№ 8746
гр. София, 10.07.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 116-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание
на десети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:П. Г. П.
като разгледа докладваното от П. Г. П. Наказателно дело частен характер №
20251110209919 по описа за 2025 година
Съдът намира, че тъжбата, подадена от Г. А. С. ЕГН ********** срещу Й. Д. К. ЕГН
********** не отговаря на императивните изисквания на чл.81, ал.1 от НПК – в нея липсват
обстоятелства за престъпление.
В частната тъжба се посочва, че тъжителят е адвокат на Н. А. Б. повече от 15 години
по различни дела. Сочи, че на 30.06.2025г. в кантората на тъжителя в гр.София същата му
донесла писмо от Й. К. (насрещна страна по дело за делба), адресирано до нейния партньор
Д. В., представляващо имейл от 24.06.2025г., в който К. изпраща съдебно решение между
него и Н. Б. за делба на общ съсобствен имот. В заключителната част на писмото, тъжителят
посочва, че К. е написал „ако мислите че греша, консултирайте се с адвокат различен от
адв.С.. Според мен той е слаб адвокат“. Твърди К. да е извършил престъпление по чл.148,
ал.1, т.2 от НК – квалифициран състав на обида.
Дейността на съдията-докладчик по производствата от частен характер включва
преценка дали в тъжбата са изложени факти, които могат да се субсумират под конкретен
престъпен състав. Тази предварителна оценка на твърденията на тъжителя гарантира, че в
съдебното заседание ще се разгледат само такива обвинения, които обективно могат да
ангажират наказателната отговорност на дадено лице за деяние, което се преследва по
инициатива на пострадалия. В правомощията на съдията докладчик е да прецени дали в
тъжбата, с която е сезиран, е описано престъпление, преследвано по тъжба на пострадалия,
и ако отговорът е отрицателен, тъй като е описано несъставомерно поведение – да прекрати
наказателното производство. Изисква се оценъчна дейност на съдията докладчик, която
следва да констатира дали в тъжбата се твърдят факти, които могат да се подведат под
определен фактически състав на престъпление по НК.
Съдът намира, че така описаното в тъжбата не съдържа изискуемите елементи от
обективната съставомерност на престъпление по чл.146 от НК – обида. Според чл. 146, ал. 1
НК обидните думи или действия трябва да са казани или извършени в присъствието на
засегнатото лице - обиденият трябва да е в състояние, да има обективна възможност да
възприеме унизителната спрямо него проява. За да бъде обидата присъствена, трябва тя да е
възприета от потърпевшия по волята на дееца. Признакът е налице и когато обидните
изрази са съобщени чрез трето лице, при условие, обаче, че третото лице е действало по
поръчка на дееца. Обидата с писмо (или по електронна поща) е присъствена когато писмото,
съдържащо обидните изрази, е било адресирано до пострадалия и получено от него, какъвто
1
обаче не е настоящият случай. Възможно е обидата с електронен имейл да е присъствена и
когато обидните изрази се съдържат в книжа, които не са адресирани до обидения, но които
трябва да бъдат прочетени от него, според даденото им от дееца предназначение. В случая в
тъжбата се твърди писмото да е адресирано до трето лице, а не до тъжителя, което изключва
и тази хипотеза. В Решение №664-72-1 ВС се приема, че „може да има обида и тогава,
когато лицето не присъствува на мястото, но чуе обидните изрази по телефон, по радиото и
телевизията, види обидните действия по телевизията, прочете обидните действия от
изпратено до него писмо и др. Обидата ще бъде присъствена и тогава, когато пострадалият
чуе обидните изрази от друго лице, което умишлено е изпратено от подсъдимия да ги
предаде. Обидата обаче следва да е обективирана пред лице, на което подсъдимият заръчал
да я предаде дословно на адресата. Узнаването на обидното съдържание би могло да е
опосредено от трето лице, но в коректния случай тъжителят не твърди това да е така. В
тъжбата се посочва, че А. по собствена воля занесла на тъжителя писмо, адресирано до
нейния партньор от К. без да има желание на последния твърдението за качествата на
тъжителя като адвокат да достига до С.. Следва достигането на обидните изрази до
пострадалия да е съзнавано и целено от дееца. В случая това не е така, доколкото К. не се
твърди в тъжбата да е имал намерение да достига до С. изразеното мнение за неговите
професионални качества. Поради изложеното липсва елемент от съставомерността на
престъплението по чл.146 от НК.
Второ, твърдението на К., че С. е „слаб адвокат“ по никакъв начин не е съставомерно
по чл.146 от НК, доколкото се явява оценъчно съждение, лично мнение на К. що се касае до
качествата на процесуалния представител на А. и нейния партньор. Подобни оценки, видно
и от самата тъжба, касаят лични впечатления със субективен характер на К., защитени са от
свободата на словото, не се явяват унизителни за честта и достойнството на лицето,
доколкото нито са обективно възможно да ги накърнят, нито деецът цели това. Необходимо
е да се разграничи защитата на репутацията на личността и правото на изразяване на
мнение. За личността правото й да изразява своето мнение и да го разпространява чрез слово
- писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин (съобразно чл. 39, ал. 1
Конституцията) е неотменимо. Негативните оценки, както в случая по отношение на
професионалните качества на С., представляват израз освен на правото на изразяване на
мнение, но и упражняване на правото на критика, което също е фундаментално за
плуралистичното демократично общество. Засегната е не личната и интимната сфера на
лицето с критика и мнение по отношение на качествата му, а неговата професионална и то,
видно от тъжбата, в рамките на висящ процес от насрещната страна, която не може да бъде
ограничавана в свободата си на мнение по отношение на професионалните качества на
адвоката. Макар и да водят до негативни емоции у С., подобни оценъчни съждения, строго
субективни са за техния автор, не ангажират останалите членове на обществото и
възможността да бъдат обективирани са неизменно право на отделния субект. Те не
подлежат на доказване,на установяване и на проверка и тяхното обективиране не може да
доведе до ангажиране на наказателната отговорност на лицето.
Поради това съдът намира, че няма описани в тъжбата съставомерни изрази и
действия, още по-малко извършени присъствено, които да са в състояние да ангажират
отговорността на лицето по чл.146 от НК.
Не са налице данни и за престъплението клевета. В наказателната доктрина е
изяснено несъмнено, че престъплението „клевета“ се осъществява по два начина. Едната от
формите на престъплението клевета се характеризира с разгласяването на несъществуващо
позорно обстоятелство, свързано с личността на пострадалия, което е от естество да накърни
доброто му име в обществото. Това обстоятелство може да се отнася до миналото или
настоящото поведение на жертвата, което да е укоримо от гледна точка на господстващия
2
морал.
При втората форма на престъплението чрез клеветата се приписва на пострадалия
неизвършено от него престъпление. При нея деецът твърди пред трето лице/а, че
пострадалият е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност не е
извършил, което твърдение се отразява отрицателно на доброто име и честта му.
За да е налице клевета, следва деецът съзнателно да съобщи на другиго неистини,
позорящи обстоятелства, свързани с личността на пострадалия.
В съдебната практика, както и в правната доктрина, безпротиворечиво е прието, че
предмет на клевета могат да бъдат единствено твърдения с конкретно съдържание, които
носят информация за точно определени обстоятелства, време, място, лице, които да бъдат
позорни, неприемливи от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да
предизвикват негативна оценка на обществото или в частност да представляват приписване
на престъпление.
Следва да се отбележи и че съставът на клеветата е свързан с разгласяване на
определени факти, конкретни обстоятелства, конкретни прояви на засегнатия, а не с
вменяване на определени неконкретизирани отрицателни качества, отрицателни оценки,
съждения, епитети и т.н.
Затова престъплението се осъществява чрез изразяване на твърдения – с
конкретизирано съдържание по смисъл, така че да носи информация за конкретно
обстоятелство, факт, време, място, лице, процес, а не да са изложени абстрактно и да се
сочат лицата и другите инкриминирани данни общо, без да се разбира точно и определено за
кое лице се отнасят тези обстоятелства и какви реално са тези обстоятелства. В този смисъл
изводите, които някой си прави от прочетеното или чутото, създаването на различни версии,
предположения, аналогии, внушение, мнение – не са клевета. Те не могат да бъдат доказани
и не подлежат на доказване.
В трайната практика на Европейския съд по правата на човека в Страсбург се прави
разграничение между факти и мнения, които съдържат преценка или оценка. Така например
по делото “Лингенс срещу Австрия” се приема, че е нужно да се направи грижливо
разграничение между фактите и оценъчните съждения. Съществуването на факти може да
бъде установено, докато истинността на оценъчни съждения не се поддава на доказване.
Доказването на истинността на оценъчните съждения е неизпълнимо и нарушава самата
свобода на мнение, която е основна част от правото, гарантирано от чл. 10 от Конвенцията за
правата на човека. От значение е въпросът дали изявленията на лицето, което упражнява
свободата на словото, имат обективна и фактическа основа. Трябва да се прави разлика
между твърденията за определени факти, които имат негативен характер и упражняването на
правото на критика. И именно тази разлика е разграничителната граница между правото на
лицата да критикуват чужда работа, действия, думи и т.н. и засягането на тяхната лична
субективна правна сфера, което осъществява престъпен състав. В случая се касае единствено
и изцяло за оценки на работата на тъжителя, а не за факти, което изключва изначално
възможността да е осъществено престъплението по чл.147 от НК.
Тъжителят е инкриминирал изрази, които не са нито клеветнически, нито позорящи
личността му, а са изцяло и единствено оценъчни съждения, които дори и да са неверни, са
изначално негодни да послужат за повдигане на наказателно обвинение.
Следва да се посочи, че предвид специфичността на производството за престъпления,
преследвани по тъжба на пострадалия, именно в тежест на последния е да индивидуализира,
конкретизира и посочи ясно и изчерпателно обстоятелствата, въз основа на които се подава
частната тъжба. Именно от обстоятелствената част на частната тъжба се определя и
формулира фактическата рамка на частното обвинение, въз основа на която лицето, срещу
3
което е насочена тя, организира своята защита. Основната процесуална функция на тъжбата
е да формулира частното обвинение и по този начин да определи предмета на доказване в
наказателното дело от частен характер и съответно да даде възможност на подсъдимия да
упражни правото си на защита срещу нея. В случая тъжбата не съдържа данни за
престъпление.
Поради тези съображения съдът намира, че тъжбата, подадена от С., не отговаря на
изискванията на чл. 81, ал. 1 от НПК, при липсата на процесуални способи за преодоляване
на недостатъците и, тъй като посочените в тъжбата обстоятелства не могат да бъдат
субсумирани под хипотезата на който и да било състав на престъпление, преследвано по
частен или общ ред. Тъжбата е ясно формулирана, инкриминираните фрази също, поради
обстоятелството, че се касае за точни изрази под формата на цитати, тяхното допълнително
изясняване и конкретизиране не е необходимо и не би довело до друг резултат.
Наказателното производство следва да бъде прекратено.
Водим от горното и на основание чл.250, ал.1, т.2 от НПК СЪДЪТ
РАЗПОРЕДИ:
ПРЕКРАТЯВА наказателното производство по н.ч.х.д.№ 9919/2025 год.по описа на
СРС, НО, 116-ти състав.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване в 7-дневен срок от получаване на
съобщението пред Софийски градски съд по реда на глава двадесет и втора.
ПРЕПИС да се връчи на частния тъжител и на повереника.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4