Решение по дело №3345/2022 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2940
Дата: 28 октомври 2022 г. (в сила от 28 октомври 2022 г.)
Съдия: Теменужка Симеонова
Дело: 20221100503345
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 1 април 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 2940
гр. София, 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Розалина Г. Ботева

Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20221100503345 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.01.2022 г. по гр.дело № 78265/18 г., СРС, I ГО, 44 с-в е
признал за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, срещу С. Т. Д., ЕГН
44
**********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******, бл. *******, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и
чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С. Т. Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от
4361,63 лв. - главница, представляваща неплатена цена на доставена
топлинна енергия за битови нужди през периода от м.05.2013г. до м.04.2015г.
за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******“, бл. *******,
аб.№ 149826, сумата от 66,51 лв. - главница, представляваща неплатена цена
на предоставена услуга дялово разпределение за същия период и същия
имот, ведно със законната лихва върху всяка от двете главници считано от
датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК- 20.06.2016г. до
окончателното плащане, както и сумата от 188,06 лв.-мораторна лихва върху
главницата от 4361,63 лв. за периода от 1.07.2013г. до 13.05.2016г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 33141/2016г. по описа
на СРС, 44 с-в, като е отхвърлил иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
мораторна лихва върху главницата от 4361,63 лв. в останалата част - за
разликата над 188,06 лв. до пълния претендиран размер от 474,38 лв. и за
датата 30.06.2013г., както и изцяло иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
1
мораторна лихва върху главницата от 66,51 лв. в размер от 8.95 лв. за периода
от 30.06.2013г. до 13.05.2016г. Осъдил е С. Т. Д., ЕГН **********, е адрес:
гр. София. ж.к.,.*******“, бл. *******, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, на
основание чл. 78, ал. 1 ТПК, сумата от 139,32 лв. - разноски в заповедното
производство, и сумата от 712,66 лв. - разноски в исковото производство.
Решението е обжалвано с въззивна жалба вх. № 25008777/07.02.2022г. от
ответника С. Т. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******“, бл.
******* в частта, в която съдът е признал за установено, по предявените от
„Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София,
44
ул. „******* № *******, срещу С. Т. Д., ЕГН **********, с адрес: гр.
44
София, ж.к. „*******, бл. *******, искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК вр. чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал.1 ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал.
1 ЗЗД, че С. Т. Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 4361,63 лв.- главница,
представляваща неплатена цена на доставена топлинна енергия за битови
нужди през периода от м.05.2013г. до м.04.2015г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******“, бл. *******, аб.№ 149826, сумата от
66,51 лв. - главница, представляваща неплатена цена на предоставена услуга
дялово разпределение за същия период и същия имот, ведно със законната
лихва върху всяка от двете главници считано от датата на подаване на
заявление по чл. 410 ГПК- 20.06.2016г. до окончателното плащане, както и
сумата от 188,06 лв.-мораторна лихва върху главницата от 4361,63 лв. за
периода от 1.07.2013г. до 13.05.2016г., за които вземания е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д.№ 33141/2016г. по описа на СРС, 44 с-в, както и в
частта на присъдените разноски, с мотиви, изложени в жалбата. Твърди се, че
съдът е приел неправилно за доказано, че потребител на ТЕ е ответникът, но
според константната съдебна практика потребител на ТЕ са единствено
вещните ползватели на имота. По делото е категорично доказано, че
ответникът не потребява реално ТЕ, като няма отоплителни тела, поради
което сумата от 4361,63 лв. главница за потребена ТЕ е абсурдна. Твърди се,
че неправилно са установени претендираните суми за лихви, след като
ищецът не е ангажирал доказателства за датата на публикуване на сумите в
сайта на дружеството, че неправилно е присъдил сумите за дялово
разпределение, а те са недължими, защото не е представено доказателство
нито за основанието им, нито за размера им. Правят се разсъждения относно
съотношението между ЗЗП и ЗЕ, като се сочи чл.62 ЗЗП и хипотезата на
непоръчана доставка. Моли съда да постанови решение, с което да отмени
процесното в обжалваната част.
Въззиваемото дружество „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“*******“ № 23, представлявано от
Изпълнителния директор А.А., чрез пълномощника юрисконсулт В.П.
оспорва същата като неоснователна.
2
Третото лице помагач „Т.С.“ ЕООД не взема становище по въззивната
жалба.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по
делото доказателства и становища на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо,
поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
От фактическа страна:
Предявени са искове по реда на чл.422 ГПК, с правно основание чл.79,
ал.1, пр.1, вр. чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД от „Т.С.” ЕАД срещу С. Т. Д., ЕГН
********** за признаване съществуването на вземания на ищеца спрямо
ответника за следните суми: сумата от 4361,63 лв. - главница, представляваща
неплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди през периода
от м.05.2013г. до м.04.2015г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
ж.к. „*******“, бл. *******, аб.№ 149826, сумата от 66,51 лв. - главница,
представляваща неплатена цена на предоставена услуга дялово разпределение
за същия период и същия имот, ведно със законната лихва върху всяка от
двете главници считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК -
20.06.2016г. до окончателното плащане, сумата от 474,38 лв. - мораторна
лихва върху първата главница, и сумата от 8,95 лв. - мораторна лихва върху
втората главница, и двете лихви начислени за периода от 30.06.2013г. до
13.05.2016г., които вземания са предмет на издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№ 33141/2016г. по описа на СРС, 44 с-в.
Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че е налице облигационно отношение,
възникнало с ответника въз основа на договор за продажба на топлинна
енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват
потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. През исковия
период за имота е доставяна топлинна енергия, цената за която съгласно
Общите условия от 2008г. е платима месечно в 30-дневен срок след изтичане
на периода, за който се отнася задължението, а съгласно Общите условия от
2014г. - в 30- дневен срок от датата на публикуване на данни за дължимите
суми на електронната страница на продавача. Купувачът не е заплатил
3
дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и
изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение, като не е
заплатил и дължимата такса за дялово разпределение. Твърди се, че
ответникът е изпаднал в забава.
Ответникът в срока по чл.131 ГПК е оспорил предявените искове по
основание и размер. Направено е възражение за изтекла погасителна давност.
Третото лице-помагач на страната на ищеца не е изразило становище по
предявените искове.
От правна страна:
От представения по делото Договор за покупко-продажба на общинско
жилище по реда на ЗОС, на 6.03.1998г. е видно, че ответникът е придобил
правото на собственост върху процесния имот, прехвърлено му възмездно от
Столична община. Представена е и молба-декларация от 18.09.2002г., с която
ответникът е отправил искане до ищцовото дружество партидата за имота да
бъде заведена на негово име като титуляр, декларирайки, че ползва имота за
жилищни нужди заедно с членовете на семейството си. От представените
извлечения от сметки и изравнителни сметки и съгласно изводите на вещото
лице-топлотехник, изследвал издадените за потребената топлинна енергия
фактури, се установява, че партидата се води на името на ответника, като
няма данни за промяна в титулярството й в рамките на исковия период. Въз
основа на процесния договор и считано от датата на сключването му
ответникът се легитимира като едноличен собственик на имота. Не се твърди
и не са представени доказателства за това след придобиване на собствеността
ответникът да се е разпоредил с имота, прехвърляйки същия или учредявайки
вещно право но ползване на трети лица, а подадената от него молба-
декларация сочи, че той именно е позвател на ТЕ и в това си качество е
изразил воля да потребява доставената от ищеца ТЕ. Буди недоумение
твърдяната във въззивната жалба „константна съдебна практика, която
приема за потребител единствено вещните ползватели на имота“. Такава
практика няма, а твърденията може би са изведени от контекста на някое
съдебно решение, при което се е получило правен абсурд. Съгласно чл.153 от
ЗЕ (1) (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012 г.), всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3.
Съгласно § 1, т. 2а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ЗЕ
"Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Посочените
разпоредби легитимират като потребител на топлинна енергия собственикът
4
на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на
ползване, в който случай потребител е третото лице ползвател. Именно в
качеството си на собственик на процесния имот, ответникът се явява страна
по облигационното правоотношение с „Т.С.“ ЕАД по договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди, сключен при публично известни Общи
условия за продажба, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДЕКВР и
Решение № ОУ-01/27.06.2016г. на КЕВР /чл. 150, ал.1 от Закони за
енергетиката/. При тези данни може да се направи извод, че ответникът се
явява потребител на топлинна енергия за битови нужди съгласно чл.153 от
ЗЕ. Твърди се още, че по делото било доказано по категоричен начин, че
ответникът не потребява ТЕ като няма отоплителни тела. Като начало, такова
твърдение е въведено едва във въззиванта жалба, поради което се явява
преклудирано по смисъла на т.4 от Т.Р. № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК на ВКС, според която „възраженията на ответника срещу
предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК, поради което не могат да се направят за
първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за
погасителна и придобивна давност.“ Отделно, няма данни, че ответникът не
потребява ТЕ, както и че няма отоплителни тела. От приетата по делото СТЕ
се установява, че през първия отоплителен сезон ТЕ за отопление на имота е
определен на база реален отчет на показанията на 6 броя ИРРО, а през
периода 05.2014г.-04.2015 г. на база „служебен отчет“, поради неосигурен
достъп на показанията на 5 броя ИРРО, монтирани на 5 броя радиатори в
имота/ 1 радиатор е демонтиран/затапен./ По отношение потребената
топлинна енергия за БГВ експертизата констатира, че разходът през първия
отоплителен сезон е бил остойностяван по данни от реално отчитане на
показанията на 2 бр. технически изправни и сертифицирани водомери за
топла вода, а през втория отоплителен сезон - по служебен отчет, поради
неосигурен достъп за измерване показанията на водомерите, като
разходваното количество гореща вода е определяно на база предходно
потребление. От експертното заключение се установява също, че съобразно
чл. 155, ал. 1 ЗЕ дължимите за доставената топлинна енергия суми са
ежемесечно начислявани по прогнозна консумация, като в края на всеки
отоплителен сезон е изготвяна изравнителна сметка от избраната фирма за
топлинно счетоводство въз основа отчетеното действително потребление.
Така, определените по прогнозен дял суми, коригирани с резултатите от
изравняването, отразяват дължимата от потребителя цена, доколкото
последната е формирана за установеното реално количество потребена
топлоенергия.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ / обн. ДВ 107/2003г./ и
действалата преди нея норма на чл. 106а, ал. 1 от ЗЕЕЕ /отм./ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
5
ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
Общи условия за продажба, съответно одобрение с Решение ОУ-
026/11.05.2002г. на ДКЕВР и Решение № ОУ-067/12.12.2005г. на ДКЕВР.
Фактът на предоставяне на топлинна енергия се установява от индивидуални
справки от ФДР, документи за главни отчети, извлечение от сметки за
начислени прогнозни суми от ищеца, изравнителни сметки, приетите по
делото СТЕ и ССЕ.
Относно иска по чл.422, ал.1 ГПК с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД и
твърдението, че неправилно са установени претендираните суми за лихви,
след като ищецът не е ангажирал доказателства за датата на публикуване на
сумите в сайта на дружеството, СГС намира следното:
Следва да бъде отбелязано обстоятелството, че за процесния период са били
в сила две ОУ, тези в сила от 13.02.2008 г. и тези от 03.02.2014 г. както е
посочил СРС, с оглед установения в чл.33, ал.1 от ОУ от 2008 г. падеж на
плащане и по арг. от чл. 84, ал. 1 ЗЗД ответникът е изпаднал в забава
съответно на 1.07.2013г. - за вземането за м.05.2013г., и от деня, следващ
последния ден от 30-дневния срок след съответния месец на доставката - за
всяко от последващите вземания до м.01.2014г. Обезщетението за забава,
дължимо съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, изчислено от
съда по реда на чл. 162 ГПК (с помощта на лихвен калкулатор) за периода на
забава от 1.07.2013г. до 13.05.2016г. върху месечните вземания на ищеца за
разглеждания период възлиза на обща сума от 188,06 лв. По отношение
режима на забава за главницата, формирана от месечните вноски за периода
от м.02.2014г. до м.04.2015г., приложими са Общите условия от 2014г., като
едва в тях се говори за публикуване на съответната фактура на интернет
страницата на топлопреносното дружество. В клаузите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2
от тези ОУ е предвидено, че потребителят заплаща месечната дължима сума
за доставена топлинна енергия и стойността на реалния разход за отчетния
период, определена на база издадената изравнителна сметка, в 30-дневен срок
от датата на публикуване на съответната фактура на интернет страницата на
топлопреносното дружество. Съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия при
забава потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва само
при просрочие на задълженията за заплащане стойността на реално
потребеното количество топлинна енергия за съответния отчетен период,
обективирана в издадена обща фактура. Съдът е отчел, че от страна на ищеца,
който носи тежестта на доказване факта на изпадане на ответника в забава, не
са ангажирани доказателства за публикуване на данни за дължимите по тези
фактури суми по предвидения в Общите условия ред преди предявяване на
исковите претенции.
Относно дължимостта на сумите за дялово разпределение, които според
въззивника/ответник не се дължат, настоящата инстанция излага следните
мотиви:
Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за
топлоснабдяването, дяловото разпределение на ТЕ между клиентите в сграда
- етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния
регистър по чл.139 а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл.151,
6
ал.1 от ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към
нея, а в чл. 36, ал. 1 ОУ за продажба на ТЕ е посочено, че редът и начинът на
заплащане на услугата дялово разпределение се определя от ФДР и се
обявява по подходящ начин на потребителя. По силата договорните
взаимоотношения между ищеца и третото лице помагач цената на услугата се
заплаща от топлофикационното дружество на търговеца, извършващ дялово
разпределение , а по силата на чл. 13, ал. 1 т. 1 ОУ на договорите за продажба
на ТЕ потребителите дължат възстановяване на заплатените суми за тази
услуга на топлофикационното дружество. Цената на услугата дялово
разпределение се посочва в сключения договор между топлофикационното
дружество и търговеца, извършващ дяловото разпределение, съгласно чл.139
в, ал.3, т.4 ЗЕ. Във връзка с това по силата на закона възниква система от две
относително независими правоотношения, чиито страни и предмет се
определят от закона. По едното възниква задължение за топлофикационното
дружество за заплащане на търговеца извършващ дялово разпределение
цената на услугата дялово разпределение, а по второто - потребителите
дължат заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното
дружество. С договора сключван по реда на 139в, ал. 3, т. 4 ЗЕ между
топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дялово
разпределение се определя само цената за услугата дялово разпределение, а в
този по чл.140, ал.4, т.8 ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ дялово
разпределение само условията и начинът на плащане на услугата. И двата
договора обаче не променят страните и предмета на правоотношенията във
връзка с цената, защото те се определят от закона. Ето защо, съдът приема, че
законът установява задължение на купувача /потребителя/ да заплаща на
топлофикационното дружество суми за дялово разпределение, чиято цена се
определя от договора между тях, като няма значение дали
топлофикационното дружество е платило предварително, впоследствие или
дали въобще е платило тази цена на търговеца, извършващ дялово
разпределение, както е и без значение дали общите условия на
топлофикационното дружество установяват задължение на купувача
/потребител/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово
разпределение. Единственото условие (основание) за задължението на
потребителите за плащане на сумите за тази услуга на топлофикационното
дружество е услугата за дялово разпределение да е извършена, а такава е
извършена.
Относно доводите за приложение на чл.62 от ЗЗП и хипотезата на непоръчана
доставка, настоящата инстанция излага следните мотиви:
Разпоредбата на чл.62, ал.2 ЗЗП, забраняваща доставката на централно
отопление без искане на потребителя, е приета с цел транспониране в
националното законодателство на разпоредбите на Директива 2011/83/ ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата
на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и
Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на
Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския
7
парламент и на Съвета. В тази връзка е постановено ТР № 2/25.05.2017 г. по
т.д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което разпоредбите на ЗЕ не
противоречат на чл.62 вр. пар.1 от ДР на ЗЗП. Съгласно задължителните
указания в цитираното ТР, съгласието за доставката и нежеланието за
преустановяването й по реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява "искане" на
услугата по смисъла на чл.62, ал.1 ЗЗП, поради което между двата закона не
съществува противоречие. Съгласно мотивите на ВКС, различен е само
субектът, който прави искането при доставката на централно отопление в
сгради под режим на етажна собственост, като това е обективно обусловено
от естеството на отношенията, които възникват между титулярите на право на
собственост или вещно право на ползване върху отделни обекти в такива
сгради. Не е налице хипотеза на непоискана услуга по смисъла на чл.62, ал.2
ЗЗП. При доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна
собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик, а от мнозинството етажни собственици - арг. чл.133, ал.2 ЗЕ.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на
права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против
волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже
заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните
уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в
сградата. Съгласието за доставката и нежеланието за преустановяване й по
реда на чл.153, ал.2 ЗЕ съставлява „искане” на услугата по смисъла на чл.62
ал.1 ЗЗП.
На основание чл.271, ал.1, пр. I ГПК първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 13.01.2022 г. по гр.д. № 78265/2018г. на СРС, I
ГО, 44 състав в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца
„Т.С.“ ЕАД- „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280,
ал.3 ГПК.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9