РЕШЕНИЕ
гр. София, 21.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на първи ноември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров
гр. д. № 6836/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение от 27.03.2019 г., постановено по гр.д. № 3210/2018 г., по описа на СРС,
172 с-в, са отхвърлени предявените от М. Д. Ш. срещу С. „SOS Д.С.Б.“ искове с
правно основание чл. 262, вр. чл. 150, вр. чл. 143 КТ и чл. 86 ЗЗД, за заплащане на следните суми:
-
6034,57 лв., претендирана като възнаграждение за
полаган извънреден труд през почивен ден събота за периода от м. 10.2015 г. до
06.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 15.01.2018 г. до
окончателното й изплащане;
-
429,12 лв., претендирана като законна лихва върху
горепосочената главница от 6034,57 лв. за периода от 05.05.2017
г. до 14.01.2018 г.;
-
6215 лв., претендирана като възнаграждение за полаган
извънреден труд през почивен ден неделя, за периода от м. 01.2015 г. до
06.04.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 15.01.2018 г. до
окончателното й изплащане;
-
442,02 лв., претендирана като законна лихва върху
горепосочената главница от 6215 лв. за периода от 05.05.2017
г. до 14.01.2018 г.;
-
24 365,88 лв., претендирана като възнаграждение за
полаган извънреден труд през почивни дни - събота и неделя, над 8 часа -
съобразно трудовия договор, за периода от м. 01.2015 г. до 06.04.2017 г., ведно
със законната лихва върху главницата от 15.01.2018 г. до окончателното й
изплащане.
Със
същото решение производството по
делото е прекратено в частта по предявения от М. Д. Ш. иск за признаване за
установено спрямо С. „SOS Д.С.Б.“, че следва да се зачете за трудов и
осигурителен стаж времето за извънреден труд, полаган в периода -м. 01.2015 г.
до 06.04.2017 г. Съобразно изхода на делото ищцата е осъдена да заплати на ответника
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1900 лв., представляваща разноски в
производството.
Срещу
първоинстанционното решение е подадена въззивна жалба от М. Д. Ш., чрез пълномощника си - адв. В. В., с надлежно учредена представителна власт по делото,
с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от съда нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Оспорва
извода на съда, че ищцата е поела различни задължения в качеството си на
приемен родител и като служител в специализирана институция, като сочи, че задълженията
ѝ по длъжностна характеристика по сключения трудов договор с ответника са
идентични с правата и задълженията ѝ в договора с Общината по повод
грижата за дете, настанено в приемно семейство. Сочи, че от 2005 г. до
01.03.2017 г. е изпълнявала длъжностите „кандидат-SOS-майка“
и „домашна майка, професионална „SOS-майка“, като трудовото правоотношение
между страните по делото е уредено в поредица трудови договори, с които са се
променяли различни елементи на трудовото правоотношение, но без да са изменяни
клаузите относно полагащите се почивни дни на ищцата - при осемчасов работен
ден и петдневна работна седмица, като ползването на почивните дни е уредено със
Заповед № А- 1/01/04/2004 г., издадена от ответника, а наличието на друго
правоотношение от гражданскоправен тип между нея и
Столична община били неотносими към спора.
Сочи
още, че от свидетелските показания на разпитаната по делото свидетелка А.Н.се
установява, че през процесния период въззивницата е полагала грижи за настанените при нея деца,
без да има осигурена заместваща грижа през полагащите й се по договор почивни
дни, а извода на СРС в обратен смисъл бил неправилен. Твърди, че с показанията
си свидетелката Н. изрично потвърждава, че ответникът не само е знаел, но дори
е разпоредил, че няма да ѝ бъде предоставена възможност да използва полагащата
се почивка по договор от месец октомври 2015 г., като ищцата е следвало да бъде
постоянно ангажирана с грижата и възпитанието на поверените ѝ деца.
Счита, че заявеното от свидетелката доказва твърдението на ищцата, че не е
ползвала почивни дни през процесния период, а липсата
на ясен спомен за полаган извънреден труд през 2015 г. или 2016 г. не е от
съществено значение, тъй като по делото са представени и приети и писмени
доказателства, от които се установява процесния
период. Поддържа, че доколкото по делото е доказано, че ищцата е полагала
извънреден труд по Кодекса на труда, то следва да ѝ бъде изплатено
възнаграждение. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде
отменено, а предявените искове - уважени. Претендира разноски.
Въззиваемият
– ответник С. „SOS Д.С.Б.“, чрез пълномощника си - адв.
В. Н. с надлежно учредена представителна власт по делото, оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно.
Поддържа, че действителното основание, въз основа на което ищцата е задължена
да полага грижи за децата, са заповедите на административния орган - Директорът
на дирекция „Социално подпомагане“, съдебните решения и сключените договори с
Община Радомир, респективно Столична община, всички издадени по Закона за
закрила на детето и във връзка със Закона за социално подпомагане. Предвид
действащата законодателна уредба счита, че грижата за децата не е могла да бъде
поверена с трудов договор по Кодекса на труда, който в случая единствено е осигурено
материално подпомагане, но дори и без наличието на процесното
трудово правоотношение, ищцата е дължала полагане на грижи за децата, а
ответникът не е имал задължение да осигури заместваща приемна грижа. Поддържа,
че след изменението на нормативната уредба и създаване на института на доброволния
и на професионалния приемен родител по ЗЗДт
отношенията по трудовия договор между страните са се преуредили,
като са останали само тези права и задължения, влизащи в съдържанието на
социалната услуга „приемна грижа“ по смисъла на чл. 34а, ал. 2 и 3 от ЗЗДт (в редакцията преди изменението с ДВ бр. 24/2019 г., в
сила от 01.01.2020 г.), като твърди, че въззиваемият е реализирал именно тази социална услуга,
възлагайки дейности по нея да бъдат осъществявани от негови служители,
включително и от ищцата.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Видно
от съдържанието на въззивната жалба, в същата липсват
оплаквания относно законосъобразността на първоинстанционното
решение в частта, с която производството по делото е било прекратено като
недопустимо по предявения от М. Д. Ш. иск за установяване
спрямо С. „SOS Д.С.Б.“, че следва да се зачете за трудов и осигурителен стаж
времето за извънреден труд, полаган от ищцата в периода -м. 01.2015 г. до
06.04.2017 г., поради което и решението в тази част е влязло в сила.
Решението
в останалата обжалвана част, касаеща осъдителните
искове чл. 262, вр.
чл. 150, вр. чл. 143 КТ и чл. 86 ЗЗД, е валидно и
допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума
на искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт. По конкретно наведени доводи във въззивната
жалба, съдът намира следното:
По
делото страните не спорят, и от представените писмени доказателства безспорно
се установява, че ищцата е сключила с ответника трудов договор №
50/ДР/28.05.2007 г. за длъжността „домашна майка, професионална SOS-майка“,
която длъжност е била изменена с допълнително споразумение № 6/27.05.2011 г. на
„приемен родител (SOS родител)“. По силата на договора ответникът е възложил, а
ищцата е приела да изпълнява длъжността „домашна майка, професионална
SOS-майка“, като се грижи за поверените й деца и постоянно да живее с тях в
предоставената ѝ обзаведена фамилна къща при SOS-детско селище Дрен, а по
силата на допълнително споразумение от 23.11.2019 г. за място на работа е
определено гр. София, като ищцата е имала право да ползва безвъзмездно
определеното ѝ в това населено място жилище, в което е отглеждала
поверените ѝ деца. Със Заповед № 119 ДР/01.03.2017 г., издадена от Директора
на С. „SOS Д.С.Б.” трудовото правоотношение с ищцата е било прекратено поради
съкращаване на щата.
Във
връзка с уточнението на ищцата от 21.11.2018 г. (л. 205 по делото на СРС), че
през процесния период е полагала грижи за две деца - Н.М.Н.и
Л.Н.Г., се установява от приложените към исковата молба доказателства, че децата
са настанени при М. Д. Ш. първоначално по административен ред по чл. 27 ЗЗДт (Н.М.Н., считано от 14.10.2014 г. и Л.Н.Г. – от
02.12.2014 г.), а впоследствие и по съдебен ред по чл. 28 ЗЗДт,
за което са били сключени и договори по чл. 27, ал. 5 от ЗЗДт.
От съдържанието на издадените от Директора на дирекция „Социално подпомагане“ –
Красно село заповед №2205-ЗДЗД-6183 от 25.11.2016 г. и заповед №2205-ЗДЗД-6182 от
25.11.2016 г. се установява, че след заявено желание от ищцата профилът ѝ
е променен от доброволен приемен родител в професионален приемен родител, поради
което считано от 25.11.2016 г. децата са настанени при ищцата в качеството
ѝ „професионално приемно семейство“ (л. 81 и 93 СРС) .
Съгласно
удостоверение за регистрация № 2-02 за предоставяне на социални услуги „приемна
грижа“, издадено от Агенция за социално подпомагане при Министерство на труда и
социалната политика (л. 156), С. „SOS Д.С.Б.“ притежава лиценз за предоставяне
на социални услуги, тип „приемна грижа“, считано от 23.07.2009 г.
С
оглед оплакванията във въззивната жалба и в
депозирания отговор от ответника, основен спорен въпрос между страните е дали положените
грижи по отглеждането на двете деца през процесния
период са упражнявани по правоотношението ѝ с ответника С. „SOS Д.С.Б.“,
респективно дали заемана длъжност „приемен родител-SOS родител“
включва подобно задължение, доколкото ищцата през процесния
период е имала и качеството "приемно семейство " по смисъла на чл. 31
ЗЗДт.
Приемно
семейство е дефинирано в чл. 31 ЗЗДт – това са двама
съпрузи или отделно лице, при което се настанява дете за отглеждане съгласно
договор по чл. 27 ЗЗДт, които лица не са носители на
родителските права и задължения, и съгласно чл. 4, ал. 1, т. 4 ЗЗДт съставлява мярка за закрила на детето. По аргумент от чл.
31, ал. 4 ЗЗДт, освен доброволно, приемното семейство
може да бъде и професионално, като в този случай то трябва да притежава и
допълнителна квалификация за отглеждане на деца, придобита по реда на Наредба
за условията и реда за кандидатстване, подбор и утвърждаване на приемни
семейства и настаняване на деца в тях, и да сключи договор с доставчик на
социална услуга "приемна грижа". Последната се предоставя от дирекция "Социално подпомагане", общината или
лицензиран доставчик на социална услуга за деца съгласно чл. 43б, а в обхвата
ѝ се включват дейности по набиране
и оценяване на кандидати за приемни семейства, обучение, взаимно адаптиране,
подкрепа и наблюдение на отглеждането на детето (чл. 34а, ал. 3 и 4 ЗЗДт и чл. 4, ал. 1 от Наредбата). Самото настаняване
първоначално и временно може да бъде извършено по административен ред по чл. 27
ЗЗДт, до изрично произнасяне на съда с решение по чл.
28 ЗЗДт.
Безспорно
се установява по делото, че в процесния период ищцата
се е грижила и отглеждала двете деца в качеството си на приемно семейство
(приемен родител), а ответното С. е притежавало лиценз за доставчик на социална
услуга "приемна грижа".
Анализът
на горепосочената нормативна уредба води до извод, че задължението на приемно
семейство (приемен родител) по чл. 31 ЗЗДт не
възниква по силата на трудово правоотношение, а с оглед издадената заповед на Директора
на дирекция „Социално подпомагане“ или по силата на съдебното решение, с което
детето се настанява. Съществено значение има целта на института на приемния
родител, която се изразява във възможно най-пълна степен да се замести грижата
на биологичния родител, което несъмнено изисква за детето да се полагат
непрекъснати, 24-часови грижи и в този смисъл ищцата първоначално като
доброволен, а впоследствие като професионален приемен родител, не може да изисква
от ответното С. спазването на междудневни или между
седмични почивки за отглеждането и възпитанието на децата. Аргумент в тази
насока може да бъде направен и от нормата на чл. 137, ал. 3 СК, вменяваща на
лицата, при които детето е настанено по съдебен ред, право и задължение да живеят
с него, както и задължение да осъществяват фактически действия по чл. 125 и
правото по чл. 126, ал. 2. Следователно ex lege /по силата на закона/ (а не от сключения с ответника трудов
договор), на ищцата е вменено задължение за грижи в обем и с продължителност,
присъщи на родител, които безспорно се полагат без съблюдаване на почивките и
работното време, уредени с нормите на КТ.
Посочената
в споразумение № 6/27.05.2011 г. длъжност „приемен родител (SOS родител)“,
заемана при ответника следва да бъде тълкувана във връзка качеството на С.то
като доставчик на социалната услуга „приемна грижа“ по чл. 34а ЗЗДт, която се предоставя на ищцата с цел подпомагането
ѝ при отглеждането на настанените от административния орган или съда
деца. Настаняването на децата по реда на чл. 27 или чл. 28 ЗЗДт
при М.Ш. дерогира правилата на чл. 147 – 154 КТ, доколкото
формалното им прилагане е несъвместимо с морала, със самата функция на приемния
родител и произтичащото от закона задължение за постоянни грижи. Интересът на
последният също е законодателно отчетен с предоставената му възможност да се
ползва от „заместваща приемна грижа" по смисъл на §1, т. 9 от ДР към ЗЗДт, която представлява услуга за дете, настанено извън
семейството, предприемана планирано и/или при извънредни обстоятелства с цел
подкрепа на приемното семейство или семейството на роднини или близки за
осигуряване на отдих. Задължението за предоставянето на такава услуга обаче не
е вменено на ответника (арг. от чл. 20, ал. 4, т. 3
от ППЗЗДт).
Възприемането
на тезата на въззивницата, че по силата на трудовото
ѝ правоотношение със С. „SOS Д.С.Б.“,
последното ѝ дължи обезщетение за неизползвани почивни дни и положен
извънреден труд би приравнило функциите ѝ по полагане на грижи и
възпитание на децата като приемен родител, на тези, характерни за служител в
специализирана институция, какъвто според настоящ състав не е бил законодателния
подход. С игнориране обстоятелството, че ищцата е била приемен родител и
стриктното прилагане на разпоредбите на КТ относно почивките и забраната за полагането
на извънреден труд, ще следва да се признае и правото на ищцата на отказ по чл.
148 КТ, което е в пълно противоречие с функциите и същността на приемния родител.
Същевременно работодателят ще е поставен в неизпълнение на задълженията му и за
осигуряване на дневна и междудневна почивка, а ако
същият спазва подобно задължение в голяма степен би се обезсмислил
законодателния стремеж чрез приемния родител да се изгради семейна среда за
отглеждането на дете, която среда неминуемо предполага постоянни грижи и
непрекъснат контакт между приемния родител и детето.
Предвид
изложеното съдът намира, че твърденият от въззивницата
труд, който е полагала през почивните дни събота и неделя за процесния период, изразяващ се в грижа за настанените при
нея деца, не излиза извън обема от грижи, които М..Ш. е дължала непрекъснато да
полага в качеството ѝ на приемно семейство по смисъла на чл. 31 ЗЗДт и същият не може да се квалифицира като извънреден по
чл. 143 КТ, което е достатъчно основание ищцовите
претенции да бъдат отхвърлени като неоснователни.
За
пълнота на изложението следва да се отбележи, че ангажираните пред СРС гласни
доказателства на ищцовите свидетели Иводор Атанасов и Антоанета Николаева отразяват
впечатленията им за полагани от ищцата грижи за децата при техни епизодични
посещения, както и съобразно споделеното им от самата М.Ш., но не са конкретизирани
в достатъчна степен, за да се приеме при условията на пълно и главно доказване
в кои от съботите и неделите от процесния период
ищцата не е почивала и е работила по трудовото правоотношение с ответника.
Тъй
като крайните правни изводи на настоящия състав съвпадат изцяло с тези на СРС, въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на спора, на въззиваемият следва да се
присъдят сторените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение, в размер на 1600 лв., а релевираното
от ищцата възражение за неговата прекомерност, съдът намира за неоснователно,
тъй като при обжалваем интерес от 37 756,59 лв., се
явява под установения минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед цената на исковете, въззивното решение подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от
27.03.2019 г., постановено по гр.д. № 3210/2018 г., по описа на СРС, 172 с-в.
ОСЪЖДА М. Д. Ш., ЕГН **********,
със съдебен адрес *** - адв. В. В., да заплати на С. „SOS
Д.С.Б.“, БУЛСТАТ ********, съдебен адрес *** - адв.
В. Н., сумата от 1600,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред
Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от
връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: