
е заживяла отделно, като ответницата е продължила да живее в имота заедно с
родителите на страните, а впоследствие и с дъщеря си (внучка на прехвърлителите на
имота). Такъв вид обитаване /живеене/ в имота не може да се квалифицира като
владение по смисъла на ЗС. Тя е била допускана да го обитава от своите родители явно
с оглед на отношенията родител –дете-внук. Когато собственикът живее в своя имот,
съвместно с други лица (още повече негови деца), тези лица не могат да се считат за
владелци, освен ако няма несъмнени и категорични доказателства, че те не са
допуснати в имота да го ползват, а че собствениците са им предали своето владение и
са останали в имота като държатели, каквито убедителни факти не се съдържат в
показанията на свидетелите по настоящото дело (Решение № 74 от 13.07.2022 г. на
ВКС по гр. д. № 4588/2021 г., I г. о., ГК). Това състояние е продължило и след
прехвърляне на „голата собственост“ до смъртта на бащата на страните през 2014г.
Няма доказателства ответницата да е извършвала действия с които да обективира, че
счита имота за изцяло свой. Живеенето в имота не е такова действие при положение,
че изначално е започнало с разрешение на родителите-собственици и е продължило
след прехвърляне на голата собственост пак явно с тяхно съгласие (липсват твърдения
и доказателства за обратното) като вещни ползватели, а същевременно ищцата не би
могла да се противопостави на това тъй като родителите като вещни ползватели могат
да допускат в имота когото поискат (така като са се съгласили техния внук св. М. да
преустрои партерния етаж и да живее в него). Подобно владение е скрито, а не явно и
няма правен ефект. С оглед на горното едва от 2014г. (смъртта на бащата на страните)
може да се приеме, че има държане на имота от ответницата, което може да се
осъществява с намерение за своене. До предявяване на иска обаче с който се прекъсва
давност не са изминали 10 години. Отделно данни за действия, обективиращи външно
3
намерение за своене и следователно владение има от края на 2015г, около година и
половина след смъртта на бащата на страните, когато според показанията на св. М.
ответницата е ограничила достъпа до процесния жилищен етаж и не е допускала никой
там.
Видно от горното възражението на жалбоподателя ответник за придобивна
давност е неоснователно и правилно е отхвърлено от СРС, като и искът по чл. 108
правилно е бил уважен доколкото по силата на прехвърлителната сделка от 1995г
ищцата е придобила ½ идеална част от процесния жилищен етаж и е безспорно, че
целия жилищен етаж се намира във фактическа власт на ответницата.
Следва да се посочи, че е налице и съдебна практика в подкрепа на становището
на СРС, че докато върху имота има вещно право на ползване не може да тече давност
за правото на собственост. (Решение № 65 от 13.07.2018 г. на ВКС по гр. д. №
2424/2017 г., II г. о., ГК Определение № 60378 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. №
2707/2021 г., I г. о., ГК и посочената там практика)
Предвид горното обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора право на разноски за въззивна инстанция има само
въззиваемата-ищца, която претендира и доказва такива в размер на 600,00 лева за
адвокатски хонорар, които следва да бъдат присъдени, като реално платени видно от
договора за правна помощ на л.20 от настоящото дело.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ :
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20124612 от 26.05.2021г., постановено по гр. д. №
17641/2020г. по описа на Софийски районен съд, 33 с-в, с което е уважен предявеният
от Т. Г. М. срещу Й. Г. П. иск по чл. 108 от Закона за собствеността за ½ ид. част от
недвижим имот, находящ се в сграда с идентификатор 67134.608.318.1.1 в гр София,
ул. „*******“ (сега *******) № *******, на ет. 2-ри с предназначение апартамент,
състоящ се от една спалня, една стая с директен хол, кухня, баня, тоалетна и две
антрета, заедно със съответните ид.ч. от общите части на сградата, и е осъден на
ответника да й предаде владението на този недвижим имот, както и на основание чл.
537, ал. 2 от ГПК е отменен нот. акт № 13, том I, per. № 458/2020 г., дело № 5/2020 г. на
нотариус В. Г. с per. № 340 на НК
ОСЪЖДА Й. Г. П. с ЕГН ******* ДА ЗАПЛАТИ НА Т. Г. М. с ЕГН **********
600,00 лева разноски за адвокатски хонорар за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен
4
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5